|
Мирчев, Михаил. 20 години преход: да се смеем ли, да плачем ли? В сп. "Понеделник", бр. 3/4, София, 2010, с. 13-31. ISSN 0861-6620. да се смеем ли, да плачем ли? Доц. д.с.н. Михаил МИРЧЕВ 
През последните 5-6 месеца много неща се изговориха и написаха по повод 20 години от началото на Прехода (10 ноември 1989) - трансформацията от предишното "социалистическо" към сегашното "демократично" общество. Имаше много апологетика на сегашното общество, съчетана с нихилизъм спрямо миналото. По-редки и по-периферни бяха противоположните гласове - заредени с носталгия по миналото, съчетана с нихилизъм спрямо настоящето. Още по-редки бяха реалистичните интерпретации, които се опитват да контролират идеологизирането на анализа и оценките и да оценяват въз основа на балансирана съпоставка съответните плюсове и минуси. Лично аз се стремя да анализирам Прехода в императивите на реализма. Не защото съм идеологически безпристрастен, а защото вярвам в евристичността на обективността. Обективността като най-добра хранителна среда за: (1) ефективен политически рационализъм; (2) честно гражданско самопознание; (3) както и за психично здраве на един народ, който през своята модерна история (130 години след Освобождението и след откъсването от феодализма) е бил принуден на цикли от 30-40 години<1> да прави обществени революции, да катастрофира и изтърпява колосални деградиращи процеси, да му организират "шокови" системни обществени промени и в началото на всеки следващ цикъл да се оказва в стартова позиция за ускорено догонване на "развитите" страни и народи. В логиката на реализма и в търсене на обективност ще акцентирам на две оценки. Те прозвучаха сред анализаторите и политическите експерти и мисля, че са два своебразни възела, от които може да се разплете истината за това: какво се случи, кой го направи, кой носи вините или следва да обере лаврите за Прехода, за неговите социални и обществени резултати? Става дума за следните две тези и интерпретации на Прехода: Първо, обяснението, че БКП/БСП<2> през 1990 г. е поела стратегическа инициатива при конфигуриране на новото "демократично" партийно пространство, при формиране на новата политическа структура в България. Не изчака опозицията, десните, прозападаните да се самоорганизират, а ги "подпомогна" - и с идеи, и с кадри, и с други ресурси. Съгласен съм с такава констатация. Разбира се, без горното да се абсолютизира и без да се изключва елементът спонтанност. Външните фактори са първичният и основният инициатор и субект на Прехода, в общи линии и на начина, по който той бе реализиран на практика. Но отчитайки тази обективна външна рамка, във вътрешен план лидерите на БКП/БСП действително направиха всичко възможно да не изпуснат контрола, да не бъдат изтикани в ъгъла, да не изпаднат в позиция на безпомощност, да не бъдат лишени от перспектива - те действаха изпреварващо. Второ, по тази логика се отива далеч в същностната интерпретация, като се стига до понятието "обществено инженерство" (social engineering<3>). И това споделям. Съгласен съм, че нашият 20-годишен Преход е реализация на типично инженерство - при това в мащаба на българското общество като цяло. Безспорна е системността на Прехода. За две десетилетия държавата и обществото в България бяха цялостно трансформирани - не само като структури, но и като функциониране; не само като социална същност, но и като обществен облик и качество; не само като гражданска атмосфера, но и като нова обвързаност и различни перспективи пред държавата. Можем да маркираме няколко основни измерения на този системен обществен преход: (1) от държавноцентрализирана към капиталистическо-пазарна икономика; (2) от еднопартийна към плуралистична политическа надстройка; (3) от общностно солидарна и колективистична към индивидуалистична и групово егоистична ценностна ориентация; (4) от стратификационен профил с голяма хомогенност към екстремно социално разслояване и поляризация; (5) от държава, интегрираща 80-90% от населението с благоприятна перспектива в обществото, към държава, интегрираща с благоприятна перспектива едва 20-30% от населението. Обществената трансформация наистина е системна, освен това е същностна, наред с това има и ясна класовоидеологическа доминанта. Трансформацията изведе България от орбитата на една световна, по същество имперска структура (зоната на т.нар. социалистически строй, с център СССР/Русия) и я включи в друга, по същество също имперска структура (зоната на англо-саксонския западен "капиталистически строй", наричан евфемистично "развити демократични страни", с център САЩ). Естествено възниква въпросът за СУБЕКТА на промяната - дали той бе външен или вътрешен, дали радикалната системна промяна на държавата и обществото през Прехода, поне в неговото начало и през първото десетилетие, бе закономерна в логиката на вътрешните процеси и политическа конфигурация (както бе например в Полша), или бе внесена в България отвън? Моето дълбоко убеждение е, че това социално и обществено инженерство бе натрапено на България отвън, то не дойде спонтанно отвътре, не бе произведено от вътрешни - мощни и организирани - граждански и политически сили. Тук е голямата тема за липса на дисидентство в България до края на 80-те години, за липсата на настойчива публична артикулация на алтернативни обществени модели, преди отвън да ни завъртят в трансформацията на Перестройката<4> и после на Прехода. Най-вече липсваше изявен и консолидиран вътрешен субект на една такава обществена трансформация. Такова нещо до ноември 1989 г. практически липсваше като значима публична реалност - липсваше дори самоназоваване като "дисиденти". Нямаше масово гражданско и заедно с това политически организирано движение, алтернативна партия (синдикат).<5> За прагматизма на "стратегическата инициатива" И така, каква бе ролята (възможна и реална) на БКП/БСП в този принудителен процес на обществена промяна? В условията на наложено ни отвън тотално обществено преструктуриране, трансформация, социално и обществено инженерство тогавашната БСП, или по-точно тогавашният овластен елит на БКП/БСП (съвсем не целият й елит, нито всички сегменти на тогавашната й номенклатура), пое стратегическата инициатива. Защо? Разбираемо е - за да не изпадне от процеса на трансформация на държавата и обществото, за да не бъде избутан в маргинална позиция и статус на безпомощен зрител на процеса и, разбира се - за да не изгуби своите властови позиции и социални привилегии. Последното означава (само)осигуряване на възможност да трансформира своя предишен властов, кадрови и информационен ресурс в нов капиталов статус от западен тип - пак свой, но вече от западен тип. Става дума за един разбираем (според логиката на прагматизма в живота<6>) съсловно-егоистичен интерес. При съпоставка със сегашния колективен егоизъм на привилегированите съсловия и лидерски клубове политическото поведение на тогавашния овластен елит не е нито повече "кастово-съсловен", нито повече "егоистичен". Става дума за сегашния колективен егоизъм