|
Сп. Понеделник, бр. 5/6, 2006, стр. 95-116. ОТГОВОРНОСТТА НА ПОЛИТИЦИТЕ Доц. Михаил Мирчев социолог, Агенция АССА-М През предстоящите 20-30 години, ако спиралата надолу в демографските процеси не бъде овладяна, ще има следващи сривове в броя на ражданите деца - млади кохорти няма да достигат. Те вече са толкова по-малки, че не могат да заместват възрастните кохорти, които излизат от активен трудов и социален живот. Ако бъдат допуснати следващи сривове и още свиване на младите поколения, то възпроизводството на трудовият ресурс в България ще изпадне в колапс. Социологическите връзки при функционирането на обществото ясно показват, че съвременна икономика не може да се развива без население, и в частност без образовано и интегрирано към обществото население. А демографската ситуация у нас: първо, прави недостигът на население огромен и второ, сега ражданите у нас млади поколения рязко влошават образователната, интеграционната и етническата структура на бъдещото трудоспособно население. Тази демографска ситуация поставя бариери и ни изправя пред обективна невъзможност да бъде надмогната продължаващата икономическа криза. Впоследствие от това, води до разбягване по света и стопяване на българската народност, а на тази основа и до де-национализация на българската държава. Тази демографска криза по същество ни вади от европейската цивилизация - дори и при условие, че политически България ще стане пълноправен член на ЕС през 2007 г. Да не забравяме, че европейската цивилизация сега се самоконструира като "общество на знанието" - съгласно основното понятие в Лисабонската стратегия от 2000 г. В този смисъл демографската ситуация в България и на българите е проблем за самите нас, но обективно е и проблем за ЕС, за общността на народите в ЕС. КУМУЛАТИВНИТЕ фактори - трите основни фактора Демографският срив, вълните на демографски пропадания от последните 17 години и вероятните предстоящи нови вълни на пропадания са плод от наслагването на ТРИ базови фактора: Първо, демотивиране да се раждат деца и снижаване на детеродната норма. Поради рязкото снижаване на раждаемостта през 90-те години на XX век - за 10 години тя се сви с около 40%. Снижаването на раждаемостта става:
От какво се поражда това повсеместно демотивиране за нормална възпроизводствена активност? Намаляване преди всичко сред народностните българи, сред средните класи, сред социализираните слоеве като цяло - това са слоевете сред населението с най-висока трудоспособност и обществена производителност, населението с висок човешки капитал, както и с европейски стандарти за жизнена биография и кариера. Демотивирането идва на първо място от масовото чувство за нестабилност и вече прекалено дълго продължаваща икономическа и социална криза в страната. При такива условия родителите се усещат безпомощни, най-малкото застрашени, в желанието си да осигурят добро бъдеще за децата си, да ги предпазят от рисковете на улицата и девиацията, да ги удържат до себе си, вместо принудено да ги изтикват към емиграция. Поради това сред народностните българи и средните класи масово:
Това е структурно измерение на възпроизводството на населението с изключителна значимост в перспектива. Само поради отлагането на ражданията и бързото повишаване на детеродната възраст на средните класи и социализираните слоеве за 15-20 години (до 2010 г.) ние губим раждаемост равна на детеродната активност на половин поколение. А след това двете диаметрални части на фертилния контингент започват да се възпроизвеждат и да задълбочават това структурно неравновесие - едната все повече се раздува и подмладява, а другата все повече се свива и застарява. По-конкретно социализираните слоеве повишават възрастта на раждане на първо дете, тя вече се концентрира около и над 30-те години на жената, и най-често детето остава единствено. Обратно, маргиналните и несоциализираните слоеве концентрират раждането на първо дете преди и около 20-те години на жената, като типичното е раждане след това на 2-3-4 деца. Коефициентите на плодовитост показват, първо, разминаване между двата слоя с 10 години, и второ, максимумът при несоциализираните слоеве е 5 пъти по-висок от максимумът при социализираните слоеве. Това са фактите. Тук проблемът е не да спорим дали е вярно или не, а на направим диагноза, и да търсим лек (Виж Сергей Шербов. Алтернативни сценарии за бъдещия човешки капитал в България. В: Демографско развитие на Република България", 2005. Стр. 27, Фиг. 2.1.); Трето, поради изключително високата емиграция - първо масирана турска, после нестихваща народностно българска, и в най-малко количество - циганска. Чрез тази нестихваща емиграция ние изнасяме в чужбина голяма част от своя активен детероден контингент - преди всичко народностно българският. Става дума за стотици хиляди млади жени, които поради емиграция или отлагат ражданията си, или раждат в чужбина, или се отказват от раждане по принцип (изпускайки естествената възраст за това). Децата се раждат там с тенденция да останат там, вкл. като загубят своето българско самосъзнание и статус. През 2004 г. колега изнесе данни за над 200 хил. българчета родени в чужбина. За повечето от тях бабите имат илюзията, че това са техни български внучета и внучки. Но на практика майките им искат и ще ги направят чужденци (италианци и испанци, германци и французи, англичани и американци) - просто това е логиката на адаптирането към другата национална традиция, културна и поведенческа среда. А българите не само могат да се адаптират, но и го правят с мотивация - акултурират се целенасочено, като с това усилват практическия ефект при тяхното асимилиране от страна на тамошната нация и държава. Всъщност, тук има кумулиране на 3 основни фактора - два количествени и един структурен. Комбинирането им в началото на този век доведе не само до рязко свиване на числото на родените деца, но и рязко влошаване на социалната и народностно-етническата структура на родените деца. Рязкото свиване на родените нови поколения са директен проблем на икономиката и на държавата по принцип. А съответната промяна в народностно-етническата структура е проблем на статуса на българската народност и на българската нация в идентифицираната с нея българска държава. Грубият, но точен израз "циганизация на раждаемостта", показва точно този проблем. И за двете тези страни на демографската криза сигнализирах през март-април 2004 г. Тогава стана нещо като скандал, все едно проблемът съм го измислил - но за съжаление това е горчив факт. Има и много други дебалансиращи и деформиращи демографски фактори. Тук трябва да откроим следните:
