ASSA - M

Мирчев, Михаил.

Динамика на партийния рейтинг: поуки и предизвикателства

В „Политологията като наука и академична дисциплина в България:
състояние, проблеми, перспективи”.
Сборник от Юбилейна международна конференция по повод на 20 години
от създаването на катедра „Политология” в УНСС. 5-6 ноември 2010, София.
Университетско издателство „Стопанство”, София, 2011, с. 212-223. ISBN 978-954-644-214-7.

ДИНАМИКА НА ПАРТИЙНИЯ РЕЙТИНГ:
ПОУКИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

проф. д.с.н. Михаил Мирчев

     Динамиката на партийния рейтинг през двете десетилетия на Прехода (1990-2010) бе не само ивънредно скоротечна и накъсана, но и по същество имаме две десетилетия с различен характер на партийната структура. През десетилетието на 90-те години на XX век в България имаше класическа двуполюсна и двупартийна политическа система – раздвоена идеологически и класово, геополитически обърната в различни посоки, с „дясно-лява” идеологическа и ценностна идентичност, с „демократично” редуване на власт.
     Въпреки формално множествената структура на СДС, по същество имаше две големи партийни формации, които доминираха обществените трансформации – СДС като „десни, демократи, западно ориентирани” и БСП като „леви, трансформиращи се към западната демокрация и ценности, към съответните икономически и властови структури”. СДС и БСП тогава символизираха начина на геостратегическа преориентация на България (в крайно-либерални форми, зад булото на постсоциалистически популизъм). На практика те се занимаваха и с голямата задача на „общественото инженерство” тогава – преди всичко бързо формиране на българска капиталова класа (поне съсловие), в качеството му на ясно персонифициран „национален капитал”, наред с изграждане на новата институционална и законова структура на държавата и икономиката, на медиите, образованието и здравеопазването, наред с ценностната и идеологическата трансформация в обществото.
     През 90-те по същество партийната структура бе наистина двупартийна със съответно редуване на власт. За съжаление това бе десетилетие на поредица от властови катастрофи – с предварително прекъсвани мандати още от есента на 1990 до началото на 1997 г. Първият пълен мандат бе този на ОДС-Костов, който обаче също катастрофира през 2001.
     Това бе десетилетие, през което двете големи партии обезсилиха самu себе си, разочароваха огромна част от своите идейни привърженици, електоралните им групи се свиха три пъти. Резултатът бе освобождаване на огромно гражданско пространство за бъдещите популисти.
     Както се казва: „Каквото си надробиш, това ще сърбаш”. През следващото десетилетие (2001-2010) големите партии от 90-те бяха избутани встрани и маргинализирани. В началото на десетилетието – десните, а в края му – и левите.
     След 2001 г. в изкуствено създадения десен и ляв политически вакуум побързаха да се настанят класически популисти. Първо, през 2001, бащицата-Цар Симеон чрез обещанието за моралност в политиката и магическия срок от 800 дни до благоденствието. После, през 2005 и 2009, Атака-Волен Сидеров с обещанието да върнат в политиката естествения патриотизъм и да възродят един здравословен за нацията и държавата национализъм. Накрая, през 2005-2007-2009, Бойко Борисов-ГЕРБ с излъчването на мъжественост и близост до народа.