на: (1) лидерските групи в основните партии; (2) олигархичните клубове; (3) бизнесмафиотските формации; (4) дори на някои малобройни и изключително привилегировани професионални съсловия - като банкерското и застрахователното, като прокурорско-съдийското и адвокатското, като елита в западни фондации и проекти и други подобни. Но има и още нещо от изключителна важност, което днес не бива удобно да се пропуска. То е с обратен морален знак - тогава БСП трябваше да влезе в ролята на "обществен инженер" и като проява на отговорност към държавата и нацията. Обществена отговорност, която дефинира да не се изпуска и да не се предава властта - веднага, на който я поиска. В какъв смисъл и защо? Към края на 1989 и началото на 1990 г. опозицията в България представляваше аморфна емоционална маса - без консенсусно изявени личности и признати лидери<7>, без хора с мащабна програма за градивни реформи, без организираност, дори без прокламирана цел и очертан път за обръщането на социализма ("комунизма") в неговата алтернатива - капитализъм (пък бил той и "съвременен", "развит западен", "цивилизован"). Тази аморфна маса бързо набъбваше от три различни вида активисти и кандидати за контра-революционна кариера: (1) убедени антикомунисти, в чиито представи десетилетията на социализъм в България бяха или съветска окупация, или погрешен исторически експеримент и невъзможна утопия; (2) "житейски аутсайдери", които при социализма не са се реализирали, но разбират от партийно строителство и търсят СДС, за да се докопат до позиция и власт<8>; (3) инженерно инкорпорирани в партиите на сините хора от службите и предишната номенклатура, вкл. като експерти. Имайки предвид втория и третия компонент, един, струва ми се, честен син политик - Иван Сунгарски, казва: "СДС бе заченат в грях!". Очевидно е, че тези три граждански компонента в набързо формиращата се синя опозиция са извънредно трудно съвместими. Дълго оставени без убедително лидерство (Иван Костов истински овладя лидерството в СДС-ОДС едва към 1998 г.), те създадоха в СДС кадрова каша, в която движението (партията) затъна и не успя да израсне до консолидиран политически субект - с устойчиво вътрешно идейно и политическо ядро. Вероятно това е един от най-важните фактори (вътрешни, субстанциални), поради които след загубата на властта през 2001 г. сините: (1) бързо се разцепиха на две враждуващи партии (публично успяха да се помирят едва през 2009); (2) в СДС се заредиха серия от все по-слаби ръководители, които все по-неубедително се правеха на лидери; (3) не успяха да се възползват от удобната за тях ситуация през 2005 г., за да се върнат като водещи играчи на голямата политическа сцена; (4) и сега, в началото на 2010 г. ДСБ и СДС общо имат електорален рейтинг вече в порядъка на 3-5% и нямат видим шанс отново да станат големи в политиката. Сините затънаха в собственото си блато. И така, в обстановката на 1990 г. тогавашният елит на БКП/БСП, дори и да е имал благородната идея да отстъпи своето властово място, просто не е имало на кого. Нека открито признаем този факт. Съвсем не случайно две години по-късно СДС взе властта (със самонадеяния лозунг "С малко, но завинаги!"), направи правителство (на Филип Димитров), но катастрофира само за 11 месеца. Правителството сам? си падна от власт, подбутнато от тогавашния "син демократичен" и свой президент Желю Желев - поискаха вот на доверие от Народното събрание и пропаднаха. Някой като не може нещо, той не си го може - и дори големите братя не са в състояние да му помогнат! Наивни са както очакванията, така и непрестанните публични призиви, вече две десетилетия, бившият елит сам и доброволно да се откаже от привилегированата си обществена позиция и да я подари на някакви други и нови хора - още повече че те се оказаха хора с крайно ограничен личностен и групов ресурс. Ограничен ресурс, доколкото в не малко от случаите, както показа практиката, те се проявиха като дребнави алчни реваншисти или като озлобени нови политически кариеристи. Не бива да се отрича, че имаше и "сини демократични" идеалисти. Но в началото на Прехода те бяха без държавническа подготовка, в огромното си мнозинство - без манталитет на мащабно мислещи управленци и политици. Тези хора - и тогава, в началото на Прехода, както и сега, след края му - забравяха и игнорират елементарното правило, че "власт не се дава, тя се взема". Активният елит и номенклатура на БКП/БСП знаеше и се ръководеше от този принцип на реалното общество. Само наивници могат да им се сърдят за това. Обобщено, може ясно да се заяви, че няма нищо по-естествено от поемането на т.нар. стратегическа инициатива от страна на елита на БКП - използваща не само силата на част от предишната си номенклатура, но и идейно-политическата инерция сред широките "народни" маси. Последното е изключително важно за правдивия анализ на случилото се в онези години. То поставя остри морални въпроси пред тогавашните лидери на БСП. Но тук дилемата не е "Дали?", а "Как и защо по този начин?" и "С какъв дългосрочен резултат и проекции?". Що се отнася до инициативата в началото на 90-те години активно да се моделира структурата на "демократите", "кръглата маса", "програмата Ран-Ът", формирането на новото капиталово съсловие - не виждам нещо по-логично и прагматично. Морализаторското вайкане срещу бившата "комунистическа" номенклатура няма нищо общо с прагматизма. Ако някой им се сърди, очевидно следва да се сърди на някого другиго - на някого, на когото му се e искало да поеме инициативата и да стане модератор на промяната, но не е успял. Сбърканата формула на общественото инженерство Съвсем друг е въпросът за СБЪРКАНАТА ФОРМУЛА на тази стратегическа инициатива - не толкова при изкуственото възникване на синята опозиция, колкото като формула на реформиране на трите възлови неща: собствеността и икономиката, класовата и социалната структура, финансовата система. Сбърканата формула плъзна България по една плоскост, която - вече стана очевидно (две десетилетия по-късно) - е била принципно неправилна и крайно вредоносна за страната, водеща до структурни и същностни деформации на новото общество. Тук няма да се спирам подробно, само бих искал да маркирам. Имам предвид следните посоки, избрани от тогавашния "преустроечен" БКП/БСП елит и частта от предишната БКП-номенклатура, която го реализира на практика: (1) Индустрията бе преднамерено фалирана още през 1990 г. - като се отнеха финансовите активи на предприятията и на тогавашните държавни стопански обединения (ДСО), изведнъж им беше запушена огромна част от руските и арабските пазари и заедно с това на директорите на предприятията бяха възложени функции на маркетинг и търговия, за които те тогава нямаха подготовка. Тогавашните директори на предприятия имаха общо взето висока управленска и инженерна квалификация. Но не и като финансисти, търговски и маркетинг специалисти, не и като гъвкави юристи. Тези функции в ДСО през 80-те години бяха изведени в специализирани външнотърговски организации (ВТО) и в