Пак повтарям, че ефектът е кумулативен, натрупващ се - факторите действат едновременно като система и поради това пораженията са дълбоки и дългосрочни. Лекарството за болестта също следва да бъде системно, едновременно по много линии и с най-разнообразни форми, с продължително действие - за да се получи значим и масов ефект. ОТГОВОРНОСТТА НА ПОЛИТИЦИТЕ за демографската ситуация Може ли демографската ситуация да стои извън политическото внимание на държавата и политиците, особено когато става дума за екстремна криза - както за съжаление днес в България? Може ли те да отказват да признаят и да приемат, че демографската политика, а това означава политика към възпроизводството на населението, за устойчивост и пълноценност на семействата, за защита на майчинството като обществена функция на младите жени, е неотменим приоритет в цялостната им политическа и властническа дейност? Може ли този приоритет да бъде отхвърлян или премълчаван чрез елементарното "сега няма пари, почакайте", или подобното "ние за кратко сме на власт и нямаме време да се занимаваме с такива дългосрочни проблеми и процеси"? Моето становище - и на гражданин, и на социолог - е категорично: не бива, на практика може и за съжаление става, но не бива. Нещо повече, обективно демографската ситуация (устойчивост или криза) е сред основните измерители:
Преди всичко защото демографската ситуация показва дали населението се възпроизвежда към развитие или обратно, към деградация. А по какъв начин се възпроизвежда населението - това е резултативен, и комплексен, и системен показател. Показател и от количествена, и от качествена страна. Показател за реалната успешност или провал на едно управление, както и за реалната национална отговорност или безотговорност на съответната политика. Тук искам само да припомня, че в ЕС в общата политика и в частност в политиката за "развитие на човешките ресурси" (Human Resources Development) като основна е дефинирана целта "да се подобри качеството на живота" (to im-prove the quality of live). Всъщност, качеството на живота на населението като цяло е най-синтетичния индикатор дали обществото като цяло се развива, дали се променя в правилната посока, или обратно, дали въпреки декларациите и пропагандата на успеха властта на практика създава, и провокира, и стимулира деструктивни процеси, при които качеството на живота на населението като цяло спада и деградира. Когато качеството на живота се поддържа високо или се развива, тогава действа система от социални фактори, които: (1) поддържат възпроизводството на населението и демографските процеси в зоната на нулевия прираст - това е европейската възпроизводствена норма в началото на 3-то хилядолетие; (2) семейството като масова гражданска форма на живот устойчиво устоява срещу индивидуализма и пост-пост-модерността; (3) приемствеността между поколенията оцелява въпреки динамиката; (4) нациите не губят своята сплотеност и способност да се адаптират към Глобализацията. Противоположна е ситуацията, когато качеството на живота драматично спада и после се "замразява" на ниско равнище - за огромна част от населението, вкл. за средния и долния слой на средните класи. Тогава все по-масови слоеве се оказват в зоната на социално-изключените, а други - живеят с толкова травмираща несигурност и скъсена житейска перспектива, че: (1) рязко свиват детеродната си норма (до 1 дете, или отказ от свои деца); (2) отлагат първото раждане; (3) бракът става застрашително неустойчива форма за партньорство и масово бива подменян от безбрачните семейни форми; (4) масовизира се отглеждането на деца в непълни семейства; (5) както и в семейства с нехуманно родителско отношение към тях. В такава обществена среда, всъщност, действа мрежа от социални фактори, които задържат и отлагат раждаемостта, дестабилизират брака и семейството, поставят в риск много от родените деца, значителен дял от юношите и младежите. И така, закономерно се стига до демографската криза, която, ако набере скорост, закономерно прераства в демографски срив и народностна катастрофа. Така че политиците и властниците не могат да избягат от своята отговорност за демографската ситуация, за срива и кризата при възпроизводството на населението в България. Тук само ще изброя няколко основни ракурса, в които сега в ЕС се разглежда демографската криза:
Демографската ситуация - ясен ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИОРИТЕТ Всичко изброено по-горе е приоритетен въпрос пред политиците, то е задача на властта, функция е на системата от институции за социално управление -