     При ОДС като дясна партия процесът на маргинализация се разрази като буря: загубиха катастрофално парламентарните избори през Юни 2001 г., но още по-унизително загубиха президентските през Ноември 2001 г. После силният десен лидер (Иван Костов) се отцепи в своя кастова партийка ДСБ. Същото се опита да направи и Стефан Софиянски чрез своята ССД. Само 2-3 години след като ОДС от съюз се концентрира в единна партия, успя да се саморазпадне отново – не само отново на обособени и различни десни партии, но и остро враждуващи помежду си.
     Така бе задвижен един процес на класическо самоубийство – чрез разделяне и неспирни опити за братоубийство. В резултат през 2009 г. от десните партии останаха само ДСБ и СДС, по неволя те се обединиха в „Синя коалиция” и заедно едва успяха да прескочат бариерата в новия парламент, за да се окажат там зависим сателит на узурпатора на дясното (Борисов и амбициозната нова партия ГЕРБ). През 2010 г. СДС и ДСБ съвкупно събират едва 3-4% декларативен рейтинг. Истината е, че те са маргинализирани като партии-джуджета. Очевидна е крайната диспропорция между помпозното им публично политическо говорене и реалното им електорално безсилие (3% съответстват на 150 хил. действителни гласа, което е съвсем малко над фаталната 4%-на бариера за влизане в парламента).
     Подобен процес на постепенно изтласкване сполетя и голямата лява партия. През 2001 г. БСП, вместо да вземе политически реванш, бе изтикана в опозиция – наблюдавайки усилията на набързо събраната номенклатура на НДСВ да се възползва от административната и икономическата власт, за да се превърнат в гражданска партия с широко влияние и устойчиви структури. Също така, наблюдавайки своята креатура ДПС как се еманципира и придобива огромна финансова и икономическа, административна власт и медийно самочувствие. После, през 2005, БСП изпусна шанса за огромно изборно мнозинство и изпадна в принуда да управлява коалиционно с предишното правителство – вместо ревизия и оздравяваща промяна БСП-Станишев бяха притиснати да охраняват сепаратистките интереси и активност на замиращото НДСВ и на набъбващото ДПС. И накрая, през 2009, поеха цялата отговорност за всичко и заради всички.
     Такъв бе сценарият и БСП-Станишев не само, че не успяха да го надмогнат, а обратно, допълнително го усилиха чрез собствени действия и бездействия. Цената на това бе не само нова вълна на тежко разочарование след левите граждански среди, интелигенция и младежи, но и възраждане на мракобесническите формули на антикомунизма от началото и края на 90-те години. През 2009 г. БСП отново, както тогава, изпадна в тежка изолация – медийна и политическа, морална и психологическа, кадрова и гражданска. В някои отношения сега изолацията е по-трудно преодолима в сравнение с годините 1997-2000.
     Сега, в навечерието на предстоящата изборна 2011 година, БСП също са пред прага на официалното си разцепване. По-рейтинговият лидер Първанов анонсира отделяне от БСП на друга лява (ляво-центристка) формация. Това няма как да не създаде съответно вътрешно объркване сред актива и номенклатурата, сред симпатизантите и традиционните избиратели на БСП. Изпитанието е драматично: кой накъде да поеме, към новото БСП (АБВ) или към досегашното БСП? Каквото и да се говори, това на практика е жесток процес на вътрешна несигурност, изпускане на трезвата оценка и емоционално фиксиране в личностни симпатии и пристрастия, във вадене на реални или измислени взаимни компромати.
     Фаталното е, че всичко това не само разколебава и отчайва част от традиционните избиратели, но и отблъсква възможната електорална периферия. А през 2011 г. на БСП u е необходима именно привлечена периферия, за да възстанови своята значима политическа и гражданска позиция. Останалите й инерционни 600 хиляди действителни гласа, които стават все по-несигурни, съвсем не са достатъчни за възраждането на БСП като определяща политическа сила в страната – откъсната и дори противопоставена на евентуалната си електорална периферия БСП неминуемо ще затъва в стопяване и маргинализиране, ще се задушава в „спирала на мълчанието” (по Елизабед Ноел-Нойман) и обществено пренебрежение.
     Евентуалното разцепване на БСП е огромен риск. Става дума за драматична ситуация на