ръководния блок на ДСО. Освен това в дотогавашните ДСО имаше отделни технологично развойни звена (институти), които се занимаваха с технически разработки, с изобретения, с усвояване на чужди технологии, с внедряване и с обучение на персонала. Накрая, при предишното общество юридическите услуги бяха сведени до минимум и елементаризирани, докато в новото общество това се оказа животоосигуряваща дейност и ръководна квалификация. Всъщност, чрез премахването на управляващия блок на ДСО и чрез прибирането на парите им, със закриването или отдалечаването на ВТО и на развойните институти, през 1990 и следващите няколко години предприятията и техните ръководства бяха практически отрязани от парите, от пазарите, от нужната им многопосочна управленска компетентност. Е, как няма изведнъж огромна част от предприятията да блокират и как да не започне тягостен процес на задушаване и умъртвяване. Задушаването и умъртвяването бе правено и чрез отделяне от корпоративните структури на високопечеливши звена - оставаха непечелившите, които бързо започваха да натрупват дългове и финансова несъстоятелност. Този процес се проточи до 1996 г., в която правителството на БСП-Жан Виденов направи последен опит за оцеляване на голяма част от предприятията, вкл. чрез наливането на държавни пари за покриване на дългове, вкл. чрез формулата на една несполучлива масова бонова приватизация (в много от случаите на минотарни дялове), вкл. чрез фатално неуспешния опит да се спре изсмукването на предприятията от тогавашните частни банки. Но банково-финансовата и политическата катастрофа през 1996 г. спря процеса, прекърши последната надежда и отвори пространство за сините (Иван Костов) да извършат тотална приватизация на индустриалния и банковия сектор (1998-2000), в голяма част от случаите - очевидно разбойническа приватизация на огромни държавни стопански активи. Следващото правителство на Сакскобургготски-Доган довърши това свято дело<9> - с приватизацията на БТК, електроразпределителните мрежи и други (2002-2004). (2) Едрото интензивно технологично земеделие с комасирана земя бе брутално унищожено. Започна се през 1990 г. чрез премахването на АПК и след това през 1992-1995 чрез връщането на индивидуалната собственост върху земеделските земи и част от горите в т.нар. реални граници. Така, подобно на ДСО в промишлеността, инженеринга, строителството и търговията, бяха отнети финансовите активи на земеделските кооперации, стопени външните им пазари, отдалечени обслужващите развойни институти, разграбването на МТС започна още преди ликвидационните комисии от 1992 г., земята отново бе средновековно раздробена. По подобен начин ръководителите на кооперации бяха натоварени с непосилни за тях задачи по осигуряване на пазари, технология, финансиране. А заедно с всичко това и със задачата да се справят с импулсираната у индивидуалните собственици на земя дребнава алчност за реституиране на земята, горите и сградите, за разграбване на техниката от МТС. Следващият фатален удар бе нанесен през 1992 г., когато започнаха да действат ликвидационните комисии на кооперациите за връщане на обработваемата земя в "реални граници" на индивидуалните собственици. Това бе първото голямо национално престъпление на сините, на онези сини лидери и експерти, които бяха подбирани, инкорпорирани, овластявани по инициатива или с подкрепата на БСП-перестройчиците. Тогава започна голямото раздробяване на земята, което технологично върна земеделието 50 години назад. Започна и дългият празен период на административни неуредици и съдебни делби - в този период кой да ти мисли за производство, за модерно производство, за производително земеделие! Тогава се разгърна с нова сила многогодишният период на разграбване на техниката и инвентара, на запустяване и разграбване на иригационните съоръжения и на сградите, на запустяване на огромна част от земеделската земя. Тогава започна и фаталният процес на прогонване като ненужна на земеделската технологическа интелигенция - инженери, мелиоратори, агрономи, летци, и така нататък. Като съвкупен ефект това закономерно доведе до един набиращ скорост и мащабност процес на масова лумпенизация в българското село - в огромен мащаб и съвсем официално лумпенизацията тогава бе стимулирана от ликвидационните комисии на земеделските кооперации. За съжаление в тях плъзна и стана доминиращ бандитският манталитет, манталитетът на злобни, дребнави и алчни хора. Под тяхното настоятелно ръководство огромната част от техниката от предишното земеделие, немалка част от сградния фонд, както и от самата земеделска земя бяха брутално разграбени, пред очите на всички. По-деморализиращ и лумпенизиращ процес в българското село и земеделие не ми е известно да е имало през последните 130 години! След това дойдоха крадливите гето-цигани. След това дойдоха бруталните мутри-феодали. След това идват турците от съседна Турция, които масово изкупуват земеделска земя и сграден фонд - в Лудогорието и Странджа, по Южнородопския пояс и другаде. Така само за няколко години модерното българско земеделие, вместо да бъде стимулирано да се модернизира като западното, беше пресечено и върнато цяла една епоха назад, към раздробеното и примитивно земеделие от 30-те години. Бандитската ликвидация на земеделските кооперации бе осъществена под политическия патронаж на сините, но стартът и посоката бяха зададени още през 1990 г. от първото БСП-правителство на Луканов. Двадесет години по-късно комасацията още предстои и няма да се реализира скоро. Две са обективните следствие от това: първо, практически единствената форма за ефективно земеделие сега е крупното арендуване - при това с не съвсем ясни и коректни договорни отношения с даващите парчетата си земя под аренда, със зависимост от банките и техния рекет, с невъзможност да се предприемат крупни инвестиции за мелиорация, горски пояси, летища и други подобни, както и с властта да раздават мизерни и символични годишни дивиденти на собствениците; второ, цените на земеделска земя се държат изкуствено на парадоксално ниско равнище - така това изключително национално богатство се изкупува на безценица, вкл. от чужденци. Тук следва ясно да се каже, че чрез това нецивилизовано раздробяване на земята, детехнологизиране на земеделието и монопол на арендната форма българското земеделие за десетилетия бе изведено извън Европа - извън културното пространство на Европа. (3) Бяха унищожени кооперациите - като икономически ефективна форма на собственост, като социална форма за колективна стопанска активност и предприемчивост, както и като традиционна социална и стопанска форма в България и в Европа. Става дума за кооперациите не само в земеделието, а и в занаятите и търговията, за потребителските кооперации и други. Сред равните по Конституция (1991) форми на собственост (чл. 17) кооперациите в България бяха задушени и фактически извадени от така лелеяния "свободен пазар". В общи линии този мъчителен и поетапен процес приключи към 1999 г. Процес, който има не само пряко