На първо място, защото, както вече посочих, доброто или лошото управляване на обществото като система има своите крайни и синтетични измерители. Един от тях е качеството на живота и възпроизводството на населението като цяло, общностното развитие на нацията и устойчивостта на обществото като цяло. Доброто управление повишава качеството на живота и води до натрупване на човешки капитал. То интегрира населението и активира приемствеността между поколенията. При добро управление обществената среда, институциите и публичният морал стимулират брака и семейството, доброто родителство, достатъчното деца. Така в близък хоризонт се постига стабилност и приемственост във фамилиите, повечето хора имат шанса да израснат и да живеят в добри и устойчиви семейства. На тази фундаментална основа, в един по далечен хоризонт, се постига устойчивост и гражданско възпроизводство на основните професионални и регионални общности, а в края на краищата се постига устойчиво развитие и възпроизводство на населението като цяло, на нацията и на държавата. Обратно, лошото управление води до рязко влошаване на качеството на живота, до масово обедняване и деградираща бедност сред големи маси от населението, и което е най-деструктивно - до рязкото поляризиране на стратификационната структура. Поляризирането закономерно води до откъсване на големи сегменти от социалните слоеве от организираното общество:
Онези отгоре, стават "транзитни пътници" - имат концентрация на огромно богатство и чрез него контролират обществените власти, формират си елитаристко самолюбие и усещане за безотговорна недосегаемост. Така тези слоеве на елитите загубват естественото си чувство за морална отговорност към "своята" държава и нация, към съхраняването на устойчивост на обществото по принцип - егоизмът и себелюбието им се оказват освободени от всякакви морални корективи. Заменят принципа на солидарността с принципа на безконтролния егоизъм и индивидуализъм, принципа на солидарността от принципа на силата, страха и омразата. И така ни водят напред към "новото средновековие". При такъв тип рязка поляризация, която по същество довежда до откъсване на значими сегменти отгоре и отдолу от социалната връзка, обществото или по-точно казано системата на обществото загубва своята органичност. А на тази основа се губи и фундаменталната морална спойка - обществото започва да се саморазпада. В термините на социологическия модел на Толкът Парсънз това означава, че обществената система губи стабилизиращия си морален и културен компонент "латентно съхраняване на образци". Губи своя естествен начален източник на "информацията" за обществена свързаност, за взаимна зависимост и самоорганизация, върху което всъщност стои обществото като една крайно динамична, но в същото време устойчива система. В термините на Емил Дюркем "дуализмът на човешката природа" губи своята диалектическа органичност и се отпуска към крайностите на индивидуализма и отчуждението, към атомизирането на човека и самоизолирането му от другите. В термините на Адам Смит се разкъсва пак диалектическата връзка между двата вида мотивация на хората - "егоистичната и алтруистичната". При това "пороците на лекомислието", и бих добавил на социалната безотговорност, надделяват и стават гибелни. Да се върна и още по-назад, в термините на Томас Хобс и неговата "дилема на Хобс", естествените за всеки човек егоизъм и стремеж неограничавано да задоволява своите страсти не може да бъде примирен:
Устойчивостта на обществото не се изразява:
Устойчивостта на обществото се изразява и:
В България тази народностна общност-мнозинство са "българите", а нацията е "българската нация". Ако политиката и властта осигуряват общностно развитие за тях, то това означава стабилност за държавата като цяло, ясна идентификация на обществото и държавата като цяло. На тази основа могат и следва да се разгръщат онези демократични форми, които защитават правата и осигуряват "равенство на възможностите" (to ensure equal opportunities) за "етнически малцинства", както и за всякакъв друг тип малцинства. При всички случай устойчивостта на обществото е системен феномен. И в този смисъл, когато говорим за устойчиво общество и развитие, следва да обхванем организма на обществото като социологическа система и да прилагаме съответно социологическите критерии за ефективност при оценката на всяка отделна дейност или институция. Демографската проблематика ясно демонстрира точно този тип социологическа системност. Например, пряка е връзката между икономиката и демографските тенденции. Очевидно, ако в икономиката се извършва деиндустриализация, ако в големи сектори спада технологичното и интелектуалното равнище, ако заетата работна сила намалява с десетки проценти, ако равнището на възнагражденията изостава в пъти спрямо европейския стандарт, то е неизбежно директното негативно повлияване към нестабилност и криза в семейството, към демотивиране да се раждат повече деца, към анти-мотивация да се създават наистина добри условия за собствените деца. Или например, ако се разпада обществената моралност, ако модни стават образците на девиацията и криминалитета, на сексуалната разпуснатост и самоцелния индивидуализъм, то също е неизбежно директното негативно повлияване в сферата на семейството, родителството, качеството на израстване и социализиране на децата, изобщо на младите ни поколения. Или например, ако училището оставя извън вратите си 15-20% от децата в началните класове, и стига до 40-50% от юношите в горния курс, то не само че пазарът на труда ще бъде задръстен от неграмотни и малограмотни, от хора без основни трудови ценности и умения, но и рисково голяма част от бъдещите семейства (когато тези деца и юноши създадат своето семейство) ще се окажат в клещите на примитивизма и малограмотността, на ниската сексуална и хуманна култура на общуване и партньорство - в края на краищата на възпроизводство, което води надолу, вместо да води нагоре в качеството на живота и в социалната реализация на хората. Ето я социологическата връзка между различните сфери - икономиката, общественият морал, образователната система, и т.