|
ОБЩЕСТВО И ПОЛИТИЧЕСКОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО - СОЦИАЛНА МОБИЛНОСТ В ЕЛЕКТОРАЛНОТО ТЯЛО. ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ ЗА 40-то НС, 25 ЮНИ 2005 Доц. МИХАИЛ МИРЧЕВ Това бяха НАЙ-ТРУДНО ПРОГНОЗИРУЕМИТЕ избори Резултатите от тези парламентарни избори бяха най-трудно прогнозируеми от нас изследователите. В толкова динамична предизборна среда досега не сме работили. Дори през 2001 год. ситуацията бе много по-лека, защото "изненадата" бе едносубектна - Симеон, завръщането на Царя. А сега "изненадата" бе многосубектна и многоизмерна - левицата докъде ще стигне във възхода си, НДСВ ще удържи ли "успеха си", десните доколко ще се самоизядат, ще се появи ли нова алтернатива отново на всички основни играчи? Имаше риск БСП-КБ да не удържат високия си рейтингов процент - (1) както поради умората и дори раздразнението у избирателите от близо 1-годишното повтаряне до втръсване, че БСП са предопределения победител; (2) така и поради прекалено окултурената и блага кампания (евфемистично се нарича "позитивна" кампания), без острота и категоричност дори в последната фаза; (3) и най-вече поради задушаващата братска прегръдка от страна на ДПС-Доган през последната седмица. В края на краищата рискът се случи - БСП загуби поне 200 хил. готови свои гласа. (Такъв срив и загуба на гласове се случи само още веднъж - 2001 г. преди 1-ви тур на президентските избори, Петър Стоянов само за 7-8 дни загуби над 300 хил.гласа). Имаше риск НДСВ да се окаже надут балон в рейтингите и да получи наказателно оттегляне от вот - (1) заради арогантността на своите министри; (2) заради очевидно многото държавни пари, харчени за партийната кампания; (3) заради приватизационните скандали и международните санкции върху тях в периода на самата кампания; (4) поради неизпълнените предизборни обещания за бързо повишаване на масовия жизнен стандарт и за връщането на моралността в политиката. И този риск донякъде се случи - НДСВ не загуби много от потенциала си вътре в страната, но не получи практически нищо от очакваното от чужбина. Имаше риск ОДС/СДС да пропаднат до процент, не просто унизително нисък за една месиянска десница (за каквато те се самообявяват вече поне 8-10 години), но и да пропаднат под процента на ДСБ-Костов, който като стигматизиран успя да се възроди, да изработи свое открояващо се политическо лице и събра ресурс, за да извоюва отново лидерската си позиция сред десницата. Това формално не можа да стане, но беше само на крачка. А в моралния смисъл мисля, че се реализира. Имаше риск ССД-Софиянски да изпаднат от играта. Така катастрофално му се сриваше рейтингът в София. Софиянски го спаси провинцията, тамошната митология за него, която много бавно отстъпва място на реализма. Ситуацията му бе подобна на изборите за трети мандат в София от 2003 год., когато фактически го избраха неелитните квартали, хората от села и градчета, които отскоро са се заселили в София, по-лесно подкупните граждани от низините и гетата. Рискът този път не се реализира. Софиянски фактически бе спасен от ВМРО и БЗНС-НС, които имат своите стабилни структури и малък, но надежден електорат. Имаше риск Новото време да не успее - (1) въпреки огромното си самочувствие, амбиция и претенции; (2) въпреки скъпата и разточителна кампания; (3) въпреки опита им агресивно да хванат младежки и предприемачески слоеве след електората. Е, те не успяха. И с това демонстрираха, че все пак гражданското общество има верни инстинкти за паразитизма в политиката и понякога го изрязва още от корен. Имаше риск ДПС да загуби част от гласовете и процентите си - притиснати и от държавата и новите процедури за гласуване, и от коалиционния си партньор НДСВ, и от уж изплъзващите им се изселници в Турция, и от ДСБ и БСП, които имаха шанс да привлекат част от етническия турски електорат. Стана обратното, ДПС рязко наду своя процент. И така фактически победи държавата - (1) която се огъна пред автобусите с докарвани от Турция избиратели, излизащи и връщащи се през границата в самия изборен ден; (2) която допусна безконтролно издаване на бележки за гласуване на друго място, така че да се гласува не два пъти, а по три-четири пъти; (3) която не реагира на наглостта десетки автобуси да бъдат конвоирани и докарвани дори в центъра на София, за да гласуват с бележки в повече от една секция; (4) която не реагира на публичното подкупване на цели квартали и махали, и принуждаването им да гласуват; (5) която допусна ДПС успешно да прихване значителни части от българските цигани и от българо-мохамеданите, при това в райони, в които те досега не са имали електорат. ДПС рязко наду своя процент след като си върна директната подкрепа от страна на държавата Турция, която направи невъзможно изселниците в Турция да гласуват за друг, и която подпомогна масовото автобусно преселение на гласоподаватели от Турция в България. Таблица: Реални електорални дялове Имаше риск да се появи нов Спасител - повтарящ номера на Симеон от 2001 год. или дублиращ го, за да бъде съхранен самият той за президентските избори. Или риск да се появи нова политическа формация, която агресивно и неприятно за "старите" играчи да им отнеме територия. Първото не стана, но второто стана с гръм и трясък. Атака - (1) въпреки медииното премълчаване; (2) въпреки скриването до последния момент от братята изследователи; (3) въпреки масовото неверие, че това е възможно - спечели четвърта позиция, надмина десните, стана изведнъж "балансъор" в 40-то НС, поне "граждански говорител", чиято уста не може да бъде затворена. Трудността на прогнозата идваше не от трудността да се предвидят вариантите за всяка от горните плаващи величини. Трудността идваше именно от многомерността на тази навързана система, от разместващите се пропорции между тях, в частност от неяснотата кои и колко ще пропаднат под 4-процентната бариера. А скритата трудност бе да се прогнозира: Как електорално и политически ще реагира новата социална стратификация на обществото? В какви политически структури ще изкристализират бързо развилите се процеси на поляризация и на фактическо скъсване на социалната връзка между новите елити (значителна част от тях), от една страна и от друга - големи части от средната класа и в особено болезнена форма скъсване на връзката с низините и изтласканите в изолация. Изборите на политическото ОЦЕЛЯВАНЕ или РЕАБИЛИТАЦИЯ. Но и отново избори в ТЪРСЕНЕ на нови субекти Тези избори бяха избори на възходящите политически сили: > БСП и левицата. За тях това бе и реабилитация: (1) в качеството им съвременни и дори модерни политически сили; (2) в качеството им демократични политически сили; (3) в качеството им на добре приети от страна на световните властови, политически и идеологически центрове; > ДСБ и Костов. З тях това също бе политическа реабилитация, излизане изпод похлупака на спомена за управленско-политическия им провал от 2000-2001 год. и от обвинението в корупция и властова злоупотреба от времето на техния мандат (1997-2001); > но както се видя - възход и на Атака. Не "неочакван", както благовидно се говори, а въпреки страхът, че може да се случи. Е, случи се, вече е реалност, с която никои не бива да си позволява илюзорния лукс да не се съобразява. Но тези избори огледално бяха и избори на оцеляващите политически сили: > СДС и Михайлова, "патентованите сини" и тяхната символична лидерка. Кризата им е очевидна след 2000-2001 год. Особено видима стана преди, по време и след местните избори в София през 2003. Тези парламентарни избори просто разголиха истината и заставиха СДС да търси спешно организационни и кадрови промени, за да се спаси от стопяване и разпадане; > НДСВ и Симеон също имаха задачата да оцелеят. Симеон като медиатор в цялото политическо пространство, и като псевдомонарх вътре във функционираща политическа демокрация, като масов мит за вълшебния спасител. НДСВ като особена поданическа формация, която има перспективата и вътрешно назряваща амбиция да се еманципира от Величеството и да се ситуира перспективно в политическата структура на демократичната държава. Успяха, като запазиха включеността си във изпълнителната власт и като съхраниха добри стартови позиции за Симеон пред президентските избори след година; > ССД и Софиянски. ССД като