икономически и организационни измерения, а и огромни чисто социални и народопсихологически проекции и деформиращи последици. Разгромът на кооперациите бе една от основните структурни предпоставки за огромната степен на монополизиране в сегашната българска икономика - монополизиране в земеделието, в търговията, в комуналните услуги и дейности. Монополизиране, което в тези сектори и в обширни райони на страната придоби мутренско-мафиотска форма. Това е и основна икономическа, институционална и гражданска предпоставка за обратното феодализиране на огромна част от малките селища и общини, на отдалечените от големи градски центрове райони, на граничните и планинските райони. Преди всичко на районите с преобладаващо българомохамеданско и с турско самосъзнание население. Гражданските общности в тези селища и райони се оказаха изоставени и далеч от държавата, под все по-силна и все по-тотална зависимост от местните монополисти собственици работодатели, от местните криминални босове, от местните малцинствено-политически лидери. Лишени от колективната си форма на стопанско сдружаване, хората в такива селища и райони вече две десетилетия нямат никаква друга действена форма за своето гражданско обединяване и самоорганизиране - за да могат те самите да оказват съпротива срещу новите господари и да отстояват своите общностни, колективни и индивидуални интереси, за да са в състояние да балансират силата, алчността и бруталността им. (4) Богатата държава бе изкуствено финансово банкрутирана. Българската държава през 80-те бе наистина богата. В началото на 80-те (1983-1984) външният дълг бе под 3 млрд. долара, тогава България отказваше покани от западни банкери и страни да взема от тях заеми. Към края на 80-те външен дълг вече бе натрупан, но той, според западните стандарти, още бе в нормален размер за една действаща и балансирана икономика. Към края на 1989 г. прословутият външен дълг на България е 9,2 млрд. долара, при вероятно 2 пъти по-производителна икономика в сравнение със сега и при 1,2 млрд. долара държавен резерв. Както се вижда, тогава дългът съвсем не е бил толкова голям и заробващ, както сега се твърди по идеологически съображения. Сравнението с огромния натрупан държавен и обществен дълг към чужбина през последното десетилетие е в полза на горното твърдение. Ако добавим и натрупвания огромен размер на дефицит по текущата сметка, сравнението става още по-полярно. Тук може само да се маркира тогавашният ресурс на България по неизчистените клирингови споразумения с предишните социалистически страни (напр. с ГДР, Чехословакия и Унгария, Полша и Украйна), както и натрупаните ни вземания от арабски и мюсюлмански страни. Но това са сложни въпроси, изискващи специален икономически и финансов анализ, за който тук не остава място. Как стана изкуственият банкрут? През пролетта на 1990 г. правителството на Андрей Луканов обяви мораториум върху плащанията по външния дълг. Версията е, че България тогава е нямала налични пари, с които да плаща вноските и да го обслужва. Пари обаче е имало. Тук ще отбележа само три крупни източника. Имало е вероятно около 3 млрд. долара изнесени в чужбина български пари (чрез тогавашните ни смесени дружества, както и от външнотърговските организации). Можело е те да бъдат върнати - на части, в съответствие с текущите вноски по дълга. Поради рязкото намаляване на работата в индустрията тогава се освобождава огромна част от произвежданата електроенергия и започва износ на ток - постъпленията също в милиарди долари, стигащи за изплащане на дълга. И накрая, Дойчебанк през 1990 г. е декларирала готовност да даде заем на България в размер на 600 млн. марки, с които да се прескочи ликвидната криза. Вместо отговор за съгласие и действия по сключване на този благоприятен външен дълг, Луканов обявява мораториум!!! Факти, факти, факти - някои официални, някои неофициални. А срещу фактите и боговете били мълчали. В нашия случай бе направено всичко възможно това изкуствено фалиране на държавата да бъде превърнато в сакрална тайна на Прехода. И досега, две десетилетия по-късно, за тези неща има само откъслечно прокрадваща се информация в медиите, но нищо официално, нищо достоверно, което да е потвърдено от държавата. Едно от обясненията е, че стратегическите сценаристи от БКП-БСП от периода 1989-1996 г. в следващия период бяха подменени от сценаристи с друга политическа окраска и декларативност, вътрешните сценаристи бяха избутани от чужди сценаристи, но посоката на общественото инженерство остана една и съща. (5) Обедняването на държавата бе дублирано с целенасочено и организирано обедняване на народа - на средната класа, на интелигенцията, на образованите слоеве и квалифицираните професионални съсловия, както и на всички останали трудещи се. На няколко пъти, с цикъл през около 3 години, чрез неочаквано скачане на курса на долара фактически бяха обезценявани левовите спестявания и доходи (заплати, хонорари, пенсии, помощи) на огромна част от българското население, наред с левовите активи на българските фирми. Паралелно бяха облагодетелствани т.нар. кредитни милионери, които при тези обезценки на лева всъщност връщаха (със закъснение) само малка част от взетите валутни кредити. Част от кредитните милионери нищо и не върнаха, напр. Акрам, който изпреварващо си умря във френски арест (при него ставаше дума за 200 млн. марки). Това бе един огромен по мащаб механизъм за изземване на огромна част от спестяванията на народа и малките фирми и преразпределението им към новия едър капитал, към обслужващите ги нови частни български банки, към привилегированата част от старата и новата политическа номенклатура, която бе захранвана от тези банки. До 1996 г. банките действаха като основен преразпределител на финансовото богатство и на държавните стопански активи, с откровени елементи на криминалност - на практика ставаше полулегитимно изземване на богатството от народа и държавните фирми, след което то бе преразпределяно и концентрирано като лична или групова собственост в новата каста на едрия капитал. Паралелно с банките, чрез средствата на откровения рекет и насилие, действаха и не малка част от новите частни застрахователни компании от 90-те години. Кой и защо казва, че в това общество преразпределянето от държавата и бюджета към "хората" го правят само левите партии, че това било "лява" политика? Всъщност през 90-те години новата либерално-дясна държава извършваше и извърши огромно по мащаб преразпределение на народното и държавното богатство, пари и активи. През това десетилетие, с други темпове и в друг мащаб, със сменени публични играчи процесът на елитарно преразпределяне на общественото богатство продължи. Така по замисъл в България трябваше бързо да се формира новата капиталова класа, или съсловие, или каста. Така и стана на практика. А междувременно огромна част от това предишно обществено богатство бе изнесено и омъглено някъде в чужбина. Сега завесата много срамежливо се повдига - като ни съобщават за десетки хора с необявени