|
Мирчев, Михаил. Обществото като система: производителният принцип В "Социологията - от емпирията към теорията". Юбилеен сборник, посветен на 70 години от рождението на чл.-кор.проф.дсн Атанас Атанасов. Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София, 2010, с. 84-109. ISBN 978-954-322-368-8. ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ПРИНЦИП Доц. д.с.н. Михаил МИРЧЕВ 
За стабилността на обществото и за светлата му перспектива от изключителна важност е пропорцията между трудово-производителната част на населението и населението, което е само или преди всичко консумативно – потребява жизнени блага и обществени условия, но не участва в процеса на тяхното обществено производство, възпроизводство и натрупване. Доминиращо консумативни по естествени причини са децата и все още младите хора, вече много възрастните и старите хора, инвалидите и болните, умствено и психически недоразвитите. Доминиращо консумативни и дори паразитиращи вече по социални причини или като свой личен избор са принудително безработните, нежелаещите да работят, девиантните и криминалните, лумпенизираните. Социално изключените, маргинални и аутсайдери, също са доминиращо консумативни: (1) в единия случаи, когато са обект и жертва на обществена дискриминация; (2) както и в другия случаи, когато са социално маргинални и изключвани, поради тяхната културна или религиозна дезинтеграция, поради неграмотност и примитивност, поради гето-обособяване и капсулиране, поради цивилизационна несъвместимост. Работещите произвеждат с труда и усилията си обществени блага за самите себе си, но и за хората, които не участват в обществено-полезен труд, съответни дейности и институции. Работещите създават нужния обем средства за живот и дейност, създават масата от стоки и услуги, по-общо – създават обществените условия и блага като цяло. След това държавата и гражданското общество – чрез институционализирани и формализирани или чрез неформални общностни механизми – разпределят и преразпределят тези блага и средства – както към работещите и обществено продуктивните<1>, така и към всички останали в обществото. Във всяка конкретна обществена ситуация съществува критична маса на производителен труд. Под тази маса произвежданите обществени блага вече не могат да достигат за поддържане стандарта на живот на населението, на качеството на живота, още по-критична е липсата на средства за социални и икономически инвестиции, за развитие и разгръщане. Затова в демографията е от такава комплексна важност съотношението между население във и население извън трудоспособна възраст. Затова в икономиката е толкова важен общият показател за производителност на труда и сравняването по този показател с другите страни и икономики. Затова за властта е толкова важна пропорцията между реално заети, официално и неофициално безработни, неактивни в трудоспособна възраст. Затова за пазара на труда са толкова важни възможностите за младежки и пенсионерски труд, за съвместяване на няколко работи, за майчинския труд, за гъвкавите форми на заетост, за официалния и нелегитимния труд и заетост. И всичко това е в системната социологическа координата за възпроизводството на населението като икономически, трудов, производителен ресурс на икономиката и обществото като цяло. Проблемът за потенциалния трудово-производителен контингент и ресурс в обществото стои в общата демографска рамка на възрастовата структура на населението, нейното възпроизводство, тенденциите към подмладяване или застаряване. Сега населението на България не просто застарява, то бързо остарява. Общият коефициент за възрастова зависимост не показва това. Стойността му дори се подобрява - 46,2 през 2002, 44,9 през 2004, 44,3 през 2008 г. Това обаче е съвсем измамно - коефициентът формално се подобрява. Причината е, че младите кохорти много се свиха, докато в горната част на средните възрасти сега са най-многолюдните кохорти (резултат от бейби-бума след II-та световна война, 50-те и 60-те години на XX век). Те предстои да излизат от своята активна възраст до 5-10-15 години. И тогава коефициентът рязко ще се влоши. Точно тогава пенсионерската гражданска маса ще набъбне изведнъж и наистина ще претовари всички структури за подпомагане, пенсионната система, институциите на здравеопазването. Всъщност сега тенденцията е рисково негативна. Това ясно се вижда, ако коефициентът за възрастова зависимост бъде разделен на своите два компонента - (1) отделно младите и (2) отделно старите. И после те поотделно да бъдат съпоставени както спрямо масата на активните средни поколения (потенциално трудоспособни и производителни), така и помежду си.  При такова подразделяне ясно се вижда негативната тенденция и критичния праг, над който България вече се е надвесила. През 1980 г. младите са били с 300 хил. повече от старите. Ако това е било удържано, то сега структурата на населението е щяла да се възпроизвежда устойчиво, без съществено увеличаване или намаляване на населението като цяло. Това всъщност би бил европейският модел, от който ние рязко се отклонихме през 90-те години, пропадайки надолу към депопулация, към рязко застаряване на активното население и общо на населението, особено на образованите, производителните и социализираните слоеве на населението в България. През 1995 г. пропорцията вече е обърната във вреда на младите кохорти - старите са повече с 300 хил. души. Ето го началото на демографското пропадане. Тези млади кохорти вече видимо не са достатъчни, за да заместват зрелите и старите поколения. В перспектива от 15-20 години предстои рязко застаряване на населението като цяло, а след още 15-20 години предстои рязко свиване на населението като брой. Методически това означава, че е нужно сега динамичните редове да не спират в 2009 г., а да продължават задължително до 2020-2030, и след това до 2050-2060 г. Самото спиране на динамичния ред би било скриване на заплахата, отлагане на тревогата<2>. От горната демографска структура по възраст следват множество политически въпроси, както и нужда от бързи и умни решения, с ясна воля за практическо реализиране на съответните цели. Например, как да се опазват малкото деца, които се раждат? Доколкото всяко едно от тях придобива все по-голяма индивидуална ценност – не само за своите родители (все по-често единствено дете, все по-често родено на висока родителска възраст), но и в общонационален и в общодържавен план – с оглед на нуждата от възпроизводство на гражданския и трудовия ресурс, на професионалната структура на икономиката и обществото. Как тези деца не просто да бъдат опазвани от болест и инвалидност, от девиация и асоциалност, от малограмотност и социална изключеност? Но и да биват заредени със съвременна образованост и култура, с цивилизовани граждански нагласи, със социални умения и комуникативност, с обществена интегрираност и гражданско самочувствие, с трудова мотивация и професионална подготовка, с амбициозност и висока производителност, с институционална и политическа културност, с гражданска адаптивност и моралност. Всъщност въпросът е как тези все по-малолюдни млади кохорти да бъдат зареждани индивидуално и общностно със съвременен и активен човешки капитал? България вече е в период на изявена обратнопропорционална зависимост: колкото по-малко деца и младежи се раждат, толкова повече грижа е нужна за нормалното и пълноценното им израстване, за гарантиране на добрата им интеграция в обществото, за подготовката и включването им в стойностни трудови занятия и професии, общо – в социализирания и производителен контингент на населението и обществото. Очевидно е, че малобройните млади поколения трябва да бъдат обект на все по-ясен и неотменим приоритет – за обществена грижа, социализиране и възпитаване, създаване на възможности за обществено-полезна лична реализация, за мотивиране и интегриране. Обратното, ширещото се нехайство спрямо младите поколения и тяхното нормално развитие, примирението с откъсването на значителни части от тях и въвличане в девиация и асоциалност, в престъпност и лумпенизация, е наистина отсичане на клона върху който стоим като общество и държава, като народ и нация. Всичко това не може да стои далеч от въпроса: как обществото да обгрижва отговорното и доброто родителство? Подпомагайки младите родителски домакинства, охранявайки майчинството, стимулирайки първото и особено второто дете – не само материално, но преди всичко морално, ценностно, психологически. От една страна, ясно разграничавайки родителството, което уврежда децата си, злоупотребява с тях, безотговорно е към тях – волно или неволно, осъзнато или в инерцията на живота и модите. В особено тежките случаи и спасявайки децата от собствените им родители и близки – чрез отнемане на родителски права, чрез забрана на достъп на родителя до детето, чрез извеждане на детето от домакинството и семейството. Това са екстремни решения, които са предвидени като възможност чрез модерен закон за закрила на децата, приет в България през 2000 г., изграден е институционален механизъм за практическо приложение от 2003 г., но за жалост все още я няма повсеместна и оперативна практика. От друга страна, стимулирайки родителите, които полагат системни и цивилизовани грижи за добрата образованост, за разностранната културност, за модерната професионализация, на интегрираността и трудоспособността на своите деца. Подпомагайки семейните бюджети чрез помощи или чрез данъчни преференции, заради реалните родителски разходи в полза на децата. Повдигайки обществения престиж на доброто родителство – сега това е оставено на моралната инерция и на естествения рефлекс у хората. Има и други изключително актуални въпроси като например, как да се пълнят пенсионните и осигурителните фондове, при условие, че работещите в България рязко намаляха до около 3 млн. Докато масата на пенсионерите също се доближава до това число – 2,5 млн., а в перспектива от 10-15 години ще станат много повече, след пенсионирането на най-многолюдните поколения. Тук демографската зависимост директно се превръща в икономическа