|
Доц., д-р Михаил Мирчев Зав. катедра "Социални дейности", БСУ Научен ръководител на Агенция "АССА-М"
Този доклад има едновременно и лесна, и трудна тема - тревожността на повечето български жени днес, особено младите, онези които в перспектива ще станат майки или вече са майки и се грижат за малки деца. Става дума за масовото състояние на тревожност,
а в по-тежка форма на страх и депресираност от бъдещето, на объркване и паника пред неустойчивостта, рисковете и агресията на социалната среда, в значителна част от случаите пред безперспективността.
Какво означава да си майка в България сега?
На първо място да си отговорна на три основни битийни, емоционални и морални равнища: (1) пред себе си, (2) пред семейството и рода си, (3) пред нацията и държавата, т.е. пред обществото като цяло. В момента майката продължава, и то все по-остро, да бъде разпъната между двете трудно съвместими крайности:
Първото е свързано преди всичко с просоциалната й ориентация, с чувството й за родов, семеен, народностен, обществен ангажимент-дълг, с общностната й идентификация и готовността да бъде адекватна на ролевите очаквания към нея. Второто е свързано преди всичко с индивидуалистичната и хедонистичната компонента в съвременната личност, със стремежа към професионално и личностно развитие, към пълноценна самореализация.
70% от младите жени казват, че за успеха в живота им е необходимо добро образование. В момента във видимо по-лоша социална позиция са жените със основно образование. Образование за какво? На първо място, "за да бъде добра професионалистка" (процентът се покачва на 79% с + 9%). При това жената не иска да бъде просто добра професионалистка, а амбициозна професионалистка, т.е да направи кариера в добрия смисъл на думата. Процентът се покачва на 87 (с още 8%). Кариерата се разглежда като сфера, където се проявява предприемчивост. Жената не се задоволява с щампи, не се плаши от трудностите, а намира творческия, упорития начин да ги преодолее и да постигне целите си. Симптоматично е, че вече немалко жени на средна възраст, след като не са се омъжили или са се развели, раждат или си осиновяват дете и не искат да се омъжват. Аргументът е нежеланието им да се обременяват със съпруг. Искат да си решават чрез мъж-партньор своя женски и майчински проблем, но от друга страна да останат свободни да правят кариера, да отстояват своята индивидуалност, сами да се борят за своя жизнен ресурс. Това са принципно нови и масови явления, те вече не са екзотика и изключения в България. Социалните реалности детерминират масова депресираща тревожност сред младите жени и младите майки. Тя в някаква степен обхваща около 70-80% от тях. Табл. 4
* В "Сега", 7 юни 2001 г. (по данни на НСИ) Само допреди няколко години извънбрачната раждаемост в България се дължеше главно на майки под 20 год. (около 70%), и то основно от ромската общност. Сега профилът е променен на майките под 20 год. се дължи по-малко от 33% от извънбрачната раждаемост, а на ромските майки - около 25%. Днешната извънбрачна, а съответно и самотна майка, вече по-често е българка, при това в традиционната зряла детеродна възраст (20-24; 25-29; 30-34 години). Факти, които опровергават елементарната представа, че това е етнически, а не социален проблем. България е пред "неочаквания факт" половината от родените деца да са извънбрачни. Вероятно е време и демографи (НСИ), и политици (партии, Правителство, Народно събрание), и журналисти и интелигенция, и организации на жените да се стреснат и осъзнаят пропастта, пред която е изправена държавата България и народът на България. Време е да се помисли и възприеме принципна смяна на подхода в семейното законодателство. Например, споделям идеята на д-р Миролюба Ячкова, че следва да се разгледат възможностите (наред с много други) за: 1. Въвеждане на равнопоставеност на произхода по баща или по майка (даване на презиме и фамилия), като се даде юридическо и административно право на родителите (брачни или небрачни) да направят свой свободен избор за имената на своите деца; 2. Размяна на досегашните места на ищеца и ответника в съдебната процедура по припознаване на дете вече е по-нормално посоченият от майката за баща да доказва, че детето не е негово, а не както е в момента доказва го "самотната" майка чрез унизителни процедури, която и без това е поела тежката отговорност за новия живот. Нестандартните доскоро ситуации на извънбрачно раждане сега се превръщат в масова норма. Това предполага изпреварващи решения в семейното законодателство. Важна предпоставка е адекватната реакция на медиите, от страна на общественото мнение, разкрепостеността от догми на политици и обществени лидери. ЖИВОРОДЕНИ по възраст на майката Табл. 5