авоари, при това само от няколко банки, само в 1-2 от страните-перачници в Западна Европа. Всичко това бе режисирано и контролирано от обществените инженери и стратегическите инициатори. Правителството на БСП-Жан Виденов рухна през 1996 г., защото този банков балон вече се бе раздул неимоверно, не успяха да го нормализират и стабилизират и се оказаха безпомощни пред силите, които тогава изкуствено и целенасочено взривиха системата, произведоха верижни банкови фалити (с опустошителен мащаб, подобен на фалитите в САЩ през 1929 г.). Това бе българската Голяма депресия (1996-1999). Стойността на лева бе превърната в жалки стотинки, окончателно бяха изсмукани финансовите активи - не само от огромната част от семействата, но и от цялата социална и пенсионна система, от българските фирми без западно финансиране. Създаде се гражданска и фирмена безпомощност, за да бъдат иззети на безценица (приватизацията на Костов) огромни производствени активи. Бе обезценена държавната хазна, външният дълг бе превърнат в наистина непоносимо бреме, поставиха държавата на колене, да се моли на спасителя - МВФ с неговия Валутен борд. Така беше, това се случи. Това също бе стратегическа инициатива и обществено инженерство, но вече с други главни сценаристи и актьори. БСП-актъорите тогава загубиха своята водеща позиция и бяха маргинализирани - част от тях като актьори, които са доволни, че все пак са оставени на сцената, и търсещи други начини за активно участие. (6) Преходът от самото му начало бе инженерстван съгласно концепция за олигархичен капитализъм. С централна фигура Андрей Луканов. Затова бе отстранен, изтласкан в чужбина, затихна с времето Огнян Дойнов. Към края на 80-те той бе централна фигура в икономическата политика на Тодор Живков, конкурираше се с Андрей Луканов. За отбелязване е, че Дойнов концентрираше хората и усилията за отворено към Запад и новите технологии модернизиране на тогавашната още социалистическа икономика и държава. Стоящата зад него част от бившата номенклатура на БКП в началото на Прехода бе изтласкана, постепенно обезсилена. Затова през 1993-1995 г. в България си имахме олигархичен клуб Г-13<10>, а по-късно и клуб "Възраждане". Сега от тези изкуствено изфабрикувани едри капиталисти останаха май само трима-четирима - най-публичният е Васил Божков. Останалите изчезнаха някъде в сянката, други ги убиха (Илия Павлов, Емил Кюлев, ...), трети се изнесоха в чужбина и може да се върнат някога, но по-вероятно като среден, а не като крупен олигархичен капитал. В края на краищата се оказа, че в България не се формира устойчива група или съсловие на едър "национален" капитал, който да има авторитетна обществена и държавна легитимност. Неслучайно при приватизацията от края на 90-те години бе въведена баражната формула на т.нар. стратегически инвеститори - изключително завишени количествени параметри на бизнеса, които очевидно не можеха да бъдат формално покрити от новите български фирми и от раздробените бивши корпорации, а само от чуждестранни. Така търговете за обществена поръчка и приватизация на обекти с голям мащаб фактически бяха обявявани приоритетно за чужденци, при очевидна дискриминация на българския бизнес. А т.нар. стратегически инвеститори бяха или световни монополистични корпорации, или корпорации от съседните ни Турция и Гърция. Скоростната деиндустриализация на България от 90-те през първото десетилетие на този век бе надстроена от все по-доминираща чуждестранна монополизация. В края на Прехода икономиката и обществото в България се оказаха откровено олигархизирани - но поне олигарсите да си бяха наши български. Икономиката ни бе превзета не от относително суверенни български олигарси, а пряко от чуждестранни фирми и световни олигарси - в откровена и груба форма. В този смисъл България стана не просто слаба и относително бедна и декапитализирана периферия в западната геостратегическа конструкция. В това си персонално измерение на икономиката и политиката България стана периферен сателит в изгражданата при Глобализацията от 90-те нова световна имперска структура - с основен център САЩ, с под-център - Западна Европа, с под-под-център - Германия. Германия стана още по-директен фактор в България, ако са верни анализите, че ББ-ГЕРБ бе възкачена на власт с решаващата помощ и ще управлява под опеката на Германия и лично на Ангела Меркел. Разбира се, при съответно разпределение на сферите на влияние и балансиране от страна на Русия и на Турция. (7) Една от първите стъпки на общественото инженерство в началото бе формирането и легитимирането на ДПС като привилегирована политическа формация - не само върху откровено етно-народностна основа, но и като реваншистка политическа сила, с нескрита презумпция за развитие по посока на сепаратизъм (граждански и териториален, политически и икономически). През 1990 г. ДПС възникна, избра си лидерите, надъха се за публична демократична активност под знака на признаването на колективна вина спрямо българските турци. Колективна вина заради преименуването от 1984 и масираното изселване към Турция през 1989 г. Колективната вина бе адресирана към максимално широк граждански кръг - от колективната вина на БКП като партия и организация към още по-широкия кръг на колективна вина на всички "комунисти", по-нататък до вина на целия български народ, разбиран като не етно-народностно "турски", като не мюсюлмански. Става дума за търсене на удобно морално оправдание, когато протурската ДПС разви политика на малцинствено отчуждаване и дезинтеграция - в началото сред българските турци, след това сред циганите мюсюлмани и сред българомохамеданите. По същество това е идеологическа формула, оправдаваща социалното противопоставяне, гражданското самосегрегиране, агресивната политическа и икономическа инвазия в цяла България. Две десетилетия ДПС използва това алиби, за да извоюва общностни привилегии за българските турци, привилегии за политическите им представители и за техните бизнес кръгове. Нещата бяха усилени чрез персоналния избор - извеждането на Ахмед Доган като политически лидер на ДПС, като публично лице на "справедливо" борещите се за гражданско равенство в България български турци, като философ на тяхната европеизация, като организатор на икономическата турска инвазия в Българя и на въвеждането на огромна турска номенклатура в общинските и държавните администрации - дори в общини, градове и райони, в които практически няма големи турско-мюсюлмански общности. Нещата още веднъж бяха усилени, като се пречеше на опитите за съпротива да се слага знак за равенство между мюсюлманин и турчин - основна формула за национално самоопределение в съседна Турция, възприета от ДПС в България при атакуването и привличането на общности от българи мохамедани, цигани мюсюлмани, гагаузи и др. Накрая идва и позволяването на съседна Турция, именно чрез ДПС, да започне да се намесва пряко във вътрешните работи на България. През последното десетилетие този процес придоби размери на тотална инвазия - стопанско-икономическа, индустриална