типична корпоративна партия с еднолично, почти "монархическо" лидиране. Формация, която фатално зависи от политическия образ и влияние на своя лидер, неговите възходи или падения. Стефан Софиянски като един от националните политически лидери след 1995-97 год., като един от символите на възникването на новите елити, като биографично чист - "либерално-син" днес въз основа на своята "фамилна антикомунистичност". Тези избори бяха и избори на алтернативите: > Царската партия в качеството си на алтернатива на демократичните партии; > ДПС - в качеството си на алтернатива на лоялните към българската държава партии; > Атака - в качеството си на алтернатива на политическия консенсус на Прехода. Двата ПОПУЛИСТКИ ПРОБИВА Тук следва да се добави нещо извънредно важно. В тези парламентарни избори бяха осъществени два популистки пробива: Първият, от НДСВ надясно - след 4 години мимикриране в енигматичния "център" и под псевдомонархическата шапка на "Негово Величество", НДСВ бе принудено да излезе на светло и да оповести истинската си същност - дясна формация, при това с определени белези на краен юпи-глобален-либерализъм, въпреки всички популистки национални обложки. НДСВ пряко атакува другите десни, "старите" десни, чрез оповестената цел да отнеме значима част от техния електорат. В качеството си на какво? В качеството си не просто на дясна формация, а на по-добрата дясна, на печелившата дясна, на перспективната дясна политическа формация в България. И това не бе просто ситуативен предизборен ход без продължение. Всъщност това бе началото на едно последователно усилие на еманципирането на НДСВ като партия: (1) от личността на Симеон Сакскобургготски; (2) от ДПС като другия извъндемократичен структурен елемент; (3) от приписването на леви характеристики, което вече се оказва неудобно; (4) и в края на краищата, усилие да се заеме ясна позиция в политическата структура на демократичната държава; Вторият, от Атака в радикално мислещото гражданско пространство - радикално мислещо в термините на български национални интереси, съхраняване на културна и държавна самостоятелност и национално достойнство, правене на компромиси под силата на световните фактори и "велики сили", но до границата на самосъхраняването и самоуважението. За 16 години Преход това гражданско пространство се разрасна извънредно много. Но от друга страна то остана някак извън основните публични политически сили. И точно в този смисъл Атака е политическо явление, което не е за подценяване и за отрицателско етикиране с патоса на идеологическа неприязън. Дори тази Атака бързо да се разцепи, да се стопи, да затъне в междуличностни скандали, дори лидерът и гражданският й говорител Волен Сидеров да затъне в екстремизъм и психична несъвместимост с демократичността, явлението "Атака" вече направи своя политически пробив, направи пробив в масовото съзнание, че такова нещо е възможно на практика. Така че при всички случаи Атака ще има продължение, или повторение, или превъплъщение, но вече не може да бъде върната в запечатаната бутилка. В този смисъл популизмът на Атака стана политическа идеология, която ще търси: (1) своите действени структури и мрежи от структури; (2) своите адекватни лидери; (3) своята норма на прагматизма. ДИНАМИКАТА НА РЕЙТИНГИТЕ до последния момент Трудността на прогнозата на тези избори дойде и от безпрецедентната динамика на рейтингите и на системата от рейтинги вътре в самата кампания. В началото на юни рейтингът на НДСВ изведнъж рязко започна да пада - първо бе паниката от това, но те бързо намериха противодействието: (1) смениха клипове и вида на кампанията си; (2) станаха директно агресивни спрямо лидиращите БСП-КБ; (3) самообявиха се за десни; (4) призоваха десните да не си хабят гласа като гласуват за топящите се техни досегашни партии. Към 15 юни Доган преодоля паниката си пред възможната загуба и излезе на сцената, демонстрирайки стабилно самочувствие и самодоволство, което се втвърдяваше до афиширана наглост. Върхът бе интервюто от вечерта на 23 юни. Евророма и Цветелин Кънчев две седмици преди изборите сякаш изведнъж потънаха незнайно къде. Кампанията им сякаш спря, медиите почти скрито отразяваха някакви остатъчни предизборни събития, всички фактически забравиха за фамозния Азис. Така бе предотвратена вероятността не само да се пръкне втора етническа формация в парламента, но и пряко да бъде конкурирана ДПС в ролята им на официален говорител на етническите малцинства и на такъв балансьор в държавната политика. Към средата на юни група от водещи изследователски агенции започна да регистрира бързо нарастващ процент на Атака, с допълнителна широка периферия. Не се осмеляваха да прогнозират влизането на Атака в парламента, но данни за това започнаха да се просмукват в медиите, както и да се сигнализира на предизборните екипи. Данните недвусмислено показваха, че Новото време електорално е локализирано на няколко места в страната и общо остава под бариерата. Започна силна обработка на масовото съзнание чрез 2-3 агенции, както и масирана скъпа медийна атака. Стефан Софиянски и двамата му партньори симулираха някаква активна предизборна кампания, но по същество бяха притихнали от страх дали падащият рейтинг на Софиянски ще завлече под бариерата и БЗНС-НС и ВМРО, или обратно - те ще извлекат нагоре своя партньор в криза и ще го съхранят политически. Таблица: Какво се случи в последния момент? И накрая, изборната седмица, вечерните интервюта на лидерите на основните партии - вторник, Сергей Станишев; четвъртък, Ахмед Доган. Това бяха съдбоносните точки на прихващане или отблъскване на онзи електорат, който до последния момент гледа-слуша-мисли-реално избира. При тези избори тази група избиратели бе безпрецедентно широка, от порядъка на 20-25%. Мисля, че именно в тази седмица БСП-КБ загубиха 150-170 хил. гласа. Обратно, ДПС-електоратът се стабилизира и мобилизира, по-специално нетурските компонент в него (български, цигански, българо-мохамедански). Атака пък подскочи поне с порядъка на 100 хил. гласа. През тази седмица вероятно е набъбнала и негласуващата група избиратели. Ако това не бе станало, избирателната активност щеше да бъде още по-висока. Изобщо, динамиката в тази предизборна кампания бе пример за обратното на твърдението, че "няколко седмици преди изборите електоралните групи се стабилизират и до изборите разместванията не са значителни". Това е твърдение на колеги-изследователи и изборни анализатори от предходните избори, което сега бе опровергано на практика. Тук е важно да подчертая, че в такава предизборна динамика неимоверно нараства ролята (респективно вината) на експертните екипи и на политическите лидери, които вземат решенията: (1) за вида на кампанията; (2) за стратегията и нейната тактика; (3) за конкретните средства, форми, прийоми. В тази кампания отличниците бяха ДПС-Доган - в последната фаза и Атака-Сидеров - през целия период. Донякъде успя НДСВ-Симеон - през втората половина на кампанията в страната, но не и в чужбина. В чужбина НДСВ фактически се провалиха - интересно защо, но този факт от изборите бе подминат от всички, и от медиите, и от анализаторите. Стратегически успя ДСБ-Костов. До средата печелеше БСП-КБ, но в края изпусна контрола. Другите десни излъчваха хаотичност и безпомощност. Това са мои пределно кратки, но мисля, достатъчно точни събирателни характеристики на отделните кампании. Висока или ниска ИЗБИРАТЕЛНА АКТИВНОСТ - разминаване между фактите и тълкуването Действителните гласове на тези парламентарни избори бяха само 3,65 млн. Това изглежда малко. И затова от изборите досега политици, журналисти и повечето анализатори в единен хор повтарят, и се вайкат, и натякват за "ниската" избирателна активност. Но защо на мен това ми прилича на изработване на удобна идеологема, а не на факт от изборите? Мисля, че избирателната активност сега е коректно да съпоставяме с тази от 1997 г. Не е коректно да я сравняваме с избирателната активност от 2001 г., защото тогава бе създадена извънредна ситуация от външни фактори - идването на бял кон на Спасителя Симеон тогава активизира принципно пасивни и негласуващи граждански слоеве. Също не е коректно да сравняваме и с периода преди 1994 г., защото дотогава действаше инерция от предишното общество. Сегашната избирателна активност, сравнена с онази от 1997 г., е само с 4% по-ниска спрямо избирателните списъци, но спрямо наличното население е едва с 2% по-ниска. А тогава, спомняте си, имаше атмосфера на еуфория при "свалянето от власт на комунистите на Виденов", еуфория от новото вземане на властта от "демократите", които този път имаха надежда да властват стабилно и дълго. А ако бъдем реалисти и отчетем активността спрямо наличното население, т.