За майките, които изпитват страх или по-мека форма на тревожност за бъдещето, детеродната норма (броят на желаните деца по принцип) не е много по-различна от останалите (като цяло около 68% от жените и мъжете в България биха искали да имат две деца, продължават да се придържат морално към двудетния модел). Очевидно детеродната норма е много сложно, комплексно и резултативно явление. Но едно е да мислиш по принцип, друго е да желаеш в конкретната ситуация, трето е да реализираш планираното. Сега около 50% от хората имат по две деца. Това е достатъчно за простото възпроизводство (жени и мъже, омъжени/женени на възраст 18-35 г.) Табл. 6 (в%)
Около 10% от младите жени твърдо не искат или не могат да имат дете. Още 13-14% отлагат раждането за по-далечна перспектива. Така близо 1/4 от младите жени се (само)изключват от фертилния контингент на нацията и държавата. Прави впечатление, че значителна част от мъжете упражняват натиск към снижаване на детеродната норма. Майката има нужда от партньор. Има нужда от чувство за сигурност и свързаната с това емоционална стабилност. Накрая има нужда от чувство за перспектива, защото детето расте десетилетия, то остава след нея. Всичко това е необходимо, за да може жената да е спокойна и уверена като майка. Каква е реалността? По всички тези параметри битието на голям процент от жените и майките е обърнато обратно. Вместо да им дава сигурност и перспектива, то ги обрича на нестабилност и рискове. Вместо партньорство и помощ от страна на съпруг и семейство, често ги поставя в ситуация сами да гледат и издържат децата си. Вместо с емоционален уют, ги заобикаля с враждебно и неврастенично човешко обкръжение. Вместо с гарантиран от семейството и обществото материален ресурс, ги травмира чрез призрака на бедността. С други думи, днес в България има принципно разминаване между това, от което се нуждае майката, за да изпълни своята обществена функция и онова, което обществената среда й предоставя, за да може да го направи. Разбира се, това е интимен, личен проблем на всяка жена. Но важното е да бъде осъзнато, че в него се оглежда общата нестабилност и деморализация в обществото, кризата в мъжките статуси, истеризираната емиграция и миграция, които разкъсват естествените родови и семейни връзки. Партньорът-мъж също има свой принос за кризата в майчинството. Общо ситуацията в момента е много тежка и за мъжката част от населението, тъй като й отнема роли на "силния пол", традиционни функционални предимства, отнема самочувствието на много от мъжете. Явленията и проявите на депресивност сред мъжете са по-остри и масови, и много по-злокачествени, докато жените в обективно еднакво кризисната ситуация през тези 12 години в страната проявяват по-динамичната си адаптивност. В такава критична ситуация на нестабилност на макросоциалните фактори може да се запитаме: Кои са все пак стабилизиращите феномени и институции? Вероятно е спорно, но смятам че единствената стабилизираща институция в момента, това е институцията на семейството. Въпреки отложените бракове, въпреки нарастващия процент нереализирани бракове, въпреки големия процент разтрогнати бракове, въпреки либерализираните форми на съществуване на брак и семейство, семейството продължава да бъде стабилизираща институция А вътре в семейството главният стабилизиращ фактор е жената като партньорка, съпруга, майка. Този извод може да бъде опроверган само ако продължи вълната от извънбрачни раждания в зрялата детеродна възраст и от социализираното ядро в обществото. Около 30% от младите жени в някаква степен са се адаптирали към социалните реалности. От другата страна тези, които не могат да се адаптират са 38%, като тази група за последните 4 години значимо се е разширила. Към тях следва да добавим поне част от междинната група от 32%, които се адаптират "отчасти". Всъщност делът на неадаптиращите се млади жени е застрашително голям. Тук става дума за силен индикатор, който характеризира общата нагласа на личността. Усещането за неадаптираност, т.е. за чуждост и враждебност на социалната среда, за невъзможност да се управляват житейските обстоятелства, генерира у личността висока тревожност, а от там и неувереност, когато се вземат съдбоносните житейски решения като това за раждане на дете.
