|
Михайлов, Стоян. Конституирането на съвременната Българска социология - проблеми и дискусии. Доклад на пленарното заседание при откриването на четенията за млади социолози, 26-27 март 1997, София. В "Социологията в България. След Втората световна война". Изд. "М-8-М", София, 2003, стр. 136-147.
Самоанализът е непрекъснат процес във всички отрасли на научното знание. Особено необходим в преломни периоди, какъвто ние сега преживяваме, той позволява да се избегнат както крайностите на нихилизма, така и безличното подражателство, да се очертаят плодотворни перспективи... Социологията до ноември 1989 през призмата на сегашното й състояние След ноември 1989 нашата страна тръгна по нов път. Започна установяването на ново обществено устройство. У нас то се извършва крайно болезнено, с огромни социални издръжки… Промяната на типа на социологическата система неизбежно засегна и социологията във всичките й аспекти - тематика на изследователските проекти, методологични парадигми, насоченост на ЕСИ, подготовка на социолози, организационна структура, финансиране, сътрудничество с чуждестранни социолози. Изменят се качествено и взаимовръзките със социалната среда. Най-важно значение тук имат две социологически взаимовръзки: (1) социология и политическа власт; (2) социология и икономика. Зависимостите на социологията от тези извъннаучни фактори стана още по-силна. В някои отношения свободата на социолозите се разшири, но в други се стесни... Тъй като периодът след ноември 1989 е все още кратък, а това означава, че над 90% от сегашните социолози-професионалисти са подготвени като такива до тази дата, очевидно е, че равнището на социологическата дейност в прехода досега се определя преди всичко от придобитата подготовка по социология, от акумулираната социологическа култура, от достигнатото професионално социологическо ниво преди ноември 1989. Иначе казано: свойствата на … формиралата се българска социологическа школа се проецират сега в работата на българските социолози и в решаваща степен определят нейното професионално ниво и научна резултатност... Пред съда на ретроспекцията Развитието на социологическата мисъл у нас от втората половина на 50-те години до 1989 все по-често става предмет на изучаване, анализ и оценяване. Тук се проявява една закономерност на научното познание: самата наука, изучавайки обекти извън себе си, на определен етап насочва своето внимание и към самата себе си, започва да изследва собствената си същност, структура, функции, взаимовръзки с околната социална действителност. Нарочните изучавания на историята на социологическата мисъл у нас през посочения период датират от 1969… Във всички тези публикации, изцяло или в по-голямата си част посветени на развитието на социологическата мисъл в нашата страна от втората половина на 50-те год. нататък, създаването на новото направление в българското обществознание се оценява положително. Редицата критични бележки и поставянето на обсъждане на едни или други постановки не отменят признаването на значителния факт: създадено е и се е разгърнало нашироко ново направление в родната наука, включило се още при раждането си в международния социологически живот. Противоположна оценка на българската социология през разглеждания период се дава от колегата Георги Димитров, преподавател в Софийския университет. Неговите становища по интересуващия ни въпрос не са нито случайно изтървани фрази, нито израз на мимолетни емоции, а са обстойно промислени оценки. Това личи от факта, че те са изложени в изказването му на споменатото обсъждане в сп. "Социологически проблеми" - при това само неговото изказване се публикува повторно след обработване и разширение в същото списание; в учебника по социология за ХІ клас (1992), на който той е съавтор; в специален раздел от книгата му "България в орбитата на модернизацията" (1995); в специалната статия "Българската социология - основания за оптимизъм" (1995). Темата на настоящия доклад ме задължава да се спра на твърденията на Димитров за социологията у наскато отделна наука след Втората световна война... И за да завърша дискусията, ще се спра на още три момента: 1. Димитров посочва, че българските социолози, обосновавайки социологията като отделна наука, изместили историческия материализъм, осъществили идеологически обрат срещу него /6:131; 7: 112/. Тук той отново показва грубо непознаване на литературата, отново фалшифицира фактите. Нито Ошавков, нито другите представители на българската социологическа школа отричат научния характер на историческия материализъм. Те не го заместват, а го разглеждат като философска методология на социологията, което е съвършено различно от халюцинациите на нашия автор; 2. Незнание и изопачаване на фактите допуска Димитров и спрямо социологията на младежта у нас, макар че е работил в младежкия институт. Тя била получила хиперразвитие и рисувала идилична картина /6: 132-133/. Тук обвинението фактически е най-вече срещу ръководителите на Младежкия център, прераснал по-късно в Институт: проф. Минчо Семов, проф. Петър-Емил Митев, ст.