развод, при която активите на семейството преди да се разделят на две части, първо частично се стопяват. Ако не използвам метафора, а се опитам да прогнозирам в проценти, това би означавало, първо, 15% рейтинг на БСП да се стопи до 10-12%, а след това да се раздвои в някакво съотношение – напр. 4-5% срещу 5-6%. И никакъв шанс за допълнителни проценти от ситуативна периферия в предстоящата изборна ситуация. Нали, когато двама се развеждат, погрознявайки от взаимни обиди и озлобление, от въвличане на роднини и приятели като свидетели един срещу друг, от невротичност и сприхавост, близките им се оттеглят, приятелите избягват да им сядат на трапезата, а по-далечните познати просто им обръщат гръб!
     Шансът на левицата е сегашното БСП и евентуалното АБВ да не застанат едни срещу други, а да реализират за втори път обединяващ проект. Така както бе сторено през 1999-2001 г. с Коалиция за България. Тогава чрез тази широка ляво-центристка коалиция БСП започна да излиза от изолация, освободи се от фашизоидната идеологема за проклетите комунисти, преоблечени като социалисти, започна да натрупва електорална мощ и политическа смелост. Остава да видим през 2011 г. аналогичният опит чрез АБВ дали ще се реализира в позитивна формула или ще затъне в поредна междуособица сред левицата.

     Преходът към популизъм: мащаб на ОБЩЕСТВЕНАТА ЦЕНА

     И така, десетилетието на 90-те години бе време на класическа двуполюсна идейна и политическа система, ясно центрирана чрез две големи и мощни партии, с демократично редуване на власт, със стабилни електорални ядра и ясна идеологизирана идентичност.

     През следващото десетилетие двете големи партии бяха последователно разбити, обезсилени, идеологически обезличени. Така бе формиран огромен електорален и политически вакуум – първо в дясното, после и в лявото пространство. И в него закономерно се наместиха популистите – безидейни, но амбициозни; театрални, но безпринципни; властогонци, но продажни; обещаващи, но некомпетентни; борещи се с корупцията и престъпността, но самите те задушавани от конфликт на интереси и връзки с нечисти сили.
     Цената за всичко това, което плаща българското общество, е огромна. Първо, в структурата на активния електорат рязко набъбна лумпенизираната маса – сериозните и отговорните граждани отстъпват активността си като изпадат в отчаяна апатия или панически емигрират. Второ, на изборната и политическата сцена откровено излезнаха мафиотизирани структури и лидери, върна се масовият страх на гражданите, изборите в застрашително много квартали, градове и села придоби образа на намръщени мутри, които разпределят действителните гласове. Трето, реалната демокрация не само, че отново изчезна, а и самата идея за демократичност се разми и обезличи в масовото съзнание. Четвърто, в публичното поведение на политиците се възцари цинизмът, безочието, наглостта. Пето, България стана още по-безпомощна, когато трябва да дефинира и след това отстоява свои стратегически интереси – като предотвратяване на демографската криза и спиране източването на интелектуалния ни потенциал; като възпиране на турската инвазия в България (икономическа, административна, политическа); като спиране на обедняването на средната класа, затъване в крайна бедност на ниските класи, поляризацията на обществото; като културно обезличаване и премазване на националното ни достойнство; като лумпенизация на голяма част от младото поколение и деморализация на интелигенцията, с което нацията се лишава от перспективен човешки капитал.
     Обществената цена наистина е огромна. Големите и мощни партии могат да провеждат последователна политика, имат силата да отстояват принципи и ценности, семействата на

лоялните им привърженици могат да разчитат на дългосрочна подкрепа и закрила. Обратно, малките и немощни партии, закономерно стават идейно безлични, принудени са поданически да търсят голям покровител, стават продажни заради оцеляването, отказват се дори от идеята да бъдат отговорни граждански представители в политиката и властта.
     Тук е мястото да се каже, че когато в една страна вече няма големи и мощни граждански партии, то и държавата вече не може да бъде суверенна, национално суверенна – първото е предпоставка за второто. В този смисъл изтеклото десетилетие не просто е драматична подмяна на демократична партийна структура с популистка. То е лишаване на българската държава от опората, за да може тя да функционира като су-веренна държава на българската нация.
     От тази гледна точка играта с партиите не е невинна игра, не е просто бизнес, не е дреболия от периферията на истинския живот. Играта с партиите и тяхната сила е поразяване в сърцето на българската нация и държавност. Добре е играчите в сегашната политика да знаят това, поне да не забравят, че другите го знаят.