е. спрямо реалния обем на гласоподавателното тяло, то изведнъж се вижда, че активността е висока - 54,4% от избирателните списъци, но 69% от наличното население. Така че изводът е еднозначен: хората в България са високо политически активни, гласуват на парламентарни избори. И ако някой е недоволен от изборните резултати, то той няма основание да обяснява своя неуспех поради "пасивността на хората". Ако се сравним с избирателна активност в централно-европейски страни като Чехия, Унгария и Полша, или с основни западни страни като САЩ и Канада, Германия и Франция, Австрия, то ще видим, че нашата избирателна активност е в стандарта на средно висока активност. Таблица: Избирателна активност - гласуване за НС в България Неподвластните на идеологемата "ниска активност" могат да се вгледат в абсолютните числа. 3,65 млн. е малък брой избиратели, но не като процент, а като бързо намаляващо население тук в България, което има избирателно право. Това е въпрос на депопулация и разгръщаща се демографска катастрофа, а не на политическа апатия сред гражданите. Спрямо 1997 г. гласуващите са намалели с 607 хиляди. Но за този период гласоподавателното тяло в страната според основните избирателни списъци е намаляло с 493 хил. Ако тук отчетем и реалната емиграция - българите, които са в чужбина и които както се видя не гласуват - сега спрямо 1997 г. те са повече с около 500 хил.; самото Външно министерство оповести над 1,5 млн. гласоподаватели зад граница. Е, при такива пресмятания ще излезе, че сегашните 3,65 млн. гласували относително са повече от гласувалите 4,25 млн. през 1997 год. Това са фактите. Другото е: (1) или отказ да се изчисли преди да се оценява; (2) или просто лекомислие; (3) или целево производство на удобна идеологема. Избирателната активност от 3,65 млн. всъщност бе сравнително висока активност - и спрямо 1997 г., и спрямо западните демократични стандарти. На кого и с каква цел е удобно производството на идеологемата за ниска избирателна активност? Всъщност това е доста важен въпрос, на който си заслужава да бъде отговорено аналитично и задълбочено. Таблица: Избирателна активност - гласуване за НС в България ЛЕВИЦАТА, Коалиция за България, БСП - РЕАБИЛИТАЦИЯТА след краха от 1997 На тези избори БСП и левицата извоюваха своята горчива победа. Горчива, защото много месеци бе внушавано, че победата ще бъде почти абсолютна, а резултатът се оказа далеч по-нисък. Защото общо взето модерната и добре построена предизборна кампания и политическа реклама в последния момент издъхна - не можа да реагира бързо на тоталния натиск и новите факти в политическото сражение. Защото БСП след изборите бе поставена в ситуация да поеме цялата отговорност за изпълнителната власт, като реално значителна част от дивидентите на властта ще бъдат изсмукани от нейните партньори - НДСВ и ДПС. Но все пак чрез тази победа фактически окончателно завърши политическата реабилитация на левицата след краха от 1996-97 г. БСП отново има възможност да овладее значителни сектори от номенклатурите в държавната администрация, от държавните ведомства и цялата мрежа от публични институции. От всички тях нейните кадри бяха систематично и безкомпромисно измитани и изметени - директно през мандата на сините (1997-2001), и почти приятелски, но също систематично през мандата на жълто-турско сините (2001-2005). В този смисъл победата на тези избори дава практическа възможност на БСП и левицата не само да получат реабилитация, но и да се реанимират властово, икономически, психологически в масовото съзнание и психика. И точно това е истинската болка на десницата, която не само окончателно загуби своя монопол върху Прехода и Демокрацията, но сега е в ситуация да бъде изтиквана в периферията на държавата. Числата са показателни. Спря свиването на електоралното тяло на левицата. Обратно, сега те получиха плюс около 340 хил. гласа. Като дял това е близо два пъти повече от действителните гласове, и вече над 20% от наличното население. Ако се отчете естественото топене на възрастния инерционен електорат на БСП, то сега около 500 хил. души са се преориентирали към левицата. При това става дума за хора от средните и младите поколения, в най-активната и предприемчива възраст; става дума за хора, които градят своята лична жизнена стратегия вече в перспективата на една мислима и желана лява власт. Това са хора, които съвсем не се впечатляват от остатъчните истерични подвиквания на тема "бившите комунисти", "вездесъщите ченгета на ДС", "сянката на ужасния социализъм" и др.под. Таблица: Гласуване за БСП и коалициите й Именно тези нови 500 хиляди гласуващи за левицата днес са факт не само за идеологическото балансиране в нашето общество, но и за напреднала фаза на поколенческо, мисловно и психологическо обновяване вътре в БСП и в левицата като цяло. В този смисъл горчивата ситуативна победа (неочаквания снижен процент) е комбинирана със стратегическа победа в налагането на левицата като основен проевропейски съвременен властови център в страната. Оттук-нататък вече няма проблем за легитимността на левицата като пълноценен политически субект в съвременното общество. Проблемите в идентичността на БСП ще се пренесат вътре в нея по разделителната линия "либерална социалдемокрация - социалисти, които отстояват социалния обществен модел". ДЕСНИЦАТА пред призрака на оцеляването Десните в България, организирани в СДС и после в ОДС, бяха политическата сила на промяната на обществото от "тоталитарно" към "съвременно демократично" - по "евроатлантически" образец. От ноември 1989 до февруари 1997 г. силата им нарастваше, трупаха опит, самочувствие и легитимация, развиваха ресурсите си за овладяване на властта в страната. И това се случи след кризата на Жан-Виденовото правителство от есента на 1996 г. - на парламентарните избори през април 1997 г. Тогава ОДС на Иван Костов получи изработеното от десните съкрушително абсолютно мнозинство (2,2 млн. действителни гласа, 52,3% от гласувалите, 56,6% от полезните гласове, 30,5% от гласувалите по избирателни списъци и около 37% от реалните избиратели в страната). Това всъщност бе политическият апотеоз на антикомунизма като идеология, като пропаганда и като отнемане на властта от БСП на "бившите комунисти". Огледално, според дотогавашния двуполюсен-двупартиен модел на политическата система БСП пропадна до най-ниската си електорална точка (783 хил. действителни гласа, 17,1% от гласувалите, 20,1% от полезните гласове, 11,3% от гласувалите по избирателни списъци и около 13,5% от реалните избиратели в страната). През 1997-99 г. БСП бързо и систематично бе обезвластена и изтласкана от всички номенклатури - на цялата мрежа от държавни институции, от контролираните от държавата общински структури, от неправителствения сектор. Върху БСП - и като лидерска група, и като лоялна електорална маса, и като възпроизвеждащи се млади леви поколения - се стовари премазващия срам от претърпения погром (тотален погром, в сравнение с тактическото отстъпване на властта в края на 1990), както и страх от груби политически репресии. Десницата управлява първия цял мандат (1997-2001) - чрез почти тоталитарна концентрация на всички основни държавни и обществени власти. Имаше и самочувствието, че без особени проблеми ще спечели през юни 2001 г. втория си управленски мандат. Но въпреки логиката на двуполюсното политическо махало, тогава левицата още не бе застрашаващ противник - поради бавния процес: (1) на съживяването на структурите на левицата; (2) на изправяне гръб и самочувствие на БСП; (3) на пробив в медийната обсада и втълпените в общественото съзнание рефлекси на "антикомунизма"; (4) както и разчупване на пропагандното клише, че социалистите в България са само факт от миналото - и в този смисъл нямат значим ресурс в демократичното и европейското бъдеще на България. Да, но след този "успешен" десен мандат ОДС претърпя електорална катастрофа (17 юни 2001). Въпреки предизборно действащата държавна машина и въпреки почти тоталното пропагандно владеене на основните медии. ОДС-СДС-Костов се срина 2,5 пъти - тогава те получиха едва 830 хил. действителни гласа, 18,2% от гласувалите, 21,3% от полезните гласове, 12,0% от гласувалите по избирателни списъци и около 14,3% от реалните избиратели в страната. Това бе почти толкова оглушителен политически шамар върху десните от гражданското общество, колкото бе оглушителен през 1997 за левите. Самодоволно прокламираната "успешност" на десния мандат за една нощ се превърна в митология. Огледалото бе политическата алтернатива - на всички, вкл. на десните - Симеон Сакскобургготски: (1) с неговото бутафорно тогава НДСВ; (2) със символиката на спасител, които идва от отърве обществото от "политическата класа на Прехода". И ето сега, на парламентарните избори 2005, десницата не само че не преобърна нещата в своя полза, не само че не получи реванш, а пропадна застрашително до ръба на оцеляването. Защото се разпадна на множество конфликтуващи помежду си партии, които на изборите се бориха като три основни формации - ОДС/СДС, ДСБ, БНС (ССД, НС, ВМРО). Общо те получиха едва 50 депутатски места, по-малко от падналото от власт НДСВ (83 места). Получиха общо едва 704 хил. действителни гласа, 19,3% от гласувалите, 21,1% от полезните гласове, 10,5% от гласувалите по избирателни списъци и около 13,3 % от реалните избиратели в страната. Ако тези обобщени числа се разбият, както си му е реда, по основни партии и десни коалиции, то съответните проценти стават мизерни, плашещи, срамни. ОДС/СДС буквално се срина не просто до унизително нисък процент и малко депутати, но и до критичната точка, зад която алтернативната ДСБ на възкръсналия Иван Костов ще ги надмине: (1) и като процент; (2) и като престиж; (3) и като изгледи за добро бъдеще; (4) и като усещане за реално лидерство. Това всъщност е точката на разпадането на СДС като "дясната" политическа сила в България, като символ на "десния-прозападен-демократичен-пазарен преход" в България. Сега се правят някакви опити за оцеляване - и на СДС като формация, и на Надежда Михайлова като лидер. Успехът на тези опити обаче очевидно е под въпрос. ДСБ и Иван Костов са прононсираната дясна формация, която фактически след тези избори зае лидерското място в дясното. Формално те получиха, макар и с малко, по-нисък процент от ОДС-СДС. Убеден съм, че имаха реален шанс това да не е така и да ги надминат. Какво е обяснението на нереализирания потенциал? Мисля че те, заедно с БСП, са най-пряко ощетените от две електорални динамики, които се случиха в последните 5-10 дни преди деня на гласуването: (1) невероятната мобилизация на етно-турския електорат и предотвратяването на риска част от него да избере не ДПС, а ДСБ на Костов (вкл. части от турците изселници в Турция); (2) част от патриотично-националистичния български електорат (не ляв), който вместо за ДСБ-Костов се е отклонил и е гласувал за Атака, която бе много по-радикална в думите, постановките и исканията си спрямо ДПС. За мен е очевидно, че след тези избори ДСБ-Костов зае лидерското място в дясното, и го утвърждава, и ще натрупва потенциал. Но има едно крайно притеснително за тях "но" - в близко бъдеще те са без особени шансове отново да получат голям процент, толкова голям, че да станат доминираща политическа сила в България. В частност ДСБ и Костов са без големи шансове да преодолеят силата и доминацията на левицата. Това би могло да стане, но само ако самата левица отново не си произведе правителствена криза и пропадане, както през 1996-97 г. От друга страна, ДСБ и Костов са пред изключително трудната задача да надмогнат и удържалото се в добра кондиция и останало във властта НДСВ на Симеон (или НДСВ след Симеон). НДСВ преди и след изборите фактически се самолегитимира като "дясна", поне като "дясно-центристка" партия. С това бе разпръсната пропагандната мъгла, че тя е чист "център" и дори нещо-малко-някак си "лява" формация. Фактически, в условията на криза и полуразпад на СДС, вероятно предстоящата борба за дясното пространство ще бъде между НДСВ и ДСБ, а не между ДСБ и СДС. Това ще става по-видимо и недвусмислено след всяка нова стъпка към еманципирането на НДСВ (на остатъчната й лидерска група) - еманципиране от Симеон Сакскобургготски като персона, като символика и като негова възможност за намеса в реалните политически и държавнически решения. КАКЪВ Е ПРОБЛЕМЪТ на десните, какъв е коренът на злото, което ги сполита? Наистина, редно е да се запитаме какъв е проблемът на десните? Защо те извървяха такъв катастрофален път към разпадане, маргинализация и обезличаване? И продължават по него. По-видимият и по-лесният отговор е поради успеха в каузата на Симеон. Да, разпадането и елиминирането на десните е именно кауза на Симеон. За да може той да се намести чрез партийната си обложка именно в дясното пространство. Той в лявото няма какво да прави и няма да бъде допуснат в края на краищата. Реално политиката му през изтеклия мандат бе крайно дясна, крайно либерална. "По делата ще ги познаем" - по делата на любимите юпита Милен Велчев и Николай Василев, по делата на нужните придворни Пламен Панайотов и Станимир Илчев, по делата на доверените Бойко Борисов и Николай Свинаров, по делата на изтърпяния Соломон Паси и закриляния Валентин Церовски. Ще ги познаем в принципа на тоталната приватизация на тъмно, в манипулирането на външния дълг, в обезпаричването на общините, болниците и училищата, в утежненото данъчно облагане, в масовите мизерни доходи, в свиването на средната класа, в скъпите медицински услуги и лекарства, в скъпите учебници, в отказа да се правят социални инвестиции. Четири години Симеон и НДСВ пропагандно мимикрираха в "центъра", в царствената надпартийна поза на премиера и лидера си, в популисткото изчакване първо на 800-те дни, а след това на втория си мандат. Накрая, в хода на предизборната кампания (около 10 юни), притиснати до стената от заплахата да получат само около 10-12% от реалните избиратели, и да са с процент 2 до 3 пъти по-нисък от този на КБ/БСП, НДСВ рязко смениха тактиката и пряко се анонсираха като десни. Някои тълкуват този обрат като грешка. Аз казвам, че това бе естествен ход, когато се видя, че личната харизма на Царя не е достатъчна. И не само бе естествен ход, а и по същество това бе нещо демократично - доколкото като се обявиха за десни, те по същество влязоха в нормалната политическа палитра, наместиха се в класическото "ляво-дясно" позициониране. Четири години като управляващи НДСВ и Симеон реално бяха извън демокрацията, против демокрацията, подменяха я с някакъв псевдомонархизъм. В този смисъл предизборното им идентифициране с "дясното" бе акт на нормализиране. Разбира се, това е фатален проблем пред самия Симеон Сакскобургготски с неговите неприкрити монархическо-президентски амбиции. Но от друга страна това дава и реална плоскост на НДСВ да се еманципира от стария човек и да се опита да се трансформира от бутафорно средство в реална и устойчива партийна структура с определена социална база. Именно в тази си възможна перспектива НДСВ е главния опонент и дори враг на ДСБ-Костов. Развръзката между тях вероятно ще видим на следващите парламентарни избори, като ресурсите за нея ще се трупат преди това на близките президентски (2006) и местни избори (2007). По-трудно видимият и по-злепоставящият отговор е, че десницата е в остър дефицит на кауза. Не само че се разделиха на възраждащи се (ДСБ) и оцеляващи (СДС, ССД), но и радикално си загубиха идеализма-каузата-моралната привлекателност. Имаха ги, ползваха ги в началото на 90-те години, после през 1996-99 год. Но след това сами се напъхаха в чувала: (1) на алчната и самогенерираща се корупция; (2) на корпоративното изневеряване на социалния принцип в политиката; (3) на дребнавите лични интереси и амбиции; (4) както и на илюзията, че многото пари, цинизмът и пропагандното владеене на медиите могат да победят над гражданското общество и над все пак демократичните циклични механизми за оценяване и санкциониране на властите. Сега десницата продължава да полага усилия да спре процесите на роене и вътрешна дестабилизация (станали очевидни още на