|
Мирчев, Михаил. Динамиката в структурата на обществото – шоковото социално разслояване и неравенство в България. В „Неравенство и бедност: тенденции в съвременна България и европейски контекст”. ИИОЗ-БАН, София, 2011, с.109-115. ISBN 978-954-8765-08-4. ШОКОВОТО СОЦИАЛНО РАЗСЛОЯВАНЕ И НЕРАВЕНСТВО В БЪЛГАРИЯ проф. д.с.н. Михаил Мирчев 
Тук ще концентрирам вниманието си върху социалното неравенство – доколкото то е наистина ключов и комплексен обществен проблем.Социалното неравенство през последните две десетилетия, времето на така нар. „Преход”<1> – от предишния вид и модус на общество (социалистическо) към сегашния вид и модус на общество (либерално-демократичен, пазарно-монополен, отворено-мобилен), има няколко фундаментални профила, които днес предполагат задълбочен и комплексен социологически анализ:
Става дума за два специфични групови и общностни интереса, които се отделят и противопоставят на просто иден срещу друг, но и срещу обществото като цяло: Едните – отгоре – поради своята мощ (икономическа, медийна и политическа), субективното си високомерие и космополитен снобизъм (да се правят на американски магнати), както и поради алчността да приватизират обществото като цяло (отказвайки се от моралната си ангажираност с него). В тази тройна комбинация те успяват в значителна степен. Последното, конкретно, е обективния корелат на понятието „олигархизиране”. Сега в условията на световна криза и усилия за изход от нея се проблематизира точно това, като се издига лозунга „Put people first”, „Liberty leading the people”. Другите – отдолу – поради своята неадаптивност към съвременните условия за труд и благоденствие, поради общностно потъване в асоциалност и девиации, поради субективното си самовъзприемане като жертва на обществена дискриминация. Последното измества мотивацията им от стремеж към адаптиране в съвременното общество и интегриране в него, към спекулативно самостигматизиране, към гражданска агресивност от позицията на аутсайдерство и съответна разрушителност на блага, норми, ред, спокойствие в обществото. При едните богатството и властта, манталитетът и ценностите ги водят по път към цивилизационно отделяне ОТ и НАД обществото (национално, българско, традиционно в рамките на държавата), приобщават ги към космополитния западен елит на Света на Глобализацията. При другите бедността и изолацията, безпомощността в труда и конкуренцията, общностното капсулиране в гета и сиви зони ги водят по път към цивилизационно пропадане ПОД и ВСТРАНИ от обществото – към социална и трудова, ценностна и общожитейска примитивизация, към средновековни и по-ранни форми на лична зависимост и жесток патриархат. Откъсват ги от съвременния свят в обратната линия на Г-локал-изацията, и в крайната й форма на трайбал-изъм (връщане към идеята и практиката на племенно-родови форми на съществуване). В един обобщен ракурс обществото е в бърз процес на фрагментиране, на изпускане на социалната връзка с цялото, на свиване на субективния обществен хоризонт до обхвата на бита и референтните групи, до обхвата на микро-общности с доминиращи ценности на колективен егоизъм.
Едните хора, общности и слоеве приемат свободата като егоистична привилегия – като освободеност от всякакви ред и законност, дълг и съвест, гражданска отговорност и съпричастност. Опитват се да налагат особените практики на анархията и беззаконието, на корупцията и лобизма, на мафиотизирането и рекета. Това са хора и общности, които се поставят над закона, прилагайки за постигане на целите си преди всичко сила и бруталност. Те изповядват цинизма като верую на успеха и прагматизма. Те правят свободни себе си, искайки да превърнат останалите в зависими и крепостни. Тези хора се рекрутират както от високите стратификационни зони на елитите, така и сред ниските аутсайдерски и маргинални общности и слоеве. Отгоре имаме царствени особи, звезди, абонирани за властта. Отдолу имаме гето-тартори и квартални феодали. За тях е изключително удобна пост-модерната идеологема „всичко е възможно, everything goes”, в см на „всичко е позволено, ненаказуемо”. Това по същество е свобода на десоциализацията и ценностната дезинтеграция от обществото и неговите норми и институции. Другите хора и общности приемат свободата като споделено благо – като възможност за демокрация и толерантност, за взаимен напредък и стимулиране към постижения, за балансиране между личната изява и просперитет и обществените ползи и развитие, вкл. свобода за благотворителност и хуманистична активност, за благородна обществена мисия и патриотизъм. Тези хора се рекрутират преди всичко в зоните на средните слоеве, на служителите и част от интелигенцията, на законно действащия бизнес, както и на социализираните ниски слоеве – всички те имайки нужда от просветено и отговорно лидерство от страна на възможно по-голяма част от елитите. Спрямо идеята, че съвременната държава може да бъде и трябва да остане държава на социалната справедливост обществото също се поляризира: Откъм единия полюс застават хората с нихилизъм или с отхвърляща