|
В. Стандарт, 13 февруари 2006 - 1-ва част; 14 февруари 2006 - 2-ра част
АКО НЕ ИЗЛЕЗЕМ ОТ ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА, ЩЕ СИ ОСТАНЕМ ПЕРИФЕРНА ПРОВИНЦИЯ НА ЕВРОПА ВРЕМЕ Е ДЪРЖАВАТА ДА ПРЕДПРИЕМЕ КОНКРЕТНИ ДЕЙСТВИЯ ЗА СПАСЯВАНЕ НА НАЦИЯТА Доц. Михаил Мирчев социолог, Агенция АССА-М
Въпреки, че министрите и политиците най-после признаха демографската криза - на Консултативен съвет по националната сигурност при Президента, 9 януари 2006 - отново сме в период на очакване. Този път дали поредната задача към изпълнителната власт ще бъде изпълнена наистина? Задачата е до няколко месеца да бъде подготвена добра комплексна стратегия за държавна политика към семейството, майчинството и децата. При предишното правителство имаше подобна задача от април-май 2004, но чак през декември 2005 се видя, че в държавата нищо не се случи, а се появи само научна публикация по въпроса. Това добре, но нуждата е от държавно-обществен механизъм, от комплексно задействане на мрежа от институции, от втълпяване в главите на политици и администратори, че демографските проблеми са приоритетни, че от това зависи ще тръгне ли икономиката ни напред, ще се стабилизира ли държавата и обществото ни, ще се опази ли българската народност и нация. Искам да вярвам, че сега до лятото наистина ще прочетем една действена стратегия, а до есента на 2006 тя може и да влезне в практиката. В случая едно от най-опасните неща е протакането и забавянето, отлагането е смъртоносно. Дано това се разбра от повече хора. Ето, вижте сравнението. В зелената книга на ЕС (януари-март 2005) ясно е казано, че Европа като цяло е в демографска криза и това е спирачка пред икономическото развитие. Но от криза до криза има разлика. Демографската криза като спирачка или бариера Едно е да си в криза на забавянето и удържането "на върха на сладоледа" - както Австрия и Германия, Италия и Испания, последвани от "нашите" Чехия и Полша. Едно е да си в демографска криза, но успешно да я компенсираш като привличаш качествени млади хора и специалисти от страни като България - имаш за това квоти за имиграция и зелени карти, задържаш талантливите студенти, даваш им добри служебни позиции и после гражданство, асимилираш техните дечица. Така твоята криза става просто "промяна", към която изпреварващо се приспособяваш и пак оставаш "на върха на сладоледа". Съвсем друга криза е кризата на "сриването", както се казва в зелената книга за новите страни членки. Това е криза на стопяването и народностната деградация. И точно тук България се оказва в екстремна ситуация, тя е екстремен пример за общата тенденция. При сравняване с останалите - и старите членки, и новите членки на ЕС - изводът е еднозначен. Отрицателният прираст в България не е около нулата, а е фактически около минус 10 на хиляда годишно, през последните 10-ина години. Това официално е около 3 пъти по-зле от Чехия, а реално е 6 пъти по-зле. Между другото дори и Чехия вече има квоти за изтегляне на млади и амбициозни български специалисти в своята икономика - става дума за 10-ки хиляди души. Този катастрофален отрицателен прираст (по-точно казано "отраст") се получава като към отрицателният естествен спад се натрупа и източването чрез емиграция. Тук мазохистите-нихилисти пак ще се усмихнат горчиво и биха казали: "ето, пак сме първи, отзад напред!". Но без да се усетят те ще се окажат оптимисти. Защото при такова натрупване на свиване на населението и смяна на неговата структура България по същество излиза извън Европа. Изпада настрани и като нация, и като историческа традиция, и като народностна и цивилизационна българска значимост за миналото и за бъдещето на Европа. Териториално и политически ние ще останем в Европа, но:
Време е да се досетим за пряката връзка между стопанството и раждаемостта, между икономиката и демографията, както и за общоикономическата роля на семейството и брака - те са "свързващата брънка между поколенията", както казва Зелената книга. Насърчаваща социална среда за семействата Там още е написано, че социализираната раждаемост не може да бъде стимулирана, ако "семействата продължават да живеят в социална среда, в която не могат добре да отглеждат и възпитават своите деца". И затова трябва да има "държавна политика, която да насърчава семействата, съвместяването между семейния живот и работата". Звучи простичко и разбираемо, нали? Да, но ние и тук сме в ситуация да откриваме парната машина. Та нали точно семейството, и то брачното устойчиво семейство, бе изоставено от държавата. Та нали точно доброто родителство не бе подкрепяно и защитавано от обществото. Колко много се увлякохме към екстремните алтернативи - (1) самотните млади амазонки, които покоряват света и мъжете, (2) хомосексуалните