н.с. Андрей Райчев и ст.н.с. Михаил Мирчев. В констатацията на Димитров има само един верен момент - социологията на младежта у нас беше една от най-пълнокръвно развиващите се частносоциологически теории. Но като цяло това не й придаде апологетичен характер. Например, още през 60-те год., под научното ръководство на основателя на Младежкия център и негов пръв директор проф. Семов, се проведе мащабно ЕСИ върху потенциалната миграция на селската младеж. То разкри остри проблеми и противоречия: обезлюдяване на селата и отмиране на някои от тях, намаляване на фертилните нагласи за повече деца, девиантни прояви във връзка с маргинализацията на новите градски жители и неутвърдеността на новите социални стереотипи и др. Нима може да се говори за лакировка тук? Освен многото ЕСИ, редица от които обогатяваха тематично и методично практиката на ЕСИ у нас, освен някои оригинални теоретични обобщения, по времето на следващия директор на центъра (института) проф. Митев се провеждаха ежегодно от 1973 до 1990 научни конференции в Приморско. Четири от тях придобиха статут на заседания на Изследователския комитет по социология на младежта при МСА. По това време България се наложи в значителна степен като международно научно средище по социология на младежта. И още един пример. Около средата на 80-те год. първостепенна важност придоби проблемът за т.нар. неформални групи сред младежта. В Политбюро на ЦК на БКП имаше влиятелни сторонници за безкомпромисна разправа с тях, както 25 години преди това се водеше борба против модата. В същото време обаче Младежкият институт, поемайки политически риск, проведе редица изследвания на неформалните групи сред младежта и въз основа на получената информация пледираше за тяхното легитимиране...; 3. Димитров ни поднася шокираща изненада. След като е отрекъл научния характер на концепцията за социологическата система, след като я представя като идеология на живковизма, след като е обявил нейните създатели не само за малограмотни, но и за долнопробни кариеристи, същевременно на много места той самият се изявява като системник, структуралист, функционалист. Ето, читателю, съди сам: основен социологически принцип е обществото да се разглежда като особена цялостност, общественият живот е системно организиран /6: 22/; възникването на една епоха е равно на формирането на специфична система на обществения живот, глобализиралото се човечество е обхванато в единна система, социологията изследва връзките между социалните феномени /5: 14, 122, 145/. Методологичната платформа на Димитров е: "Да се изследва структурната тоталност на социалния живот; да се удържа обществената цялост без да се изпуска от поглед относителната автономност и качественото своеобразие на всяка от сферите на социалната дейност… Това според мен е реалният специфичен предмет, който конструира социологията като наука" /6: 226/. Както се вижда, Димитров текстуално повтаря и преписва авторите на концепцията за социологичесата система. Деянова също отбелязва в рецензията си върху книгата на Димитров "България в орбитата на модернизацията", че в тази книга "става дума за наистина социологическо осмисляне на тоталността на обществения живот, на социологическата взаимосвързаност на неговите части" /4: 159/. И така, от една страна отричане и обилно хвърляне на кал върху категорията "социологическа система" и върху нейните автори и поддръжници, а от друга, заимстване на нейни основни постулати, при това без позоваване, което е задължително според научната етика. Коментарът, както се казва, е излишен. В споменатата рецензия Деянова с изтънчена дамска учтивост по същество се разграничава от оценките на Димитров за българската социология до ноември 1989. Тя не иска с многото си питания в рецензията да каже, че в момента може да предложи по-плодотворна схема за обяснение на една духовна сфера (социологията - С.М.), а просто, че тази (схемата на Димитров - С.М.) не й стига, не й харесва /4: 160/. Най-сетне още един щрих към научния и научноетичния портрет на нашия автор. Той посочва: само голям наивник би се наел да твърди, че знае какво е социология /6: 123/. Значи какво излиза - социолозите са хора, незнаещи с какво се занимават, т.