местните избори в София през 2003). Мото на тяхното публично говорене е така нар. "широко дясно обединяване". Нужният за това външен враг е отново налице и е ясно назован - (1) БСП и победата им на парламентарните избори, а след това успехът да съставят правителство (макар и толкова драматично и бавно, и компромисно, и проблематично); (2) НДСВ и Симеон (не толкова категорично и преди всичко от страна на ДСБ); (3) ДПС и тяхното застрашаващо националните интереси разрастване във властта и бизнеса (категорично поне от страна на ДСБ). Виждаме, че външни врагове има достатъчно на брой и те са удобно различни. Но това дали ще се окаже достатъчно като мобилизиращ и примиряващ фактор в дясното обединение? Фактите продължават да говорят, че не. Предстоящите извънредни кметски избори в София (29 октомври 2005) ще са следващата арена на конфронтацията между десните. Започна борба за свалянето на Надежда Михайлова от партийна власт (конференция на СДС, ноември 2005)). ССД и Софиянски са в шок под проблема за боклуците в София и дезертирането на Софиянски от кметските му 10-годишни безотговорности. Истинският проблем пред десните е, че те нямат база за осъществяване на желаното обединяване: (1) нито имат изявена консолидираща личност с позитивно излъчване; (2) нито имат идейна и морална кауза; (3) нито имат свобода на действие извън нечии алчни и дребнави групови интереси; (4) нито имат надеждна външна подкрепа; (5) нито имат ясна социална база в добре структурирани български национални елити, вкл. носители на еманципиран национален капитал. Но най-коренният субстанциален проблем на "десните" партии сега е, че те нямат кауза. Каузата на началото им се изплъзна, а нова нямат. Нямат преди всичко позитивна кауза. Първо, 16-годишната им външнополитическа кауза вече е напълно изчерпана. Вече България е асоциирана към НАТО и практически към ЕС. Минимален ресурс още е останал в експлоатирането на заплахата, че приемането на България в ЕС може да бъде отложено с 1-2 години или провалено - с опит вината да се прехвърли към БСП и Станишев, като се отклони радикално от десните, и частично от Симеон и НДСВ. Но това не храни цяло дясно пространство. Още повече, че за голямата част рационални избиратели, вината трудно може да бъде стоварена еднозначно върху БСП и Станишев - след като именно през мандата на НДСВ и ДПС (2001-2005) стана договарянето и бе произведено изоставането от критериите. Неприятното за десницата е, че БСП, Първанов и левицата не само догониха СДС и десницата в тези външнополитически контакти-легитимация-ресурси, но в определени отношения вече започват и да ги надминават и задминават. Така СДС и десницата не само загубиха своя монопол като "цивилизатор" на България, като "приобщител" на България към "развития свят", но вече придобиват и образ на изоставащия ученик в класа, който не може да се съревновава с отличниците. Между другото малък, но показателен щрих тук е, че Меглена Кунева остана и в това правителство главен преговарящ, а Соломон Паси - председател на външната комисия в парламента. Второ, десните нямат кауза нито в приватизацията на икономиката (тотална и самоцелна), нито в преминаването й на либерални основи (с "оттегляне" на държавата, вкл. от социалните сфери). Горните неща вече са факт. И то видимо в много по-голяма доза, отколкото е здравословно за икономиката като цяло. Затова единствено нашата българска икономика е в ролята на повтаряч в 5-ти клас в сравнение с отличниците от гимназията - Чехия, и Унгария, и Полша, и дори Румъния. Освен това се разбра, че 16-годишната приватизация в България е по-често нагло разграбване на богатството на страната и на народа, вместо да е динамизиране и модернизиране на реалната икономика. Е, пита се кой е виновен? Разбира се, на първо място следва да са идеолозите и политическите мотори на тази проведена и така последователно провеждана тотална приватизация и либерализация. А това са десните, това е СДС преди всичко - и "бащите на демокрацията" от 1989-1992 год., "пазарните демократизатори" на Костов от 1997-2001 год. и техните "жълти" наследници-опортюнисти (2001-2005). Трето, нямат кауза и в "демократизацията" на обществените отношения, в тържеството на "гражданските права", в защитата на "малцинствата и различните" от подразбираното като лошо мнозинство (у нас това е мнозинството на българите, на православните, на спазващите законите и обществените морални норми). Защото в България демокрацията отдавна е минала границите на беззаконието и своеволието на всякакви циници, крадци, престъпници. Защото в България гражданските права най-често се ползват от престъпници и всякакви девианти (просяци, проститутки, вандали, наркомани, агресивни хомосексуалисти), за да си осигуряват привилегии и специална закрила от държавата и обществеността. Защото в България статутът на етнически малцинства опасно се използва за развиване на сепаратистки тенденции, за демонстративно отхвърляне символите на българската държавност, за експлоатиране на социалните фондове за подпомагане от общности, които приемат философията на социалния паразитизъм. Пита се: Кой ще въведе ред и мярка в самата демокрация? Кой ще установи, че гражданските права винаги са в пропорция с обществените задължения и отговорности? Кой ще назове факта, че малцинствата не могат под крясъците, че са дискриминирани, да си извоюват големи фактически и нормативни привилегии? Очевидно всичко това не приляга на кресливите апологети на "демократичните" идеологеми. Парадоксът е, че друг трябва да свърши реално работата. Друг, а не онези десни и сегашните им проекции. Може би точно поради тази ограниченост ДСБ и Костов, въпреки ясните, точните и директните анти-ДПС послания на тези избори: (1) нито успя да отцепи за себе си част от турския електорат в смесените райони, който осезаемо недоволстваше от Доган; (2) нито привлече част от българските изселници в Турция; (3) нито спечели от поставянето на циганския въпрос; (4) нито е убедителен, когато разяснява как следва да се преустрои охранително-съдебната система на обществото. Четвърто, нямат кауза и в пазарно-икономическия фетишизъм, който подценява социалните аспекти на държавността, в това число неикономическите социални фактори за оживление и разгръщане в икономиката. В това отношение след негласуването на Евроконституцията (Франция, Холандия, април-май 2005), десните се оказват в деликатна и трудно разяснима ситуация. Доколкото това антигласуване бе реакция срещу крайния либерализъм на "отворената икономика в отвореното общество", който потиска, изкривява и елиминира социалните елементи и доминанти в държавността. Освен всичко, това е и препъникамък пред нашата евроинтеграция. Тук изведнъж левицата-БСП-Станишев се оказаха в печеливша позиция. Президентът Първанов също. НДСВ и Симеон Сакскобургготски - оцеляване на Симеон или еманципиране и трансформация на партията НДСВ Тези избори ясно поставиха въпроса за бъдещето на НДСВ в качеството си на организиран политически субект, без шапката и символа на Монарха. НДСВ успя да оцелее като формация - (1) въпреки отцепванията; (2) въпреки че личният рейтинг на самия Симеон се крепи от дълго време на ръба между възможния възход и окончателния му провал в забвението; (3) въпреки че на тези избори НДСВ получи фактически три пъти по-малко гласове. Те успяха да влязат и в правителството - (1) въпреки вътрешната съпротива; (2) въпреки груповите борби за надмощие; (3) въпреки тлеещите управленски и корупционни скандали от изтеклия мандат и призрака на отнемането от Царя на така нар. "царски имоти". Според мен има един безспорен факт след изборите и по-точно след двумесечната драма по съставянето на правителство. Това е фактическото изтласкване на Симеон Сакскобургготски от активна и реално овластена държавна и политическа позиция. Таблица: Водещи политически сили, когато "идват" и когато "падат" Митологията за него продължава да се стряска от представата, че той е потънал още повече някъде зад кулисите, но въпреки това ще продължава да дърпа конците на всичко - чрез своя гений на царствен манипулатор. Да, но обективните статуси са съвсем други. Наистина, той успя да свие позициите на Пламен Панайотов, постави доста от лично своите хора на министерски места, запази си стартовата