н., от една страна и от друга - семейството и родителството, нормата на раждаемост и грижата за децата, демографската ситуация; както и обратно, проекциите на демографската ситуация върху всички основни сфери и дейности в обществената система. Но щом е толкова пряка и съдбоносна връзката между демографската ситуация и другите основни сфери и дейности в системата на обществото, за да бъде то устойчиво и развиващо се или кризисно и деградиращо, то демографската ситуация и проблеми няма как да бъдат извън приоритетите на властта и политиката, пак казвам - преди всичко като тяхно задължение и гражданско очакване към тях. И като синтетичен и системен индикатор те дали си вършат добре работата като лидери на нацията, ръководители на държавата, представители и на двете пред света. На трето място, защото доброто управляване постига балансираност на интересите в обществото, а лошото управляване взривява конфликтността и развихря общностния егоизъм. Говоря за балансираност между основните социално-класови и социално-професионални слоеве, между големите етно-религиозни общности, между мнозинството и малцинствата. Но и нещо много важно, което при такива анализи се изпуска - балансираност в отношенията между поколенията, при разминаването или конфликтност между тях. Една от базите за да може да се постига балансираност в отношенията между поколенията в обществото е тяхната количествена съпоставка. Тук демографската възрастова структура на населението е показател, както за състоянието, така и за тенденцията на промяна. Вече казахме, че ниската раждаемост е не просто ниска. Със своя обем тя не е в състояние да замества предходните поколения (средните и възрастните). Младите стават вече критично малко и недостатъчни, за да заместват възрастните поколения в обществените дейности и производство. Ако направим разрез между социализираните и несоциализираните слоеве в обществото, между интегрираните и дезинтегрираните от нацията слоеве в обществото, тогава картината още веднъж рязко се влошава. Доколкото сред социализираните и интегрираните слоеве раждаемостта е 3-4 пъти по-ниска от нужното за просто възпроизводство - вместо коефициент 2,1 сега в тези слоеве имаме коефициент от порядъка на 0,7 до 0,9. А в маргиналните слоеве, значителна част от тях са неинтегрирани и нежелаещи да се интегрират, раждаемостта е до 2 пъти по-висока от простото възпроизводство. Това означава, че сред младите поколения днес е обърната пропорцията. Така младите кохорти, които заместват старите кохорти от населението не просто количествено са вече критично малко, а и функционално значителна част от тях няма да се включат в социализирана трудова активност, няма да са част от производителния контингент, няма да решават проблеми и да създават обществени блага. А обратно, ще са набъбващи общности, които ще изострят проблеми и ще изсмукват обществени блага. В този функционален ракурс заместването на старите от младите става още по-критично недостатъчно и деформиращо. В този смисъл ние вървим към прага, зад който ще отсечем клона, на който стои българската нация и нейната държава. СТРАХЪТ НА ПОЛИТИЦИТЕ от темата за демографската криза Наистина ли политиците се страхуват от демографския проблем? Въпрос на подценяване ли е, или си е страх? Моето впечатление е, че онези от политиците, които имат компетентността да бъдат такива, наистина се страхуват от проблема. Поведението им поне от 2004 до сега 2006 г. говорят ясно за наличието на страх. Посочвам този период, защото точно през него темата така или иначе излезе агресивно в медиино-публичното и в политическото пространство, буквално бе навряна в очите на политиците. И реакциите, и действията или бездействията им, и опитът да се направи нещо реално и стойностно наред с маркирането на дейност и скриване зад комисии и срокове, всичко това ясно говори за страх и опит да се скрият зад голямата си заетост или пък вайкане, че липсват ресурси. Мога да дам няколко примера: Първият - реакцията на обиденост! Имам предвид заетата през 2004 г. поза от страна на правителството на НДСВ-ДПС, че "Как така при толкова про-европейски мандат, успешен мандат, при такова бащинско към народа и държавата управляване (2001-2005), някои си се осмелява да говори за криза, и дори за опасност от демографска катастрофа!" Или пък реакцията на обслужващите ги държавни демографи: "Как така някакви си не-демографи (в случай социолог) си позволяват да навлизат в професионалната територия на демографите и да правят анализи и още повече прогнози!" Или пък реакцията на официалната комисия от експерти към Правителството: "Как така не-правителствени експерти, без да питат за разрешение, тревожат медиите и обществеността с остри данни и вледеняващи прогнози!" Лично аз съм видял много в коридорите на властта - и в предишното общество, и в сегашното. Такава реакция на обиденост първо ми бе малко смешна, после ми стана тъжно, че подобни естествени, но дребни човешки емоции могат да отместят сериозните професионални дебати и да ги подменят с полуанонимни хапливи реплики от вестниците. Накрая се изплаших, че за пореден път директната и обективната дискусия по фаталните проблеми на демографската ситуация ще бъде отместена към честолюбието на някого или към страха навреме да се каже истината. Друг пример. Поставянето от Правителството на задача пред Работна група (предс. Михаил Иванов) и на Експертен екип (април-май 2004) да бъде направен анализ на демографската ситуация, после да се направи диагноза на проблема и прогноза за истинските измерения на заплахата. За съжаление това се оказа само публично декларираната задача. Опасявам се, че истинската цел е била да се демонстрира правителствена реактивност и добро желание от