На първо място е безработицата (47%), както и логично следващите от нея бедност и ниски доходи 64%. Разликата между мъжете и жените е около 10% в повече за жените. Не че жените са по-бедни от мъжете. Просто жените са по-чувствителни към проблема бедност, защото на тях като майки им трябва ежедневен ресурс. Те не са склонни към философски оправдания или отнасяне на нещата към бъдещето. Проблемът обективно е многопосочен. Жените като правило по-трудно си намират работа, по-дълго стоят безработни, по-често работят на по-ниско платени длъжности. В същото време поради своята обремененост с грижи по бременност, раждане, отглеждане на деца много от жените губят, намаляват или отлагат своята конкурентоспособност като работещи и професионалисти. Сега жените получават около 60% от мъжкото възнаграждение за еднакъв труд. В част от случаите това е дискриминация, в друга част това е адекватно възнаграждение за обективно по-ниската им производителност. Бързо утежняващ се проблем е здравето 18% от младите жени (два пъти повече, отколкото при мъжете в тази възрастова група) заявяват, че имат сериозни здравословни проблеми. Тук става дума или за действителен риск за здравето на бъдещата или вече на младата майка, или отново за повишена чувствителност към проблема. При всички случаи днес проблемът за здравето на подрастващите поколения, в това число на девойките и младите жени, вече не е просто проблем за социална инвестиция на обществото. Нещо далеч повече, днес той е проблем за спиране на демографската катастрофа, която грози България и българския народ. За съжаление става дума за оцеляване, а не за развитие. Каква е стратегията на оцеляване на младите хора? Ако останат без доходи или имат други проблеми (нещо ги застрашава), от кого ще очакват помощ? От близките си 36% от мъжете, но 58% от жените. Очевидно, жената е в много по-директна и по-тежка лична зависимост от семейството. Разбира се, има естествени причини за това, но през последните 12 години личната зависимост при значителна част от жените от семейството прескача границата на еманципацията, фактически се извършва отнемане на достигнати блага при досегашната еманципация, става дума за видим, бърз и масов процес на деградация на женския статус. За съжаление този процес се лидира от самата държава, която през 90-те години (ХХ век) последователно отне на жените, включително на майките, много от привилегиите, помощите и механизмите за защита, от които се ползваха жените в България през 80-те години (ХХ век). Днес помощ от държавата и фондации очакват едва 1,4% от младите жени и 4,7% от мъжете. Всъщност условията за майчинство на младата жена почти изцяло се детерминират от конкретната семейна среда, голямото общество се свива до контактната роднинска среда. Това освен всичко друго означава и много специфична и устойчива форма на гражданско общество. Семейството, фамилията изкристализират като институционални структури, които често противостоят на голямото общество, те са негова гражданска алтернатива. Това е закономерен процес на сегментиране (своебразно разпадане) на обществото като цяло в обособени и локализирани семейни, родови, етнически институционализирани общности. Именно в тях масовият човек може да се чувства пълноценно интегриран и в някаква степен защитен от агресията на останалото общество, на институциите от по-висок структурен порядък. Обществото се връща към "феодалния принцип" на организация: "Моят дом е моята крепост". От тази обща обществена трансформация следват разнообразни проекции. Една от тях е, че действат мощни фактори към стабилизиране на семейната общност и семейната институция. Друга от тях е, че жените без семеен партньор и децата, които растат в непълно семейство са двойно ощетени, с риск за комплекси и личностни деформации. Именно в този контекст вече цитираните 14% самотни майки и 38% извънбрачни раждания са критично високи - като натрупваща се деформация, като генериране на рисков контингент сред подрастващите поколения. Когато изпаднат в криза на какво ще разчитат младите? На предприемчивост, на свой бизнес 9% от жените са тези, които активно искат да се включат в бизнесдейности. При мъжете процентът е малко по-висок, но несъществено. Други 20% от младите жени са се заели с бизнес (успешно или неуспешно) а при мъжете - съвсем малко повече. Има много интересна паритетност между двата пола. Общият ни извод е, че жената в България не може да бъде върната в домашното огнище, тя няма да разреши това да стане. Разбира се говорим за жените, които живеят в селища, които предоставят вариант за избор. Обратно, в селищата в които има тотална безработица (повечето села и много от малките и дори някои средно големи градове), жената е затворена в домакинството, но не по желание, а поради липса на каквато и да е друга алтернатива. Знае се, че в България семейните традиции са много силни, по-специално връзката и взаимопомощта между поколенията в семейството. Средно 50% от родителите помагат на своите деца (млади семейства), както и 50% от младите семейства помагат на своите родители. Това е една патриархална традиция, която в този модерен свят за щастие се е съхранила, защото и в това отношение фамилията (семейството) е стабилизираща институция. При положение, че над 35% от хората се хранят през зимата от собствено производство и има още 30%, на които поне част от храната също е собствено производство. И въпреки патриархалните традиции, много семейства предпочитат и внушават на децата си да заминат в чужбина. Често пъти този натиск