|
Социологията като обществена теоретична и практическа координата в работата на социалните работници и педагози 
Защо е нужно да се ИЗУЧАВА СОЦИОЛОГИЯ днес?Моето убеждение е, че изучаването на социология развива култура на мисленето за нещата в един по-широк от ежедневието план - преди всичко като системни и взаимообвързани. А такова мислене предполага способност за така нар. „социологическо въображение”. Напр. да си представяме, че за обществената ефективност на икономиката и бизнеса е важно да се отчитат така нар. „неикономически” фактори и последици, социалните измерения и проекции - иначе бизнесът и икономиката се превръщат в самоцел, изсмукват ресурси от обществото, а не създават блага за него. Напр. да знаем, че успехът във властта идва, ако политиката не се прави просто като игра и волунтаристично манипулиране с обществено мнение и „народните” маси, а отчита, че е в зависимост от базови структури от социални интереси, вплетена е в обективни мрежи от отношения, зависи от други институции и дейности. Напр. да не забравяме, че така нар. „търговски медии” (частните) са не по-малко „обществени” от държавните. Защото и те са длъжни да удовлетворяват обществения интерес от правдива информация, от многообразието на интерпретации и публичен демократичен диалог. И те имат дълг към успокояване на страстите в обществото, за да се търсят разумни решения на проблемите и кризите. И те имат дълг към психичното и социалното здраве на децата и младите, на малцинствата и „различните”, на нацията и „народната” интелигенция. Още изучаването на социология развива култура на мисленето за нещата в един недогматичен и разностранен план - развива способността ни, когато стоим пред необходимостта да възприемем, после да осъзнаем и накрая да оценим един факт, някакво житейско събитие, процес или конфликт, да го правим през различни гледни точки, от различни ъгли и през различни смислови призми и представи. Така социологията може да ни помага да се освобождаваме от стереотипите на възпитанието си и от едностранчивостта на преките си интереси. Дава ни по-далечен хоризонт, кара ни да уважаваме и другите гледни точки и различния от нашия начин на мислене. Прави ни толерантни и много по-гъвкави в живота и професията. Много важно е и това, че социологията ни носи самопознание, по-добро разбиране за света, в който сме включени и участваме, а на тази основа и по-добро разбиране на самите себе си. Чрез изучаването на социология може да се обозре системата на обществознанието, логиката в йерархията между обособените науки за човека и обществото, както и преходите от дедуктивно към индуктивно и обратно, реципрочните логически и съдържателни процеси на операционализация (от теоретичното до методичното и конкретните блокове от емпирични индикатори) и обратно на агрегиране и обобщаване (от наличната индивидуална и съвкупна емпирична информация към типологизиране и класифициране, и от там към съдържателно обобщаване - същностно характеризиране на обекта, моделиране на сложни процеси). Още чрез изучаването на социология се усвояват понятия и термини, които днес имат масова гражданственост като стратификация, общности и класи, структура и функциониране, дейност и институции, колективно и индивидуално, социални отношения и интереси, мобилност и статус, човешки капитал, елити и бедност, средна класа и свобода, устойчиво развитие и аномия, както и много други. Всички тези социологически понятия се използват в публичния език – от журналисти и политици, от икономисти и юристи, от управленци и социални работници. Добре е да се знае и разбира конкретното им научно съдържание. Чрез изучаване на социология се усвоява една важна част от днешната гражданска функционална грамотност - как да се четат данни от емпирични изследвания, как да се интерпретират, под какви понятия за обществени процеси да се подвеждат. За да бъдат осмислени адекватно, за да се намали силата на опитите да се подвежда и манипулира общественото мнение, като се използват данни от изследвания и самото име „социология, социолози”. Хората от практиката научават как да се сравняват данни и после да се прогнозира. Социологическата перспектива към нещата може да даде синтезиращи (системни) критерии за оценка на обществени промени в голям мащаб, за съответните политически и властови реформи. Както и за основателността или фалша на пропагандата, която се прави на такива обществени промени, революции, цивилизационни преходи. Изобщо, социологическото познание извежда мисълта и способността за собствена преценка над ежедневието с неговите очевидности, извън тясната сфера на конкретна дейност с нейните специфични измерения, критерии и удобства. Социологията дава общ хоризонт, основа да се прогледне към недостъпни за личността институционални зони, и да се проумеят истинските причини и механизма на конкретни процеси, и да се разпознаят най-дълбоките движещи сили и субекти. Могат да се дадат много примери. Да вземем струващото ни се за елементарно действие пиене на кафе. Какво бихме могли да кажем от социологическа гл.