     ДЯСНО политическо пространство – СДС-ОДС, после ДСБ-СДС

     Съвкупните дан¬ни могат да се видят в графиката. Динамичният ред започва от 1997 г., когато те бяха на върха (около 2 200 000 гласа). Тогава те имаха своя исторически шанс дълго време да владеят страната като естествена доминираща политическа формация. Те обаче се „изхитриха” да излязат от успешния си първи мандат с две катастрофи.
     През 2001 г. губят катастрофално, но все пак имат 16%. През 2005 г. имат реален граждански и политически шанс отново да се възродят като водеща политическа сила – доминираща в дясното пространство, но те продължават да се движат надолу и падат под 10%, за да стигнат до крайно неубедителните 5% през 2009 г. Така фактически освободиха място, в което НДСВ да мимикрира. Отвориха огромен десен политически вакуум, в който по-късно се намести нововъзникналата формация ГЕРБ.
     На графиката можем да видим нивото и размера на вакуум в дясното пространство. В момента продължават идеологически да се самоидентифицират като десни около 25% от пълнолетните граждани-избиратели. Можем да сравним колко критично по-ниско са двете десни партии. Те просто пропускат да хванат адекватния на себе си граждански електорат – вече повече от десетилетие те го отблъскват, отчайват, подаряват го на псевдо-десни популисти.

     А ако продължим реда? В края на 2010 г. ДСБ-СДС нямат повече от 3-4%. Двете партии, взети заедно са близо до 4%-ната изборна бариера. За тях следва да е поучителен примерът с НДСВ, които на изборите през 2009 г. така и не успяха да съберат достатъчно действителни гласове, за да прескочат бариерата. И тази обективна реалност не може да се промени чрез надути самодоволни интервюта по телевизията, че „синята коалиция” имала гарантирани над 300 хил. гласа. Това съвсем не им е гарантирано, по-скоро е розова просъница и плитка пропаганда за наивници.
     Горният динамичен ред демонстрира фактическата маргинализация на синьото. По същество става дума за това, че СДС-ОДС-ДСБ изпуснаха уникалния геополитически и идеологически шанс, който имаха сините през 90-те. Става дума и за пропиляване шанса на България, чрез тях като политическо лидерство, да се трансформира в една икономически модернизирана и със стабилна гражданска демокрация европейска страна, която в малка степен да саморазрушава относителните си конкурентни предимства от миналото и в голяма степен да се възползва от съответните си конкурентни предимства в ерата на Глобализацията.

     ЛЯВО политическо пространство – БСП, предстои БСП-АБВ

     Графиката на БСП има аналогия с тази на СДС-ДСБ, но затихването е много по-забавено, отложено е с 10 години, има шанс през 2011 г. да не се пропадне до минималните стойности. Показаният динамичен ред започва с данни от 1997 г. Преди началото на графиката е скрит изборният пик на БСП, през 1994 г., когато БСП-Жан Виденов взима властта също с около 2 млн. гласа. До 1996 г. България беше една, имаше опит да се прави Преход, доминиран от БСП и нейната преустроена номенклатура. От 1997 г. България стана друга, инициативата бе поета от сините партии и от тяхната новосъздадена номенклатура, както и от съответните външнополитически и икономически патрони. През 1997 г. БСП бе изтикана в ъгъла на политиката, стигматизирана и сатанизирана, изпадна в тежка изолация. Съживяването започна едва през 1999-2000 г.
     Трябва да се отбележи, че БСП е партия, която и в най-тежките си моменти през изтеклите две десетилетия постига изненадващо високо дъно. Дори през април 1997 г. печели 18% – под действието на онази психологическа машина, която като „валяк” минаваше над БСП, мачкайки масовата психика, вкл. на всички видове лява номенклатура и симпатизанти сред масовото гржданство. Минимумът се оказва изненадващо висок.
     В същото време последващите върхове на БСП са подрязани – през 2001 г. вместо увеличаване на процента, той се оказва по-нисък от онзи от фаталната 1997 г.; през 2005 г. нарастването не е очакваното и не е достатъчно; а през 2009 г. става връщане към минимума от 2001 г. – като предвестник за евентуално предстоящо пропадане.