е не просто силен, а е емоционално репресивен над деца, които не желаят да емигрират. В София 32%, в другите големи градове 29%, в малките градове 22%, в селата 18%. Още 19% от семействата в големите градове, 39% от малките и 43% от селата желаят децата им да заминат в друг град в България (най-често в София). Причините са системни и затова нито могат да бъдат прикрити от политици или техни апологети, нито могат да бъдат премахнати чрез палиативни мерки и бързи популистки "решения". Поучителна е катастрофата сред младежкия електорат на СДС-Иван Костов: от "младежка партия, движение" през 1997, те се сринаха до изоставени от същата тази младеж, която точно при тяхното "успешно" управление започна панически да емигрира вълната от 1999-2001 години. Но има и едно общо структурно измерение на емигрантската мания днес. Различни анализи икономически, социологически, правителствени сочат, че от 5-6 години насам върви процес на съсредоточаване на всякакъв вид богатства и ресурси в София. Тя е бъдещият мегаполис на България. Вероятно по аналогия на Атина в Гърция, която има 5 млн. жители (при 9,7 общо). Обратната страна на процеса е интензивното редуциране на социалните структури, редуциране на модерните професии, деиндустриализация във всички други, включително и в най-големите градове, в края на краищата критичното свиване на възможностите за работа, за кариера, за социални контакти, за добра женитба/омъжване. При такава поляризация, широко обезлюдяване, запушване на социалните възможности, никак не е чудно, че 30-40% от децата се изтласкват от семействата към София, а една четвърт извън страната. Не всички от тези деца заминават, но родителите им имат такава нагласа, прекършили са вече изконния си манталитет да държат детето до себе си. Знаят, че повечето от тях няма да могат да се адаптират и да се уредят там някъде в чужбината, знаят че за много от тях (най-вече момичетата) има директни, развращаващи заплахи. И въпреки това ги изтласкват, "гонят" ги. В резултат тези, които имат нагласата да заминат, но нямат възможност за това, остават тук, но неудовлетворени, с двойно чувство за прекършена перспектива, отчуждени и депресирани. Е, такива момичета и млади жени е проблематично дали ще искат да раждат, дали ще приемат майчинството като дълг и щастие, а не като тегоба и ежедневна репресия върху личната им свобода. В този смисъл реализираната емиграция изнася майчински ресурс далеч от България, а нереализираната емиграция стапя майчинския ресурс и мотивация тук в България. Проблемите на образоваността на детето е пряк и доминантен измерител на нивото на тревожност на майката. Не само поради това, че "доброто образование" в България е традиционна ценност, но и поради факта, че в условията на болезнено обедняване на масовата средна класа и интелигенцията отпреди 12 години, сега тези слоеве вече са се примирили със своята собствена деградация, но концентрират останалия материален ресурс, за да изучат децата си. С надеждата, че това е техен незаменим личен ресурс за бъдещ просперитет, за измъкване от клещите на бедността, маргинализацията и безперспективността. Затова студентите за 10 години се увеличиха близо два пъти от 130 000 в края на 80-те години, на 172 000 през 1991/1992, до над 250 000 след 1996/1997, а докторантите в 2000-та година надхвърлиха 3 000 (с около 1 000 повече, в сравнение със средата но 90-те години) . Тук ще се огранича до институцията "средно училище". В каква степен то дава на децата ни нужното знание? Оценката "в никаква степен" не дава знания присъждат 12% от жените; примиренческата оценка, но заредена с негативизъм "отчасти" дава знания 46%; позитивната оценка "в голяма степен" едва 42%. Симптоматично е, че в София този процент е почти наполовина по-нисък. Защо? Или защото в София има съсредоточаване на елити със завишени претенции - концентрация на интелигенция, бизнесмени, политици, властови елити, които търсят елитни училища и колежи, частни оазиси на европейски стандарти, подготовка, която е конкурентноспособна на Запад. Или, обратно, защото София е "пъпа на днешната цивилизация", поради което лидира и в негативните явления - престъпност, наркотици, агресивна нетолерантност и др.под. Това е тревожността по повод ситуацията вътре в училището. Но вече има и масов проблем със самия достъп до началното, основното и средното училище. В последните години бързо се възстановява огромен контингент неграмотно население (фактическа неграмотност). През 1986 е регистрирана неграмотност сред 7.2% от населението (2.71% неграмотни и 4.47% ограмотени) предимно над 56 годишни. В момента неграмотността вече е около 12% (25% от младежите). Това за една европейска държава е катастрофален регрес. Той не само е в разрез с българските традиции в образованието, но и заплашва цялостния възпроизводствен процес на обществото с очевидна деградация. Тук е важно да подчертаем, че новата неграмотност в България не е етнически, а е чисто социален проблем. Децата, които не ходят на училище, не са само циганчета или турчета от отдалечени капсулирани селца (както често се представят нещата). Новите неграмотни са и българчета, особено от малките села и от възраждащи се бедняшки гета в градовете. По данни на СБУ 15% от необхванатите в първите класове на средното училище са българчета. Повтарям: проблемът не е етнически, нито въз основа на културологични особености, нито само плод на "лоши и несъзнателни" родители. Проблемът е чисто социален, проблем на модела на обществото, който закономерно генерира такъв социален слой това са масовите низини при социалната поляризация. Средното училище дава ли морални ценности (втората му основна функция възпитателната)? "В голяма степен" отговарят едва 16% от жените. Два пъти и половина по-ниска удовлетвореност в сравнение с първата функция на училището да дава знания. Днес гражданската оценка е, че средното училище като институция по-често е деморализиращ, вместо формиращ моралност фактор. Отново София е абсолютен лидер - само 3% от софиянки смятат, че децата им се възпитават от училището. 