бракове, (3) натрапчивата реклама на секс без еротика и любов, (4) изоставените деца и общественото бездушие към тях, (5) злоупотребата с хуманните помощи и благотворителността. Дали ще можем да се спрем и да се върнем към екзистенциалните простички неща на пълноценния живот? Както Ерих Фром бе казал да направим обратния завой от "свободата ОТ" ограничителите към "свободата ЗА" добри неща. Сега има бели лястовички на събуждането - след 15 години почти пълна амнезия. Например, семейното подоходно облагане, което от тази година започва да се прилага. Има предложения от следващата да се обогатява като форми и ветрило от стимули. То е много ефективна спирачка пред лекомислените разводи, когато има малки деца. То е стимул хората да официализират своите реални трудови доходи. То е подкрепа за социализираните родители, както и притегляне към цивилизованост на родителите от гетата и антисоциалните общности. Друг пример е все още срамежливата идея в училищата да бъдат върнати лекарските кабинети, да бъдат назначени и активно да работят в тях психолози и социални работници. Закъснял пример е и създаването на ефективна мрежа за алтернативни грижи за деца, които са лишени от родители. Революция би било да успее сегашния опит на МТСП пари за деца на бедните родители да не се дават на ръка, за да се озапти злоупотребата с тях, а да се плащат реални услуги за самите деца - детски ясли и градини, пътуване до училище, учебници и помагала, здравни услуги. (Следва) Част ВТОРА Безимотните българи губят корените си с рода и страната си Връзката между демографската криза и икономиката освен своето макроизмерение - възпроизводството на трудовия ресурс, структурата на професионалната подготовка, мотивацията за производителен труд тук в България или за емиграция, има и своето извънредно важно микроизмерение. Това е дома и семейството като икономическа среда и фактор. Наистина семейството е мястото, където поколенията се свързват. Доколкото важните професии се наследяват от предишните поколения, социалният и служебен статус често пъти също се наследява, трудовите добродетели и професионалната чест също, творческите тънкости също. Специалните професии не се усвояват само чрез образование, нормално е всяко следващо поколение да не тръгва от нулата. Човешкият капитал и производителният ресурс е истински голям, когато поколенията го натрупват, предават си го, доразвиват го в новите обществени и технологични условия. По тази логика какво става днес в България? Какво става с младите, чиито родители са инженери и специалисти, квалифицирани работници от високо производителна и технологична промишленост? Какво става с младите, наследници на агрономи, на специалисти по агромелиорация и ветеринарство? Какво става с младите, чиито родители са били изследователи и учени в досегашната огромна система от научни, изследователски и развойни институти? Малка част от тях оцеляват днес в България на равнището на своите родители. Макропричината е, че индустрията бе свита и спадна технологичното й равнище, а сега тепърва отново то ще бъде възстановявано. Земеделието се примитивизира. Научните и развойните институции вървят към замиране, там почти няма място за амбициозни млади таланти. Е, такива млади хора и фамилни поколения не се отказват от себе си и от натрупаното от родителите им, но са принудени да търсят реализация и кариера някъде в чужбина. Това е професионална емиграция, поради запушена перспектива тук. Така показана ясно се вижда пряката връзка между семейството, икономиката и демографското самовъзпиране или изнасяне в чужбина. Недвижимото имущество като социална връзка От друга страна икономическата и социална роля на семейството се вижда през проблема за недвижимото имущество. Имуществото по същество е социалната връзка между индивида и неговото семейство, от една страна и от друга - държавата, нацията, селището и родината. Ако имаш имоти, земи и гори, къщи и апартаменти, вили и фабрики, ти си вързан за държавата и своята нация тук. Имаш ясна визия за общност на интересите, за нуждата да се интегрираш и граждански активно да участваш в политиката на държавата. Имаш самочувствието на успял човек тук, в своята държава и сред своите хора. Имаш чувство за принадлежност - и това е благо за теб и семейството ти, а не беда и ограничител. Обратно, ако нямаш такова имущество, ти си като отвързан човек - загубил корена си, отчужден от селото и града си, отделил се от роднините си и съгражданите си. Психологическата и моралната връзка се скъсва - първо изтънява, започва да се обезсмисля, и накрая се скъсва. Губи се чувството за принадлежност, човек става "ничии", става "немил-недраг". И това е беда за личността, екзистенциална липса. Поне за така