зависимост - активните работещи вече са критично недостатъчни и ще стават още по-недостатъчни, за да пълнят фондовете за неработещите, за рязко раздуващата се група на пенсионерите, заедно с групата на инвалидите и нетрудоспособните, заедно и с класата на "лентяите" (Мирчев 2008: 34-51), заедно и с групата на девиантните и криминалните, които имат "нетрудови" доходи от просия, проституция, престъпност. Това е проблем на всички страни от ЕС. Но той отново с особена сила се проявява тук, в България. Поради критичните измерения на нашата демографска криза, както и поради лумпенизацията на голяма част от населението, вкл. в мла-дежка и в активна възраст. Това са само няколко примера за това как дебалансираността в демографските структури директно става политически и макро-управленски проблем. Вече не само на нивото на възпроизводството на населението самo по себе си, но и в обхвата на обществените отношения, в сферата на неикономическите фактори за икономическа ефективност, в системата за социално подпомагане и осигуряване, в общото ни гражданско самочувствие и усещането ни за младежка или старческа перспектива на обществото ни като цяло. Консумативните две нови класи Имаше десетилетия, от времето на теорията за конвергенцията (50-те до 80-те години на XX в.) и по време на частичната дисперсия на акционерния капитал – масово сред средните класи и дори сред части на низовите класи, когато се твърдеше, че основното класово разделение по Маркс се размива, изглеждаше, че това става на практика. Отпада като "основно обществено отношение". Подменя се от властовите отношения и от професионалните разделения. Подменя се от разделението на знаещи и незнаещи, интелектуално образовани и плиткоумно малограмотни. Унищожава се поради преместването на доминантата от производствените отношения към потреблението и стратификацията по ниво и стил на потребление в "обществото на благоденствието". Наистина много неща са се променили за 150 години. Класата на капитала е променена. Днес тя се организира и функционира по различен начин, афишира се по различен начин, законодателно и политически действа по различен начин. Класата и на пролетариата също е променена. Преди всичко защото масата й рязко намаля – индустриалните работници като процент в общата икономическа структура на обществото вече са малцинство. Още, и защото масово се променя характерът на труда на значителна част от промишлените работници – поради автоматизация, компютризиране и роботизиране на огромна част от производствените процеси. Още, доколкото социалният й манталитет се "обуржоази" поради покачването на стандарта на живот в богатите западни страни. Накрая, и защото нейният класов оптимизъм и идейна идентичност бяха жестоко прекършени и смачкани след катастрофата на социализма като обществено и икономическо устройство, и като самостоятелна държавно-политическа зона ("втори свят"). Заблуждава обстоятелството, че голяма част от предишната работническа класа със "сини якички", днес са заменени от нарасналата маса чиновническо работничество с "бели якички"<3>. Това са служители и чиновници, които по подобие на пролетариата работят в големи канцеларии като цехове, затиснати от бюрократични йерархии и строги инструкции, организирани на поточен "фабричен принцип". Трудът им е на чисто и тихо място, изглежда умствен, но по същество е толкова рутинен и ниско платен, продължава да действа принципът на елементаризираната специализация и работата на конвейер (този път информационно-документален конвейер). Имат гражданско "самочувствие", което е типично за ниска и експлоатирана прослойка, за онеправдана и експлоатирана класа, за социален слой на относителната бедност и ограничените житейски възможности и перспективи (Пачкова 2003: 9-15). След илюзиите от 60-те до 80-те години в САЩ и Западна Европа тези ниски чиновнически прослойки вече отново не могат да мечтаят за потребителски стандарт като на средна класа, отново са в ситуация на очевидна относителна бедност и на стресиращо обедняване (плод на глобализацията). Обективно е дошло време отново да се осъзнае, че тези масови работещи прослойки не са средна класа и са структурно в жизнена ситуация и йерархична позиция, еквивалентна на предишния класически промишлен пролетариат, заедно със сегашната му останала маса (при 20-ина процента заети в индустрията в съвременните развити икономики). Въпреки промените в характера на труда, въпреки различната съвременна стратификация на масовите трудово-професионални общности, както и въпреки илюзиите за класово издигане на низовите работнически и чиновнически професии, марксовият основен класов разделител продължава да е валиден и днес. Обективно продължава да действа основното обществено отношение – като структуриращо обществото, като детерминиращо стратификацията и основната система от неравенства и конфликти в обществената система. Всичко това не само следва да се признае, но и в основната структура на класите и трудово-професионалните съсловия следва да се въведат двете нови класи – защото са масови, доколкото имат обективна основа за своя специфична идентичност и за особена житейска философия. А всичко това е база за присъща им идеологическа нагласа и съответна политическа целенасоченост.  Специален интерес представляват процесите на формиране на две нови класи – условно да ги назовем "на излишните" и "на ленивите". Те не са съществували по времето на Маркс, през индустриалната епоха (Втората вълна), в епохата на класическия капитализъм или през така нар. "модерна епоха", времето до средата на XX век (Мирчев 2008).
В същото време тези класи са доминантно консумативни. Като масови съвкупности те активно участват в преразпределението на значителна част от произведените обществен доход и блага, като присвояват значителна част от тях, без да имат непосредствен принос в общественото им производство. Това пък води до неправомерно намаляване доходите на преките участници в производителния стопански и обществен процес. Така се създават типично класови взаимоотношения между трудово-продуктивните и консумативните, между създаващите блага и разчитащи на съответно възнаграждение, и присвояващите значителна част от печалбата и възнагражденията без да имат трудов принос. Класическата класова разделителна линия е между имащите или лишените от капиталова собственост и сила. Като основна гражданска разделителната линия са спазването на закона и обществените норми или а-социалността. Тук въвеждаме производителност или консумативност като допълнителна изключително значима гражданска и икономическа разделителна линия. Всъщност обществото се разделя на две: (1) население, което е ангажирано в създаването, възпроизводството и натрупването на общественото богатство; (2) население, което не участва активно и ползотворно в този процес, и стои само откъм потреблението, откъм консумацията на блага.<4> От изключителна важност за състоянието и бъдещето на държавата и обществото е пропорцията между тези две части. В съвременните общества делът на производителното население намалява, реципрочно се разширява делът на консумативното население. При това има един критичен минимален дял на производителното население, зад който масата на консумативното население става непоносимо голяма. Толкова голяма, че колкото и висока производителност да има работещото население, то произведеният обществен продукт все ще бъде недостатъчен, може да се стигне до пропорция при която да бъде крайно недостатъчен. Както за развитието на икономиката и държавата, така и за повишаване на масовия жизнен стандарт. Както за възнагражденията на работещите, така и за социалните и пенсионните фондове за неработещите. Както за платежния баланс на държавата, така и за възможността на домакинствата да не затъват в зависимост от кредити и заеми. По принцип стабилността на обществената система предполага единство и здравословна пропорция между производство и потребление. Съответно предполага в мотивациите на населението да доминира производителната компонента, а потребителско-консумативната да бъде производна от нея. Това е социологически принцип на стабилността и просперитета на обществото като система. Сега, в прокламираното съвременно общество на благоденствие и високо масово потребление, при индоктринирана масова култура на хедонизъм и потребителство, не само че се разкъсва органичната връзка между производство и потребление, а отношението се обръща: (1) като потреблението изпреварва във времето производството – чрез формите за живот на кредит все повече хора и общности първо потребяват, а след това отложено изработват цената на съответните стоки и услуги, същото правят фирмите и държавите, когато затъват в дългове и финансов дефицит. Едно от измеренията на финансовата, ипотечната и борсовата криза, която се разрази в края на 2008 г., е по същество спукване на този спекулативен балон, за да бъде възстановена реалната пропорция между борсови котировки и реална цена на акциите, между маса на потреблението и маса на произведените налични блага и стоки, между финансовата задлъжнялост и способността дълговете да бъдат връщани; (2) освен това потреблението ценностно се откъсва от производството и производителността. Все повече хора и общности се настройват, че не само искат, но и могат да живеят даром, искат много и все повече жизнени блага, без дори да покриват елементарни норми на културна, гражданска и трудово-производителна интеграция в обществото и държавата. Това е особена психология и особен манталитет, творение от последните 3-4 десетилетия в западния свят, творение и в България през последните две десетилетия. Идеологемата "потребителско общество" внушава и култивира точно такъв манталитет (Фром 2002: 20-29). В индивидуален план, когато консумативният начин на живот е със съзнанието, че е морално допустимо близките да те хранят и обезпечават без реципрочно лично усилие, че социалните фондове е допустимо да бъдат източвани под маската на социална слабост или под знамето на жертви на дискриминация, че е форма на свръх-цивилизованост да спекулираш с механизмите на обществото и държавата като изсмукваш легитимно или престъпно своите доходи и средства за потребление, в такава ситуация имаме форма на паразитизъм. Обективният потребителски статус прераства субективно и ценностно в паразитизъм, придобива такова аморално значение. Става дума за жизнена философия, манталитет, статус и поведение на масов паразитизъм в съвременните западни общества. Масовата култура и рекламата ежедневно промиват масовата психика чрез подобни потребителски импулси, възловата дума е "искам". Но нека се придържаме към обективните измерения на новото класово разслояване. От обективна гл.