т. за едно такова банално и ежедневно, рутинно повтарящо се нещо?<1> То има символно значение - като част от нашето ежедневно общуване. Замисляме ли се, че често ритуалът, съпровождащ пиенето на кафе, е много по-важен, отколкото ободряващото му действие? Двама души, когато се уговарят да пият заедно кафе, всъщност се интересуват от разговора и общуването, а не от кафето. То е само поводът и алибито, предполага обстановката и маниерите. Във всички общества яденето и пиенето, даването на подаръци, начините за празнуване са всъщност възможности за социално взаимодействие, за проява на отношение и желания, за демонстриране на социалните рангове между хората, и затова те са обект на специално и продуктивно социологическо проучване и анализиране. На второ място, кафето е дрога - съдържа кофеин, който оказва стимулиращо въздействие върху мозъка. В християнската култура пристрастените към кафето не се възприемат като наркомани. Алкохолът също е социално търпима дрога. Но марихуаната не е. А съществуват общества, в които се толерира употребата на марихуана и даже на твърди наркотици, но там се възмущават от кафето и алкохола, дори ги забраняват. Социолозите са интригувани от социалните корени на такива различия в културите и в начините на живот. На трето място, всеки човек, който пие чашка кафе, се оказва въвлечен в сложна мрежа от социални и икономически отношения - дори и без го осъзнава. И тази мрежа се разпростира по целия свят. Производството и транспортирането, рекламата и продажбата на кафе предполага най-различни взаимодействия между хора и институции, основава се на закони и държавна регламентация, става чрез дейност на субекти, които остават анонимни и далечни от пиещите чашка кафе. Изучаването на тази световна мрежа, която прави възможна срещата между двама души около чашката кафе, е всъщност изучаване на глобалните фактори и механизми, които обуславят едно микродействие, дори можем да кажем - едно интимно общуване. Накрая, изпиването на чаша кафе предполага дълъг процес на минало социално и икономическо развитие. Заедно с редица други съставки в нашата храна - чая, картофите, бялата захар, бананите - в Европа кафето започва масово да се употребява в края на XIX век. Въпреки, че произхожда от Близкия изток, масовото потребление на напитката датира от периода на западната колониална експанзия от преди 150 години. Почти цялото кафе, което пием днес идва от страни, които са колонизирани от европейците - от Южна Америка и Африка, то в никакъв случаи не е естествена съставка в храната, в начина ни на живот и общуване. Такива преходи между далечното и ежедневното, превръщането на миналото в настояще, преплитането между различни култури представлява специален интерес за социологията - изпълва я с интригата на историята, дава й аромата на човешката интимност. Социология за ПУБЛИЧНИТЕ ПРОФЕСИИ: икономисти и политици, журналисти и социални работници Специално към теорията и практиката на публичните професии социологията има възможност да даде: (1) надеждна общометодологическа изходна позиция, координата за оценки, начин на мислене и социологическо въображение; (2) оценка за конкретния генезис – на рискови или обновяващи фактори; (3) предварително знание за натрупването на маса от рискови фактори, която маса застрашава обществото като цяло и следва да бъде контролирана; (4) още научаване за нещата да се мисли системно и комплексно, да не се изпада в едностранчивост и елементаризъм, когато се работи по конкретни проблеми в специфични ситуации; (5) методика за количествени и качествени изследвания, които дават на практиците надеждна и представителна информация за реалностите; (6) осмислянето на данните и правене на преход към точна прогноза; (7) избор на адекватни подход и методика за справяне както с проблеми и кризи, така и за усвояване на нови възможности, и успешно справяне с предизвикателствата в