нар. "обикновени" хора. Това не е беда за чергарите - те са устроени непрекъснато да пътуват в малки групи и общности, винаги чужди на поредните места, където временно пребивават. Никъде не се застояват, не развиват жизнени стратегии за интегриране и усядане в перспектива. Остават си чужди - себе си мислят като чужди, другите ги сочат като чужди. Чергарството по същество е друга цивилизация, това е остатък от архаична цивилизация, която отдавна е надживяна от Европа. Има ли днес в България чергари като начин на живот, като жизнена философия, като общностна обособеност? Има, не малка част от ромите. И именно в това е един от големите проблеми пред тяхното интегриране към обществото. Не е беда и за космополитните индивидуалисти. Те превръщат местенето и емиграцията си в начин на съществуване, неограничавания си индивидуализъм в естетизирана философия, "различността" и "обратността" си в начин за самодоказване и снобизъм. Всичко това носи някакви личностни ползи, но от гл.т. на обществото като "колективен организъм" това е точно обратното на принципа на обществената цялост - принципът на солидарността, т.е. на личния ангажимент към исторически общности и държавност, към народностна традиция и лоялност към своята нация. Не е беда и за хората от типа "пътуващи търговци" - които вървят след парите, без да се вълнуват от морални и традиционни скрупули, които живеят заради тръпката на спекулативната игра, възприемат другите хора като средство за изсмукване и натрупване на материално богатство. За всички тези категории хора имуществото, особено натрупваното и пазеното като традиционно семейно имущество, не само не е ценност, но когато го има то всъщност е бреме за тях. Бреме, което бързо може да бъде продадено - заради свободата или заради печалбата. Но за всички останали, за "обикновените" и дори бих казал за "нормалните", за "средностатистическите" хора липсата на имущество е беда, е житейска ситуация, която ги смазва емоционално и психически, прави ги така или иначе асоциални. Помислете си за хората, които се оказват измамени от мафията, която продава техните апартаменти и имоти, и после ги изгонва от тях. Спомнете си за децата, които като нямат родители или са изоставени от своите родители, това означава, че ще бъдат лишени от наследство и имущество. Нека да помислим за майките, които раждат деца (1, или 2, или 3 и повече), но нямат законен брак, част от тях нямат официален баща на децата си, и когато това са майки от бедни и мизерстващи слоеве, когато са майки от гета, това означава липса на каквото и да е недвижимо и дълготрайно имущество. Това вече е бедствие за тези майки, докато отглеждат децата си, а после и за самите деца, защото няма на какво да стъпят в живота си. Тук статистиката е потресаваща - 50% от родените деца са от майки без съпруг, а при 30% от тях няма мъж, които да признае своето бащинство. Нека повторя, че това не е просто морален проблем. Не е и проблем на рисковия бит и среда докато децата са малки. Това е липса на основната социална връзка. Повечето деца в такава ситуация просто са тласкани към антисоциалност, към девиация и престъпност, към злоба спрямо обществото и държавата, към агресия към нормалните граждани. Тук бедността се съчетава с изолацията, и още с липсата на позитивна мотивация за лоялност към нацията и държавата. Един омагьосан кръг, който с евтини политически подаяния или демагогия не може да бъде разтворен. Бедността като демографски поляризиращ фактор Стигнах и до проблема "бедност", който също е първо икономически феномен, а после социален. Генерираната бедност днес в България действа демографски на две нива: Първо, стопира детеродната активност на средните класи и на социализираните бедни и обедняващи слоеве. Хората се въздържат да раждат деца поради чувството си за отговорност, защото не могат да им осигурят добро бъдеще и сигурност. Обратно, антисоциалните бедни и мизерстващи слоеве пък раждат безконтролно. При тях няма семейно планиране. Контрацептивите са слабо познат лукс. Детето дори престава да бъде ценност и започва да се мисли като обект на експлоатация и злоупотреба с него. Това вече е крайната форма на личностна, на семейна и общностна деградация - както морална, така и гражданска. Виждате колко многопластови са връзките между демографската криза и икономическото ни развитие, и шансът ни да прескочим икономическата бариера и да започнем да се приближаваме към европейските стандарти, а не да продължаваме да се отдалечаваме от тях. Тази връзка отговорно и официално ни е показана от Европейския съюз. Не можем да се правим, че не я виждаме. Иначе как ще успеем да превърнем демографската политика в приоритет на държавата си? Край
Обратно към началото |
Национална конференция