т. важното е, че двете нови класи редуцират активния трудов и производителен контингент на обществото до един рисков минимум. Така се застрашава икономиката – със спиране на развитието и самозадушаване, застрашава се държавата – с рязко разрастване на безпомощното население, което разчита за своето оцеляване на социални фондове и благотворителност, застрашава се обществото като организиран производителен и разпределителен механизъм. Какъв е генезисът на двете нови класи? На практика съвременното общество на "всеобщо благоденствие" или иначе казано "потребителското общество", и заедно с това "информационното общество" от Третата вълна (по Тофлър) извеждат значителни части от населението в трудоспособна възраст извън зоната на общественото производство – население, което е потенциална "работна сила" за икономиката и обществото. Това е факт, въпреки хуманистичните обложки както на теориите за този тип общество, така и на реалностите от последните две десетилетия. Става дума за много проценти от населението, които, въпреки че са трудоспособни и могат да бъдат част от активния трудов и производствен контингент, остават неработещи и безработни, рентиери и издържани, спекуланти и комисионери, хора с девиантни и криминални доходи. Такива са защото: (1) или сами се оттеглят от обществено-продуктивни трудови и професионални ангажименти; (2) или защото обществото не им дава възможност да работят и да влагат свой личен принос в производството на общественото богатство. В първия случай е личен избор и отговорност. Във втория случай е системен ефект от структурата и функционирането на съвременното западно общество. Във всички предишни общества морален и обществен императив е работата, продуктивността, производителността на всеки член от семейството, общността, нацията. Щом човек е работоспособен, той е трябвало да работи и е работел. Скитничеството и просията са били преследвани. Мързелът е имал строго негативно морално измерение. Обратно на работливостта, която е била възприемана като първостепенно и високо морално качество и човешко достойнство – и сред децата и младите, и сред възрастните и старите, и сред селяните и работниците, и сред чиновниците и интелигенцията, и сред привилегированите професии и класи. Изключение от това правило е правено единствено за някои елементи на аристократичното съсловие, както и в някои градове-конгломерати, в които се е набирала значителна маса от градски плебс. С други думи, допреди 50-ина години цивилизацията се е развивала в съответствие с понятието "хомо фабер" (homo faber, man the maker, the working man). Човекът е бил схващан като работещо и продуктивно същество. Практическите изключения са били минимални. Немислимо е било да се натрупа в рамките на обществото голям процент население, значителна маса хора, които въпреки своята трудоспособност да не работят и да не са обществено-продуктивни. Това е било в съответствие с "принципа на реалността" (по Фром). Има няколко основни съвременни фактори, които генерират масата на двете класи, превръщат ги в голям дял от населението, пренатоварват обществото и държавата с тяхната издръжка: Първият е техниката и технологията. Сега, в условията на високо технологична индустрия и земеделие, както и на масова компютризация, на интернет комуникации, на кредитни карти и виртуални пари, значителна част от трудовия ресурс от предишната епоха се оказва излишен – ефективно работещата и развиващата се икономика няма нужда от значителна част от трудоспособното население. Спестяващите труда технологии, интелигентните машини, роботизирани и компютризирани, изместват работещите хора и превръщат в ненужни голяма част от тях (Кастелс 2004: 251-263)<5>. В икономическия смисъл на думата това прави значителна част от трудоспособното население обективно "излишно", излишно доколкото е икономически безполезно (class of the useless, useless people). Разбира се, излишно само в рамките на досегашната структура на икономиката, която при новата техника, инфраструктури и комуникации може да работи по-производително с рязко намаляване на заетата работна ръка. По тази линия свиването на труда в съвременното западно общество е обективен процес, натрупва се голяма маса вече ненужни работници и специалисти, поражда се структурна безработица. От друга страна, така се възражда двувековния страх на работниците, че машината не само че е по-силна от тях, но в края на краищата ще ги направи излишни, ще ги елиминара като нещо значимо в производствения процес. Ако за този вече ненужен трудов контингент обществото не създаде алтернативна трудова заетост, ако не се даде възможност за развиване на нови професии и други форми за производително обществено участие, то тези маси от бивши работещи и професионалисти са обречени на депрофесионализация и декласиране, на дългосрочна (структурна) безработица, попадат в ситуация на риск от лумпенизация, деградиране и социално изключване (Кастелс 2004: 254-256)<6>. Последното е лошият практически вариант, при който излишните стават изключени, което закономерно или е следствие от, или води до социално и гражданско деградиране. Обратната страна на така нар. "нови технологии" в съвременните западни общества е факт с черни социални окраски, които не могат да остават незабелязани. Отпадат по-масово хора от по-възрастните поколения, които не успяват бързо и пълноценно да се адаптират към новата техника, към скоростта на комуникациите, към виртуалността на парите, към новите форми на делови комуникации и общуване. Не успяват бързо да се преквалифицират, да променят рутината в работата си, да се нагодят към нова организация на труда и трудови отношения, да се адаптират към новата среда и динамика. За разлика от младите, които "се раждат" с новите комуникации и технологии. Така между поколенията се вклинява новата информационна и комуникационна техника, като ги разцепва в две цивилизационно различни реалности. Възникват остри конфликтни отношения и отчуждаване между поколенията, вкл. в икономиката, стига се до масови прояви на ейджизъм в обществения живот като цяло. Отпадат по-масово и нискообразованите, защото не им стига умствена способност и култура, за да боравят с компютърната техника и мрежи, с новите документи и формуляри, форми за регистрации и получаване на лична информация, не се справят със стреса от формализацията и технизацията в работната среда, нито могат да се адаптират към детайлната организираност, динамиката във времето, ясната координация в сложен производствен организъм, нито могат да се възползват от виртуалните дистанционни форми за обучение и общуване, за пазаруване и работа. Отпадат цели професии, защото се променя структурата на индустрията и земеделието, на услугите и търговията, на икономиката като цяло (Кастелс 2004: 165, 222-234, 284)<7>. Глобализацията направи това в страни като България със зашеметяващ размах и темпове. Професионалната структура, както всичко останало при Глобализацията, се поляризира. Към единия полюс се концентрират модерни, технологични, креативни професии. Чрез тях хората си извоюват привилегирован статус в обществото, високомерно самочувствие, ентусиазъм към бъдещето. Влизат в така нар. "един милиард", в световната космополитна общност. А на другия полюс остават изоставащите и трудно адаптиращите се, голяма част от тях се връщат към примитивни форми на общност и живот, имат достъп само до обричащи на маргиналност и бедност трудови занятия. С една дума, новата комуникационна и информационна техника е изключително силен практически фактор обществото се разделя на така нар. "побеждаващи" и "губещи", дистанцията между тях да се разтваря, ценностната и психологическата съвместимост да се травмира. Второ, това е либералният пазарен фундаментализъм. Голяма маса работна сила се освобождава и става ненужна, когато икономиката е организирана и развивана върху принципа на либералния фундаментализъм – работят и оцеляват само фирми, които постигат печалба. Останалите или биват оставяни да фалират и спират производство, или целенасочено и бързо биват закривани, или биват оставяни дълго и мъчително да вегетират. Този характер на либералния фундаментализъм бе ясно и категорично проявен при Прехода в България. Само за няколко години в началото на 90-те освободената работна ръка и безработните стават над половин милион души, около 15% от заетите в края на 80-те години. На тази основа се генерира и огромната трудова емиграция към Гърция и Австралия, към Западна Европа и Америка. Отраслово погледнато, съвременната либерална икономика прави голяма част от трудоспособното население излишно като свива икономиката до печеливша индустрия и земеделие, търговия и финанси, като при това забавя или потиска секторите на битовите и особено на социалните услуги, на образователните и здравните услуги – особено за неплатежоспособното население, също и като свива сектора на културата и изкуството, на масовата творческа самодейност – особено когато от такива дейности не може да се извличат печалби. Либералният фундаментализъм свива икономиката. Свива я като налага едностранчиво финансовия критерий за печалба, като фетишизира парите като самоцел, а не като средство. Зад идеологията за свобода и предприемчивост по същество обслужва монополни интереси на големи корпорации, разчиствайки конкуренцията от малки и средни фирми. Свива икономиката на отделната страна и като налага отраслова матрица, която