и земеделска, финансова, териториално-административна, изборно-процедурна, медийна и филмова, кадрово-административна. Всички ключови компоненти на обсъжданото тук обществено инженерство - и като философия и цели на Прехода, и като действие на самата БСП и новата й номенклатура, и като съпътстващо действие на десните политици и сините власти и номенклатура, след това и на властта и номенклатурата на НДСВ и ДПС (също с дясното политическо позициониране) - всичко това доведе не само до брутални форми на капитализъм, но и до крайна социална поляризация в съвременна България. Доведе до крайно либерален и олигархичен вариант на капитализма, затънал в корупция и мафиотизиране. Предизвика и изключително остра и деформираща демографска криза, съчетана с многопластов процес на обезбългаряване на българската държава. Разбира се, когато говорим за тези неща, в никакъв случай не бива да се стига до едностранчивост и елементаризъм. Анализът на Прехода, на неговите субекти и на съответните вини и заслуги изисква непрекъснато да се търси реалният баланс: (1) между външни и вътрешни сили и фактори; (2) между добри желания и фатални резултати; (3) между действие по желание или по принуда; (4) между собствен избор или в мечешката прегръдка на съседите или на големите братя; (5) между произведени беди или пропуснати възможности поради неподготвеност или заради зла умисъл. Най-общо погледнато, следва да се отчита, че през последните две десетилетия на обществена трансформация в България се насложиха три глобални процеса: (1) преходът от социализъм към капитализъм като модел, структура и функциониране на обществото в България; (2) свръхмонополизирането на световната икономика, свръхконцентрирането на световната политика, свръхполяризирането и олигархизирането на социалната стратификация; (3) бързото срутване на този свят и обществен модел в световна криза (от 2007 г. насам), която закономерно повлече и България от 2009 г. насам. И трите процеса са наддържавни и глобални, в малка степен зависят от българските политици и тяхната "стратегическа инициатива". В този смисъл не е ли редно да бъдем по-щадящи в критиките си към тях - не е ли по-реалистично да не очакваме от тях неспирни прояви на героизъм и морална възвисеност? Все пак героизмът е даден на малцина, както и възвисеността. Моралната цена на общественото инженерство Широките "народни" маси по онова време очакваха и искаха не капитализъм. Още по-малко искаха монополизиран олигархичен капитализъм - според САЩ-модела, значително социално омекотен в Западна Европа. Нито искаха пещерен див капитализъм от мутренско-мафиотски тип - пак според САЩ-модела, но от 30-те и 50-те години, или по италианския модел от 70-те години, или по латиноамерикански модел. Те тогава очакваха и искаха - ни повече, ни по-малко - демократизиран социализъм. Демократизиран социализъм, гарниран със западен потребителски стандарт на живот за масовия човек, с по-отворена култура и освободен културен обмен, с възможности за свободно пътуване и движение на хората. Искаха си своя "социализъм с човешко лице"<11>. Нищо повече от това. Тогава радикалните отрицатели на социализма бяха незначително малцинство - преди всичко в някои интелектуални среди, както и сред хевиметъл младежките субкултурни групи и общности. Онези граждански и политически условия просто предполагаха да се оглави и контролира отвътре така или иначе започващият процес на обществено инженерство, започващият процес на социално и институционално, икономическо и ценностно, политическо и медийно, културно и психическо инженерство. В зададените външни императиви на Прехода въпросната част от елита и номенклатура на БКП/БСП намести себе си като централен субект. Опита се и го направи, не пропусна момента и шанса си. Както вече се каза, тогавашната номенклатура не се даде безропотно, а след като стана ясно, че ще се прави ново общество, каза следното: ние при предишното общество бяхме привилегированата класа, искаме и при следващото общество да останем такава - друг тип класа, но привилегирована. Тогавашната номенклатура (част от нея) - изпреварващо и организирано, с обусловената доза циничност - трансформира сама себе си, за да се окаже адекватен привилегирован субект в новосъздаващото се общество и държава. Мисля, че не бива нито да се бяга от тази тематика и от назоваването на този факт, нито да се игнорира закономерността на такава самотрансформация. Разбирам колко това е неудобно за анти-"комунистическите" заклеймявания, за патоса на анти-"КДС-ченгеджийските" заклеймявания от десетилетието на 90-те и сега подновено при ГЕРБ-ББ властта (2009), но това е реалността - един от гражданските императиви на Прехода, именно граждански императив на Прехода. Който отказва да види и да разбере това, остава в плен на някакъв нравствен максимализъм, който не е нищо повече от наивност и дори инфантилност. Остава в плен и на удобното и активно развяваното вече две десетилетия идеологическо плашило на Прехода - "мръсните комунисти и ченгета", които били виновни за всички беди: (1) за деформациите на Прехода, в демокрацията и пазарната икономика; (2) за принципното разминаване между очакванията от Прехода и това, което сега имаме на практика; (3) за това, че новото Слънце грее далеч по-топло и съзидателно в Чехия, но огрява България с помръкнала и по-студена светлина. Съвсем друг е въпросът за излъганите надежди и доверие сред левите хора в България (социалистите, и още повече комунистите), за готовите да гласуват за БСП избиратели, за изоставената без лидерство лява интелигенция, за изкуствено одеснялата младеж, която се нуждае от харизматична лява мисъл. Виждаме от поредицата изборни неуспехи, че става дума за принципно разминаване между партия и огромна част от симпатизантите и избирателите й, от левите сегменти в структурата на гражданското общество. Тук проблемът също е остри морални акценти, но засега бих отложил анализа за друго време и място. Революция или реставрация, контрареволюция или... Някои анализатори казват, че в началото на 90-те било имало революция, гарнирана с контрареволюция. Това ми се струва принципно неправилна оценка. Революция имаше, доколкото се сменяше общественият системен модел. Но от гледна точка на политическо и класово, социално и ценностно съдържание тази революция е по-коректно да бъде назована с термина реставрация. Неслучайно, поне в първото десетилетие, реституцията, гражданският образ на "реститутката", промяната на собствеността на лично и корпоративно равнище чрез реституция беше центърът на Прехода, на т.