58% "отчасти", но това е по-скоро негативен отговор. От 450 училища общо в София само за 12 от тях се дава оценка, че нещата условно са наред. Но тези училища са елитни езикови гимназии, чиито възпитаници след това заминават за чужбина, т.е. те получават образование, те са възпитавани в България, а след това заминават извън България. Контингентът от "възпитани" деца не се консумира от държавата, нито от нацията, нито от фамилиите на тези деца, т.е. България работи като перфектен донор за богатите държави. В същия ред на мисли само 18% от младите жени са убедени, че училището се грижи и дава добро физическо развитие на децата им. Заплахите също не са за подценяване и то не уличните, а вътре в самото училище. 38% (52% в София) от жените се страхуват от кражби и побой над децата им, 22% от алкохол и напиване, още 22% от сексуално насилие, 36% от проникващите в училищата религиозни секти, 45% от наркотици (тук спокойните са едва 26%). Видно е, че училището вече е превърнато в рискова зона за децата, рискова среда, която поражда тревожност и страх сред жените, майките, семействата. България вече 12 години живее в стресираща динамика. Едно от следствията е, че повечето хора живеят с чувство за хаос, неизвестност за личната си съдба, безперспективност. Това е точно обратното на нуждата от оптимизъм, перспективност и от чувство за сигурност, което майчинството предполага. 12 години в страната се осъществява революция. Думата "революция" не се използва, но се казва "смяна на модела на обществото", което по същество е същото. Става дума за революция на:
Аз считам, че тя вече е завършила. И точно тук трябва да се направят най-жестоките изводи за обществото, което в момента е в България, и през следващите десетилетия ще остане такова, независимо каква политическа сила ще дойде на власт след поредните избори. Това е перспективата поне в средносрочен план от 10-15 години. В страната има вече установен типичен модел в рамките на едно неокапиталистическо общество, а в логиката на глобализацията - периферия в рамките на Европа и полупериферия в рамките на света като цяло. България е в състояние на маргинализирана държава (въпреки усилията за асоцииране) с масирана бедност, бедност включително на средните слоеве и на интелигенцията, на повечето семейства; общество с огромен слой на мизерията от порядъка на 25-35% от населението, с регионална концентрация на мизерията в обширни райони на страната. А тя директно лумпенизира, ражда увредено поколение; мизерията не е хранителна среда децата да израстват като пълноценни личности, нито да бъдат възпитавани с чувство за обществена отговорност. Относителната бедност в по-малка степен деформира новите поколения. Но там недостигът на ресурс да се даде пълноценен старт на децата е ежедневна морална и психична травма, която ражда отчаяние и отчуждение, грубост и невротичност, агресивност или апатия. От друга страна, елитът е малцинство, което по-скоро дразни останалите със своето демонстративно проспериране, вместо да им дава позитивни образци за подражание. Ето този обществен модел на болезнено и неравновесно разслояване в обществото вече е завършен в общите и в принципните си параметри. Ето това е ситуацията, в която ще се генерира съответният модел на (не)качествено възпроизводство на нацията. Количествените параметри също са жестоки. В последните години раждаемостта в България мъчително се люшка малко над 70000 деца годишно. Още по-тревожно е, че болезнено се влошава качеството на новите деца голяма част от тях са с малформации, друга голяма част ще растат в рискова среда без семеен уют, без добра храна, без възможности за образование и социализация, а трета част добре гледани деца в юношеството ще попаднат в клещите на наркоманията и престъпността, на моралната криза и сектите. Всичко това означава, че от ражданите 70000 деца, към 18-тата им годишнина, здравите и жизнените, социализираните и интегрираните ще бъдат едва 50-55000. Ако тенденцията не се прекърши, това означава, че след 40-50 години България ще има около 4 млн. жители, при това с крайно нежизнеспособна демографска структура и стопен трудов ресурс. В тази светлина изпъква изключителната значимост на демографските и социологическите изследвания и прогнози. Става дума за Early Warning изследвания и прогнози, за да се бие камбаната на тревогата пред държавните институции, медиите и неправителствените организации. Микрорамката материално положение и майчинство Най-важният факт има огромно разслояване в обществото. Проблемът не е в разтварянето на ножицата, а в това, че елитният слой е много тесен, малолюден, капсулира се, затваря се "зад високи огради" в директен и в преносен смисъл. Другият слой е прекалено масов. Непроизводителната част от населението достига критична маса, при която вече не може да възпроизвежда обществото като цяло. Бедността, безработицата, разрушаването на трудовите добродетели при долната, извънредно масова група от населението това са основните опасности.