развитието. Социологията в своята комбинацията с науки като демографията и статистиката, икономиката и мениджмънта, психологията и етиката, педагогиката и науката за комуникацията може да бъде изключително полезна при подготовката и работата на професионалистите във всички публични професии. Нещо повече, социологията би следвало да играе ролята на обединяващ и осмислящ център сред всички тези отделни науки в практиката - за да стоят практическите професии на надеждна основи и за да вижда надалеч. Социологията като обща теоретична и практическа координата Като такава обща теоретична и практическа КООРДИНАТА социологията дава на професията социална работа преди всичко: Първо, обосноваване и осмисляне на нарастващата обществена значимост и потребност от ефективна система за социална работа - законова, институционална, кадрова, образователна, фондово-финансова, дейностна система. Системата за социална работа очевидно е сред необходимите и все по-важни компоненти в обществото - за да бъде то устойчиво, развиващото се и проспериращо. Това е важно ясно да се показва, доказва и извежда от общоструктурни модели на обществото като система. А това е работа точно на макросоциологията; Второ, обосноваване и осмисляне на общественото предназначение на социалната работа като необходим посредник. Посредник между болната и здравата части на обществото; между нормативните контролиращи институции и индивиди, групи и общности, които са в изпаднали в позиция на маргиналност, асоциалност, враждебност към обществото; от благоденстващите слоеве към социално слабите, изолираните, към бедните и деградиращите. И обратно, социалната работа като посредник от нуждаещите се от помощ и обществена подкрепа и закрила към добрата воля на институциите и обществеността, към фондовете за подпомагане, към органите за сигурност и гражданска закрила. Принципът на солидарност - в едно общество, в което доминира индивидуализмът и егоизмът, материализмът и алчността, кариеризмът и безчувствеността към чуждото страдание - трябва специално да бъде доказван. Че е възможен и нужен. Че обществото без механизми, които гарантират поне минимум солидарност, компромисност и чувство за общност в рамките на държавата, такова общество се самообрича на разпадане и хаос. А това е една от класическите теми в теоретичната социология. Допълвана от емпиричната социология, която може ясно да показва къде е как се пораждат социалните конфликти и какви са ресурсите за тяхното стихване и овладяване; Трето, знание и стимул винаги в конкретната социална работа да се търси социалният контекст. За да не се изпада в плен на опростяване и едностранчивост, нито на дребнотемие и лична пристрастност. Социологията като наука за системните измерения на всяко обществено явление учи и стимулира да се търси многоизмерността на събитията и фактите, да се подхожда комплексно, да се търси скритото под повърхността на декларациите и елементарните тълкувания. Социологията като начин на мислене търси сложният генезис на фактите от живота, реалната мрежа от зависимости. А на такава база всъщност социалният работник може много по-точно и правдиво да разбере от къде идва личностната криза, защо групата се разпада, защо общността застава срещу цялото общество. И от такава координата да изработи добра стратегия и методика в своята помощ, терапия, ресоциализация; Четвърто, по-високо професионално и гражданско самочувствие. Че социалният работник се занимава със значими неща. Че дори когато в конкретния случаи не може да се помогне на човека или групата, усилията пак имат смисъл. Че има основания, ако помогнеш с нещо малко да изпитваш голямо лично удовлетворение. Това става, когато конкретната работа на социалния работник се види и през призмата на големите неща, които се случват в обществото, през оптимистичните перспективи за това общество. Така погледът отгоре и отдалеч, която социологията дава на социалния работник, може да му служи да не затъва в блатото на индивидуалните кризи и в неразрешимите лични трагедии. Социологията дава висока перспектива в конкретната социална професия от публичната сфера Социалната работа е практическа професия с нарастващо значение в съвременното общество. Това нарастващо значение идва от факта на увеличаващата се маса от хора, които живеят в конфликт с обкръжаващата ги социална среда - (1) или поради бедност и липса на добра житейска перспектива, и съответния риск от деградиране; (2) или поради отдаване на престъпност и