е предопределена от наднационални и световни центрове на власт– това също е по логиката на монополизма, който през последните две десетилетия на Глобализация бе прокарвана от централизирани световни центрове и институции на власт, на концентрация на капитала, парите и информацията (Световна банка, МВФ, СТО, централните властови институции на ЕС, ЕБР, и др.) (Стиглиц 2003: 14-24, 60-81, 88, 152)<8>. Либералният фундаментализъм свива икономиката като елиминира социалните й сегменти – онези сегменти, за които финансово-приходният критерий и печалбата са важни, но по-важен е социалният критерий да се съхраняват общностите и работната сила, по-важен е държавният критерий да се опазват здравословните баланси в системата на обществото, по-важно е да се съхранява силата на държавата и достойнството на нацията, по-важно е да не се допуска да се обособяват мизерстващи гето-общности, големи маси от населението да бъдат затискани в дълбока бедност, по-важно е образованието и културната интеграция на младите хора. Либералният фундаментализъм принципно отрича и се опитва практически да възпрепятства поддържането на здравословен дял от субсидирана и дотирана икономика – работеща не само заради печалбата и финансовата ефективност, а обратно, и поради нейната социална и обществена, държавна и национална значимост. Принципно се отрича протекционизма в полза на местния капитал от страна на националната държава. Сега, при паническото търсене на изход от световната финансова и икономическа криза, лидерите в западния свят посегнаха именно на идеологическата светая светих – отворената икономика, подчиняваща се единствено на конкурентния принцип и целта да се постига растеж, без ограничители от страна на националните държави. Заговори се за протекционизъм (в САЩ, Европа, Русия), апелира се да се купува само местна продукция (САЩ), обявяват се правителствени мерки за връщане на производствени филиали на големи корпорации от чужбина в родината (Франция). Държавите започват да правят на практика две неща, които принципно противоречат на либералния фундаментализъм, не съответстват на догмата за отвореното общество и свободния глобален пазар: (1) национализация на огромни компании и бързо увеличаване на процента държавна собственост в икономиката, вкл. големите банки; (2) частично възстановяване на протекционизма като принцип в регулирането на икономиката в дадена държава, въпреки членството й в над-държавни регионални и световни структури. Става все по-очевидно, че преодоляването на кризата ще зависи от намирането на здравословна пропорция между частен и държавен сектор в съвременната свръхмонополизирана икономика, както и в съчетаването между отворен глобален пазар, с движение на капитали, технологии и хора, и възстановяване на поне част от предишната регулираща протекционистична сила и действие на националните суверенни държави. Трето, високият минимум за гражданска грамотност. Друга основна причина за формиране на значителна маса икономически "излишно" население е високата степен на организираност и институционализация, на съответната формализация и бюрократизация във всички дейности в публичния живот и в икономиката. В такава среда икономическото и гражданското включване предполага висок минимален праг на образованост и социализираност, на гражданска грамотност и социални умения, на обществена дисциплинираност и интегрираност. Вече говорихме, че в съвременното "информационно общество, основано на знанието" малограмотността и неграмотността става индикатор за гражданска под-нормалност и за принципна неспособност за ефективна обществена интеграция и здравословна социална мотивация. По тази логика основното образование е конституционно задължително. А под основно образование се подразбира съответно издигане на всеки млад човек до минималното гражданско равнище за образованост и умствена развитост, за социализация и приемане на основни обществени и граждански ценности и норми на поведение, на съответни мотивации и способност за обществена интеграция. Когато субективно някои хора или общности остават под тази минимална гражданска норма за индивидуално развитие и способности, тогава те по същество изпадат под и извън границите на интегрираното общество, оказват се така или иначе изтласкани в позиция на аутсайдери, на изолирани, вкл. на гето-малцинства. Това по същество също е икономически "излишно" население – поради принципната му неспособност за интегриране, неспособност за включване в конкретна организация и подчиняване на норми в обществена дейност и производствен процес. Съвременното общество е много взискателно към своите граждани. Непрекъснато се качват минимумите, които един човек трябва да покрие – за да бъде възприеман като нормален и пълноценен, за да може да е ефективно функционален в условията на съвременната организация на обществото. Минимуми като базова образованост и културност, като гражданска и организационна грамотност и умения, като финансова образованост, като нужда да се борави с електронни документи, сложни формуляри, детайлизирани договори. Много хора не издържат на тези покачващи се минимуми. Остават далеч под тях. Остават на изостанало образователно, интелектуално и културно равнище, така че в конкретна ситуация дори и да имат добро желание да се научат и да овладеят нужни им неща, оказва се, че не са способни да учат и мислят, че се стресират от информацията, че се озлобяват срещу знаещите и можещите. Твърде много хора се усещат "бомбардирани от Бъдещето" (по израза на Тофлър), от новите изисквания за знание и комуникативни умения, от новата техническа и компютърна среда, от виртуалните измерения на новото ежедневие, от принудата да се работи в новата "свръхсимволна икономика" (Тофлър 1996: 20, 35). Много хора не издържат и на стреса – непрекъснато да трябва да учат и да овладяват нови неща, принуда да се адаптират към новости и промени, да се страхуват, че ще загубят доброто и дори високото си постигнато равнище в професия и работа поради динамиката и радикалността на промените. Така нар. "продължаващо образование" за много хора не е благо, а обратното – стресова ситуация на продължаващо усилие и страх дали отново ще се справят, за да съхранят достигнатата си позиция. Това "излишно" население частично бива допускано в реалната икономика. Чрез социални програми за трудова и след това за обществена интеграция като програмата на Министерство на труда и социалната политика (МТСП) "От помощи към заетост" – едва няколко хиляди души, при наличието на контингент от стотици хиляди души. Много по-масово става чрез извършване на аутсайдерски труд – работа, която не биха приели "нормалните" граждани: мръсна, непрестижна, гастърбайтерска, черна. Такава работа се поема или от външни мизерстващи пришълци-гастърбайтери (в западните страни), или от вътрешни аутсайдери (у нас). Такава работа сама по себе си е форма на утвърждаване на обществената изолация и стигматизиране. Освен това такава работа се извършва само от част от контингента, останалите продължават да са извън работната сила. Съответната общност като цяло си остава в зоната на аутсайдерство и маргиналност, остава с такъв манталитет. Четвърто, нежеланието да се работи. Класата на ленивите също се изключва от обществения производствен процес. Но вече по логиката на субективното нежелание да се работи, да се полага лично усилие за трудова и професионална реализация, за личен принос при създаването и възпроизводството на общностното и общественото богатство. При този вариант личната трудоспособност и производителни качества и потенциал не се материализират. Но не поради външна обективна невъзможност или принципна неспособност, а поради лично субективно нежелание и липса на конкретна трудова и продуктивна мотивираност. В обществото на високото масово потребление и на личните свободи и егоистичния индивидуализъм, "принципът на реалността" за много хора се подменя от доминиращия "принцип на удоволствието" (по Фройд, Маркузе, Фром). Нежеланието и отучването да се работи става културен феномен на съвременната епоха. От "хомо фабер" се преминава към принципите на "хомо луденс" (homo ludens, man the player, the play element of culture) (Хьойзинха 2000). Преминава се по естествен път, според логиката на високия жизнен стандарт и потребление, които самu по себе си свалят градуса в мотивацията за трудово усилие, както и според логиката на масовото преместване на работна сила от непосредственото производство към услугите. При последното изнурителната работа често се заменя от "чакане" на клиента, "гледане" в контролните прибори, "готовност" да възникне проблем. Работата в този смисъл става пасивна, обездвижена, безмисловна, което от психологическа гл.т. е приучване към нещо като "работа без да се работи". Към принципите на "хомо луденс" се преминава и чрез социалното инженерство. Под действието на индустрията за пропагандиране и индоктриниране, преди всичко сред младите поколения, на философията на хедонизма, моделите на живот чрез и заради забавлението, игровите инфантилни образци на модерния човек. В системния обществен баланс между производство и потребление, отдаване и придобиване, създаване и консумиране, просоциалност и егоцентризъм, солидарност и егоизъм, общностност и индивидуализъм, тези хора са от страната само на второто. Поне така им се иска, така изграждат своята жизнена стратегия, обществения си статус, начина си на живот, интимното си социално пространство. Пето, спекулативната икономическа нагласа. Нежеланието да се работи ценностно обхваща значителна маса от трудоспособното население, преди всичко от младите поколения и някои общности. Сега то се допълва от още един субективен фактор: спекулативната икономическа нагласа. Голяма маса хора участват в икономиката, но нетрудово и непроизводително, а консумативно. Разчитайки основно на доходи от валутно и борсово спекулиране, от спекулативна търговия с недвижими имоти и други скъпи вещи, на доходи от дивиденти и лихви, ренти и наеми. Това е така нар. "ирационална пазарна" икономика в противовес на дефинираната от Макс Вебер "рационална пазарна" икономика (Владимиров 1999: 83-86, 150-152). От морална гл.