нар. революция. За съжаление у нас прокапиталистическата "революция" в значителна степен бе редуцирана до дребнава реституция и до битова реставрация на капитализма от царско време. Контрареволюция - като се визира желанието на "комунистите" да върнат обществото назад!? Няма контрареволюция в процеса на Прехода, доколкото контрареволюция би било желание на бившата БКП-номенклатура да направи обратен обществен завой, да върне обществото към нещо, което е "социализъм" или "комунизъм" като обществена конструкция. Никога в този 20-годишен период бившата БКП-номенклатура (властващата част от нея) не е имала илюзията, че това е възможно. Поради това и никога не си е поставяла такава задача. Нещо повече, целенасочено е действала за ограничаване и обезсилване на серия от нововъзникващи комунистически партии с радикални възгледи. Такива партии имаха своя потенциален електорат, който не бе малък както сред възрастните, така и сред младите поколения - инерционно през 90-те години, с нова гражданска енергия през настоящето десетилетие. Вероятно това е една от важните причини и обяснение на факта, че за 20 години в България се оказа невъзможно да възникнат нови мощни комунистически партии- като сериозни политически субекти, действащи в новите (капиталистически) обществени условия. Доколкото опитите тежнееха към предишното общество и държава, те поставяха сами себе си в позиция на политически и социални маргинали. Сами се изолираха от потенциалните си избиратели, които имат здрав обществен инстинкт и добре усещат, че връщане назад - поне в обозрима историческа перспектива - не е възможно. В този смисъл опитите за ориентирани назад комунистически партии може и на доста избиратели да са симпатични, но те няма как да получат практическата им подкрепа - именно поради ясното гражданско съзнание за невъзможност на една "социалистическа контрареволюция". Тук отварям една скоба - сините бяха болезнено ревниви и завистливи през 90-те години и продължават досега да са изключително озлобени спрямо предишната номенклатура и нейната оцеляваща способност. Надявам се да се възприеме като резонно обяснението, че те, опитвайки се да изземат позицията от предишната номенклатура, за 20 години не успяха да го сторят - поне в онази степен и размах, в които им се искаше. Това е личностен неуспех на сините и на тяхната нова синя номенклатура - вместо да влязат в центъра на обществото (не само идеологически), да овладеят безапелационно новата привилегирована класа, да превземат капитала в икономиката, те си останаха в относително маргинална позиция - днес маргинализацията им е още по-видима, управляващата ГЕРБ и лидерът Борисов са ежедневно огледало на техния неуспех. За 20 години голяма част от бившата номенклатура бе избутана от позиции, но не бе постигната целта тя като цяло да бъде превърна в политически и обществен аутсайдер. Нито БСП се оказа убита партия. Нито социализмът като идея и възможни форми на приложимост престана да вълнува голяма част от хората в България. По същество става дума за историческо поражение, особено като се има предвид изключително благоприятната външна подкрепа и намеса (западна, но и откъм Русия), особено в периода 1997-2001 г., когато сините имаха тоталната държавна власт в ръцете си. За тяхна беда те не само не успяха да се възползват стратегически, но и бяха свалени и избутани от властта по един опозоряващ начин - два пъти през 2001 г., на парламентарни и на президентски избори. Трябва да се признае, че в процеса на трансформация и разместване на гражданските пластове, на безапелационен външен идеологически и политически натиск бившата номенклатура показа изключителна пластичност и адаптивност (за лошо или за добро). Това съвсем не може да се каже в такава степен относно конкурентите им от дясното пространство. От тази гледна точка предишната номенклатура показа впечатляващ капацитет. Това е обективен житейски факт, независимо кой го харесва и кой злобно изкривява лицето си пред него. Кога завършва Преходът? Като се тръгне от 10 ноември<12> или след това от 14 декември 1989 г., става дума за всеобхватна "макротрансформация", за системен преход от една към друга обществено-икономическа формация, от един към друг вид общество, от една конфигурация на връзка между базата (икономическа, собственическа, капиталова) и съответните й надстройки в обществото към друга. Става дума за преструктуриране на макросистемата на обществото - като структура и функциониране, като вътрешни и външни обвързаности и баланси.<13> Много интересен е въпросът КОГА ЗАВЪРШВА този наш пореден исторически преход? В моите представи Преходът има поне три финални точки - в различни измерения и с различен мащаб - съответно през 1999, след това през 2007, и още веднъж през 2009 година. В класово-икономически смисъл той завършва през 1999 г., когато получаваме официално признание от Европейския съюз, че вече сме направили Прехода и в този смисъл сме станали функционираща пазарна икономика и демокрация от западен тип. Пазарна икономика - съгласно императивите на Вашингтонския консенсус, подчинена на структурите на световните корпоративни монополи, функционираща под контрола на МВФ и Световната банка. Западна демокрация - има най-различни демокрации и затова трябва изрично да се уточни, че става дума за демокрация от съвременен либерален западен тип, със съответната политическа и идеологическа, ценностна и медийна надстройка и инструменти. През Януари 2007 е вторият финал на прехода - в геостратегически глобален план. Дотогава ние бяхме (15-ина години) контактна и все още не изцяло асоциирана периферия на новата имперска конфигурация (Западната, с център САЩ), към която бяхме пренасочени и към която се стремяхме. С приемането й за член на ЕС от 1.I.2007 г. България бе преместена спрямо условната и практическата граница на Западния свят - от външната страна мина откъм вътрешната й страна. Важно е да се подчертава, че България остана типична периферия, само че включена -т.е. имаща вече не само ангажименти и правото да се моли, но вече и права на "пълноправност", т.е. и права да иска. Редно е да си даваме сметка, че обективно и в двата случая България бе и остава в позиция на маргинална държава и маргинализирано общество - до 2006 г. като стояща между два свята, откъсваща се от единия и стремяща се към другия; след 2007 г. като страна, която иска и трябва да възприеме съответните нови стандарти и норми, да "догонва развитите" си нови партньори, да бъде добра ученичка на привидно добронамерените си, но високомерни и назидателни нови професори, или както вече има гражданственост - на новия си властов "Биг брадър" и неговите представители. За България в този ракурс - наложената й позиция на изключена маргиналност и след това на включена маргиналност - практически липсват анализи. Официализираната експертна общност панически бяга от такъв поглед при осмисляне на новото позициониране на България и на последиците от това за нас. Отделни неща се прокрадват в малко на брой публикации, включително рядко в академични анализи и доклади. Една от хватките на скриването е, когато сериозни изследователи и анализатори се самоограничават и не дават дългосрочни прогнози - ясно и точно характеризират настоящи негативни явления и процеси, но отрязват динамичните редове и не ги продължават в перспективата на следващите 20-30 или 50-60 години. Най-често това свиване и загърбване на бъдещето съм срещал в доклади на демографи, на икономисти, на социолози и културолози, занимаващи се с проблеми на нацията, националната идентичност и етно-народностната структура на населението и трудовите ресурси на страната.