|
В. Учителско дело, бр. 11, 22 март 2004 г. ПОЛИТИЦИТЕ ТРЯБВА ДА ПРЕДВИЖДАТ ПРОЦЕСИТЕ 15-20 ГОДИНИ НАПРЕД, ЗА ДА НЕ СМЕ ИЗНЕНАДАНИ, КОГАТО ТЕ СЕ СЛУЧАТ Доц. д-р МИХАИЛ МИРЧЕВ, социолог, ръководител на Агенция АССА-М
Сега раждаемостта в България е два пъти по-малка в сравнение с преди 15 години. А след още 15 години вероятно ще стане три пъти по-малка. В същото време смъртността остава висока спрямо средноевропейска норма. При това имаме три пъти по-висока детска смъртност. Тревожно повишена мъжка смъртност още от активните средни възрасти. Повишена смъртност по социални причини и т.н. Проблемът допълнително се утежнява от емиграцията, която източва от страната ни най-пълноценната част от населението - младите, 20-30-годишните, високообразовани, предприемчиви и работоспособни, точно в най-подходящата възраст да създават семейства и отглеждат деца. Когато анализираме тези данни и ги сравним със средноевропейските норми, вече еднозначно можем да говорим за криза. Демографските процеси са твърде инерционни и резултатите от тях стават видими след две-три десетилетия. Така че ако приемем, че нищо съществено няма да се промени в държавния ангажимент и политика към младото семейство и майчинството, и съответно няма да се промени детеродното поведение на младите хора в страната, то тогава не можем днес да не говорим с тревога за криза, а след 20-30 години ще бъдем в демографска катастрофа. Тогава ще стане видно много рязкото съкращаване на общия брой хората в България - към 4 млн. жители, както и безкрайно негативната пропорция между младите и възрастните, като младите ще бъдат 1/3 спрямо възрастните. Ако въведем и качествени характеристики: здравословно състояние, интегрираност в социалната структура, морална система и т.н., картината ще бъде още по-трагична. Така че проявеното от политиците неразбиране и подценяване, или пък скриване и изопачаване на фактите за реалната демографска криза и заплашваща ни катастрофа, това е проява на неграмотност или цинизъм. Като отлагат проблемите, като "изтеглят" държавата и от тази съдбоносна сфера, като днес си скриват главата в пясъка, чрез своята пасивност подкрепят процес, който е геноциден по своята същност. Убеден съм, че днес специалистите демографи и социолози, трябва на висок глас и ясно да заявят, че още днес демографската политика на държавата следва да стане неин приоритет, за нея да се говори като за съдбоносна социална инвестиция. Грижата за стимулиране на майчинството, за опазване на детския живот и подпомагането на отговорните семейства, трябва да бъдат сред всекидневните приоритети на цялата система на властта - на държавната администрация и местните органи и институции. Тя трябва изпреварващо и приоритетно, да вземе съответните адекватни, спешни и ефективни мерки. - Какви трябва да бъдат тези мерки? - Комплексни, многопосочни и ефективни. Днес е налице проблемът с масовото обедняване, което се отразява върху възможностите на семействата да се грижат добре за своите деца. Липсата на материални възможности за отглеждането на подрастващите е една от важните психологически бариери пред нормална раждаемост сред българското професионално специализирано, високообразовано и работещо население. Това изисква спешното решаване на въпроса за облекчаване нa семейните бюджети, което може да бъде направено по два цивилизовани начина. Първият е чрез даване на семейството на съответни надбавки, помощи и т.н. Вторият подход се отнася до функционално облекчаване на семейния бюджет, чрез така нар. "семейно подоходно облагане". Което означава, че преди да бъде обложен с данък, от общия доход на родителя да се приспадат всички дължими разходи за отглеждане на дете - за храна, лекарства, учебници, културни и социални контакти, развиване на творческите му способности, които да бъдат декларирани чрез първични счетоводни документи. Подобен механизъм сега се прилага при данъчното облагане на хонорарите на свободните професии и творческите работници, при което първичната сума се намалява с една трета и повече, едва тогава се облага с данък. Различни политически партии преди парламентарни избори обещаваха да бъде въведено семейното подоходно облагане, но това така и не се случи. НДСВ се сети отново за него едва сега, преди четвъртата година от мандата си, и повече като предизборна демагогия, отколкото като реална социална грижа. Сега родителите, които изпълняват своята естествена отговорност да създават деца, възпроизвеждащи рода, етническата и религиозна си група, нацията в края на краищата, са в неравностойно положение спрямо другите. Хората без деца, (когато физически могат да имат) се изплъзват от тази своя природна и гражданска отговорност отдават се на кариерата си, на удоволствията си, или просто на страха си да пристъпят