т. това е потребителско-егоистично участие в икономическия процес – други работят и създават обществено богатство, а тази група хора участват само при преразпределянето на съответните печалби и доходи. Такава спекулативна философия за участие в икономиката споделят не само собственици на големи по стойност и производителност средства за производство, не само бизнесмени и капиталисти.<9> Тази жизнена и икономическа философия се споделя също и от голяма маса "обикновени" граждани – от средните ниски слоеве, и дори от работническо-чиновническите относително бедни слоеве. Към четвъртата типологична група на капиталистическите предприемачи, която Зомбард определя като "спекуланти", реално се добавя огромна маса граждани, които също се поддават на такава рентиерска и спекулативна жизнена философия (Зомбарт 1994: 75; Колев 2002: 25-36). Това също са участници в общия икономически процес, но само на входа и на изхода на реалния производствен процес. В най-добрия случай на входа те предоставят полезни финансови и производствени средства, предоставят своя собственост, която други да ползват като производително средство. След това на изхода очакват и получават своето "възнаграждение", когато се преразпределят доходите от стопанската дейност и икономическия процес. По логиката на частната собственост и нейната "свещеност" в сегашното обществено устройство, на изхода те очакват голям и все по-голям дял от реализираната печалба и доход. По същество това е един до голяма степен паразитен елемент в производствения цикъл и когато той отнема прекалено голям дял от печалбата и дохода, тогава производството бива задушавано – (1) нито може да се реинвестира за развитие и разгръщане; (2) нито реалните производствени участници могат да получат достойно възнаграждение, което да ги мотивира. По тези две линии всеки производствен процес, който е прекалено обременен с този паразитен елемент, влиза в спирала на стагниране и задушаване. Когато това стане феномен в рамките на цял икономически отрасъл или на икономиката като цяло, тогава става стагниране и задушаване в мащаба на отрасъла или на икономиката като цяло. Шесто, отказ от борба за добър живот. Стратификационно класата на ленивите се разделя в два големи слоя: единият е от хора, които имат добри и високи, дори много високи доходи, нетрудови доходи (законни или нелегитимни, морални или аморални). Те имат възможност без лично да работят да поддържат добър, висок, дори много висок материален стандарт на живот. Тук няма материална и икономическа принуда да се работи – тези хора са материално и финансово обезпечени. Дилемата е ценностно-психологическа. За тях трудът не е ценност, не е водеща личностна ценност. Те не приемат, че пълноценната им личностна реализация и изява минава през труд и професия, през усилия за кариера и за адаптация в трудов колектив и дисциплина в институция. Те не считат, че консуматорската жизнена философия, с повече или по-малко елементи на паразитизъм, е нещо лошо и осъдително; другият слой е съставен, обратно, от хора, които живеят с ниски, много ниски, дори с мизерни доходи. Би могло да се предположи, че точно поради това те биха били мотивирани да търсят работа, а когато имат работа – да търсят повече и по-добра работа, да полагат усилия да придобиват опит и по-висока производителност, за да намират по- платена и добра работа. Може да се предполага, че ситуацията си на бедност те ще приемат като икономическа мотивация и принуда да работят, повече и по-активно. Бедността е стимул за мобилизация и лично усилие, за повече работа, за проява на изобретателност и житейска гъвкавост. Голяма част от относително бедните, от бедните с малка дълбочина на бедността са именно такива хора, семейства, приятелски и колегиални групи. Но колкото дълбочината на бедността става по голяма, толкова тя в по-голяма степен демотивира и отчайва хората. Повече хора, които са около и под чертата на мизерията (жизнен минимум, абсолютна бедност) се поддават точно на обратното –отказват да се мобилизират и да полагат лични усилия за да се измъкнат от нищетата, отказват сами да се борят за добър живот, за да се измъкнат от блатото на мизерията, от стигматизирането, от аутсайдерството. Става дума за хора, които под тежестта на дълбоката бедност и мизерията, на маргинализацията и съзнанието, че в рамките на обществото са в ниска, ощетена и дискриминирана позиция ги отчайва и прави апатични, демотивира ги за лично усилие. Отказва ги принципно от труда, от производителния труд, от измъкване от блатото чрез труд. Всъщност това е път към лумпенизиране, към принципно обществено декласиране и пропадане. Затова има не само отделни хора и семейства, но и по-многобройни общности, които си изграждат негативна стратегия на оцеляването, като обърната форма на житейски успех – чрез девиация и престъпност, чрез просия и проституция, чрез социални помощи и позата на жертви на обществото, чрез самостигматизиране. Тук остро стои въпросът за функционирането на обществото, което изтласква някои специфични общности към дъното, към мизерия и изолация. Но наред с това очевидно става дума и за ценностно-психологическа дилема. За тези хора всяка работа и всяко усилие да се работи губи смисъл, те казват че вече "няма смисъл" – ако от работата си ще получават доходи на равнището на мизерията, ако самата работа, която им се предоставя, е форма на обществено маргинализиране и изолиране, то отпада смисълът да се полага усилие да се работи каквото и да е. Такава социална логика възприемат голяма част от неграмотните и малограмотните, които не могат да си намерят и да удържат сносно заплатена работа. Това е социална логика на гето-общности, които не могат да разчитат на работа за повече от мизерно възнаграждение и винаги непрестижна. Това е оправдателна логика на потънали в пиянство и лумпенизация хора, които вече не са способни да удържат добра работа, а ако намерят такава, обикновено бързо биват изгонвани дори от добронамерени работодатели. Това е самостигматизиране на хора, които вече не са способни на продължително лично усилие и търсят оправдание в лошото общество и жестоката държава. Това е затъване в комплексираност и безперспективност на дълбоката бедност. Тези хора са в състава на новата класа на ленивците. От друга страна, те сами се причисляват и към класата на излишните. Доколкото в съвременното общество личният успех е възможен, но само след успех в остра и все по-остра конкуренция – за позиции и статуси, за възможности и реално ползвани права, за лично достойнство и просперитет. Когато принцип на живота е конкуренцията, а предпоставка за просперитета е личната борба за успех, тогава демотивацията за борба дори за елементарните неща, за житейски минимум, за минимум достойнство и гражданска пълноценност, означава само едно – не просто загуба на житейски позиции и изпадане, но и преминаване отвъд социалната черта на декласирането и аутсайдерството, на лумпенизацията и човешкото деградиране (Филипов 2004: 110, 119, 176)<10>. Съвременното общество, съвременната масова култура генерират двете класи (на ленивите и на излишните) (Бжежински 1994)<11>, обособяват ги, създават сред тях чувство за общностна принадлежност, създават им специфична жизнена философия и политическа идеология. Те на пръв поглед изглеждат дифузирани, разпръснати, неорганизирана маса. Но всъщност са достатъчно организирани и склонни към организиране, доколкото имат еднотипно мислене, еднотипна социална психика, имат реална общност на интереси, а това закономерно води и до еднотипно масово икономическо и обществено поведение. Важно е, че те като гражданска маса са готови да бъдат и политически представяни, при нужда и мобилизирани. Това са масови общности. Могат да бъдат причислени към понятието "класа", доколкото и те се рекрутират според "основното обществено отношение" (по Маркс) – имащи или нямащи собственост върху средства за производство, и въз основа на това съответно участие или неучастие в процеса на обществено производство, и след това при разпределението и преразпределението на благата. Тези две масови общности-класи имат битие на специфични "класи-В-себе си" и могат да бъдат идеологически и политически сплотени като "класи-ЗА-себе си". За последното има поне два очевидни примера от годините на Прехода: едната е класовата общност на така нар. "реститутки". Значителна част и от младите сред тях се отказват от труд поради наличие на значителни рентиерски доходи, с които задоволяват и презадоволяват потребителските си нужди. Имат типично класово общностно самосъзнание с реваншистка дясна идентификация, със съответна политическа целенасоченост и гражданска активност; другата е класовата общност на циганските гето-общности. Те са компактно население, обособени, общностно сплотени и добре организирани. Живеят и действат в обществото именно като класа на изключените и дискриминираните – в икономиката и държавата, в политиката и гражданските отношения. Новите класи – на ленивите и на излишните – се разполагат вертикално в стратификационния профил на обществото. Не хоризонтално, както класическите по Маркс класови, съсловни и професионални прослойки. Вертикално, доколкото и в двете класи се включват компоненти от основните страти, от основните класи и съсловия. Включват се части на елитите, заедно с части от средните класи и прослойки, наред с части (далеч по-масови) от низовите работнически и земеделски прослойки, както и от социалното дъното – аутсайдерски и маргинални прослойки, изолирани малцинствени общности, гето-общности. Това са контингенти от така нар. "активно население" или по-точно "население в трудоспособна възраст". Но не се включват в неговата производителна част, в така нар. "работна сила" – активно заетите и работещите в икономиката, плюс безработните, които търсят работа и които имат административно право да бъдат регистрирани като безработни. В България двете нови класи натрупаха маса в условията на Прехода, през последните две десетилетия. Това е един от плодовете на така нар. "демокрация", както и на възприетия крайно либерален и шоков модел за трансформации в икономиката и след това във всички останали обществени сфери. Новата масова класа на излишните застана редом с класата на интегрираните граждани, а новата класа на ленивите редом с работещото обществено-производително население.  