страна на Правителството Сакскобургготски, НДСВ+ДПС, 2001-2005 г. А на практика проблемът да бъде отложен и дори прикрит. Тогава е надделяло желанието зад авторитета на науката и професионалистите (колектив от известни учени от БАН) всъщност да се омаловажи проблема, да бъдат успокоени медиите и отклонено натрупващото се обществено напрежение. Показателно е забавянето на резултата от работата на работната група и на експертния екип - продуктът в официален писмен вид (един сборник и 2-3 работни свитъка) се появи вместо през октомври 2004 чак през декември 2005 г. А след това чрез симпатична разсеяност бе направен опит сборникът с анализи хем да бъде издаден, хем някак да не достигне до другите специалисти и до обществените институции. Показателно е, че на консултативния експертен съвет при Президента, който заседава на 6 януари 2006, този доклад предварително не бе раздаден нито на профсъюзите (КНСБ и Подкрепа), нито на "опонентите" експерти. Трети пример. В сборника "Демографско развитие на Република България, 2005" всъщност няма обобщаващ анализ, основаващ се на ясно разказана и показана демографска прогноза до 2050, което сега е стандарт в ЕС при обсъждане на демографската ситуация. Поради тази липса този сборник всъщност не свършва работата по държавното си задание. Той е просто едно интересно четиво, събрало индивидуалното творчество от последните 5 години на група от изявените ни специалисти. Показателно е, че динамичните редове в тоз сборник спират в повечето случаи до 2001-2004 година, и само в 3-4 изключения до 2020 г. Е, нова вече си е страх да се покажат данните, което в този случаи е една от формите да се манипулира непрофесионалния четец на тези данни, да се успокояват медиите и гражданската тревожност. Спирането на динамичните редове е просто отказ проблемът да бъде ясно показан и надеждно анализиран в нормалната му перспектива. Не ми се продължава с примерите. Мога само да спомена за възложената Стратегия за демографско развитие - пак от форума при Президента от 9 януари 2006 г. (1) Делегираното й отговорно ниво бе свалено до зам. министър на МТСП, вместо да бъде изведена до ниво вице-премиер; (2) Съдържателно бе редуцирана до някаква програма от мерки за действие преди всичко на МТСП, вместо на цяла система от ведомства и други държавни, общински и граждански институции; (3) Обсъждането на тази квази стратегия-програма отново бе затворено сред официозните демографи и експерти, вместо да се организира професионален дебат между вече заявените две страни - страната на успокояващите и страната на биещите тревога за демографска катастрофа. (4) Тематиката потъна, медиите я позабравиха, "опозиционните" експерти се измориха да говорят едно и същи неща (след март 2004 г.) без да има значим и видим практически ефект. Ето, това са нерадостните реалности. За какво ви говори всичко това, освен за страх от темата и проблема, освен за желание проблемът да бъде отложен към следващи мандати и следващи пряко отговорни политици и партии. ПРИЧИНИТЕ за този страх у политиците Първата е, че днешните политици се научиха да мислят в много къса перспектива - половин до един мандат, което значи 2 до 4-5 години напред. Докато обективната демографска перспектива предполага мислене в средносрочна перспектива - от 20-30 години, и в дългосрочна перспектива - поне от 50-70 години. Скъсената мисловност е много мощна психологическа причина политиците много удобно да забравят проблема, да отхвърлят мисълта за него, да бягат от конкретни свои ангажименти. Втората причина е, че демографската екстремна криза - такава каквато се разгърна в България - е едно от възможно най-неудобните огледала за така нар. успяващи политици и властници, за "успешните" управленски мандати. Това всъщност е страх да се каже истината, да се покаже, че царят е гол и е отблъскващ в голотата си. Страхът пред проблема и житейските факти идва от комбинацията между тези две основни причини. Трета допълнителна причина е, че много от днешните ни водещи политици заболяха от политиканство, закърня способността им да правят реална политика. Изправени пред реалностите такива политици правят комбинации и кабинетни договаряния, вкл. заедно с афишираните си политически противници и дори врагове. Така се опитват да се изплъзнат от реалния проблем. Така пред публиката демагогстват, а на практика прехвърлят проблема - или върху някои друг или неясно за кога. Вместо да поемат управленската си, и политическата си, и чисто гражданската си отговорност, вместо да анализират обективно ситуацията и да прогнозират точно тенденциите и бъдещето, за да намерят възможното най-добро действие - ако не спиране на демографската криза, то поне нейното омекотяване и предотвратяване на народностната катастрофа. При сегашното правителство (след септември 2005, БСП/КБ+НДСВ+ДПС, с уж водеща роля на БСП) надеждата ми е, че ще бъде нарушено правилото на страха и политиците ще се осмелят да заговорят за проблема, ще признаят кризата, ще направят връзката между демографската криза, от една страна и от друга - икономическото ни развитие, и националната сигурност, и целостта на държавата България, и оцеляването в българската народност и нация сред поредния исторически катаклизъм. Нататък надеждата ми е, че говоренето по проблема ще прерасне в практическо усилие проблемът да бъде омекотяван и решаван. Още имам надежда, че това практическо усилие ще бъде достатъчно многопосочно и всестранно, ще бъде достатъчно последователно и дългосрочно. И в края на краищата, че след 10-15 години ясно да проличи, че сме задържали най-опасната спирала надолу към деградация и стопяване и сме започнали да възстановяваме нормалното възпроизводство и на българската народност и нация, и на населението на България