девиантно поведение, и риска от обществена санкция и изолиране; (3) или поради неиздържане на засилващия се стрес и развиване на истеричност и остра конфликтност, както и обратно изпадане в апатия и депресивност; (4) или поради усвояване „ценностите” на агресивния индивидуализъм и алчно потребителство, което води до бездуховност, до паразитизъм и до противопоставяне на „обикновените” хора; (5) или болезнено неприемане на „новия морал” в обществото с неговото вторачване в парите и вещоманията, с неговото равнодушие и жестокост към ближния, с разпадането на семейството, страхът за бъдещето на децата и призракът на самотата. При всички тези случаи засегнатите индивиди-личности, съответните групи или общности са в риск: (1) от социално изолиране и санкциониране; (2) от напрегната конфликтност със средата и институциите на обществото; (3) от ответно обществено дискриминиране; (4) от натрапчива мисъл и усещане за ненормалност на живота. А такава ситуация ражда личностни кризи, емоционално-психична нестабилност и патология, ражда насилие, превръща хората в жертви, образува нарастващи групи и слоеве от населението в социално слаби, в маргинализирани и отхвърлени, в изпаднали в изолация. Това именно е и масовият контингент на социалната работа, която цели: (1) подпомагането на такива личности, групи и общности; (2) тяхното адаптиране и реинтегриране; (3) промяната на рисковия им манталитет; (4) както и създаване на социални умения за труд и участие в обществено значими и полезни дейности. Щом социалният контингент се разраства, то и професията на социалната работа все по-осезаемо става и ще става: (1) необходимо лекарство за овладяване на тези социални заболявания; (2) необходим посредник между своите клиенти и обществото; (3) предпазител, който намалява и контролира опасността, която идва от страна на девиантните, изолираните, асоциалните към така нар. „здрава” част на обществото. В този ракурс социологията дава общите параметри на процеса на поляризация в обществото, характеризира генезиса и мащаба на социалните групи и слоеве, които изпадат в рискова ситуация, съответно се деформират и се превръщат или в безпомощни, или в пряка опасност за останалите. Социологическата теория - за социалната стратификация и вертикалната социална мобилност, за съотношението между елитите, средните класи, ниските класи и аутсайдерските слоеве, за устойчивия обществен ред или обратно за нарастващия хаос и аномия - е важно теоретично и методическо знание, от което социалната работа придобива обща перспектива. Чрез социологията в рамките на реалната обществена система ясно се вижда предназначението и конкретните задачи на професията социална работа, на мрежата от нейните институции - държавни, общински, граждански. В този ракурс може да се изработи ясен системен социологически критерии за общата ефективност на социалната работа в рамките на държавата и обществото като цяло. Дуалистичния поглед към хората в нужда - в търсене на равновесие Дуалистичният поглед към хората в нужда при социална работа е едно от нещата, които най-трудно се научава и след това успешно да се прилага в практиката. Става дума за вече споменатото съвместяване между помагане и нормиране, между емпатичност и ресоциализиране, между желанието да помогнеш на човек в риск и нужда, и заедно с това задачата да представляваш закона, морала, институциите. Социалният работник се оказва посредник между два полюса, и нито един от тях не е редно да бъде изключен. Защото, ако това стане, се изпада в крайностите (1) или на сантименталното вживяване и ставане зависим от случая, (2) или обратно на бюрократичността и формализма. Дуалистичният подход в социалната работа едновременно казва, че хората: първо, са автори на своята житейска съдба, имат грижата и отговорността за нея. Законът ясно казва това - дори в криза и немощ всеки трябва да продължава да полага усилия за собственото си благополучие, в частност за преодоляване на своята криза, за надмогването на риска сред конкретните житейски обстоятелства. В този смисъл хората са и трябва да бъдат субекти на и във своя живот и съдба. Само в крайни случаи на физическа и психическа безпомощност е редно да се излезне извън това правило; второ, са повлияни от силите извън тях, могат да бъдат дори жертви на тези външни сили. В този см. те са обекти на социални действия, са ощетени и жертви в конкретни ситуации, оказват се с отнети възможности. Но това означава да се търси яснота за конкретните