Това е обективен процес. Той бе обективно индуциран след включването на България в системата на западните капиталистически общества. Заедно с това той бе инженерно продуциран от политическите сили на Прехода. Наслагването между обективен "цивилизационен" процес и субективно властово усилие доведоха до днешните структурни ефекти в България, до изкристализиране на новата стратификационна структура на българското общество. Както вече беше отбелязано в цялата история, допреди няколко десетилетия (допреди две в България), в обществото е действал доминиращият принцип – "щом си здрав и прав не може да не работиш". Обществото е съществувало така, че почти всички хора са работели, при това са работели обществено полезни дейности (вкл. в дома и домашното стопанство). Били са участници в стопанския производителен цикъл на обществото като цяло. Който не е работил, първо, е бил обект на морално осъждане и изключване, и второ, като правило е бил преследван от закона или от остра морална санкция. Било е допустимо да не работи само онзи, който не е способен да работи – поради болести, временни състояния на неразположения, инвалидност. В съвременното общество твърде много здрави и прави, умни и образовани, квалифицирани и производителни, можещи и знаещи хора не искат да работят или не им се дава възможност, излизат доброволно или принудено извън работната сила на обществото. Това е въпрос на ценности и ценностен избор или на запушен и деформиран пазар на труда. В единия случай определяща е ценността "труд" – дали е важна за човека, или има алтернативни ценности, жизнена философия, в която трудът е нещо нежелано и архаично. В другия случай предопределяща е наличната структура на реалната икономика, наличното технологично равнище в нея, обемът и качеството на наличните работни места и позиции. Важно е да се подчертае, че между двете нови класи – на ленивите и на излишните – става взаимно преливане, взаимно индуциране, дори частично сливане. Нежелаещите да работят и отказващите да реализират своята професионална подготовка и компетентност бързо изостават, губят квалификацията си, стопяват се уменията им, сковава се адаптивността им, ерозират трудовите им добродетели. Така те сами изместват себе си към класата на излишните, защото ако животът ги постави на работно място и ги натовари с отговорности, те бързо се отказват или бързо биват измествани от по-подготвени и будни хора. Обратно, изхвърлените от труда и кариерата им хора, са в риск да развият антимотивации, да се отпуснат и отчаят, да се поддадат на страха от пропадналото бъдеще и обидата от несправедливостта спрямо тях. Те се поддават на бездействието, на неинициативността, на недоверието, че могат да завъртят своя живот отново в позитивна посока. Развитият човешки капитал като залог за динамично равновесие на обществото Категорията "човешки капитал" е централна и същностна, синтезираща и комплексна при анализ на демографската ситуация и перспективи, на нужната съответна държавна стратегия относно възпроизводството на населението, както и на обществения консенсус по нея. Централна и комплексна е при анализ на структурно-функционалната връзка и обмен между сферата на възпроизводство на населението и икономиката, властта и общественото управление, възможността на духовната сфера да се развива, нивото и ефективността на обществените комуникации и информационните системи. Централна и същностна е и на микро-ниво, когато се разглежда отношението към брака и семейството, устойчивостта на родителските двойки и семействата, нагласите и умението за добро родителство, приемствеността между поколенията в семейството и бита. Може да се каже, че именно чрез категорията "човешки капитал" социологическият анализ на демографската криза и деформациите при възпроизводството на населението и нацията постига завършеност и концептуална цялост. Това е синтетичното качествено измерение на проблематиката и на съответните обществени процеси. Качествено, доколкото описанието се концентрира не върху това колко и какви са хората, общностите, слоевете, поколенията, а върху това какво могат на практика, на какво ниво е дейностната им продуктивност, с какви способности и годност са като субект на обществените отношения и дейности, като създатели на условията на своя живот. Нужно е понятието "човешки капитал" да се уточни и доразработи, да изкристализира неговата структура и приложимост – не само заради методологическото изискване за комплексност и системност, но и поради прагматичната задача да се реализира надежден и аналитично конкретен мониторинг върху посоката и процеса на интегриране на България в ЕС, върху реалните процеси на модернизация, относно реалните степен и форми на включването ни в света на благоденствието. В процеса на динамична глобализация<12> - като една още по-обща перспектива - има практическа нужда и съответно теоретично търсене на агрегиращи и генерализиращи системни понятия, които едновременно: • да обхващат комплексността и многомерността на обществените явления, на обществено значимите дейности и мотивираността и пригодността на хората за производително участие в тях • и да ги извеждат до равнището на макро-системата на обществото в процеса на неговите динамични и комплексни трансформации. В настоящата работа понятието "човешки капитал" се визира именно в такъв макро-системен порядък - с широко приложима генерализация, при съответно високо равнище на агрегиране. Чрез това понятие може да се отрази едновременно снемането на макро-социалното в микро- и средно-равнището, и обратно, извеждане на индивидуалното (личностно и групово) до функционирането и трансформацията на системата на обществото като цяло. Същевременно, на микро- и средно-равнище понятието "човешки капитал" описва способността или неспособността на личностите, групите и общностите да се справят с житейските обстоятелства, да се възползват от възможностите и да постигат благоденствие, или да предотвратяват кризи и отхвърляне, да се справят с неблагоприятни обстоятелства. Най-общо наличието на човешки капитал дава шансове за изява и развитие, за адаптиране и успех. Обратно, недостигът и липсата на човешки капитал ограничава, маргинализира, обрича на зависимост или изключване. Сега е модерно успехът или неуспехът в живота да се измерва чрез материалното богатство и изобилие. Човешкият капитал дава шансове или ограничава хората да постигат и удържат богатство и високо благосъстояние. Обратно, липсата на човешки капитал обрича на бедност и мизерия, а оттам закономерно – и на изключване и асоциалност. И колкото обществото е в процес на по-драматични икономически, социални и политически промени и трансформации, в толкова по-голяма степен индивидуалният човешки капитал е по-важен за удържането на благоприятни обществени позиции и социален статус и за позитивна мобилност, или обратно - за пропадане в социалната йерархия, загуба на привилегировани позиции, изпадане в дълбока бедност и изолация. Особено в обществена ситуация на нарастване на социалното неравенство и поляризация (както е през последните две десетилетия в България, а и в целия глобализиран свят), основна гаранция за дългосрочен житейски успех на хората е именно техният комплексен човешки капитал. Нито богатството, нито бедността са някаква мистерия или просто случайност. Това става видимо, когато се проследяват индивидуалните биографии в по-дълга житейска перспектива. Богатството и бедността, изтласкването нагоре към елитни и привилегировани обществени позиции и социални статуси или надолу към недостиг и ограниченост, се постигат или се изстрадват закономерно. Но не само в логиката на предопределението (божествено, класово, генетично), а закономерно от гл.т. на конкретното съчетаване между житейските благоприятни или рискови обстоятелства и индивидуалните качества и способности. Става дума за съчетаване между обективните житейски обстоятелства и човешкия капитал на хората - като субекти на собствената им съдба и житейска биография (Кейстър 2005)<13>. Постигането и удържането на богатство и привилегированост е житейска закономерност с два основни компонента – обществен и личностен. И колкото е по-продължителна житейската перспектива, толкова повече натежава личностният компонент. От необходим, той става решаващ фактор и предпоставка. Тук работната дефиниция за "човешки капитал" е следната: онези качества и способности<14>, умения и опит, позиции и авторитетност, статуси и достъп до ресурси и институционални средства (активите), включеност в граждански мрежи и обществени структури, които позволяват на конкретната личност или група, общност или макро-общност, институция или обществената система като цяло (използвани и инвестирани), да бъдат годни за ползотворна дейност и отношения, да бъдат успяващи и конкурентоспособни в конкретната социална и обществена среда - за да имат успех и постижения, утвърждаване и просперитет, благоденствие и сигурност, добро качество на живот и удовлетвореност. Става дума все за качества и способности в действие, за ефективно и ползотворно действие – при наличните обществени структури и норми, в конкретния социален и обществен контекст, чрез достъпните средства и ресурси. Това са умения и опит, които мотивират към активност и инициативност, към дейност и успехи, към свобода и предприемчивост, към индивидуална, колективна и общностна реализация и творчество. Това са позиции и статуси, чрез които се постига достъп до потребителски и дейностни ресурси, до ветрило от практически възможности и институционални средства, хората се включват в мрежи, създават доверие, разпознавани и признавани са като "свои". Това са авторитетност и обществен престиж, зареждащи с емоционални и морални стимули, което допълнително мотивира и мобилизира за предприемчивост и творчество, за самоусъвършенстване и развитие. Съвкупността (агрегата) от всичко това, което има и е акумулирала личността, групата или общността - като своя субектна способност и активност. За да успее да прави стъпки към благоприятен житейски хоризонт, да се предпазва от рискове и неблагоприятни обстоятелства.