     В графиката можем да се види и размерът на освободения вакуум вляво. През 2010 г. той вече става драстично голям. Около 25% от имащите право на глас българи, продължават идеологически да се идентифицират като леви, осмеляват се да се самодекларират като такива. Доскоро отстоянието от електоралната маса зад БСП не бе драстично голяма. Но това вече очевидно не така. Левият граждански вакуум става катастрофално голям, по аналогия с дясното пространство и десните партии от преди десетина години. Тук популистите също са добре дошли: през 2005 г. не малко леви залитнаха към Атака-Волен Сидеров, а през 2005-2007-2009 – към Бойко Борисов-ГЕРБ.

     ДПС – партията-движение за „права и свободи”

     Извън логиката на „ляво-дясно” е партията ДПС в България. През 90-те години те играеха особена медиаторна роля, бяха галено дете на Прехода. През следващото десетилетие до голяма степен взеха и връх, качени два мандата в Правителството, с огромна финансова, икономическа и регионална власт. Вероятно при следващите избори успехът или неуспехът на ГЕРБ и Бойко Борисов ще се окаже заложник на ДПС. Не случайно ГЕРБ спечели изборите през 2009 г. чрез яростна атака срещу позиции и символика на ДПС, използвайки масови граждански настроения срещу ДПС, а сега на практика сме свидетели на едно все по-открито ухажване между управляващите от ГЕРБ и ДПС.
     ДПС е партия-медиатор, партията която наистина запълва политически и властови вакуум през последното десетилетие. Ако това е действително етнически капсулирана партия, която е „демократичен представител” на малцинствена общност в България (български турци, плюс турчеещи се цигани-мюсюлмани, плюс турчеещи се българи-мохамедани, плюс някои други малки гравитиращи към тях общности) – нормалните числа за техните гласове на парламентарни избори са в порядъка на хоризонталните червени линии (до 400 хиляди действителни гласа). Виждаме, че през 2005 и 2009 ДПС регистрира есктремално нарастване на спечелените действителни гласове. При евентуално свиване на общата избирателна активност техният процент ще нараства още по-екстремно.

     Действителните гласове над посочената линия ДПС печели чрез организиран изборен туризъм от Турция, чрез манипулирани резултати в множеството изборни секции в самата Турция, както и чрез купени гласове, чието количество през 2009 г. стана извънредно голямо. На последните избори спечелените гласове бяха с 60 хиляди повече дори от очакваните от самия Ахмед Доган.
     При ниска и снижаваща се изборна активност тази маса действителни гласове става все по-голям и все по-решаващ процент. Така ДПС вместо да бъде изтикана от центъра на политиката в България на практика става все по-непреодолим фактор в нея. Динамичният ред е красноречив.
     Всичко това носи очевидни рискове за българската държавност, за националния характер на държавата. През последните 1-2 години се активират горещи про-турски националистични гнезда в България. Опасността за гражданския мир вече е реалност, България се надвесва над пропастта на Босненски или Косовски вариант за „развитие”. По всичко личи, че ГЕРБ за пореден път ще проспи предизборната ситуация през 2011 г. и няма да контрира всички тези национални и държавни заплахи, за да нормализира изборното законодателство, за да активира самосъхраняващи патриотични и държавнически сили.

     НДСВ – партия-движение на Царя, която после се скри зад „стабилност и възход”

     НДСВ реализира първата чисто популистка вълна от средата на 2001 г. и така започна новото десетилетие на Прехода – десетилетието на популизма. Вече по същество няма „ляво” и „дясно”, образите им бяха размити до неузнаваемост. Бе стопен и рационализмът при ориентацията на хората към политиката и партиите, към изборите и партийните предложения. Политиката бе радикално персонифицирана, вкарана в схемата на дребнави емоции спрямо политическите фигури и лидери. Традиционните идеологически интерпретации останаха само етикет – изместени от цинична медийна апологетика и клюкарско-битови компромати.