мотиви и цели, под които се извършва социална работа. Защото и с нея може да се злоупотребява. Още повече, че най-често се работи с хора, които са обезсилени, които са в криза и лесно манипулируеми, които са загубили своята самостоятелност и злонамерено могат да бъдат поставени в зависимост. В първия случай социалната работа цели овластяване на хората в криза и риск, активизирането им, научаването им за ефективна дейност и общуване в конкретна социална среда и обкръжение. Във втория случай социалната работа цели подтискане и пренасочване на външните заплахи и негативни сили, или тяхната собствена промяна - за да спре радикално негативното им действие. Става дума за социални промени, които предизвиква социалната работа - в интимните референтни групи (семейство, приятели, интимни партньори), в деловите референтни групи на личността (колеги, съседи, възпитатели, контролиращи го служители и специалисти). Тук социалният работник е „адвокат” и представител на нуждаещия се, стреми се към продуциране на съответни промени в средата му, в съответните групи, общности и институции. А те са: семейството, общностите по принадлежност, организациите на участие, институциите с власт и въздействие, правителството и официалните администрации, законите и официалните норми, политиката и политическите влияния. Социологията дава ориентири за удържането на тези две противоположности в практическата социална работа. Първо, като дава съответната системна и организационна култура на социалните работници и второ, като ги учи на „диалектическо” мислене - напр. че няма граждански права извън императивите на обществените отговорности, че не може да има пълноценна изява на индивида извън обществените дейности и групи, че конформизмът не изключва съхраняване на индивидуалното, а лидерството не може без първична доза конформизъм, и др.под. Социологията дава методически инструментариум
Създават професионално и гражданско самочувствие у социалния работник. На първо място, че професията е обществено все по-потребна - рисковите контингенти се разрастват, хората в риск се увеличават, социалното подпомагане се увеличава, следователно нараства работата, която следва да се върши. Още, че социалните дейности се развиват институционално, законово и кадрово - поради осъзнаване на значимостта им от страна на обществеността и от властта, поради необходимостта им в условията на демокрация и европейски стандарти. Още, че това е модерна професия - като практически синтез между теория и методи от няколко фундаментални науки (психология и педагогика, демография и статистика, макроикономика и мениджмънт, етика и право, а социологията дава логиката на техния синтез, на общата координатна система за оценка и прогнозиране). Още, че професията и социалните дейности ще разполагат с все повече ресурси за своята ефективна работа. Това е неизбежно, както доколкото България приема законовите стандарти в социалната сфера от ЕС и САЩ, така и доколкото държавата ще бъде принудена на инвестира много повече в сферата на социалните дейности поради нуждата от охранителен и буферен механизъм срещу увеличаващата се маса от маргиналност и антисоциалност, загуба на голяма маса от трудовите ресурси, похабяване на рисково голяма част от младите поколения. Разбира се, обосновката на социалната нужда от професията сама по себе си не е достатъчна. За да стават нещата бързо и удовлетворително, е необходима и социална инициативност от страна на социалните работници и на професионалната им гилдия. Социална инициативност при работата по конкретни случаи. Но и социална инициативност за натиск върху законодатели и властови институции, за да бъдат предизвикани прогресивни промени в законодателството, в институционалната практика, в социализацията на мисленето на много други професии - доктори, юристи, адвокати и съдии, полицаи, администратори и чиновници, икономисти и бизнесмени, дори психолози и психиатри. Но за да има инициативност и пробивност в практиката, преди това трябва да има самочувствие. Убеден съм, че съвременният социален работник може да гради своето лично и професионално самочувствие не само върху практическите си умения и опитности, но и върху едно солидно теоретично и методическо образование. По този начин специалистите от други институции и сфери ще бъдат респектирани при съвместната им работа със социални работници. Сега са твърде чести проявите на пренебрежение и дори на агресивно отхвърляне на социалните работници и тяхната