Той е конкурентно предимство, доколкото се привежда в по-ускорен и ефективен оборот физическият и финансовият капитал, материализира се културният, информационният и познавателният капитал, оползотворява се така нар. "социален капитал" (включеност в мрежи и структури, подчиняване и възползване от норми, реципрочност на взаимно доверие и признаване). Ако трябва накратко да се дефинира човешкият капитал, то това е субективно и субектно средство за производство, или по-конкретно - "производствената способност и годност" на хората, групите и общностите. Като тук не се използва "производство" в тесен икономически смисъл, а в широк социален и обществен смисъл - като производство на своя живот, както и на условията за своя по-добър живот. В тесен икономически смисъл това е производствена годност за трудова и професионална интеграция, за пълноценно включване в стопански дейности и процеси<15>. В по-общ социологически смисъл това е съзидателна годност за "производство" на обществената среда за живот, работа и реализация, както и за "производство" на собствената биография и съдба, на стандарта на живот и качеството на живота си, на обществената си включеност и степен на интегритет, на равнището на своята житейска удовлетвореност и щастие (Щетинин 2001). Натрупването или деградирането на човешкия капитал е практическо следствие от обществените отношения и структури, от мащаба на социалната мобилност, от устойчивостта на държавата и обществото и способността им за развитие или от тяхното дестабилизиране и криза, от натрупването на деформации и девиации, от общата гражданска и политическа атмосфера. Човешкият капитал е плод на много фактори и инерции. Но в съвременното общество той така или иначе е резултат и от целенасочената демографска политика, на социалната политика и политиките в образованието и здравеопазването, най-общо - на политиките за възпроизводство на населението и трудовите ресурси, на нацията и народностното ядро на държавата. В този смисъл човешкият капитал и неговата гражданска стратификация, общото му качество и посока на развитие или деградиране зависи от така нар. "социални инвестиции". Кризата като идеологическа преоценка Развихрилата се през есента на 2008 г. финансова криза закономерно се разраства като общоикономическа криза на западния свят. Това неминуемо води и ще води до преоценка на идеологическата конструкция, под която бе проведена Глобализацията през последните две десетилетия. Става дума за така нар. "Вашингтонски консенсус", за идеологемата на "отвореното общество" и за отричане на правомерността отделните държави да провеждат суверенна и дори протекционистична политика - преди всичко спрямо своите икономики, но закономерно след това и в социалните си системи на образование и здравеопазване, на пенсионно осигуряване и социално подпомагане, на масови медии и възпитателни институции. Фактически, сега икономическата криза в някаква степен прераства в идеологическа криза на обществения модел, който бе налаган от Глобализацията. Проблематизира се както неговата практическа ефективност, така и хуманните и ценностните му основания и недостатъци. Възможно е този процес на проблематизиране да се разгърне до степен на принципно опровергаване и отричане със силата на аргументи от практиката на кризата. Тогава би се стигнало до ситуация на комплексен идеологически, политически и икономически крах на крайния либерализъм - доминиран от глобалните финансови монополи и институциите, чрез които бяха планирани и организирани, контролирани и динамизирани трансформациите в света от последните две десетилетия. Крахът би бил подобен на онзи, който преживя социалистическият свят в края на 80-те години. Но вероятно сега ще има диаметрална разлика в изхода от катастрофата. Преди две десетилетия социалистическите държави (СССР и източно-европейските) се саморазпаднаха, отрекоха се от модела и от съответната му политическа и идеологическа конструкция, започнаха да провеждат прокапиталистически бързи и повсеместни икономически реформи - в собствеността, в начина на управление, в структурата на пазарите, в начина на финансиране на реалната икономика, в структурата на стопанската сфера. Тогава социализмът не издържа в пряката борба за надмощие с конкурентната й капиталистическа система. Капитализмът се оказа по-жизнената алтернатива, взе надмощие, превзе противника си, започна да строи така нар. "еднополюсен свят". Сега срещу света на капитализма няма практическа алтернатива, няма и идеологическа алтернатива, а следователно няма и организирана политическа алтернатива. Поради това сегашната криза (колкото дълбока и болезнена да бъде депресията) принципно не застрашава модела на обществото в западния свят. И след кризата (вероятно след 2-3 години) това ще са общества, отново доминирани от частната собственост и монополите, от парите като универсален посредник и ценностен фетиш, от жизнената философия "да имам", от материалния утилитаризъм. Проблемът е това общество да възвърне поне част от човешкото си лице: (1) в някаква степен да бъде възпрян процесът на социална поляризация - на откъсване на свръховластени и контролиращи свръхбогатство и икономически ресурси кастови олигархични групи (в западния свят като цяло и във всяка от страните в неговия политически и културен кръг поотделно), наред с пропадането на огромни части от обществата близо до и под границите на жизнения минимум, на дълбоката и отчайваща бедност, на деформиращата и сегрегиращата мизерия; (2) в някаква степен да се възвърне балансът между "реалната икономика", която създава нужни стоки и услуги за нормални хора, и "икономиката на парите", която се интересува само от спекулативното въртене на пари и търговията, от печатането на изкуствени пари, от извличане на огромни печалби, вкл. от черна и криминална икономика и бизнес; (3) в някаква степен да бъде намалена и балансирана огромната манипулираща сила на глобалните медии, в качеството им на монополен инструмент за промиване на мозъци и моделиране на масова социална психика; (4) в някаква степен да се излезе от клещите на "едноизмерния човек" - и като социална психика и обществени рефлекси, и като реално битие за огромна част от средните слоеве, на работническата класа, на чиновничеството, на аналитичните специалисти и специалистите по комуникации, реклама и маркетинг, наука и образование; (5) в някаква степен да се възпре и намали лумпенизирането на огромна част от младите поколения - чрез образците на невротичния хедонизъм и атомизирания играещ човек, чрез алкохола и рисковия секс от ранна възраст, чрез масовата наркомания и зарибяване, чрез десоциализацията поради пристрастяване към интернет и чат-общуването, чрез налагане култура на вулгарност и груба меркантилност. Всъщност, става дума за връщане към така нар. "социална държава" - и като принцип, и като силни норми, институции и фондове, и като защитено от държавата пространство, в което над пазарната логика да бъде възродена социалната и хуманната логика. Става дума за реалния достъп на всички в обществото до: (1) съвременно образование; (2) добро здравеопазване; (3) поне минимално благоденствие и помощ, за да не се изпада в дълбока бедност и мизерия; (4) гарантирано пенсионно и гражданско осигуряване; (5) социална сигурност и защита; (6) стойностна култура и изкуство; (7) възможности за мобилност и комуникация; (8) толерантна социална и обществена среда; (9) гражданско достойнство. И всичко това, както на нивото на личността във всички фази от живота, така и на нивото на органичните микро- и мезо-общности и съсловия, така и на нивото на макро-общностите на нациите, на отделните религии и народи с традиционните им култури. Става дума за смекчаване на социалните контрасти, както и за възстановяване на социалната и моралната връзка между богатството и бедността в обществото, за подкрепа и усилване на социалната солидарност. Става дума за възраждане на идея и гражданско усещане за социална справедливост и морален ред в обществото, както и за относително равномерно разпределяне на социалните тежести при криза. Става дума и за предотвратяване на масовата дълбока бедност и мизерия, които закономерно водят до масова лумпенизация и асоциалност, до създаване на социални инкубатори за девиантност и престъпност, до аутсайдерско изключване на общности и квартали, на не малки територии в държавата (Тодорова 2006). Смекчаването на контрастите е реалистичния хоризонт на оптимизма, когато става дума за сегашната криза и за изхода от нея. В този хоризонт са и така нар. "социални инвестиции", които са основен акцент в Лисабонската стратегия (2000 г.). Те са едновременно и изходна предпоставка и генерална цел, когато там се говори за нужда от преориентиране на политиката в европейските държави и в съюза като цяло. Бжежински, Зб. 1994. Извън контрол. Глобален Безпорядък в навечерието на ХХІ век. С.: Изд. "Обсидиан". България: Социални предизвикателства и евроинтеграция. Икономически доклад за Президента на Република България '2007. С.: 2007, с. 107, 109-112. Владимиров, Ж. 1999. Културното наследство срещу демокрацията и пазара (България 1989-1998). С.: Изд. "Софийски новини", 83-86, 150-152. Зомбарт, В. 1994. Буржоа. Этюды по истории духовного развития современного экономического человека. Москва: Изд. "Наука", с. 75. Кастелс, М. 2004. Възходът на мрежовото общество. С.: Изд. "ЛиК", 251-263, 260. Колев, Бл. 2002. Култура на предприемачеството. С.: 25-36. Мирчев, М. 2008. Две нови класи в структурата на българското общество след Прехода (в условията на Глобализация). - "Понеделник", бр. 7-8, 2008. С.: 