<14> Темата е широко обсъждана единствено в алтернативни медии и анализи, стоящи на принципно анти-САЩ, анти-ЕС и анти-Глобализационна позиция. Но в този краен ракурс рационалното в анализа потъва, захлупва се от радикален критицизъм, става емоционално и психически невъзприемаемо поради екстремизма и нихилизма на оценките. Тук очевидно са нужни спокойни и балансирани, същностни и честни анализи - теоретически и емпирични, политологически и икономически, социологически и ценностни, социално-психологически и културологически. Практиката остро се нуждае от тях. А докато те се бавят, циничният популизъм се развихря и възползва. Завладява все по-широки граждански пространства. Овладява огромния партиен вакуум в дясното и в лявото пространство. Измества демократичния рационализъм чрез импулсиране на примитивен ирационализъм. Ефективно използва медийни техники за масово хипнотизиране и за превръщане на огромна част от електората в заразена от митове тълпа. Това ярко бе демонстрирано на парламентарните избори през 2001 г. (20 юни). Още по-ярко и с по-ясни медийни средства бе направено и демонстрирано при парламентарните избори през 2009 г. (5 юли). Третият край на Прехода според мен е 2009 г. - можем да го дефинираме от гледна точка на качественото ниво на функциониране на системата. Третият край съдържателно се корени в избора България да се "развива" като относително примитивна и субстанциално обедняла и бедна периферия на Европа и като далечен петостепенен сателит на САЩ. Този трети край стана: (1) чрез избора на един неблестящ с начетеност човек за премиер и лидер на държавата; (2) чрез извеждането на една нова партийна номенклатура с впечатляващо по-нисък "административен капацитет"; (3) чрез неприкритото извеждане на официозната държавна сцена на мутренско-мафиотски субекти, манталитет и порядки. След всичко това на България действително й предстои едно ново начало, когато да започне да си връща увереността, че човек е не само Homo, но и Sapiens - (1) както в индивидуален план, когато става дума за лидерите на основните партии и на държавата; (2) така и в общностен план, когато става дума за съсловията на политиците, журналистите, интелигенцията; (3) а също и в макромащаб, когато става дума за самосъзнанието на българската нация и за инстинкта й за самосъхраняване и възраждане като макрообщност със своя силна държава и ясна идентичност. -------------------------------------------------------- <1> Тези цикли като начало и катастрофален край се маркират от следните исторически преломни събития: Освобождението (1878) и после Съединението (1885); Балканските войни и Първата световна (1912-1918); Втората световна война и Ялтенското разпределение на Европа (1939-1945); разпадането на СССР, СИВ и Варшавския договор (1989-1991). <2>През Април 1990 г. след референдум сред членовете на БКП партията сменя името си - от "комунистическа" на "социалистическа". <3> Social engineering - според създателя на това понятие и на съответната концепция за обществена активност и моделиране Адам Подгорецки (1968-1974), става дума за "подреждане и систематизиране на факторите на социалната среда, така че да се създаде възможност за поява на ефективна социална активност... предполага проектиране и формиране на структури и процеси...", използват се социални техники - не само за организиране и сплотяване, а и за манипулиране и контрол. <4> Перестройка - визира се политиката от Юрий Андропов до Михаил Горбачов през 80-те години в СССР, СИВ и Варшавския договор, довела до тяхното разпадане и превръщането на света в "еднополюсен" - чрез този термин пък се визира геостратегическият и цивилизационен полюс САЩ. <5> Такъв тип организирана съпротива срещу онзи строй е имало до началото на 60-те години - като инерция от обществото до войната и като демократични партии и движения веднага след войната (1945-1948). След това се появява едва в края на 80-те години: като един екологичен клуб за Русе (септември 1988), като някои интелектуални кръгове в СУ, БАН и другаде. Тук не отчитам турско-националистичните и екстремистки организирани форми от началото на 80-те години - те са друг тип явление. <6> Като правило житейският прагматизъм е винаги преди, по време и след самоцелните морални оценки и заклеймявания - (1) от страна на претендиращите да заемат привилегирования връх в държавата, икономиката и обществото, но нямащи сили да се преборят за него; (2) както и от страна на наивните млади хора, подлъгвани от лозунги и идеологеми; (3) така също и на инфантилната част от интелигенцията, която мисли благородно или високопарно, но стои далеч от реалностите в обществото; (4) не на последно място и на зомбираните анти-"комунисти", които реагират ирационално на червеното (но не на испанска арена, а в реалното общество, в случая - българското). <7> Както Лех Валенса и "Солидарност" в Полша, както "Граждански форум" и Вацлав Хавел в Чехословакия. <8> Според сполучливите определения на Иван Сунгарски (Екогласност-СДС-ДСБ), два мандата депутат - един от хората, за които бих казал, че е от интелигентните "сини демократи", с идеализъм: 1994-1996 г. - синя опозиция, 1997-2001 г. - синя абсолютна власт. Вж. в. "Политика", 25-31 май 2007, с. 15. <9> Не случайно използвам определението "свято" дело. Свято, доколкото се изпълняваше една от основните идеологеми на прехода: "частната собственост е свята и неприкосновена"; доколкото дисциплинирано се правеха самоцелни реформи съгласно Вашингтонския консенсус и неговия императив за бърза и радикална приватизация на всичко възможно; доколкото жадните бързо и "необратимо" да станат крупни капиталисти възприемаха властта и политиката като единственото средство, което им е достъпно и следва панически бързо да се използва за лично капитализиране. <10> В него участваха: Ангел Първанов, Васил Божков, Емил Кюлев, Илия Павлов, Красимир Стойчев, Петьо Блъсков и други. <11> Според лозунга на "Гражданска пролет", Александър Дубчек, от вълненията и събитията в Чехословакия през 1968 г. <12> Решението на ЦК на БКП за сваляне от власт на Тодор Живков. Той си подава оставка като генерален секретар на БКП, пленумът на ЦК я приема и изразява благодарност за личните му заслуги. Така се поставя началото на промените. Вижда се, че началото е поставено от висшия ръководен орган на тогавашната управляваща партия - БКП. Промяната започва "отгоре", а не "отдолу". <13> По този въпрос съм писал в една моя студия от 2003 г. Вж в: Михаил Мирчев. Текстове 2. Покана за социология. 2007. <14> Подробно по тези въпроси вж. в новата книга: Михаил Мирчев. Възпроизводство на населението и трудовите ресурси. Стратификационен профил, цивилизационно разслояване и социална динамика в България, 2009. -------------------------------------------------------- Обратно към началото |
Национална конференция