ASSA - M

В. Политика, 7 януари 2005

МЛАДЕЖИТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ПОЗИТИВНИ ОБРАЗЦИ

БЕЗ ТЯХ ТЕ СЕ ОТДАВАТ НА АГРЕСИЯТА И ЦИНИЗМА - ОБРАТНОТО ОГЛЕДАЛО НА ПРЕХОДА НИ СЛЕД 1989 ГОД.

Михаил Мирчев
Социолог, АССА-М

Хладнокръвната злоупотреба с деца
В коледния брой на Политика прочетох потресаващ материал за организираната проституция на безпомощни самотни млади момичета и момчета от социалното училище в Горна Оряховица - пред очите на всички местни власти, вкл. на всички партии, пред очите на примерните родители, които милеят за собствените си деца. Проституция публична и нагла, стигаща до явна жестокост и садизъм над тези изоставени млади хора.
И се сетих за вълната от крайно насилие, която стресна обществото през 2004 - жестокото убийство на съученичка в Пловдив, хладнокръвното ритуално убийство на дете в Перник, и много други. Да не

говорим за вълната от детски алкохолизъм, масова наркомания, нарастващата агресивност и сред най-малките ученици - безпомощността на учителството, примиряването на полицията, извръщането на политиците - все едно няма проблем.

Разваляме и похабяваме 30-40% от поколението на децата в България
     15 години нашата демокрация бърза да възприеме негативите от обществата на Запад - вече се натрупа критично количество, и ето сега, очевидно вече става качествената промяна в младото поколение като цяло. В резултат, днес не само раждаме малко деца, не само тяхната образователна, социална и етническа структура е рязко деформирана, но поне 30% от сегашните деца нямат шанс да навършат пълнолетие с нормално образование и възпитаност, в пълно и загрижено за тях семейство, с добро здраве и трудоспособност. Не се стряскайте от числото - това не е песимизъм, за съжаление е реализъм. В този процент се отразява истинската демографска катастрофа на България и българите.
     От другата страна са 40-50% деца, които растат в добра и загрижена среда, сред любов и всеотдайност. Но ... родителите, от страх децата им да не пострадат, ги заключват вкъщи пред зомбиращите ги телевизия и компютри, водят ги до училище и ги отучват от елементарна самостоятелност, не ги пускат на екскурзии и излети, ограничават ги от всякакви спонтанни детски контакти и общуване. Е, но това си е растене "в саксия", при свръхобгрижване и свръхпротективност на родителите - най-често майки и баби. А психолозите наричат такава ситуация рискова за нормалното развитие на детето, особено за момчетата, от които се очаква да бъдат в бъдеще "смели и силни" мъже.
     По средата са 20-30%, чиито родители нямат силата да се грижат за тях така богато и стриктно. Тези деца са сами в училищния двор, на изкусителната улица, в нощната дискотека, в задимения компютърен клуб или в заведението, което смърди на трева. И там ... Господ да ги пази, ако имат шанс ще оцелеят като нормални хора.
     Ето това е картината. Не е ли време ясно да си кажем и да признаем, че нехуманната социална среда поврежда децата ни. И ако милеем за тези свои деца - не само личните, но и на нашето общество като цяло - не е ли редно да се погрижим за хуманизиране на социалната среда. Само така децата ни имат шанс да не бъдат повредени. И това е както личен и семеен проблем, така и обществен и държавнически проблем.

