|
ПРЕДИ ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ '2005 Михаил Мирчев Доклад пред Централен Дискусионен Клуб на БСП, Смолян, 16 октомври 2004 Инерцията на политическото мислене и на сомодоволното очакване Сега политическите рейтинги изглеждат стабилни в полза на БСП и левицата. Политическата структура изглежда разроена и неустойчива в дясно и стабилна и устойчива в ляво. Логиката относно масовата социална психика подсказва, че вероятно по хода на махалото идва поредният избор на левицата - след катастрофалното разочарование от десницата през 2001 и разочарованието от Спасителя-Симеон през 2001-2005. Сякаш "победата" на БСП и левицата са предопределени, => не изискват специални усилия - те сами си идват, => не предполагат озаптяване на проблемите вътре в партията и коалицията - въпреки ерозиращото им действие, => "вълната на левите" била пак толкова голяма, че "победата" идва в кърпа вързана. Да, в някаква мяра това вероятно е така. Но и рискът от поредна горчива изборна изненада (2005), според мен, е налице. И за него следва сериозно да се разговаря, да бъде анализиран детайлно до ниво политически сценарии, да се предприемат съответни предохранителни мерки. Политическите РЕЙТИНГИ - очаквани проценти, но с подозрителни внушения. Кое всъщност се качва и кое спада? Меренето на политически рейтинги набира скорост. Също и опитите за манипулиране на политическите нагласи сред избирателното тяло чрез данни от електорални проучвания и особено чрез тяхното тълкуване. В общата картина има поне три парадокса: (1) Рейтингът на БСП-левицата стои неизменно най-високо и устойчиво високо, но се говори, че това е балон и той вероятно ще се спука до изборите. Не че това не би могло да се случи. Но прави впечатление опитът да се внуши, че БСП и рейтингът й са една видимост, една форма без съдържание, една моментна химера, която няма връзка с масови граждански и икономически интереси; (2) Рейтингът на Царя и НДСВ се покачва. Да, но в границите на рисковия доверителен интервал и от унизително ниска начална стойност. Но се внушава обратното, че "покачването" е бързо и радикално, разместващо политическото статукво, пряко застрашаващо БСП да не "спечели" изборите, пряко принуждаващо БСП да прави предварителни поклони и жестове на принудителните си "коалиционни партньори" в лицето на Царя и НДСВ; (3) Не се говори за вариант Втори Спасител, който да спечели следващите избори - дублирайки номера на Симеон от 2001 и довършвайки неговата работа - да бъде бламирана политическата партийна структура като цяло и да бъде тя заместена от еднолични политици. И в същото време организираните медии, цялото Правителство, възловите министерства, самите Претенденти систематично правят политическа самореклама, изграждат се личен имидж на предопределени персони като "Героят на Нацията - Бойко Борисов", или като "Финансистът на Бъдещето - Милен Велчев", или като "Българската просветена Дама - Меглена Кунева". Горните несъответствия могат да се тълкуват като парадокси. Но, ако се замислим, това е вярно само за формалното мислене. За реалистичното мислене това не са парадокси, а са: > разпознаване на последователна и добре промислена, на упорито правена пропаганда, при всички случаи това е и добре правена лична политическа реклама и самореклама; > стройна организация на основните държавни и частни медии, които иначе са "публични", "частни", "независими"; > използване на държавните структури и ресурси, на държавния бюджет и "свободни средства в него ("излишък") за партийна и лична предизборна реклама. Посоката на всичко това е една: => от дясното срещу лявото, => от определени корпоративни структури срещу БСП, => от олигархически групи в "новите" елити срещу левицата като способна да представлява и активизира "народни" маси. Въпросът, съдбоносният предизборен въпрос пред БСП и левицата, е: Как да се намери съответно противодействие? Иначе изненадите през Август 2005 пак ще бъдат "изненадващи". Да не говоря, че за традиционните партийни играчи пак ще бъдат горчиви. Десницата пред химерата на обединението - дефицитът на кауза Десницата полага усилия да спре процесите на роене и вътрешна дестабилизация. Мото на тяхното публично говорене е така нар. "широко дясно обединяване". Нужният за това външен враг е отново налице и е ясно назован - БСП и вероятността на предстоящите избори тя отново да спечели мнозинство и възможност да състави изпълнителна власт. > Проблемът пред тях е, че те нямат база за осъществяване на желаното обединяване: (1) нито имат изявена консолидираща личност с позитивно излъчване; (2) нито имат идейна и морална кауза; (3) нито имат свобода на действие извън нечии алчни и дребнави групови интереси; (4) нито имат надеждна външна подкрепа; (5) нито имат ясна социална база в добре структурирани български национални елити, вкл. носители на еманципиран национален капитал. > Проблемът пред тях е и чисто ситуативно-тактически. Сега десницата е разделена на два сектора: (1) категорична опозиция на Симеон и НДСВ, а по тази линия и на ДПС. Тяхната цел е да не допуснат техен втори мандат и извеждането им като влиятелна сила от изпълнителната власт. Те се стремят към ясно структуриране на дясното в политиката в България и недопускане то да се размива от дясно-центристко-ляво