като цяло, и на съответната идентификация и устойчивост на държавата ни. Социалният проблем се етнизира - ОТГОВОРНОСТТА НА ПОЛИТИЦИТЕ Преходът в България (1989-2006) рязко поляризира стратификационната структура на обществото - професионалната, властовата, класовата, регионалната, възрастовата. Полярността разкъсва социалната връзка между елитите и средните класи, от една страна и от друга - с огромна маса от населението, което остана изолирано извън нормалния пазар на труда, извън цивилизованите здравни услуги, извън традиционната българска мотивираност към образованост и добра диплома. Тази маса от населението често биват наричани "маргинални". Донякъде този термин е адекватен, но още по-точен е терминът "аутсайдерски" слоеве и общности. По начина си на живот те са зад чертата на обществото, в някакво свое отделено и паралелно етно-племенно "общество". Те са извън европейските норми за цивилизованост и качество на живот. И поради това в реалния живот те все повече изпадат в ситуация на изолираност, на обществено изключване. Поради това те към обществото развиват враждебност и натрупват агресивност, а то към тях започва да формира отношение на отхвърляне и дискриминация. Дори нашето изключително толерантно българско общество и нация - толерантно и добронамерено към чуждите религии и етнос, започва да формира нагласи на принципно отхвърляне, на страх и съответното дискриминационно поведение. В случая това не е плод на "народния характер", а е следствие от битието. Социалната поляризация води до враждебност, и когато зад нея стоят големи етнически групи, тогава социалното разделение се етнизира, острите социални проблеми стават етнически, а социалните решения изкуствено се политизират етнически. Така самите етнически проблеми стават още по-трудно решими. А етническите взаимоотношения в обществото и държавата попадат в омагьосаните кръгове - от икономическа криза към демографска и етническа криза, и обратно - от демографска криза и поляризация към икономическа и държавна криза. Социалният проблем - с бедността и безработицата, с неграмотността и социалното изключване, със стабилността на държавата и националната сигурност, социалният проблем във всички свои основни измерения се етнизира. Що се отнася конкретно до раждаемостта всички негативни тенденции се концентрират като най-масова проява в едно от етнически-традиционните малцинства. То се размножава със скорост и в предстоящи мащаби на "етническа бомба". И тази етническа бомба вече съвсем ясно се вижда в смяната на пропорцията сред населението на много села и малки гладове, на няколко от големите градове, на цели общини и райони. Политиците у нас знаят за тази опасност, но се правят, че не я забелязват. Или пък с едно хладно примирение отхвърлят дори замислянето по възможните регулиращи действия. Показателно е, че НСИ дава някои етнически разрези и данни, свързани с тях, но само в национален мащаб, но не ги дава в регионален, в общински и в селищен мащаб. Това е форма на съзнателно прикриване на тези изключително тревожни и обременяващи проблеми. Просто усреднените проценти и коефициенти в национален мащаб замъгляват картината, не дават ясен профил по територията на страната и на онези селища, общини и райони, в които вече е в много напреднала фаза така нар. "циганизация", както и съответната "турцизация" на населението. Там Българите като народност наистина бързо намаляват, стават малцинство, биват изтласквани. А това пък съответства и е много близо до понятието "етническо прочистване", ако в конкретния случай става дума за съзнателна и последователна политика на местни власти - кмет, община, политически лидери, бизнес сдружения и други организации, както и за стимулиране на граждански реакции на сепаратизъм, вместо на интегриране. Това фактическо и бързо разгръщащо се етнизиране прави демографския проблем, и по-точно поляризацията в нормата на раждаемост и крайното неравновесие в нормата на раждаемост и възпроизводство на съответните народностни и етнически общности, толкова трудно публично дискутируем. Затова: (1) политиците толкова се пазят от него; (2) медиите практическо доскоро го подминаваха; (3) интелигенцията не поема отговорност да заеме ясна позиция; (4) много от специалистите отказват да бият камбаната на тревогата и самосъхранението. Причините за всичко това са очевидни. Преди всичко това бягство от темата става поради: (1) някои законови ограничения; (2) натрапени идеологически и политически страхове и призраци; (3) страх от обвинения в недемократичност, в национализъм, и дори в расизъм; (4) западните партньори официално се въздържат от поставяне на тази проблематика в драматичната за нашата държавност светлина. Вероятно такова ще бъде тяхното официално отношение до приемането на България в ЕС - след това има шанс да бъдат развързани ръцете ни за директно говорене и действие, както става в Чехия. Но за нас тази перспектива - 2007-2008 г. би била вече твърде закъсняла, ще сме пропуснали много от възможностите да се предпазим - и като народност и нация, и като устойчивост на държавата ни. "ТАЗИ държава" - демонстриране на отчужденост Езикът е кристализация на отношенията, на представите и чувствата. Когато избирам да казвам за България "нашата" или "тази", сам се поставям или от страната на държавата и народа си, и с принадлежност към неговото бъдеще, или от другата страна - извън и раздразнен от своята държава и народ, нескриващ отчуждението и дори озлоблението си към тях, най-малкото космополитното си пренебрежение. В първия случаи съм принадлежен към държавата и нацията й, и с усет за органична обвързаност между личното ми благополучие и благополучието на хората от интимното ми обкръжение, но наред с благополучието на народа ми, на