към много отговорното действие за намиране и свързване с партньор за семейство, на нежеланието да поемат отговорности да малки хленчещи "идиотчета". Семейното подоходно облагане би променило тази ситуация, поне би подпомогнало онези млади хора, които остават верни на инстинкта си и на семейно-родовата си задача за продължаване и приемственост. Вторият вид мерки се отнасят до клаузите в Кодекса на труда, които третират запазването на работното място на майката със съответния длъжностен статут и заплащане. Те се спазват в държавните и общински администрации, но в сферата на частния бизнес са все по-малко валидни. Още повече, че държавата се стреми да прехвърли някои видове социални плащания от съответни държавни обществени фондове към бюджета на самите работодатели, което е абсурдно от гледна точка на логиката и социалния принцип. Работодателят не може да бъде ангажиран с такъв тип дейност, защото той принципно не желае да се натоварва с подобна отговорност и е нормално да направи всичко възможно да не я изпълнява. Известно е, че зачестяват случаите на наемане на работа на млади жени след предварителна договорка, че им се забранява да раждат или ако родят, се лишават от работа и др.под. Това е един омагьосан кръг от проблеми пред младите майки, но той съществува, защото държавата принципно отказва да изпълнява своята функция на гарант на майчинството. Държавата се опитва да прехвърля част от отговорностите си върху работодателите, които са с "обърнат интерес", те се грижат за своите частни приоритети и печалби. Има и още много други проблеми пред желаещите да създават семейство. Те са свързани със скъпо струващите учебници, с трудовата заетост, с достъпа до образование и здравни услуги за децата и родителите им в малките, запустяващи селища и общини. Има десетки неща, които не се осмислят или се правят половинчато, или неправилно в от страна на държавата. В края на краищата практическият ефект е малък както спрямо отделните помощи, гаранции, стимули, така и относно съвкупността от различните предприемани мерки. Затова родителството в момента в България е оставено на добрата воля на отделния човек, на партньорската двойка, на семейството. Обществото чрез своята държава и политическите партии е абдикирало от социалната си отговорност на гарант и стимулиране. Това е логиката на крайния либерализъм. В Европа няма такова животно, всички големи и будещи нашето възхищение западни държави са социални държави, имат изключително мощни системи и фондове за гарантиране и подпомагане, за осигуряване на майчинството, пълноценното отглеждане и социализиране на децата, за предотвратяване семейството да изпадне под чертата на мизерията. Защото от това страдат най-много децата, а след това и обществото, ако тези деца израснат като рисков, болен, престъпен контингент 18-годишни. - С какво си обяснявате страха у младите пред създаването на семейство? Дали в основата на нещата е равнището на работната заплата, което не гарантира желания жизнен стандарт или вече са налице плодовете от отглеждането на поколение българчета в условията на непълноценни семейства? - Изключително важно, но елементарно е обяснението, че няма работа, няма високи работни заплати, а оттам не може да се поддържа и висок жизнен стандарт. Елементарно и поради това лъжливо обяснение! Поводът за отказ от раждания са материалните притеснения и бедността. Но реалната причина е моралният разпад, алчният индивидуализъм, загубата на чувство за родова приемственост и обществена отговорност, и накрая, несигурността, запушената житейска перспектива, комплексът, че не можеш да гарантираш добро бъдеще на децата си. Преди един век е доказано, че материалният стимул е изключително важен в мотивацията за труд, но не е единственият, а след определена граница на нарастване той не е и най-важният. Същото важи и при взимането на решение за раждане на деца. Тук много по-важният, но скрит и подценяван в момента стимул, е чувството за общност, интегритет, принадлежност на младите хора към това, което по-рано се наричаше "рода", родова принадлежност и чувство за възпроизводство към този род и на нацията. Тъй като в момента ни научиха да бъдем индивидуалисти, ние забравихме елементарния факт, че човек не може да живее извън подобни общности родови, професионални, семейни, етнорелигиозни. Отделният индивид с всичките му свръхкачества е непълноценен, когато загуби връзката си с общността и става безотговорен по отношение за нещата, за които говорим. Ако човек не уважава културата и традициите на нацията, той няма никакъв мотив да съдейства за възпроизводството й. Забравяйки за тези скрити, но определящи мотиви, ние се плъзгаме по важни, но елементарни обяснения, свързани с ниския материален стандарт. В предишни векове и