философия спрямо социалната справедливост – поради абсолютно неверие, че такова нещо е възможно в обществото на парите и алчността, на икономическия фетишизъм, на безкомпромисен индивидуализъм и заучен хедонизъм, или поради фашизоидната идея, че който може да успява при днешната динамика и възможности за мобилност нека неограничено да се ползва от обществените ресурси и блага, докато останалите „неудачници” да вегетират някъде встрани. Откъм другия полюс застават възрастните хора с болезнена носталгия по времената на „равенство и справедливост”, на „обществена отговорност и идеализъм”, на „честен труд и достоен живот” – болезнена носталгия, която ги озлобява към съвременното общество и прави невъзможна адаптивността им, озлобява ги към младите поколения, към политическите елити, към държавата като цяло. Откъм този обратен полюс застават не само възрастни носталгични хора, а и онези млади хора, които не желаят да приемат циничния прагматизъм на новото време, които съхраняват колективистична нагласа и идея за гражданска и национална кауза, които искат да се реализират като хуманни и благородни хора. Накрая, става поляризиране спрямо идеята за солидарно общество: Откъм единия полюс са хората, които вече просто не разбират тази дума, носят недоразвити сетива за проявите на емпатия и солидарност, високомерно презират „лудите”, които мислят, защитават, борят се за конкретни форми на солидарност и хуманна споделеност в обществото. Откъм обратния полюс са хората, които разбират принципа на солидарността и го споделят – не само на микро-равнище, в интимното си обкръжение, сред семейството, приятелите и близките си. Но и на средно-равнище – сред професията, населеното място, религиозната общност, поколението, суб-културната общност. И дори на макро-равнище – по отношение на нацията и държавата, на икономиката като цяло, на обществото като цялостен организъм и система, която има нужда от устойчивост и социални баланси, има нужда не само от институционална, но и от гражданска активност за предпазване от рискове и деформации, от възпиране на кризи и катастрофи.
През втората половина на 2009 обществените власти в България бяха завъртени в нов цикъл на номенклатурна подмяна, завихрени в поредната вълна на общодържавна подмяна на властовата, административната и деловата номенклатура – за 5-ти пореден път през 20-те години на Прехода. Това има своите оздравителни и оптимистични проекции. В същото време, като обективен резултат минимум в следващите 1-2-3 години, вместо с повишаващ се интелектуален и професионален капацитет, вместо модернизиране на информационния и прогностичен, аналитичен и проблемо-решаващ капацитет ще има срив в кадровия капацитет – като професионализъм, като производителност, като мотивация за добра работа, ще има срив в кадровия капацитет във властовите органи и институции, в централните и регионалните администрации. Това е неминуем обективен резултат при всяко поредно масирано номенклатурно разместване. Става дума за човешки контингент от порядъка на 250 хил. души, допълнително са семействата и близките им. Става дума за поредната политически организирана вертикална социална мобилност в огромен мащаб. Общо взето, през годините на Прехода управляващите партии и властите не се занимаваха с овладяване на шоковите неравенства и съхраняването на социалната връзка, а обратно – именно те генерираха шоково скоростен процес на поляризация в обществото: (1) икономическа и подоходна; (2) регионална и селищна; (3) професионална и образователна; (4) етно-народностна и религиозна; (5) криминално-мафиотска и гражданска; (6) морално-поведенческа и идеологическа. Що се отнася до привилегированите съсловия, вместо да се регулира тяхното забогатяване, овластяване, кастово отделяне и освобождаването им над закона, поредните партийни власти концентрираха усилия пред всичко в номенклатурната подмяна на хората и групите. Вместо оздравяване на социалната структура се правеше допълнително злокачествено социално разместване, водещо до разрастване на девиацията в обществото – едните мафиоти заменяха предишните, едните бизнес кръгове изместваха другите, новите корумпирани политици и чиновници изтласкваха предишните. Социалните неравенства – стимулиращи развитие или разпадащи обществото Разбира се, тук следва ясно да се каже, че няма реално общество без социални неравенства, без стратификационна йерархия, без ветрило от елитите и привилегированите слоеве и съсловия до низините и бедните, до хората със свити възможности и затруднен достъп до блага. Но има естествени неравенства и разумни норми за обществено закрепване и удържане на неравенствата. Неравенства, които остават в рамките на взаимната толерантност, на идеята за поне минимум социална справедливост и гражданска солидарност. Това са неравенства, които стимулират общественото развитие, мобилизират гражданската енергия, произвеждат доброкачествена еволюция в обществото като цяло. Обратно, има и изкуствени деформиращи неравенства, разрушаващи социалната връзка, ескалиращи класови и