специална компетентност и възможности - от страна на медици и педагози, на администратори и юристи, на полицаи и журналисти. Сега социалните работници знаят, че им трябва комуникативна култура при работата с клиенти. Но още по-висока комуникативна и организационна култура им е нужна при представянето и рекламирането на своята дейност, при координирането и сътрудничеството с други институции и професии. Иначе социалната работа се самообрича на маргиналност и самозатваряне. А това в тази професия е недопустимо. Самите социални работници имат задачата да пробиват сегашните бариери и похлупаци от недоверие и подценяване от страна на другите. А за това им трябва подготовка, образованост, лично самочувствие. Едно от оръжията е социологията и социологическият начин на мислене. Убеден съм в това. НОВАТА икономическа социология – преоткриване на системния подход Когато тук става дума за нужда от системен и по същество социологически структурно-функционален поглед следва да се отбележи, че този подход и разбиране не се споделя от много икономисти, дори не от всички макро-икономисти, за които би следвало да е органически присъщ. Това понякога става пречка при реализиране на надеждни интердисциплинарни изследвания и адекватни анализи на текущи процеси, както и за съответните точни икономически и обществени прогнози. Благой Колев кратко и ясно систематизира двете основни ориентации сред съвременните икономисти: ортодоксални, които разглеждат икономиката самà по себе си, откъсната и независима от културата, от социалните структури и възпроизводство, от другите сфери в системата на обществото; и другите – с по същество социологизирана ориентация, които разглеждат икономиката в органичната среда на културата и човешките общности, в общата нормативна и институционална мрежа и йерархии в обществото. „Печалбата, производителността на труда, модернизацията и икономическото развитие не се влияят само и единствено от наличието на капитали и пазари, труд и суровини, материали и технологии. Не по-малка е и ролята на редица неикономически фактори – обществени норми и вярвания, психологическа мотивация, властнически връзки и особено културата... През последното десетилетие (визира 90-те години на XX век – М.М.) има ренесанс на изследванията, които доказват изключително голямото влияние на културата върху икономическото развитие.”<2> Това е фундаментален въпрос, дефиниран още от Макс Вебер, след него от автори като Даниел Бел или Вернер Зомбарт. Въпрос, който не може да бъде пренебрегван теоретически и практически в нашето съвремие. В икономиката се вливат и участват много „елементи на жизненото поведение”, които се формират и лимитират в другите обществени сфери, и които не може да бъдат игнорирани. Класически е анализът на протестантството, но не като религиозна доктрина, а като формиращо подходящ социален характер, трудови и граждански добродетели, рационална стопанска етика.<3> През последните три десетилетия този социологизиран подход набира сила. Институционализира се като „нова икономическа социология”. Постепенно става доминираща парадигма. Категорична е тезата на Марк Грановетер (1985), че „поведението на икономическите субекти и институции е толкова ограничено от текущите обществени отношения, че е печално недоразумение те да се мислят като независими”, да се мислят и представят като атомизирани индивиди. В този смисъл утилитарната традиция, вкл. класическата и неокласическата икономика, която постулира, че икономическите субекти действат рационално и минимално са повлияни от обществените отношения, интересувайки се единствено от своя егоистичен интерес и действайки рационално, следва да отстъпи място на теорията за „вградеността”, за влиянието на обществените отношения, за зависимостта на икономиката и икономическата ефективност от тях. Така тя би се освободила от „идеализирането” на икономическите процеси и от статута си на „мисловни експерименти”, които се оказват откъснати от практиката. Продължавайки своята теза, Грановетер постулира, че икономиката трябва да бъде социализирана, че нормалната ситуация е икономическият живот да е потопен в обществените отношения и да зависи от социалния контекст, а не обратно. „Плодотворният анализ на човешкото действие изисква да се избягва атомизацията. Тя е имплицитна за теоретичните крайности... Актьорите не се държат и не вземат решения като атоми, извън всякакъв обществен контекст, нито пък робски се придържат към сценарии, писан от някого за тях... Техните целенасочени действия са вплетени в конкретни обществени отношения.” Над бизнес отношенията, които свързват фирмите, се „наслагва гъста мрежа от обществени отношения”. Те имат не само икономически цели, но и цели заради социалното одобрение, за постигане на статус и власт. Освен рационални съображения и избори, влияят и ирационални нагласи и емоции. В този смисъл „в изучаването на икономическия живот не само има място за социолозите, но и тяхната теоретична и изследователска перспектива е спешно необходима.”