Как се оценява днешното състояние на българската икономика? Вече ясно се открояват двете основни страни: (1) тази на елитите, на добре живеещите, на адаптираните, на либерално настроените и (2) другата на обеднелите или мизерстващите, на неадаптираните, на надяващите се на грижата от страна на държавата, на отчаяните в блатото на безперспективността. Онези, които оценяват позитивно промените в икономиката на България, нараснаха до 16-20%, независимо от кризите, проблемите, разочарованията. От друга страна, над 50% от хората оценяват икономиката като безнадеждна и катастрофална. Това е съвкупността, за която обществото отказва ресурс и възможности. Реалната безработица в средата на 2001 е над 30% от трудоспособното население, официално регистрираната безработица е около 18%. Общата политико-идеологическа оценка: Има или няма реално демокрация в България? "Няма" демокрация това е твърдата оценка на около 60% от младите жени и майки. Какво излиза че според масовото мнение новото не е ново. Че демокрацията, която трябва да бъде благо, много често е директен риск за реализацията на жената като бъдеща професионалистка и майка. Има ли корупция днес в България? 71% твърдят, че има твърде много случаи на корупция, или категоричното становище, че няма нещо съществено, което личността, семейството и фирмата могат да решат като свой проблем без корупция. Това е изключително висока цифра, защото корупцията означава деформиране на всички официални държавни и обществени механизми. Дали това е източник на тревога? Даже нещо повече, тя е ежедневен риск за отнемане на елементарни човешки и граждански права и възможности. Майчинството не е абстрактна "средностатистическа" величина. В условията на крайно поляризирано общество условията за отглеждане на дете/деца също са поляризирани. Социалната справедливост има диаметрално противоположно съдържание за елитните майки и за обречените на мизерия майки; за майките, които гарантират за децата си елитни училища и университети и за високо образованите майки, които днес не могат да купуват за децата си книги, не могат да ги водят на концерт или театър, не могат да им покажат морето и да пътуват с тях. Свободата също има диаметрални измерения за богатата майка, която прави от детето си космополит и за майката от "средната класа", която тръпне от заплахата детето й да остане безработно, с отнета професионална перспектива, както и за майката от низините, която не може да опази детето си от наркопласьорите, от изкушенията на проституцията или криминалната принуда. Ето това са полюсите на майчинството днес в България. Политиката на държавата, отношението на обществото не може да не бъде диференцирано, формите на стимулиране, гарантиране и помощ да не са целеви. Три основни вида майки се грижат за децата на бъдеща България. Между тях има не просто различие между тях има несъвместимост. Те са принципно различни социални и цивилизационни реалности:
В България в момента има две общества - едното е обществото "на светло", общество, което живее според закони, което има съзнание за моралност и спазва някакви морални императиви. Най-често това са останалите морално съхранени интелектуалци и интелигенция, професионалистите от средната класа, които успяват да удържат професоналните си статуси и позиции, масата от днес обеднелите специалисти, квалифицирани работници, както и бившите "обикновени труженици", които днес са пенсионери. Другото "общество" е криминализираното общество, което живее пак по социални закони и механизми, но точно обратните. Действа се срещу официалния закон и законността, чрез последователно и осъзнато аморално поведение друг морал, който принципно противоречи на социалноотговорния морал на официозното общество. Най-често това са хора или от новите елити, получили богатството и властовите си статуси на базата на рекета, престъпността и изсмукването на държавните предприятия и на фалиралите банки, или са масата от хората в андърграунд-гетата, бандите, мизерстващите слоеве, за които девиантното поведение и престъпността са "трудов" поминък. Къде са майките в тези две обособени и паралелни общества? Каква е съдбата им там? Има ги и в едното, и в другото. Във второто общество не са изключение, а също са десетки проценти. В България официалните данни са между 20 и 25% за сива и черна икономика, а експертните данни са за до 45%. Тук за нас е важно, че сивата и черната икономика освен криминален факт са и специфичен трудов пазар. Когато обществото забранява младата жена да се реализира по легален и легитимен начин, тя е принудена и отива да бъде наета като работничка и служителка в това второ общество. Когато става дума за физическо оцеляване, моралът остава на заден план или просто се трансформира съгласно цинизма на ежедневието.
Проблемите на българската жена са типично социално явление, което не може да бъде решавано "на парче". Майчинството и тревожността на майчинството са решими като социална проблематика само при условие, че обществото като цяло съществено се промени. Не може да се разчита само на някакви добавки, компенсации или еднократни помощи това са палиативни неща с частичен или краткотраен ефект. Накрая една реплика към социалното осигуряване на майчинството. Когато говорим по такава проблематика и стигаме до ниво организационно-финансов-нормативен механизъм, задължително трябва да има ясен и количествено измерим критерий за социалната ефективност за да може обществото да внася някакви баланси, да изравнява крещящи противоречия, да предотвратява кризи и сривове. В България 12 години (от 1990 насам) официалните власти използват най-неефективния управленски метод на промяната методът на опита и грешката. Правят се опити, след това като правило се регистрира, че идеята и подходът са били неудачни или поне не