общностни конфликти, неравенства, които взривяват обществата, обезсилват държавите – тласкат не малки общности съм трайбализъм и сепаратизъм, връщат не малки общности и дори цел социални слоеве към примитивност и архаизъм. В единия случаи се търси оптимална и търпима мяра на различието, изкуството на политиката е да се намери и отстои точката на равновесието между различните граждански интереси. В обратния случаи се върви по пътя към ескалиране на конфликтността и несъвместимостта, до натрупване на огромно гражданско отчуждение и недоволство, на политическа анархия и двупосочен вандализъм. Стимулиране на модернизация и развитие или продължаващ процес на масово изключване и деградиране Сегашната структура на социалното неравенство в България като цяло не е стимулираща към модернизация и развитие. Обратно, като цяло структурата на неравенствата е бариера пред модернизацията на икономиката. Преди всичко поради три основни причини: (1) спира общото развитие на човешкия капитал; (2) до голяма степен прави невъзможен просперитета на обществото според европейските стандарти; (3) подронва силата на държавата и способността й за модерна и градивна социална политика. Твърде голяма част и масирани граждански сегменти са в ситуация на маргинализация и изключване, изтласкани са към или зад чертата на образователно и културно деградиране, на трудова негодност и гражданска непълноценност. И това не е въпрос на авторов негативизъм, а е статистика – става дума за обективни профили на населението, на трудовите ресурси, на инерцията в структурата на възпроизводството на трудовите ресурси и населението. България сега, в третата година от своето членство в ЕС, наистина се намира в драматичната ситуация с протегната ръка за да хване зрелия плод, но все не успява да го достигне, от което в обществото се натрупват нови и нови разочарования. Най-дълбоката причина е вътре в гражданската структура на реалното общество, в структурата на населението, в увреждащите тенденции и инерции. Убеден съм, че това трябва ясно и навреме да се признае, за да може да бъде постулирано в основата на национално-отговорна политика, за да имат съответните стратегии своя ясна ценностна основа и заявена национална мисия. Сегашната социална структура в България не е стимулираща към развитие. Особено като се вземе предвид цивилизационното разслояване в обществото, което се развива до степен на трудна съвместимост или на радикална несъвместимост между:
От друга страна, откъм другия полюс – общности и слоеве, които от социализма деградираха към феодални и племенни форми на съществуване, на субстанциална чуждост в съвременното общество, обречени на изолиране и самозапечатване в сиви зони на аутсайдери, напускащи сферата на така нар. „обществено-полезен труд”, най-често подменяйки го с поминък от девиация и престъпност, от вътрешно семейно-родово-племенно насилие и експлоатация, вкл. във форми на ежедневно изтезание – за да се проси, з да се проституира, за да се износват деца за продан, за да се мизерства, за да се получават по-големи социални помощи. Става дума за част от България, която се връща към индустриализъм от началото на XX век, или още по-назад към примитивно земеделие и господстваща патриархалност. В заключение Шоково осъщественото за 20 години социално свръх-разслояване, рязкото разтваряне на неравенството към и отвъд двата полюса е плод на професионално обществено инженерство. Не е постепенен и спонтанен граждански процес, а е плод на целенасочено, организирано, ресурсно обезпечено мащабно обществено инженерство (реформи, преустройство, смяна на модела, структурите и функционирането, обръщане на ценностите, промяна в отношенията). Колеги, опитах се да привлека вниманието ви към ключови обществени проблеми в България и западния свят днес. Спрямо тях нашата социология дължи на своето общество ясни отговори, анализи, прогнози в два основни ключа: (1) Докъде стигнахме, какво е обществото сега като обективна структура и функциониране, какви са шансовете му в обозримити 20-40-60 години?; (2) Каква бе методиката и инструментариума на такова обществено трансформиране, съответно каква е адекватната методика и инструментариум на общественото оздравяване и стабилизиране, на възползването ни от членството в ЕС, на ползване благата в западната цивилизация? Ако българската социология успява да отговаря на тези и на такива обществени въпроси, то тя би се реализирала като наистина модерна и съвременна евристична наука и в този смисъл като важен елемент от обществената публичност. -------------------------------------- <1> Има различни оценки кога завършва Прехода: дали през 1999 с поканата към България от страна на ЕС - оценката е, че България вече е станала демократична държава с функционираща пазарна икономика; дали през 2006-2007 – с приемането на България в ЕС; дали сега през 2009 – с отстраняването от власт на партиите на прехода – както „сините” партии, така и „червената” партия, наред с ДПС като „балансьорът” между тях? Обратно към началото |
Национална конференция