<4> Опит за цялостно представяне на новата икономическа социология прави Ташо Пачев в едноименната си книга.<5> Тук се изкушавам да предложа един по-обобщен коментар. Тезата на Грановетер по същество не е оригинална. Неговата безспорна заслуга е, че реанимира един основен и класически системен принцип от социологията (макро- и микро-социологическата традиция от 40-те – 70-те години на XX век, както и по-назад, до Макс Вебер, преди него до Карл Маркс, до началото на холизма като методологическа ориентация в социологията). Нека тук споменем авторитетното име на Пиер Бурдийо, който, размишлявайки за понятието „социален капитал”, го дефинира като „действителен и потенциален ресурс” за значима дейност, вкл. за икономическо предприемачество и ефективност, който идва от включеността в „трайни мрежи” и „отношения на взаимопознаване и взаимопризнаване”, което става поради „принадлежност към групи, като съвкупност от агенти, които не само имат общи свойства, но и са обединени чрез постоянни и полезни за тях връзки”. Това е постулирано от Бурдийо поне 5 години преди Грановетер.<6> Нужно е да се припомни, че принципът за системна връзка и за зависимост от социалния контекст – в йерархичен и мрежови план, е основополагащ в макро-модела „социологическа структура на обществото като система” (България, 1965). Изобщо това бе основополагащ принцип и подход в социологическата мисъл и изследователска практика от 60-те – 80-те години в България. Още по-назад това е имплицитно заложено и в структурно-функционалния модел на Толкът Парсънз от 50-те години (САЩ), както и в интердисциплинарния подход на Франкфуртската школа, в системното мислене и подход на Маркс и марксистката традиция като цяло (от средата на XIX век до 80-те години на XX век.<7> Грановетер реанимира този подход и го актуализира в западната икономическа и социологическа мисъл, изобретявайки новия термин „вграденост” (embeddedness). Като навременно усилие да се излезе извън и над ограничеността на утилитаризма, на класическите и неокласическите икономически теории. Те постулират методологически индивидуализъм, фетишизират рационализма на атомизирания инициативен играч в свободния пазар. Това е надмогване на ограниченост, схематизъм и неефективност, която е подобна на подмяната, чрез която втората теория на „научния мениджмънт” за „човешките отношения” през 30-те години на XX век измества и замества предхождащата теория на Фредерик Тейлър от началото на века (Виж последната представена тук книга на Нейоми Клайн). ------------------------------------- <1> М.М.: Тук заимствам пример от: Антъни Гидънс. Социология. Прозорец, С., 2003, с. 8. <2> Колев, Благой. Култура на предприемачеството. С., 2002, с. 13. В социологическата традиция на Макс Вебер – не само при търсене на фундаментални културни, религиозни, социално-психологически, характерологични фактори за възникването на капитализма като цялостна и органична обществена система именно в Западна Европа (въз основа на калвинизма, протестантството, пуританството и енергията на рационалния индивидуализъм), но и като „обществена икономия”, която отчита взаимната връзка и зависимости между икономиката и останалите обществени сфери, така нар. „икономически релевантни феномени”. Тезата на Вебер за „духът на капитализма” въз основа на „протестантската етика” и „пазарния характер” се оспорва от някои автори през последното десетилетие. Но при всички случай тя остава социологическа класика с голяма степен на валидност. <3> Виж Колев, Благой. Пак там, с. 13-36; Виж Филипов, Димитър. Медийната революция... <4> Виж Грановетер, Марк. Икономическо действие и социална структура... С., 1999, с. 183-184, 185-190, 213-217. <5> Пачев, Ташо. Нова икономическа социология... С., 2007. <6> Бурдийо, Пиер. Социалният капитал... С., 2003, с. 69. <7> Виж Мирчев, Михаил. Текстове 2. Покана за социология... С., 2007, с. 289-368. Обратно към началото |
Национална конференция