|
нови възможности и благо или източване на човешкия ни капитал 
В страданията на една наранена нация се ражда мъдростта. Разбира се, ако преди нея се събуди инстинктът за самосъхранение и набере нова сила чувството за самоуважение, достойнство и воля за добро общо бъдеще. Преходът от един вид към друг вид общество, който бе реализиран през последните две десетилетия в България, за мнозина се оказа наистина страдание. Поне за 70% от населението, които обедняха практически до 2-3 пъти. Голяма част от тях се декласираха, изпуснаха своето лично и гражданско самочувствие. Оказаха се безпомощни да дадат на децата и внуците си желаната стартова позиция и ги изоставиха сами да се борят в агресивната среда на новото общество – някои близо до тях, пред очите им, други – поели някъде далеч в чужбина. Страдание поне за 40% от хората, които не успяват да се адаптират към новата обърната ценностна система, поддават се на натрупващия се стрес, висока депресивност и емоционално-психична лабилност. Поне за 30% от младите поколения, които не намират позитивни образци за подражание и изграждат жизнения си път чрез девиация и аморалност, чрез бруталност и криминалност, чрез фетишизиране на парите и консумативността, което води до духовно примитивизиране и празнота. През тези преломни две десетилетия ние, българите, българската нация, като че ли изпуснахме именно своята народна мъдрост. Сега за пореден път изтече едно преходно време за трупане на мъдрост чрез хаотични опити и грешки, чрез проверка на практика на новите идеологеми, илюзии и цивилизационни митове. 22 години преход стигат. Дойде време отново да помъдреем като народ и нация. За да можем сами да се спрем по пътя на саморазпадането и самообезличаването. Трябва да намерим сили в самите себе си, за да го направим. Да открием своя си начин да го сторим – при съвременните геополитически и икономически реалности. 
Безспорно включването в ЕС носи много нови позитивни възможности, но същевременно носи и рискове за България и българската нация. Възможностите са преди всичко по линия на: (1) по-свободен достъп до технологии и научни постижения; (2) по-широко пространство за интелектуален контакт и обмен в експертни и професионални мрежи; (3) принуда да бъдат усвоени модерни законови, административни, организационни норми на публичен живот и политика, комуникация и общуване, на съвместен бизнес и дейности; (4) облекчаване на пътуванията, избора и промяната на месторабота и местоживеене; (5) чувство за пълноценно гражданство в голямото европейско цивилизационно пространство. Но наред с възможностите вървят и рисковете: (1) България да бъде обезличена като национална и суверенна държава, да бъде маргинализирана като значима държава не само в ЕС като цяло, но и сред Балканите; (2) българската нация да бъде разтворена и също обезличена, да се стопи количествено наполовина, фатално да застарее и залинее; (3) държавната територия да бъде смъкната в ранг до икономическа периферия с масова относителна бедност, която травмира голяма част от населението; (4) държавните и националните ни елити да изгубят способност за суверенност и да действат само като субелити на западни елитарни групи или на глобално-корпоративни структури. 
Новите възможности идват по линия на общите демократични стандарти, прилагания паритетен принцип, стимулите за индивидуална инициатива и пробивност, по линия на наддържавните форми за гарантиране на права и получаване на защита и сигурност. Проблемът тук е, че правата и възможностите не се ползват автоматично, а само ако отговаряш на изисквания и цензове, само ако ти е изрядна бюрокрацията и документацията, само когато си спазил сроковете, само ако си влязъл в стандарти и доминираща парадигма, в края на краищата – само когато си конкурентен, по-добър, когато си изпреварил и си по-убедителен. Това е особено валидно за така нар. „нови страни” в ЕС, които са очевидно по-малко равни сред равните, които реално са частично дискриминирани.<1>Последното е особено валидно за България, която стана негативно изключение като обект на засилен мониторинг и тежки финансови санкции, на преднамерен негативизъм (други страни, не по-малко заслужили санкции, са били и продължават да са пощадени). Периодично срещу нея се разпалват стигматизиращи медийни и политически кампании (като във Великобритания, Германия, Франция, Италия). Много от европолитиците вече усвоиха спрямо нея назидателно-наказателен маниер при говорене и съветване – упражняват се в публична строгост и показна принципност. По принцип при демокрацията правата ги имат всички, но ги ползват само някои – онези, които могат да се преборят за тях или имат конкретен ценз. Такава е практиката. Европейската демокрация не прави изключение. Ние, българите, ще можем фактически да се възползваме от новите възможности, само ако влагаме два пъти повече конкретни усилия, ако в конкуренцията сме по-добри, ако проявяваме повече активност и последователност. А всичко това не става без човешки капитал, без подготвени и мотивирани хора, без личностен заряд и упоритост – на отделните хора и семейства, на специфични групи и общности, на конкурентни професии и съсловия, на народа и държавата като цяло. Не става и без патриотизъм при всяко общуване и работа с европейски институции, политици и експерти, администратори и бюрократи. В това проблемно и аналитично поле, за съжаление, сега има ясно очертани три практически дилеми:
В икономически и социален, в демографски и цивилизационен план това са три фундаментални риска относно реалното ниво, на което България и българите ще бъдат включени и ще успеят да се интегрират в общоевропейската икономика:
От едната страна на дилемата, на съответните цели и ресурси, стои високо качество на човешкия капитал: (1) висока обща образованост и културност на населението, голям дял на високо и модерно образовани специалисти, с висока квалификация и мотивация, с творчески заряд и способност, с богато обезпечаване на труда, контактите и реализацията; (2) добре действаща система за фундаментална наука, широки и ефективни мрежи за приложна наука и внедряване, за рационализации и патентоване; (3) здрави хора със здрав дух, в среда с поносим стрес и достатъчно ниво на сигурност и стабилност; (4) обществено уважение, престиж и авторитет за знаещите и можещите, за производителните и обществено-плодотворните хора, ръководители, специалисти, учени, творци; (5) университети, които освен добър занаят дават и развита мисловност и творческа амбиция, освен прагматични знания и умения дават и фундаментална научна подготовка и творческа способност; (6) институции и корпорации, които надскачат своя тесен бюрократичен и бизнес интерес и влагат социални инвестиции за общественото здраве, за науката и изкуството, за спорта и природата, за хуманната среда на живеене; (7) семейства и институции, училище и университети, обществена среда, която наред с прагматизма в ежедневието удържа и високите ценности на народностната традиция, на историческото достойнство, на автентичната българска култура и националните конкурентни предимства. От обратната страна на дилемата стои ниско и изоставащо качество на човешкия капитал (lack of social capital): (1) голяма маса малограмотност и социално изключване, наред с износ на интелектуален човешки ресурс и капитал; (2) отказ на държавата от развиване на фундаментална наука, оставането й тя да си отмре по инерция или просто бива закрита, критично свиване на научната и изобретателската интелигенция, съзнателно маргинализиране и обругаване на учените и интелектуалците като обществени авторитети; (3) травмиране на масовата психика с прекомерен стрес, несигурност и страхове, обърканост и негативизъм, с епидемиологично разпространение на всякакви болести и деформации – не само на тялото, но и на емоциите и духа; не само на психиката, но и на ценностите и социалните рефлекси; не само на човека, но и на общностната му среда; (4) преместване на ценностите към изкуствените потребности, към самоцелното потребление и хедонизма, към бруталността и силата, към цинизма и вулгарността, към модите на алтернативните малцинства, към снобизма и парвенющината; (5) деинтелектуализация на обществения живот, на властта и елитите, вкл. на училището и университетите, маргинализиране на интелигенцията; (6) разпадане на националното чувство, на уважението към българската история, към достойнството на държавата, към културната автентичност. За да има работеща демографска и възпроизводствена стратегия е нужно ясно, актуално и перспективно формулиране на целите: Това е особено важно да бъде направено в три основни документа: (1) Национална доктрина; (2) Стратегия за национална сигурност; (3) Стратегия за демографско развитие и възпроизводство на населението, трудовите ресурси и нацията. Целите следва да са ясни, иначе не е възможна работеща стратегия на държавата. Въз основа на реалистична, многостранна и същностно задълбочена преценка на реалното обществено състояние, на фактическите демографски и социални инерции, на комплекса от обективни и субективни, на външни и вътрешни фактори. Целите следва да са и с ясно артикулирана мисия, за да бъде експлицирана конкретната полза за съвкупния интерес на народа, българската нация, за историческата приемственост в българското общество и държава. Следва еднозначно да се каже, че стратегия, която не се базира на високи ценности и не формулира своята мисия, се самообрича на частичен ефект или просто на неуспех, на технократизъм и отместване към финансови и материални палиативи. Тук фундаменталните въпроси са два: Колко население на и в България? 9-10 млн., за да има равновесие между България и съседните страни. За да има равновесие между населението и мащаба на територията, с природните и климатични й ресурси, с ресурсите й за земеделие, туризъм и общо за една съвременна европейска икономика. Или някакво остатъчно население от 5-6 млн., за да оцелеем като нация и държава, макар и трайно маргинализирани и с понижена значимост? Какво население? Като етно-народностна и национална структура? Като образователно-културна и цивилизационна структура? Като професионално-трудова и производителна структура? Като жизнено и активно, вкл. за съхраняване на своята идентичност и историческа традиция и достойнство – население, което умее да се преборва за своите права и исконни интереси? Или като апатично и безидейно, депресирано и самостигматизиращо се население, което предпочита да хленчи пред някой „голям брат” и да се самобичува? В отговора по тези въпроси или при тяхното заобикаляне има ясна идеологическа, политическа и практическа дилема. Моето гражданско пристрастие е към формулата:
Още, да се върне самоуважението на българите – за да се позитивира общностната принадлежност. От народностното и национално самоуважение естествено би се раждала лична мотивация за деца, повече деца, за семейство и брак, устойчиви семейство и брак, за родово и народностно възпроизводство. Това би било генератор на нужната демографска и народностна активност и причастност. Инстинкт за самосъхранение, възвърнато самоуважение и национално достойнство – това всъщност е мотивационният извор, гражданският ресурс за ново възраждане на българската народност и нация, на българската държавност. В условията на сегашната световна криза изненадващо се заговори за „икономически патриотизъм” (февруари 2009). По аналогия можем да заговорим и за демографски патриотизъм, дори за демографски национализъм. Европа като цивилизационна зона има крещяща нужда от това, България – още повече. Съседните народи дават ясни примери за такъв демографски патриотизъм. ----------------------------- <1> Сега в ЕС не рядко се оказва, че се прилага двоен стандарт – малките са ощетени. Точно това два пъти бе „препъни камък” за приемане на Европейската конституция, през 2004 и особено отчетливо през 2007 г. Реалната линия на неравенство между старите и новите страни в ЕС, между големите и малките членки, съответно между централи-зирания свръхбюрократизиран макродържавен вариант и връщането към общностната идея за „Европа – съюз на нациите”, очевидно се задълбочава и ражда все по-видими конфликти, често и скандали с трудни решения. Всъщност ЕС е изправен пред дилема. България също ще бъде принудена да се само-определи за кой вариант на съюза ще лобира, ще се бори, ще търси съратници. Обратно към началото |
Национална конференция