     Поучителното е, че наглият популизъм отмъщава изненадващо бързо на самите популисти. Динамичният ред на НДСВ съвпада с определението за „партия-светкавица”. Това е партия, която изведнъж избухва като рейтинг и печели избори, качва се във висините на властта, след което от самосебе си започва едно скоротечно пропадане, свиване, обезсилване – още докато са на власт и на практика използват всички ресурси за да крепят своя рейтинг и публичен авторитет.
     НДСВ получиха втори шанс през 2005 г. – но това бе фактически подарък към тях от десните ДСБ-СДС. Тогава НДСВ с много пари и организиран механизъм за масово купуване на гласове успяха да увеличат своя процент. Но съвсем за кратко – след вторите им победни избори, бидейки отново на власт, те вече окончателно се срутиха електорално – за да успеят на парламентарните избори дори за изпаднат от парламента. По същество изгасването на светкавицата бе отложено, изкуствено отместено с няколко години – като пряк резултат от безпомощността и донякъде политическата неадекватност на десните от средата на това десетилетие. НДСВ е една партия, която на практика се стопи и изчезна, и не виждам шанс да се възстанови като значима политическа сила. Вероятно ще продължат да работят като политически брокери, които закономерно ще бъдат отместени зад кулисите – в полусенките на лобирането и комисионерството.
     Вакуумът в политиката закономерно се запълва – НДСВ го направи два пъти 2001 и 2005), докато бъдат подготвени условията този вакуум да бъде овладян от новата формация Борисов-ГЕРБ. И това бе направено като по учебник!

     ГЕРБ – някои граждани, за уж „европейско развитие”, но дали на България

     ГЕРБ все още няма достатъчно дълъг динамичен ред. Ако прогнозираме кривата на ГЕРБ, седва да откроим две хипотези:
     Първо, ГЕРБ може да се окаже втората партия-светкавица (изобразена е на графиката чрез червената стрелка), подобно на НДСВ. В досегашната двегодишна перспектива тази хипотеза не се реализира на практика – поне като стръмно понижаващи се числа. Въпреки значителното свиването потенциалният електорат на ГЕРБ остава голям и достатъчен за следваща изборна победа – в по-голяма степен, ако БСП се разцепи и обезсили, както вече направиха със себе си сините.
     Втората възможна хипотеза е, че ГЕРБ, след като удобно се намести в огромния десен електорален вакуум, ще съумее да се конструира като разпознаваема не само дясна, но и европеизирана политическа сила – и в този смисъл да започне да тежи на мястото си. Това е реална хипотеза и не бива да бъде пренебрегвана. Тя е смъртоносна за ДСБ-СДС, но вероятно е животоспасяваща за България като една стабилна икономика и държава в ЕС и на Балканите. Животоспасяваща е доколкото България има нужда от силна и властоспособна дясна партия, а не от някакви остатъчни партии-джуджета или от мимикриращи популистки амбиции.

     Шансът на ГЕРБ да не повтори съдбата на затихналото НДСВ е в огромния вакуум в дясното пространство у нас – той сам по себе си упражнява натиск върху новата партия бързо да се прочиства от детските болести на властта, от бързо помъдряване и осъзнаване, че трябва да се изведат във водеща позиция можещи и знаещи личности. Освен това шансът им е и във факта, че България е включена и зависима от „дясна цивилизация” – сега геополитическата ни свързаност със САЩ и Европа не подхранва левите, а десните сили. Вероятно това ще бъде общ социален и политически контекст за България поне през следващите 5-10 години. Това е обективна ситуация, която предоставя реални шансове на ГЕРБ да премине от театрално мимикриране към реално интегриране към дясното, да станат авторитетен десен партньор тук, в България, да им се прелива сила като такъв. Това са реалности, от които Бойко Борисов енергично се възползва, докато левицата недооценява.
     Интересно е какво ще се случи през третата и четвъртата година властване на ГЕРБ. Възможен е вариант, в който те да удържат рейтинг на едно съхраняващо ги равнище. Но има вече симптоми и за възможен рейтингов крах през третата и четвъртата година. ГЕРБ е изключителен експеримент, който се разиграва в България. И ние всички сме въвлечени в него – като съучастници или противодействие, като наивници или реалисти, като оптимисти или нихилисти, като активни или апатични.