моята нация, на моята и нашата държава. Във втория случаи съм отчужден и неуважаващ, развивам комплекси, притеснявам се пред "цивилизованите" чужденци, развивам провинциален снобизъм да работя за чужденци или да се оженя за чужденец/ка, и по този начин да се кача в цивилизацията, бягайки от своите, а това по същество означава и от себе си. Всъщност това е фундаментална мисловна и емоционално-психична самоидентификация - като свой сред своите или като чужденец сред своите. Политиците на Прехода въведоха в официалната лексика натрапчивия термин "тази държава". Спомням си патоса на премиера Филип Димитров още в зората на Прехода - първото синьо управление през 1992 г. Последваха ги интелектуалците и говорещите журналисти - всички, които или се притесняваха, или се страхуваха от това, че могат да бъдат посочени като българи, като представители и защитници на България. Те набързо станаха европейци и космополити, демократи и полинационални, но не и българи с национално достойнство и идентичност. Всички те станаха борбени за човешки и граждански права, за толерантност към "различните" и алтернативите, борбени за привилегиите на "стратегическите инвеститори" и новия Голям Брат. Но не и борбени за отстояване на историческата си традиция и народностна принадлежност, за доброто бъдеще освен на себе си, но и на нацията и на своята си държава. "Тази държава" изразява кратко и ясно такъв тип личностно разкъсване на връзката, такъв тип не само лична отчужденост, но и гарнирането й с чувство за досада, и с притеснение или срам, и с яд или дори високомерно озлобление. С любопитство, но и с моята си горчивина, през годините на Прехода наблюдавах иначе извънредно културни, образовани и интелектуализирани личности, които на рационално равнище дори пристрастно разказват за своята национална принадлежност, за значимостта и достойнството й, за нуждата от лоялност към съдбата на общата ни държава. А на подсъзнателно емоционално-интуитивно равнище говореха чрез раздразнението и злобичката на "тази държава". Когато става дума за зрели и възрастни хора - всеки от тях има и може да приведе удобни аргументи от свои разочарования и беди от миналото - склонен съм да разбера и приема такава емоция. Въпреки, че тя ми се струва неовладяна, което не е присъщо за възрастни, претенциозни и интелектуални хора. Въпреки, че разбирам трудността човек да не се подведе под натрапчивите идеологеми за "отвореното общество", както и под снобизма на глобализацията и еуфорията от новия достъп до света. Но просто настръхвам, когато става дума за млади хора, за деца и юноши, които рецитират, че "в тази държава нищо не е наред", че "в тази държава няма никаква наука, нито култура, нито цивилизованост", или нещо подобно. Защото това всъщност не е тяхно лично мнение, а е зомбирано младо съзнание. Зомбирано за неуважение към родното и отчуждена надменност. Зомбирано за бягство от своите и държавата си. За да се отиде някъде чужд сред наистина чужди - като гастърбайтер за "черна" работа само и само да се избяга оттук. Или като делово проспериращ, но културно асимилиран специалист. Или като самотник там някъде в своята лелеяна къща, с равна зелена морава, и нова кола-играчка. Или като българин там, но раздвоен - на работа сред чуждите, а през вечерите и уикендите сред шепа самотни като него българи, които страстно правят шопска салата, радват се на парче карловска луканка или една вафла "Мура", и вдъхновено пеят остаряващи български песни. Сега реалностите са такива, че детето на всеки от нас може да се отдели и да замине някъде далеч по света - за доста години или завинаги. За това днес има толкова много икономически и професионални, морални и семейни причини. Но ако се случи на моето дете, надявам се това да не стане, то искам дъщеря ми и синът ми там да си останат достойни българи. Не искам като родител да ги зомбирам в пренебрежение и дори в омраза към българското, т.е. към самите тях, не искам сам да ги комплексирам с техния произход и родовата им приемственост. Искам там да си останат българи и това да ми дава чувство за пълноценност. Както успяват да го правят навсякъде по света гърците и турците, французите и германците, чехите и унгарците, ирландците и шведите, руснаците и сърбите. На тях патриотизмът и национализмът не им пречи да са хора на света, да са космополити, които правят своята кариера далеч от родния си дом. А нас защо ли така ни пречи? Защо, когато се адаптираме към света и другите, изпускаме изконната си идентичност? Правим си го сами, или по-точно родителите го правят на децата си, политиците на народа си, идеолозите на слушателите си. Това е горчивата истина. Според мен политиците на България и в България имат една изключително важна задача: да върнат термина "нашата държава" и да премахнат от лексиката си "тази държава". И след политиците, техните идеолози, журналистите им, интелектуалците им. Това е тяхна обща задача, защото те докараха бедата на нихилизма преди 17 години, нека сега си пометат изцапаното. Това е пряко свързано с преодоляването на демографската криза. Защото хората раждат малко и още по-малко деца ("едно, от не май къде, защото не може половин"), когато се чувстват атомизирани и не принадлежни към никаква обвързваща ги общност - родова и семейна, народностна и национална, държавна и религиозна. Обратно, когато хората се чувстват личностно обвързани и възприемат това като благо, а не като тежка съдба, тогава раждаемостта е по-висока (2, и 3, и 4 свои деца), грижата за децата е по-отговорна, възпитаването става и по логиката на доброто гражданство, а не само по логиката на егоистичния интерес на любимите дъщеря или син. Човек прави семейство и ражда свои деца, защото ги мисли и като внуци и правнуци на родителите