позиция за решителна борба в предстоящите президентски избори. Всичко това е вярно и това е личната победа на Симеон на тези избори и след тях. Но от друга страна Симеон действително е потънал още по-дълбоко зад кулисите и по този начин освободи още по-широка територия за размах на своите доскорошни поданици. А те са водени от огромна амбиция за власт и икономически просперитет чрез властта. Това е точно ситуацията, когато "синовете на революцията изяждат своя сакрален баща" - в този случай революцията бе жълто-центристка-царствена. Сега НДСВ обективно се движи към еманципирането си от личността на Симеон, а след това и от неговата символика. И тогава Симеон ще се окаже не само ограничаващ и опасен за другите амбиции, но и просто излишен. Мисля, че на тези избори НДСВ направи редица от важните крачка в такава посока. ДПС - партия на "НОВИЯ ФЕОДАЛИЗЪМ", с претенции за МЕДИАТОР в цялостния политически, бизнес и обществен живот в България Вече казах, че на тези избори ДПС бяха в рисковата ситуация да загубят от рейтинга си, да намалее броят на депутатите им, да бъдат свалени от пиедестала на незаменим "балансьор" в държавата и политиката. Субектите на ДПС-Доган-опозицията бяха както традиционни, така и нови (Атака), както вътрешни, така и външни (анонси на САЩ-посланика, нови организации на изселниците в Турция). Артикулирането на ДПС-Доган-опозицията бе небивало досега ясно и категорично (ДСБ-Костов и след това Атака-Сидеров). Нарастваща част от етническите турци бяха разколебани и изразяваха нежелание да гласуват за ДПС-Доган. Но стана обратното, ДПС увеличи действителните си гласове със 127 хиляди, броят на депутатите им в парламента стана с 13 повече, процентът от наличното население нарасна с 2,9%, а процентът от действителните гласове - с 5,3%. На каква електорална база стана това? Първо, на изкуствени гласове. И второ, което в случая е по-важно, въз основа на привличане на етнически нетурски гласове. Така че победата на ДПС на тези избори е двойна - количественото разрастване и пробивът в широки нетурски слоеве. Таблица: Гласуване за ДПС и коалициите му Всъщност тази победа на ДПС, наред с реабилитацията на левицата, е най-важният факт и резултат от изборите за 40-то НС. Факт със стратегическо значение. Както за общата политическа, идейно-психологическа и административно-държавна ситуация вътре в страната, така и в регионалната ситуация на България до братска Турция, а така също и от гл. т. на категорично активизиралите се фактори, които искат да попречат на асоциирането на България в Европейския съюз. Мисля, че последното е от съдбоносна важност, а точно на него в следизборните анализи почти не се спира вниманието на медиите и на анализаторите. Тук е важно да погледнем победата на ДПС в перспективата на тяхното участие в политиката на България. ДПС се опита да се самолегитимира като общонационална формация (чрез изборите от 2001-2003 год.) - упорито говореше на тази тема и засмукваше все повече етнически българи като им предоставяше възможности за номенклатурна кариера. Но самото участие във властта (2001-2005) на практика демонстрира етно-турския й характер и същност. Всички я възприемаха еднозначно като такава формация (първо, Иван Костов нарече Доган и ДПС "проклятието на България" - 2001, а после Симеон намрази Доган и ДПС и се опита да ги отстрани - 2005). Преди тези парламентарни избори анти-Доган-ДПС риториката бе централна за ДСБ-Костов и за възникващата Атака-Сидеров. От своя страна медиите проведоха и публикуваха серия от журналистически разследвания за организираната злоупотреба с изборните процедури. Всъщност общественото мнение преди изборите, както и изкристализиралата ДПС-опозиция, принудиха ДПС-Доган отново откровено да се върнат към своя етно-турски облик. Но не като се притесняват от подобно капсулиране, а като извлекат допълнителна сила точно от него. По принцип капсулирането-самоизолирането е слабост, следователно ДПС има нужда от компенсирането му с нещо, за да бъде силно в края на краищата. Формулата на силата бе ясно формулирана от Доган на 23 юни 2005 год. - след като има етно-турско капсулиране и самосегрегиране, нужното отваряне към реалното общество става: (1) чрез икономическото проникване и инвазия; (2) чрез контролираните кръгове и мрежи от фирми, за които се лобира и чиито интерес се привилегирова; (3) и разбира се, чрез своята партийна номенклатура, която като мрежа обхваща администрацията на цялата държава - както на централно и ведомствено равнище, така и на общинско и селищно равнище, а също и на медийно равнище. Таблица: Структура на гласувалите за ДПС По този начин слабостта се превръща в сила. Турският етнос се овладява като феодално владение, с неговите крепостни поданици. Неслучайно личният имидж на Доган на тези избори бе придвижен към харизмата на Господаря - (1) облечен в бяло; (2) демонстриращ обратното на семейния патриархален морал; (3) слизащ сред простолюдието от небето (с хеликоптер); (4) грижовният старейшина, който благоволява да решава проблемите на хората си; (5) човекът над закона; (6) човекът, който си служи с държавата, без да й се подчинява, и т.н. Учебникарски замислено, и организирано, и изпълнено. И точно прилягащо на описанията за "новото средновековие", "екстратериториалните зони" най-често на етническа или криминална основа - в сърцето на съвременните европейски държави, вкл. най-развитите западни богати и бюрократизирани държави като Франция, например. Към това основно феодално владение се прави опит да се присъединят и сателитни територии на цигански махали, квартали, общности, както и на българо-мохамедански селища. Така се изгражда една концентрична структура със специализиране на правата и задълженията, на функциите и достъпът до ресурси и възможности. Засега опитът в тази посока е определено успешен. А що се отнася до деловата номенклатура на селищно, общинско и държавно равнище, там се присъединяват етнически българи - друговерци. Логиката е да се използва максимално техния потенциал - образователно-квалификационен, делово-организационен, личностно-роднински, публично-пропаганден. Това, между другото, е начин на функциониране на властта на Османската империя отпреди нейното западане, и вероятно на Турската светска държава досега. В това се състои част от силата на турската държавност и властови манталитет. В това отношение ДПС-Доган дават добър пример на останалите "български" партии у нас, които в ерата на патетичния антикомунизъм (1989-2001) фактически вътрешно се етнизираха, но на идеологически принцип - чистата раса на "демократите, антикомунисти", срещу оцеляващата раса на "социалистите, бивши комунисти". Гласуването ОТ ЧУЖБИНА - големият залог за успех на ЦАРСКАТА И ТУРСКАТА алтернативи Една от големите интриги и прогнозни неизвестни на тези избори бе гласуването зад граница. Усилията за масово гласуване от страна на НДСВ и на ДПС обаче не се увенчаха с успех. Точно обратното - относително на тези избори гласуването зад граница бе много по-свито. Това си е чиста проба изборен провал и на двете формации. Фактите са безмилостно ясни: при условие, че целево похарчиха няколко милиона лева за организиране и пропаганда, че увеличиха достъпа до избирателни секции - държавите се увеличиха от 63 на 72, градовете от 107 на 237, секциите от 157 на 344, самото гласуване се увеличи едва с 12 хил. души. Ако изчислим средно на една избирателна секция намалението е драстично - от 413 души средно в една секция през 2001, спада на 224 души през 2005 год. Почти двойно спадане. Таблица: Избирателна активност на българските граждани в чужбина Специално гласовете от Турция са се увеличили, но само с 3570. И относително са паднали, защото при увеличени градове от 7 на 14, и повече секции от 43 на 76, гласуването е намаляло от 844 на 524 гласа средно в една секция. НДСВ, като управляваща "успешна" формация, и при толкова активен министър на външните работи, сега получиха едва 13 432 гласа, за сравнение през 2001 са получили 12 872 гласа. Е, това са числа на изборния им провал зад граница. Тези факти ясно демонстрират, че резултатите на тези парламентарни избори бяха постигнати тук, вътре в територията на страната. И анализът, както и поуките към бъдещето, следва да отчетат това. Нужни са и