най-ефективните, после се бърза към следваща радикална смяна с нов опит, за да се регистрира следваща грешка. Така с груби ръце се бърка в изключително деликатния процес на взаимоотношения между майката и семейството й, от една страна и от друга между майката и държавата, публичните институции. Така се накъсва един процес, в който натрупванията и ефектите са много инерционни и се получават след доста години. В резултат от това хаотично "творчество" досегашните (наследството от периода на 70-те до края на 80-те години на ХХ век) права, гаранции и стимули за майчинството се губят, а новите все по-откровено имат характер на държавен отказ от реални права на майките, отказ те да ползват обществени гаранции и стимули, да им се оказва реална помощ за майчинството, особено за доброто майчинство. Промените биха били ефективни, първо, ако е ясна стратегията. Майката и майчинството ще бъдат ли защитавани и подпомагани от обществото или ще господства либералният принцип всеки да се оправя сам, както може? Майчинството ще бъде ли признато за важна обществена роля на жената или ще се тълкува като частно дело, от което обществото не се интересува, не се вълнува и не институционализира механизми на социална солидарност с проблемите на майката и рисковете при майчинство? Ще бъде ли приложен диференциран подход между богатата и бедната майка, между образованата и неграмотната майка, между добре грижещата се и изоставилата своите деца майка, между самотната майка без партньор и майката в сплотено и осигурено семейство? Второ, промените биха били ефективни, ако има позитивен инструментариум за измерване на социалната ефективност. Кои са социалните групи и слоеве, които значимо са подпомогнати чрез механизма за социално осигуряване? Осигуровките и помощите за майчинство са ли стимул за по-висока раждаемост и по-добри майчини грижи за децата или те нямат стимулиращ ефект нито материален, нито морален? В каква степен майки, семейства и общности злоупотрябават с получаваните осигуровки и помощи без да изпълняват общественото си задължение да осигуряват на своите деца условия за здраве, хуманно възпитание и поне минимум образованост? Например, даваха се по 8,50 лв. добавка за брачно дете (още с 5 стотинки за извънбрачно), от септември 2001 се говори за удвояване (17 лв). Какво всъщност са тези пари? Реална помощ, или само символ, чрез който държавата и обществото се самоуспокояват, че помагат, или са просто подигравка към нуждаещите се от помощ (доколкото с 8 или 17 лв. не може да се купи нищо съществено)? Тези 17 лв. на всички майки ли трябва да се дават или само на майките, които са под някакъв житейски минимум, т.е. под някакъв личен материален ресурс, за да издържат своите деца и домакинството си? Вероятно не е проява на социална несправедливост да откажеш тези 17 лв. на богатите елитни майки, които имат повече пари от това, което могат да консумират в ежедневието. Обратно, би било проява на социална солидарност парите на обществото да се концентрират като помощ към бедните и нуждаещите се майки. Ако при диференциран подход те получават 34 или 50 лв., сумата става по-осезаема, помощта от символична става реална. От друга страна, нормално ли е детските надбавки да са обвързани със социалната осигуровка на някой от родителите, това ли е единствено възможната база за детски добавки? Или за самотните майки не е ли и реална грижа, и обществен интерес, добавките и помощите за такива деца да са значимо по-високи и по-гъвкави като форма напр. безплатни учебни пособия до 14-годишна възраст и др.под.? Друг пример: Има проекти платената отпуска по майчинство да се намали от 2 години на 3 месеца . Това какво е цивилизоване на България или очевадна деградация, достойно влизане в Европа или оттласкване към третия свят, държавническа грижа за майчинството или катализиране на демографската криза? Тук видимо пазарната икономика всмуква цялото общество и подчинява всичко на финансовата целесъобразност. Държавата деградира до манталитета на технократа-счетоводител, който мисли не със социални категории, а само с безлични суми и балансови параграфи (сметки). Трети пример: На законодателно равнище има теза болничните и майчинските да се изплащат за сметка на работодателя, а не от обществени целеви фондове. Това по същество е екстремистко либерално тълкуване на обществената стойност на майчинството държавата не желае да го гарантира непосредствено. Държавата се оттегля като представител на обществения интерес и вкарва механизма за подпомагане на майчинството в клопката на конфликта между два частни интереса - интересът на работодателя да не наема оскъпена работна сила (млади майки) и интересът на младите жени да съчетават реализацията си като майки с реализацията си като работещи и професионалистки. Слабата майка на практика е поставена под благоволението на силния работодател. Разчита се на неговия хуманизъм. А самата "хуманна" държава се оттегля, за да наблюдава отстрани тази неравна борба. Държавата си запазва алибито, че чрез съдебната система ще защитава ощетената слаба страна наемната жена. Но, както всички се досещаме, само в крайни и крещящи случаи, само след много време ходене по съдебните мъки и високи рискови разходи за съдебни и адвокатски разноски. Ето, това би бил чиста проба дискриминиращ подход на държавата, отказ от защита на обществения интерес (раждането и отглеждането на повече, и то здрави и добре гледани деца). Когато говорим за държавен механизъм за социално осигуряване на майчинството, трябва да е ясно, че днес и утре България ще решава дилемите в условията на интензивно задълбочаваща се демографска криза . От тази гледна точка стимулирането и обществените гаранции за добро майчинство са държавен и обществен проблем от съдбоносна важност. Тук дилемата е екстремална: (1) или грижа и ефективно действие за спиране на обективно разгръщащия се процес на геноцид над/сред българския народ и народност, (2) или фактическо генериране на този геноцид зад хуманистичната политическа демагогия. Някой бе казал, че по отношението към жената, майчинството и децата в едно общество може да се диагностицира какво представлява то като цяло. В днешните условия на България това е болезнен индикатор за "успехите на реформите", за съдбата на страната в люлката на глобализацията, за бъдещето ни като култура и народ в новия сблъсък между Запада и Изтока, между католицизма и православието, между ислямския фундаментализъм и светското общество, между господарите на света и периферните сателити. След Втората световна война умната власт в западните страни отхвърли робуването на либерални и консервативни догми и утвърди политиката на Средния път. На тази основа се проведе всестранна политика за помощ към семейството и за подкрепа към майчинството. Ето, това се нарича "деидеологизиран прагматизъм". Направено е в името на укрепването на човешкия капитал на народите и държавите им, за да може по-бързо да бъдат преодолени пораженията от войната, за да се надмогне разрухата и бедността, за да се даде човешки ресурс на бъдещата просперираща икономика. Резултатите от такава държавна инвестиция в човешкия капитал 50 години по-късно са пред очите ни, те са стандарт на живот, към който се стремим идеологически и морално. Днешната стопанска и житейска ситуация в България прилича на следвоенната в Западна Европа. Следователно, можем да черпим от техния пример в тогавашната им политика към брака, семейството, самотното майчинство, защитата на децата, инвестициите в образованието, мрежите за социално осигуряване и подпомагане, системата за социална работа с индивиди, групи и общности, които имат нужда от обществена подкрепа, грижа и защита. При това без да се тръгва от нулата, а от изключително високата институционална, нормативна и социалнопсихологическа база на социалните достояния, които бяха факт в България през 80-те години (ХХ в). Всъщност сега проблемите са два: (1) да не се разрушат ефектите от предишната социална политика, включително да не се атрофира усетът на държавата за своята мисия в тази сфера и (2) да се модернизира предишната система съгласно новите социални структури, съгласно императивите на пазарно функциониращата икономика и рязко намалените ресурси, които държавата може да отделя пряко за социално подпомагане и осигуряване. В тази връзка крайно време е ясно да се заговори за факта, че стандартните неолиберални формули за "строга финансова дисциплина и ефективност", за търговски принцип при функционирането на здравеопазването и образованието, за "оставяне спасяването на давещите се в ръцете на самите давещи се" обричат огромни маси от населението в България на нездравословни условия и качество на живота под елементарни европейски стандарти. В особено тежка и рискова ситуация изпадат мнозинството от девойките и младите жени. Държавите действително жънат това, което са посели, и което сеят като обществени инвестиции в здравето и качеството на живота. В това отношение днес вече демографската статистика и прогнози за България са втрещяващи. Не е ли време образованата класа на България да си отърси главата от пепелта и да заеме достойна гражданска позиция!? Лично аз се страхувам от рефлексите на "колективната амнезия". Ако действително "децата са нашето бъдеще" (това е често рецитирана от политици и журналисти щампа-идеологема), то доброто майчинство е нашето настояще. По грижите за майчинството днес се разбира най-ясно има ли искрена загриженост за бъдещето на народността, нацията и държавата. Корелацията е пряка и неотменна. ---------------------------------------- (1) Използвани са данни от емпирични изследвания на АССА-М, проведени в периода 1994-2001 год. Изследванията са представителни за населението на страната, проведени са по адресна поименна двустепенна стохастична извадка, изтеглена от избирателните списъци, с обем около 1200 души. Методът на регистрацията е стандартизирано интeрвю. Моделът и обемът на извадките, както и методиката на регистрация са еднотипни, поради което считаме, че данните от отделните изследвания са сравними и съпоставими. (2) Ако България иска да бъде асоциирана в Европейския съюз, то децата й трябва да имат гарантирани материални условия за израстване и социализация съгласно европейските стандарти за качество и стандарт на живота. Обратното би означавало само политическо асоцииране на една бързо деградираща човешка общност към друга, сред която тя ще бъде лишена от конкурентоспособност не само на пазара на труда, но и в културния обмен. Нали последното не е маловажно?! Ето защо днес "европейско" гарантиране и стимулиране на майчинството не означава само здравно осигуряване или само социално подпомагане. Означава и съответно данъчно облагане, което да отчита общите доходи на семейството, целевите му разходи за издръжка образованието на децата, преките родителски вложения (инвестиции) в модерното развитие на децата. Такава система би означавала не просто подпомагане на майчинството, а обществени инвестиции в децата, в тяхното здраве, образование и реализация. Пред дилемата "за или против" такъв тип обществен механизъм е неудачно съображението "няма пари" елементарното самоизвиняване на политици и администратори. Едно самосъхраняващо се общество трябва да намира пари за децата, за младите поколения и по-точно за техния човешки и граждански потенциал. Но не на остатъчен принцип, а изпреварващо като основна обществена инвестиция. В частност, от наличните пари следва приоритетно да се отделя именно за гарантиране и стимулиране на "качественото" майчинство. Обратно към началото |
Национална конференция