си. Това е изключително силна и морална връзка между поколенията, екзистенциална социална връзка между тях. А върху тази основа човек може вече да мисля децата си и като българи, като православни и славяни. Това е по-високото равнище на идентификацията - така аз от човек ставам гражданин, а като такива започвам да мисля и децата си. Когато тази социална връзка я има в обществото, то е устойчиво и народностната общност се развива. Обратно, когато твърде много от хората в обществото загубват тази социална връзка, тогава макрообщностите се разбягват и разпадат, хората се свиват в своето микро обкръжение, вторачват се в единственото си дете, прекъсват приемствеността между поколенията, с лека ръка дават детето си на чужди чужденци. В индивидуален план, когато моето дете вече не го мисля като внуче и правнуче, нито като българче и православно, значи аз вече съм се откъснал от социалната си връзка, атомизирал съм се и съзнателно ще направя от детето си свое самотно подобие. ФОРМУЛАТА НА ПОЛИТИЧЕСКОТО РЕШАВАНЕ на демографския проблем - една изкусителна илюзия Изкусителната илюзия е, че е възможно някакво просто и бързо, едноактно и директно решаване на демографския проблем. Иска им се на политиците. Първо, защото нямат време за дълго изчакване на опосредени ефекти - далеч след "демократичния" им мандат. Второ, защото трябва да има нещо конкретно, с което да се похвалят пред избиратели и опозиция, пред свои и чужди. И трето, защото всеки управленец и политик се поддава на илюзията, че гражданското общество лесно се поддава на всеки императив отгоре, подчинява се на директиви и решения от страна на властниците и лидерите. Поради тази изкусителна илюзия наблюдаваме как конкретни политици и администратори си мислят, че с някаква нова клауза в закона, чрез някаква нова помощ за майките или нова услуга за семействата, и ... изведнъж едните хора ще започнат да раждат 2-ро и 3-то дете, и то навреме, а другите хора ще спрат да раждат 4-то, 5-то, 6-то дете, особено когато добре знаят, че нямат средства и условия да се грижат нормално за тях. И си вярват, пишат програми и "стратегии", намират нужните пари, обясняват с плам пред медиите, надяват се на успех. Но успех от отделни мерки, изолирани услуги, фрагментарни помощи и стимули в тази сфера не може да има. Нито резултатът може да бъде бърз, до месеци или 1-2 години. И ... тогава настъпва разочарованието и пасивността, дори отказът да мислят повече по тези изключително важни проблеми и рискове. Илюзията наистина лесно се преобръща в разочарование и безпомощност. Демографският проблем е комплексен, многостранен, с натрупване на фактори и причини. И затова прости и едноактни решения не са възможни. Нито директивни решения отгоре. Въпреки, че са много привлекателни. Въпреки, че са подвеждащи, ако политиците са самолюбиви и волунтаристи. Въпреки, че са убедителни при липса на системно мислене и задълбоченост. Освен това става дума за инерционни масови процеси - осъществяват се чрез спонтанното гражданско поведение едновременно на милиони хора. Действа множество от фактори, които се съчетават, превръщат се в масови социални нагласи, образци за поведение, мотиви и житейски норми. И затова директната забрана или едностранния стимул не вършат работа в демографската и семейната политика. И накрая, става дума за демографски тенденции и процеси, които имат цикъл на протичане в рамките на десетилетия, обхващащи поне 1-2 поколения. Дадена демографска тенденция дълго се заражда, после за 1-2 десетилетия изкристализира. След това може да бъде спряна или обърната пак след още поне 1-2 десетилетия. Това в политиката е далечен напред хоризонт. Хоризонт на обективното обръщане на демографските вълни, който задължава субектите в политиката и властта да действат прогностично, последователно и едновременно по много линии. Когато се изправят пред сериозен проблем политиците са свикнали и обичат да организират целева кампания. Така демонстрират решимост да се справят. Искат да постигнат бързо добър успех, за да могат после да пренасочат ресурсите, вниманието си и усилията си към друг проблем. Такъв рефлекс е разбираем, особено в условията на мандатната демокрация - когато властите се сменят периодично и на къси цикли. Но по същество той е точно обратното на необходимата нагласа и подход у политиците към такива дългосрочни процеси и разгръщащи се проблеми каквито са демографските. Решенията на демографските проблеми не са и не могат да бъдат решавани кампанийно. Решаването им изисква последователност и натрупващ се ефект на действията. Предполага целенасоченост и упорито устояване в тази целенасоченост. Това пък предполага добре промислена стратегия за комплексно действие - стратегия, в която органично са съчетани:
А системата от ангажирани ведомства, институции и организации следва да функционира въз основа на ясно разпределени, допълващи се и взаимно контролиращи се задачи и отговорности между тях. Нужен е ефективен механизъм за координация на работата им, както и за мобилизиране на усилията им. Изисква се приучване на експерти, служители и действащи политици, за да не изпускат демографската проблематика от приоритетите си, както и от критериите си, чрез които оценяват и решават текущи казуси. Изисква се активност и съдействие не само от страна на държавните ведомства и институции, но и от страна на третия сектор - на авторитетните граждански организации, на църквата и синдикатите, както и на основните масови медии, и на водещите лидери на общественото мнение. А що се отнася до политическите партии от "ляво-десния" политически спектър, изисква се формиране на консенсус и готовност за мислене по тези въпроси над партийния егоизъм и самоцелност. КРАЙ Обратно към началото |
Национална конференция