хилядолетия бедните народи са имали висока раждаемост. Ние в момента сме в парадоксална ситуация обеднявайки, вместо да имаме повече деца, ние спираме да раждаме. - Емиграцията и имиграцията какво предвещават за България? - Емиграцията е злокобна, защото става дума за близо един милион души от така нар. фертилна, детеродна възраст. На второ място, циганското малцинство, което все още е малък процент в обществото, има свръхраждаемост, която не се контролира по никакъв начин. По брой деца и процент на новородените то започва рязко да надделява спрямо българското население, което не ражда деца. Емигрират образованите и висококомпетентни българи, което допълнително влошава етническия баланс на оставащото в България население. На следващо място по важност е проблемът с имиграцията, която довежда в България население от други държави. Въпросът е дали идват потоци, които ще възпроизвеждат българската нация, православието или идва население, което е принципно отчуждено и не желае да се интегрира нито към езика, нито към традиционната ни култура, към религията ни, дори и към реда в държавата ни. Проблемът е дали по линията на имиграцията допълнително не се привнасят национални малцинства, които дефинитивно ще остават враждебни към държавата и българщината, и са рискови спрямо влошаването на етнорелигиозната структура на населението в България. Всичко това се отразява върху структурата на семействата и предстоящата раждаемост. Струва ми се, че по този въпрос все още никой не се осмелява да говори. А политиците би трябвало да предвиждат и дискутират процесите 10-20 години предварително, преди да са се случили неприятни и фатални неща. - Какъв е изходът от негативите на настоящата демографска ситуация и ролята на образованието в този процес? - Ние твърде много се подведохме по идеологемите на новото общество - "демокрация, човешки и граждански права, индивидуализъм, лични свободи". Всички те са хубави, но в обществото трябва да са балансирани с останалите фактори. В реалното жизнеспособно, устойчиво и проспериращо общество правата задължително се съчетават с отговорности. Това са подразбиращи се и гарантирани от обществените институции отговорности на индивида към семейство и род, професионална общност, към възпроизводството на нацията. Именно на такъв нормален, здравословен за индивидуалния и обществения живот баланс трябва да бъдат научавани децата в образователната система. Наложително е те да разберат, че семейството от една страна е интимна общност, но от друга то е социална институция, която съществува в конкретна социална среда и има своите отговорности пред закона, обществото, общественото мнение. В това отношение системата на образованието е в дълг към децата на България. Те поглъщат твърде много информация от медиите и тротоарната култура, от скандалните приятелски компании. Училището може и трябва да бъде градивен контрапункт на хаоса и примитивизма на тази тротоарна масова култура, както и на агресивно-индивидуалистичната масова култура, която облъчва децата ни от малкия екран, от видеото и от интернет игрите. Училището трябва да се върне към своята "възпитателна" роля и функция. Министърът, който я отписа вече не е министър и спокойно вече може да се говори на тази тема. Например, училището е призвано като обществена институция да надмогва ограничеността на семейната среда и да дава на всички млади българи адекватност на това, което се нарича "сексуална култура, сексуална гражданска грамотност". Но не на 18-19-годишните, а на 11-12-годишните, тъй като тематиката е бумова от V клас нагоре, при това за всички училища, етноси, културни слоеве в обществото. Сексуалното възпитание и обучение, образованост, култура, включително контрацептивната, е нормално да започва още от V клас. Психолозите са доказали, че прекалено ранният сексуален живот задържа интелектуалното и мисловното, психичното и социалното развитие на младия човек. А днес безразборният ранен полов живот е мода. Ранните раждания са огромен процент. Контрацептивната култура в ранната възраст фатално закъснява и оставя огромни зони на неграмотени деца. Така че отговорностите на нашата образователна система са огромни. А тъй като сексът е културна форма на съществуване на съвременното общество, не можем да очакваме, че в бъдеще днешните млади хора ще бъдат способни да направят добри партньорства, семейства, отговорно родителство, ако в сексуалната плоскост не получат едно навременно и нормално отношение към нещата, съответна културност и умения. Така че това е многоизмерна задача пред днешната образователна система и тя би трябвало много по-динамично да скъсва със своя консерватизъм и да догонва времето и новите поколения. Интервю на Светлана СТРУМИНА Обратно към началото |
Национална конференция