съответни промени в изборните процедури и ограничителни цензове. Като няма "НОРМАЛНИ ПАРТИИ", и след като се провали "БАЩИЦАТА-СПАСИТЕЛ", защо да не възникне АТАКА! Атака възникна, както Царската партия през 2001 г., само за 1-2 месеца. Атака на свирепо заканителния Волен Сидеров - (1) като радикален критик на политиката на Прехода, вкл. през последните "десни" 8 години; (2) като пряк отдушник на огромна натрупана гражданска енергия на разочарование и безпомощност; (3) като поредна надежда, че 70% бедни и обедняващи ще бъдат представени в политиката, че 50% страдащи по разпиляването и смачкването на България и българското ще бъдат защитени чрез политиката, че 30% от политически причастните ще имат вариант да излязат от политическата си пасивност, че 15% от мирните граждани могат отново да участват в бурно политическо шоу, което "старите играчи" се опитват да оставят като архаизъм в миналото от началото на Прехода. Атака като пореден граждански опит огромна част от реалното общество да получи своето политическо представителство в парламента. Вероятно е имало и има задкулисни сценаристи на явлението "Атака". Но социологическият факт според мен е, че самото общество произведе Атака. Защото така се запълна един огромен вакуум в политиката и в публичното говорене. Аз не съм почитател на опростяващите и елементаризиращите обяснения. Само със сценарии на някого си, или само чрез удобни представи за задкулисни ченгета, или само с декларацията, че това е поредната 100-процентова манипулация, не може да се обяснят четири факта: (1) че Атака набра скорост и постигна толкова висок процент само за 1 до 2 месеца; (2) че Атака проби тоталната медийна и публична цензура само чрез една телевизия и то само чрез едно 10-минутно нейно предаване; (3) че цяла гео-политическа и идеологическо-морална тенденция в обществото можа да бъде олицетворена от една личност; (4) че профилът на електоралната маса на Атака не е аутсайдерски, нито е ниско образован и ирационален, нито е провинциален и социално маргинален. Парламентарните избори от юни 2005, наистина станаха свидетелство за мощни трансформации в гражданското общество, в политически ориентираните му слоеве, в критериите и мотивите за политическо участие на тези слоеве. Наистина началният цикъл от Прехода с тези избори приключи и започна следващият. Цялата политическа структура се преструктурира - и то не просто в нови количествени пропорции, а преди всичко с качествените определения на отделните си съставки. Левицата бе възстановена със своето доминантно място в българската политика, което съответства на социалния състав на населението в държавата. Десницата реципрочно се сви до своите естествени обеми и ясно застана пред проблема за своята позитивна идентификация. Надпартийното НДСВ ще трябва да влезе в нормалното политическо структуриране и вероятно ще отстои своя статус в дясно-центристкото пространство. ДПС достигна до ръба на своята легитимност и този въпрос ще виси над него в периода на интегрирането на България в ЕС. Останалите десни, центристки и леви формации за пореден път показаха своята маргиналност и в повечето случаи групова корпоративност. И ... възникна Атака, като системна опозиция на всички останали. Дори да приемем, че сегашната Атака ще се разпадне на малки недееспособни групи в парламента и няма да може да си изгради мрежата от структури по страната. Дори да приемем, че Волен Сидеров ще се дискредитира като неуравновесен човек и на негово място няма да може да застане друг убедителен лидер. Дори да приемем, че тази Атака ще бъде развенчана като група самодейци, които са манипулирани от някакви лоши хора. Дори всичко това да бъде скорошен разпадащ се изход от тази Атака, то пробивът в обществената психика, в цензурираното политическо говорене, в стройно изградената про-западно-атлантическа политическа система е сторен. Точно това не бива да се подценява и да се отмине с лека ръка. Би било недалновидно. БЕЗПОМОЩНОСТ, която АКТИВНО ТЪРСИ политическа алтернатива Разбирането на реактивността на огромна маса от електоралното тяло през 2005 г. би било адекватно в призмата именно на натрупваната отрицателна енергия. Отрицателна гражданска и политическа енергия срещу "политиците" и "партиите" в България. Енергия на все по-радикално разочарование от водещите политици и официално действащите партии. Разочарование, което води до съответно натрупване на чувство за маргинализиране и гражданска безпомощност сред огромна маса от електоралното тяло. Дял от порядъка на 70-80%. При това безпомощност, която не прераства в политическа апатия, нито в незаинтересованост - как се формират и после как функционират публичните власти в България. Това би било наистина удобно за водещите политици и техните партии. В този смисъл те са заинтересовани от ниска избирателна активност, от гласуване само от техните ядра и идеологически или корпоративни избирателни групи. И съответно париране на перифериите, които се ползват от демократичното си право да не гласуват под строи и команда, а след като лично са премислили, изработили са своята оценка за партии и лидери, направили са личната си прогноза за ползите или вредите от даден изборен резултат. Тук става дума, обратно, за безпомощност, която активно търси алтернатива. Алтернатива на политическото статукво - управляващи плюс абонирана опозиция: (1) като харизматична личност; (2) или като нова партия-движение-формация; (3) или като радикално ново политическо говорене и интерпретация на политическия прагматизъм. Тези три варианта не съществуват в чист вид, отделени един от друг. На практика винаги имаме комбинация от трите елемента със съответен доминиращ акцент. Напр. през 2001 год. бе личностната харизма на Симеон Сакскобурготски, Царят. Но в съчетание с неговото примамливо говорене за връщане на морала и моралността в политиката. Когато тази алтернатива, търсена от нарастващо мнозинство избиратели, не бива намирана сред официално действащите партии, сред парламентарно представените партии (защото не предлагат нищо ново и непознато), сред "старата" опозиция (защото тя не предлага нещо принципно различно от досега управляващите), то тогава търсенето се насочва навън, очаква се и се произвежда нов политически субект отвън - или от чужбина, или от среди без политически етикети, или от изненадващо и дори шоково възникващи политически организации. През 2001 г. той се появи като персона, и то от чужбина, и то като бащица с царствен ореол, и то с обещания за осигуряване на нов финансов и политически ресурс по линия на царствените съученици и приятели (предимно арабски). И тогава Спасителят Симеон бе избран (зад бутафорната си коалиция НДСВ) наистина в качеството си на алтернатива на цялата тукашна и дотогавашна политическа класа, официалните и водещите партии. Тогава със своите отчетени 1,9 млн., а реално с над 2,2 млн. гласа Симеон направи изведнъж няколко неща: (1) рязко намали процента на СДС-ОДС-Костов и предотврати техния лелеян втори мандат - отне им неколкостотин хиляди десни гласа; (2) от друга страна Симеон предотврати качването във властта, по логиката на политическото двупартийно махало, на БСП-КБ-Първанов, които тогава едва започваха да изправят гръб и самочувствие след премазващите 1996, а след това 1997-99 години - отне и на тях неколкостотин хиляди гласа; (3) освен това активизира пасивен неидеологизиран електорат (нито "леви", нито "десни"), които се активизираха заради еуфорията в очакването за истинска промяна в политиката на "Прехода" в България; (4) и накрая, Симеон-НДСВ узурпираха "центъра", като по същество през целия си мандат действаха като лобисти, първо, на конкретни корпоративни, а не политически структури и, второ, като подготвящи евентуална монархическа реставрация в България. Сега, през 2005 г., поради същия граждански механизъм на търсене на радикална политическа алтернатива, бе избрана Атака - (1) в последната седмица набъбнала до четвърта политическа сила; (2) изпреварила всички десни формации; (3) отново събрала и десен, и ляв електорат; (4) отново демонстрираща, че алтернатива на "ляво-дясното" не е "центърът", а е нещо встрани и по същество контра на основната ляво-дясна партийна конфигурация. Някои колеги определиха Атака като "системна алтернатива". Това е точно определение, доколкото тя е ясно искане: (1) за преоценка на всички идеологеми на Прехода досега; (2) за нова практика в приватизацията, ръководенето на икономиката и финансите на страната; (3) за отстояване на националните интереси при присъединяването към ЕС и всички международни господстващи организации; (4) за реално овластяване на гражданското общество и масовите общности над политическите елити и публичните институции; (5) за балансиране на българския национализъм и достойнство с космополитизма, както и при защита правата на етно-религиозните малцинства. Много коментатори и политически лидери прибързаха с крайните си отрицателски определения към Атака като цяло, от сорта на "националисти-фашисти", "фашисти", "екстремисти", и др.