е. шарлатани, които лъжат другите. И за да не допусне никакво съмнение относно своя нихилизъм към самата социология, Димитров прибавя: "Фалшиви са изходните предпоставки и целите не само на конкретно съществувалите социологически парадигми, но по-общо на замисъла за социология" /7: 107/. Такива обобщения изискват грандиозна смелост, достойна за по-добра участ. В случая те издават само едно - нарцистично самовнушение за изключителност и недосегаемост. Не е случайно, че … Димитров не се аргументира нито емпирично, нито теоретично-логически… В заключение Извинявам се, че задържах вниманието на читателя върху този случай. Но освен темата, която ме задължи, съществуват поне още две съображения да сторя това: (1) Подобна нарцистичност, мъглявост на съжденията, логическа несъвместимост на редица от тезите, неинформираност по доста от третираните въпроси, честа вулгаризация на оценките и обяснителните схеми и изопачаване на нещата - всичко това създава заплахи за обучението на студентите по социология в Софийския университет. Срамно е, че те не чуват името на Живко Ошавков; (2) От друга страна, подобно мислене разпокъсва социологическата общност, пречи на нормалното осъществяване на научния обмен, на колегиалния диалог и на приемствеността в развитието на социологическото познание. И така, у нас се сложи социологическата традиция не само на дълбоко изучаване и творческо възприемане на ценното от историята на социологията, но и на внасяне на оригинални моменти в анализа, на самобитно разработване на социологически проблеми. Положена от първите марксисти у нас и от Иван Хаджийски, подкрепена от Димитър Михалчев, тя бе продължена и обогатена от направлението и школата, основоположник на които стана Живко Ошавков. Осмелявам се да изкажа убеждението си, че тъкмо движението в тази насока разкрива перспективи пред новаторското социологическо търсене. Останалото е самоизмама. *Бележка: Този доклад беше даден за публикуване в "Списание на БАН" още през пролетта на 1997. Но след продължително мълчаливо протакане, съвсем неетично редколегията на списанието не изпълни своето обещание да го отпечати. Затова тук се публикува за първи път. Включването му в тази книга е целесъобразно, защото в доклада се съдържат важни оценки за формирането и развитието на социологическото направление след Втората световна война в нашата страна, както и за неговото състояние в периода на преход след 10 ноември 1989. Съкратени са някои пасажи, които смислово повтарят текстове от изложението преди това. ЛИТЕРАТУРА 1. АТАТЮРК, Кемал. Избрани речи и изказвания. С.: Народна просвета, 1981. 2. БЛИЗНАКОВ, Петко. Въведение в социологията. Варненски свободен университет "Черноризец Храбър", Варна, 1996. 3. ВАСИЛЕВ, Ради, Стоян МИХАЙЛОВ. Социологията и социологическите изследвания у нас. - Социологически проблеми, 1969, кн.1. 4. ДЕЯНОВА, Лиляна. Социологията в орбитите на модернизацията. - Социологически проблеми, 1996, кн.2. 5. ДЕЯНОВА, Лиляна, Петя КАБАКЧИЕВА, Майя ГРЕКОВА, Георги ДИМИТРОВ. Социология за ХІ клас. С.: Просвета, 1992. 6. ДИМИТРОВ, Георги. България в орбитите на модернизацията. С.: Св. Климент Охридски, 1995. 7. ДИМИТРОВ, Георги. Българската социология - основания за оптимизъм. - Социологически проблеми, 1995, кн.4. 8. ДОБРИЯНОВ, Величко, Борис СТАВРОВ, Николай ГЕНОВ. Съвременната социология в България (Исторически очерк). С., 1978. 9. ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН речник по социология. С.: М-8-М, 1996. 10. МИХАЙЛОВ, Стоян. Институтът по социология на БАН и развитието на социологическата наука в нашата страна. - Списание на БАН, 1994, кн.3-4. 11. МИХАЙЛОВ, Стоян. Формирането на човечеството като социологическа система. - Социологически проблеми, 1995, кн.4. 12. ПАРУШЕВ, Парашкев. Мустафа Кемал Ататюрк. С.: Отечествен фронт, 1973. 13. Проф. д-р ЖИВКО ОШАВКОВ - личност и научно дело. С.: М-8-М, 1993. 14. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ проблеми, 1991, кн.3. 15. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ проблеми, 1991, кн.4. 16. KOEV, Kolyo. Masks and Faces: Bulgarien Sociology in Search of Itself. - International Sociology, 1992, Vol.7, №1. 17. NIKOLOV, Lyuben. Sociologists in Bulgeria Today. - International Sociology, 1992, Vol.7, №1. 18. STUDIES in Sociology of Science. Almanac, since 1968, Sofia, 1989. 19. The STATE of Sociology in Eastern Europe Today. Edited by Jerzy Wiatr. Southern Ilinois Universites Press, 1971. 20. VASILEV, R., M. DRAGANOV, St. MIKHAILOV. La sociologie en Bulgarie. Sofia, 1970 (Същото и на английски език). Обратно към началото |
Национална конференция