34-51. Пачкова, П. 2003. Елитът на прехода. С.: Изд. "М-8-М", 9-15. Савов, Ст. 1999. Микроикономика. С.: с. 355. Стиглиц, Дж. 2003. Глобализацията и недоволните от нея. С.: Ун. изд. "Стопанство", ИК "ИнфоДар", 2003, 14-24, 60-81, 88, 152. Тодорова, Е. 2006. Социално икономическо развитие и социално политика. - В: Светове в социологията. Сборник в чест на проф. Георги Фотев. С.: Ун. изд. "Св. Климент Охридски". Тофлър, А. 1996. Трусове във властта. Знание, богатство и насилие на прага на ХХІ век. С.: Изд. "Народна култура", с. 20, 35. Филипов, Д. 2004. Социална икономия. Икономическа теория на живота. Кн. ІІ, В.: с. 110, 119, 176. Фром, Ер. 2002. Да имаш или да бъдеш? Дилемата на човешкия избор. С.: Изд. "Кибеа", 20-29, 228-238. Хьойзинха, Й. 2000. Homo Luden. Изследване игровия елемент на културата. С.: Изд. "Захари Стоянов" (1938). Щетинин, В. 2001. Человеческий капитал и неоднозначность его трактовки. - В: Экономика, экономическая теория. Keister, Liza. Getting rich… Cambridge, 2005. -------------------------------------------------------- <1> Вкл. към работещите ученици и студенти, към работещите пенсионери; вкл. към ангажираните с домашен труд. <2> Изпреварващи статистически редове се дават в някои демографските прогнози на НСИ, но те се публикуват рядко. Достъпът до изключително важна такава информация е крайно затруднен, вкл. законово е ограничен. <3> В САЩ през 1956 г. работниците и служителите от сферата на услугите надминават по численост индустриалните работници. В следващите 2-3 десетилетия това става и в страните от Западна Европа, както и в европейските социалистически държави. Тофлър метафорично говори за "електронен пролетариат", позовавайки се на Дж. Оруел. В: Трусове във властта, с. 235; М. Кастелс използва термина "чиновнически пролетариат". В: Възходът на мрежовото общество. Стр. 232; Дж. Гълбрайт акцентира на увеличаващата се маса хора, които работят със символи. <4> През последните две десетилетия втората част от населението в България набъбна и стана рисков структурен проблем. Това е един от плодовете на Прехода. Относно капиталистическите западни страни още в началото на 80-те години проблемът е ясно артикулиран – за значителна част от младите поколения трудът отпада като ценност, те предпочитат да не работят и търсят алтернативни форми за своята социална реализация. Напр., през 1983 г. В Москва се провежда конференция, с участието на учени от Германия (ФРГ), Франция, Дания, Италия, Испания, Австрия, Финландия и др., където се дискутират тези проблеми и обществени тенденции. Вж. Youth and Work in Europe. Vol.1, ИНИОН на АН на СССР. Москва, 1983. <5> Мащабът на този процес в съвременните западни капиталистически общества е такъв, че се "пораждат опасения за разпадане на трудовите пазари, а от там и на цялата обществена структура". Кастелс опонира, че "няма системна структурна връзка между разпространението на информационните технологии и движението на заетостта на икономиките като цяло", в см. че тези технологии "самu по себе си не предизвикват безработица" и "изключване" от трудовия процес. Но мисля, че този обобщен негов извод противоречи на много от нещата, казани преди това от него при анализа за основните икономически развити западни страни. По същество става дума за това, че информационните технологии са само един от мощните фактори, които структурират трудовия пазар, заетостта и мобилността на професионалната структура. В някои ситуации и страни и сега има други компенсиращи фактори, които могат да неутрализират негативния социален ефект от новите технологии. Ако се разгърнат нови сектори в икономиката, социалните услуги, на творческите дейности, на културата и образованието, на общуването и отдиха, излишната работна ръка може да се пренасочва, да се преквалифицира, да бъде реализирана – както икономически, така и социално. <6> По същество точно това са направили добре управляваните икономики в богатите държави – за да не позволят новите технологии да задръстят обществото с прекалено голяма безработица. Те частично са компенсирали този структурен ефект чрез паралелно бързо и мащабно разгръщане на услуги за "потребителското общество". При това става дума за разгръщане не само на бизнес услугите, на услугите в комуникациите и мобилността, но и за услугите в здравеопазването и образованието, в отдиха и изкуството, както и разгръщане на разнообразни социални услуги. Всичко това се допълва от новите екологични технологии – като специфичен нов бизнес и стопанска сфера. Решението се търси и чрез намаляване на работното време – съкращаване на работните часове на ден, за да се запазят повече работни места, както и с прилагане на форми на гъвкава заетост. Между другото, това днес е покриван със забрава принцип на икономическата структура в условията на социализма (60-те – 80-те години в България), на това се дължи високата заетост в онова общество, макар и при по-ниска обща производителност на труда в сравнение с капитализма. Тогавашната система постигаше толкова пълна заетост и чрез огромната си дотирана икономика – поради социални и териториални съображения, за да се предотвратяват диспропорции и поляризация. Още, чрез системите за масова самодейност, масово включване в културни и образователни дейности, масови форми за техническо и научно творчество на младежта, масов спорт и туризъм, и др. <7> Разглежда нарастващото значение на управленските, професионалните и техническите трудови позиции. Увеличаване броя на административните и търговските служители; намаляващия дял на работниците от пряко производствени и оперативни длъжности; нарастване на полу- и неквалифицираните работници в услугите. Поставя под съмнение тезата за поляризиране на трудово-професионалната йерархия, въпреки че по принцип я прогнозира. Данните му в тази книга са от 1992 г. Рязката поляризация се разрази в последните две десетилетия, така че тогава още не е могло да бъде отразена в ясна статистическа тенденция. <8> Стиглиц обявява за старомодна теорията за пазарна икономика, която я разглежда като съчетаване на три фактора: цени, частна собственост и печалба (с.156), както и за отживял икономическият фетишизъм trickle-down – икономическият растеж автоматично довежда до положителни ефекти за всички останали нестопански сфери в обществото, достига положително и до всички слоеве на населението, разглеждане на икономическият растеж не само като необходимо, но и като достатъчно условие за редуциране на бедността и безработицата, достъпност на здравеопазването и добро образование, равенство и образование за жените (с. 88-90). <9> Огромен е размерът на изсмукваното обществено богатство по линия на тази спекулативна икономическа логика и философия. За това говорят много факти. Напр. в ранните години на "шоковия преход", 1990-1994, потребителските цени са нараснали 38 пъти, докато цените на производителите са нараснали едва 14 пъти. Някои са присвоили разликата. Стоейки на входа или на изхода на реалното производство, присвоявайки комисионни и подкупи, постигайки монополно високи крайни цени (Савов 1999: 355). <10> Говори за "нови лумпени" – хората, които получават социални помощи, задоволяват се със социалното положение на "храненици"; човешка маса от унизени и обречени да бъдат изт-ласкани към дъното на обществото, примирени в жалкото си оцеляване, разчитайки на милосърдие и благотворителност. <11> Говори за "перманентно изключените", с. 76. Както и за нуждата от контрол върху удоволствието като цел, върху самозадоволяването като самоцел, и по-конкретно над "маниакалния стремеж към материални блага и непосредствено удовлетворяване на морално неограничивани от нищо лични желания ", с. 65, 11, 81-83, 119, 182. Принципът "Бог е мъртъв" печели повече привърженици не в страните с атеизъм, а в западните либерални демократични общества, което говори за огромна "духовна празнота и морален вакуум", следствие е от медиите, които сеят "морална поквара и културен упадък, вулгарност и израждане на ценностите" чрез "сладострастието, секса и сензацията", чрез "крайно насилие и бруталност", чрез стимулиране на "най-ниски инстинкти на ненаситния потребител", чрез "изкуствено предизвикани желания", които изместват потребностите на хората, с. 78-83. <12> Ако след настоящата световна криза (2008-...), която по същество е криза на Глобалния Нов Ред, изграждан под лидерството на САЩ през последните две десетилетия, Глобализацията продължи в сегашната основна рамка, то човешкият капитал на България и българите ще е решаващ за догонването на по-развитите страни и народи. Ако се получи на практика обратното, Глобализацията бъде прекършена и се тръгне по обратния път към връщане на обособената регионалност, към възстановяване силата на националните държави, към идеологическо възраждане на нациите и патриотизма, то тогава в още по-голяма степен човешкият капитал на България и българите ще бъде решаващ за доброто им бъдеще. <13> Лиза Кейстър за обществените фактори (като раса и религия, образование и семейство, професия и трудов опит, приятелска среда и култура, и др.) – едни хора да успяват в постигне на богатство и благоденствие (winners), а други да не успяват и да пропадат в категориите на губещите (looser). <14> "Субстрат от знание, компетентност, умения, мотивация, здраве и опит, които се придобиват в рамките на жизнената дейност на индивида. Така от решаващо значение за изучаването на тази материя е детайлното познаване на основните характеристики на човека и населението.", с. 13. <15> Тази формулировка има частично съвпадение с разграничаването от Маркс на постоянен и променлив капитал. На тази основа има и основателна критика срещу тясно-икономическото тълкуване на човешкия капитал. Дори мисълта за капиталови вложения в човешките същества от някои критици се възприема като антихуманна и недопустима, като технократично посегателство върху културните ценности и човешката свобода, като редуциране на човека до механичен компонент. -------------------------------------------------------- Обратно към началото |
Национална конференция