под. Такъв елемент при Атака досега безспорно има, но това не е тяхната социална база и гражданският им корен. Точно той следва да бъде адекватно отчетен, преди да се лепят стигми. Показателни са изследователските профили на гласоподавателното тяло на Атака (297 хил. действителни гласа). Оказва се, че за тях не са гласували така нар. от много медии, анализатори и политици "лумпени". За тях са гласували преди всичко хора от средното поколение, и по-малко млади и стари. Гласували са хора с висше и средно образование, и по-малко хора с ниско образование и неграмотни. Гласували са хора от големите областни градове, и по-малко от столицата и малките селища. Излиза, че вотът за атака е бил впечатляващо рационален, а не елементарно емоционален. От друга страна, наистина Атака и обществото с Атака има проблем. Още не е ясно те ще се утвърдят ли като политическа формация - партия. Или започналите разпадания в групата им в 40-НС ще повлече деструктивен процес, които ще направи невъзможно удържането на патриотарския екстремизъм наред с рационалния и цивилизован национализъм. Или вместо да овладеят широката ниша на национализма, ще се поддадат на провокациите към тях, ще се смачкат под страховитата преса, която се оказва над тях - чрез обвиненията в нацизъм и фашизъм, в нецивилизован национализъм, в дезинтеграция от Европа и света. Относно Атака в заключение нека обобщя. Вотът за тях бе протестен вот. Твърдя го, въпреки някои мои колеги, които се опитват да отместят плоскостта и да избягат от това определение и същност, като идеологически неудобна им. Протестен вот, който е насочен срещу всичко, което се смяташе за политически консенсус през последните поне 8 години. Вотът за Атака е протестен вот срещу общия характер на 16-те години Преход, срещу заобикалянето на принципни въпроси - геостратегически, структурно-икономически, морално-политически, национално-цивилизационни - които вълнуват широки слоеве от обществото. В резултат Атака внесе такива промени в парламента и публичното политическо пространство, че "старите" партии са пред истинско предизвикателство - да се адаптират, да променят собственото си говорене, а вероятно и мислене, да внесат нови акценти в реалната политика, която осъществяват. Вместо заключение - ДИНАМИКАТА В СОЦИАЛНАТА БАЗА на политическата структура Има два основни подхода, когато се анализират феномени като изтеклите парламентарни избори. Единият схваща политиката преди всичко като игра, като субективизиран сблъсък между: (1) личности; (2) групи от вграждащи се във властта лица; (3) елити, които държат властовите статуси. При този подход, дори когато не се признава, се предполага, че правенето на политика е преди всичко изкуство да се изманипулират гласуващите маси, а след като се вземе властта - изкуство да се манипулира общественото съзнание и публичното поведение на гражданството, за да не пречи то на елитите и на лидерите, които имат своите цели и си ги реализират. Всъщност това е елитаристката идея, че "хората" са по-низши същества, които следва да бъдат популистки и демагогски омаяни и привлечени в подкрепа на съответните лидери, елити и техните политически формации. Така елитите придобиват властова възможност да обслужват, и защитават, и развиват обществения интерес. Звучи патетично и хуманистично. Благородните царствени люде, които се грижат за своето полубезсловесно и полубесмисловно паство. Разбира се, обективно има такива лидери, има и такива ситуации на оцеляване или на развитие и разгръщане. Но още по-често има и обратната ситуация, когато зад горното схващане за политиката като игра и манипулиране, се скрива циничната идея за присвояване на общественото богатство чрез злоупотреба с власт. Това е диктаторът, кликата, олигархията, които узурпират публичните власти, налагат монопола си над икономиката и преразпределителните механизми. Тогава играта е вакханалия на зли сили. Но важното е, че и при двата варианта политиката е нещо волунтаристично, а обществото не е обективна реалност срещу политиците, която да ги вкарва в определени ограничители. Изкушението на новите политици да потънат в образа си на безконтролни и своеволни властници, разбира се, е нещо естествено и винаги е огромно. Много от тях, дори високо интелигентните, му се поддават. Но за тяхно съжаление те бързо и биват наказвани. За 16 години Преход у нас наказанието бе демонстрирано циклично през 2-4 години: своеволният Андрей Луканов бързо падна от власт, а след няколко години бе и физически елиминиран; фетишисткият Филип Димитров не издържа и една година на власт; високомерният Жан Виденов прояви невероятна упоритост в отказа си да се съобразява с реалности; нарцистичният Иван Костов дори след изборите през 2001 не можеше да повярва, че е претърпял провал и е захвърлен в ъгъла; царственият Симеон не успява да надмогне елементарната схема, че съвременното общество не се дели на посветени и на безволево простолюдие. Да се надяваме, че този цикъл на "самовлюбеност - провал - изхвърляне" вече ще приключи, че политиката в България поне по този показател най-после ще се вразуми. Другият основен подход е зад политиката да се търсят общностни слоеве, специфични интереси, обособени общности - културни-професионални-класови-регионални. А когато нещо съществено се променя в политическите субекти и в политическата структура, да не се отдава единствено на ловките играчи и на някакви задкулисни сценаристи, а да се видят и обективните детерминанти - стимули и ограничители, които обуславят промяната. Така например, левицата спечели тези избори и защото бе крайно време да се възстанови естествената пропорция между идеологически осмисляното битие на масите и съответните политически пропорции - "десните" през целия Преход, дори във фазите на еуфория, не са били никога много над 20%, а от няколко години са доста под 20%, докато левите, след дългия период на стъпкване, отново са над 30%. Или друг пример: от 7-8 години близо половината от избирателите са идеологически и политически неангажирани. Е, тогава чудно ли е, че Симеон дойде практически с неполитически, а с морални и делнични обещания, и спечели само за три месеца 2 млн. гласа през 2001 г. - като алтернатива на политическата структура като цяло. Сега възникна алтернативната Атака. Но пак не върху празно гражданско място, а над гражданското разделение "патриоти - космополити", над гражданската емоция, която е разделена по линия "доверие - раздразнение и омраза" към политиците на Прехода. За тази детерминираща гражданска база на политиката и структурите й, за промените в тях преди се използваше терминът "социална база". Мисля, че той е точен и актуален. Политическите анализи се нуждаят от това понятие, за да произвеждат не повърхностни и идеологизирани оценки и прогнози, а за да успяват да осмислят политическото чрез предполитическите граждански разделения, интереси, манталитет, обществени практики. В тази логика тези политически избори бяха проява на цикличния завършек на огромна социална мобилност от 1989 до 2005 г. Те изявиха драматичната поляризация в стратификацията на днешното общество в България. Те ясно очертаха зоните на антисоциалните общности, които не просто не са интегрирани в българското общество, а далеч повече и по-лошо - те участват в реалното общество, но в качеството си на общности, които са отделени, противопоставени и латентно или проявено са войнстващи срещу просперитета на обществото като цяло. Край Написано на 10 септември 2005 Обратно към началото |
Национална конференция