Болезнен етнически профил на младежката проблематика
     Тази обща картина има болезнен етнически профил. В условията на уж изравняване на възможностите и борба с етническата дискриминация (в България звучи като изкуствен и измислен термин), през 15-те преходни години по същество стана сегрегиране на трите основни етнически общности. Това е тема с много измерения и проекции, но тук ще акцентирам само на едно следствие.
     Трите общности поставят своите деца в различна житейска перспектива.
     Най-зле е ситуацията при циганите. Вероятно поне 50% от циганските деца през последните години са раждани не от любов, а с откровен експлоататорски мотив - за просия и проституция, за продажба като бебета или като млади булки, за да се вземат парични помощи, и т.н. Огромното мнозинство от бездомните и от изоставените в институции деца са цигански. Голямо мнозинство деца биват оставяни в състояние на крайна неграмотност и асоциалност, която е неминуемо следствие от неграмотността.
     Най-добре гледат децата си турците. При тях патриархалната традиция е устойчива, нормата е децата да учат поне до 8-ми клас, моралният контрол върху тях е стриктен, учат ги на труд и родова отговорност. Тук девиантните и изпуснатите деца са изключение.
     Между другото това е ясен показател за жизнената способност на турската общност в България, на тази основа се увеличава и политическата й тежест, и това ще продължи. Те просто потвърждават социологическата теза от преди два века, че семейството е фундаменталната институция на здравото и жизненото общество.
     Ние българите сме по средата. Прословутата ни любов и обгрижване на децата са факт за голямата част от българските родители и семейства. Но има и поне 15% деца, които растат в условия на крайна бедност, на явна лумпенизация, на системно и жестоко домашно насилие, на криминалитет. Ние все по-неудачно учим децата си на труд и отговорност, насила ги правим егоисти индивидуалисти, зареждаме ги с алчен потребителски манталитет. И всичко това докато им мислим доброто и се умиляваме от любимото си детенце или дечица. А после страдаме, когато не ни уважават, когато се оказват лентяи и пройдохи, когато унижават себе си някъде далеч в чужбина. Но нали това е резултат от любовта ни! И ... вероятно от глупостта ни. Тук не обиждам българите, които са изключително интелигентни и пластични, с все още добро образование и широк мироглед. Под "глупост" визирам простодушната апологетика на "чужбината и нейната цивилизованост" - масовият рефлекс да се самоподценяваме и като народ, и като култура и традиция, и като държава.

Нуждата от позитивни образци
     В заключение ви предлагам данни за позитивните образци пред младите хора днес в България. Има ли ги, няма ли ги? Какви са? Удовлетворяват ли естествената детска и младежка потребност да копират нещо вдъхновяващо, нещо романтично, нещо красиво и извисяващо?
     Разгледайте внимателно данните. 67% от младежите не намират сред роднините си образци за подражание, едва 20% уважават в този смисъл своите родители. За 76% изобщо няма българин или българка, които да са образец за подражание. По 8-11% са авторитетите сред спортистите, политиците, хората на културата.
     Едва 41% декларират, че са носители на моралната ценност "изкарвай парите си чрез почтен труд" - откровените циници са 12%, плюс още 24% самоизвиняващи се. Едва 43% от младите се чувстват добре от това, че са родени в България, останалите 57% предпочитат за родина друга страна.
     И така нататък, има още много индикатори, които ни убеждават, че днешните млади хора израстват и търсят своята лична реализация като откъснати листа, подвявани от различни улични и медиини, безконтролни ветрове. Не случайно институцията "училище" официално се отказа от своята възпитателна функция (чрез декларация на своя министър преди 2-3 години). На родителите вече им е втълпено да слушат така нар. "потребности" на своите невръстни деца, точно когато те трябва да ги месят като втасващ хляб, да ги възпитават и социализират, и така да поемат своята родителска отговорност за бъдещето им като нормални и жизнеспособни самостоятелни хора.
     В резултат самите днешни младежи искат да са пробивни и борбени, амбициозни и успяващи, искат да са умни и образовани, искат да са упорити и чакат късмета си. Но не искат да са възпитани и културни, нито патриоти, нито добри хора, нито честни и лоялни. Голяма част от тях вече дори забравят думичките, чрез които се назовават такива личностни достойнства.
     Ето това е обърнатото огледало на прехода и псевдодемокрацията тук в България. За съжаление!
     Трябва да излезнем от тази мъртва хватка, иначе се саморазрушаваме - и като наследници, и като родове и нация, и като държавност.

Емпиричните данни са от национални представителни изследвания на АССА-М от 1997 до 2004 година.

Обратно към началото