     България в Европа 2020: потъване във вълните на популизма
     или връщане към гражданско общество

     Това десетилетие на практика ни въвлече в дилемата: класови партии или ситуативен популизъм (пълзящ, циничен, агресивен като налагане на лидерства и персони)? Кое ще господства през второто десетилетие на този век? От една страна това е желаното, мечтаното, теоретизираното – политиката като лоялно представителство на съответни социални слоеве и класи, на специфични общности и съсловия. От друга страна е реалността – политиката като все по-цинична игра на политически актьори и мощни медии. Всъщност голямата дилема е: политиката на или срещу гражданското общество. Популизмът на практика ни връща назад към поданическо общество, към множество от избиратели, които ловко биват довеждани до масова хипноза преди избори, гласувайки не като граждани, а като тълпа.
     В следващата графика се очертава профилът на популизма през 90-те години и следващото популистко десетилетие. Разделихме условно партийната структура на два сегмента: двете основни „класови” партии – БСП-КБ и СДС-ОДС. От другата страна са партии, които с цялата условност могат да бъдат групирани в общия клас на популистките партии – ГЕРБ, Атака, НДСВ и много голяма част от другите малки партии, които бяха на политическата сцена.

     През десетилетието на 90-те години – около 70% от гласовете се взимат от така нар. „класови партии” и около 30% се взимат от партии, които можем да отнесем в класа на „популистки партии”.
     2001 г. е годината на голямото избухване. НДСВ от гл. т. на популизма действително успя да привлече много по-голяма част от политически активния сегмент на страната, отколкото ГЕРБ през 2009 г. Не малко хора сега се подвеждат да мислят, че върхът на популизма е ГЕРБ, но числата не показват това. Върхът на популизма е спечеленото от Симеон Сакскобургготски-НДСВ през 2001 г. През 2009 г., хората, колкото и да са подведени и хипнотизирани от звездата на Бойко Борисов, все пак започват да се натрупват елементи на здравомислие – отново е постигната масова хипноза, но в стеснен мащаб. През 2001 г. НДСВ на Царя получава фактически 2,2 млн. гласа. Докато ГЕРБ на Борисов през 2009 г. постигна далеч по-малко – 1,6 млн. гласа. В това измерение популистът Борисов бледнее пред популиста Сакскобургготски.
     Но общата тенденция е очевидна. На изборите през 2009 г. делът на „класовите” партии се свиват от 70% до 25%. Всичко останало попада в зоната на влияние на не просто популистки партии, а на по-афиширано и неприкрито, на по-цинично и безочливо популистки партии. Фактически графиката е линейна, тенденцията е очевидна.
     Структурната дилема на предстоящото политическо десетилетие е: връщане към малко, но големи и силни партии – само в този вариант може да има устойчива власт, дългосрочна политика, да се предотвратява господство на злокачествен личностен фактор; или България ще е арена на амбициите на много, но малки и безпомощни партийки – търсещи някой външен голям брат, за да му слугуват, а той да ги държи изкуствено на власт? Тук размерът наистина има съществено значение!
     В този ракурс, пред нас професионалните политолози и електорални социолози, стои въпросът: „Как ние реагираме като професионална общност?” Дали достатъчно адекватно теоретически, гъвкаво методически, надеждно изследователски? Или със страх да надмогнем старите учебници; с методики, които вече не ловят новите феномени; с изследвания, които стават все по-малко обективни и все по-често адвокатски?

     Край

Обратно към началото