лидерство (на Царя), което по същество е и надпартийно лидерство. В логиката на последното те се стремят към възстановяване на партийната организираност и структуриране на политическото пространство; (2) лъкатушещи съучастници на Симеон и НДСВ, а това значи и на ДПС. Те не само допускат техен втори мандат. А разчитат на благоволението на Симеон и НДСВ като на влак-влекач, който да ги качи във властта. И по този начин да ги легитимира като значими политически сили (напр. ССД и лично Стефан Софиянски). Това е логиката на десните сателити на Симеон и НДСВ, на доброволните придворни. Те са готови да жертват политическата структура в България, да жертват ясните очертания на партиите като ефективни посредници, и да ги омъглят в един личностно доминиран политически режим. Цената е тяхното съхраняване на трапезата на властта като индивиди, като лобистки групи и като партийни наименования. => Това тактическо разделение на дясното е от изключителна важност. Още повече, че Симеон ще го манипулира ловко с тактиката на "моркова и пръчката". Целта му ще бъде да затисне в ъгъла категоричната дясна опозиция - (1) или като изолирани малки кресльовци, без реална тежест, (2) или като примиренци, които в името на "голямата цел" (общо усилие срещу БСП) в даден момент да склонят към сътрудничество и дори коалиция - опозиционна или властова. > Но истинският субстанциален проблем сега на "десните" партии е, че те нямат кауза. Каузата на началото им се изплъзна, а нова нямат. Нямат преди всичко позитивна кауза. (1) 15-годишната им външнополитическа кауза вече е напълно изчерпана. Вече България е асоциирана към НАТО и практически към ЕС. Минимален ресурс още е останал в експлоатирането на заплахата, че приемането на България в ЕС може да бъде отложено с 1-2 години. Но това не храни цяло дясно пространство. Още повече, че за повечето избиратели, това е твърде абстрактен и далечен въпрос, и той пряко не мотивира избора им. Нещо повече, БСП, Първанов и левицата, не само догониха СДС и десницата в тези външнополитически контакти-легитимация-ресурси, но в определени отношения вече започват и да ги надминават. Така СДС и десницата не само загубиха своя монопол като "цивилизатор" на България, като "приобщител" на България към "развития свят", но вече придобиват и образ на изоставащия ученик в класа, който не може да се съревновава с отличниците. (2) Нямат кауза и в приватизацията на икономиката (тотална) и преминаването й на либерални основи (с "оттегляне" на държавата, вкл. от социалните сфери). Това вече е факт. И то видимо в много по-голяма доза, отколкото е здравословно за икономиката като цяло. Затова единствено нашата българска икономика е в ролята на повтарач в 5-ти клас в сравнение с отличниците от гимназията - Чехия, и Унгария, и Полша, и дори Румъния. Освен това се разбра, че 15-годишната приватизация в България е по-често нагло разграбване на богатството на страната и на народа, вместо да е динамизиране и модернизиране на реалната икономика. Пита се кой е виновен? Разбира се, на първо място следва да са идеолозите и политическите мотори на тази проведена и така последователно провеждана тотална приватизация. А това са десните, това е СДС преди всичко - и "бащите на демокрацията" от 1989-92, и техните сегашни наследници опортюнисти. (3) Нямат кауза и в "демократизацията" на обществените отношения, в тържеството на "гражданските права", в защита на "малцинствата и различните" от подразбираното като лошо мнозинство (у нас това е мнозинството на българите, на православните, на спазващите законите и обществените морални норми). Защото в България демокрацията отдавна е минала границите на беззаконието и своеволието на всякакви циници, крадци, престъпници. Защото в България гражданските права най-често се ползват от престъпници и всякакви девианти (просяци, проститутки, вандали, наркомани, агресивни хомосексуалисти), за да си осигуряват привилегии и специална закрила от държавата и обществеността. Защото в България статутът на етнически малцинства опасно се използва за развиване на сепаратистки тенденции, за демонстративно отхвърляне символите на българската държавност, за маргинализиране и експлоатиране на социалните фондове за подпомагане. Е, пита се: Кой ще въведе ред и мярка в самата демокрация? Кой ще установи, че гражданските права винаги са в пропорция с обществените задължения и отговорности? Кой ще назове факта, че малцинствата не могат под крясъците че са дискриминирани да си извоюват големи фактически и нормативни привилегии? Очевидно всичко това не приляга на апологетите на "демократичните" идеологеми. Друг трябва да свърши реално работата. => И така, СДС, СДС-тата сега вече нямат позитивна кауза. Техните лидери всъщност влезнаха в своята собствена идеологическа примка. Животът започва да им отмъщава за бедната мисъл и за демагогския подход към Прехода. СДС-тата успяха в голяма степен да се самопрочистят от "синия демократичен" идеализъм - такъв имаше в началото на Прехода. И сега дават все повече доказателства, че са просто клики по частни интереси, прикриващи се зад синята партийна фасада. СДС-тата вече нямат дори негативна кауза. Техният истеричен антикомунизъм още дава дребни ситуативни победи (местните избори в София, 2003), но и ги прави смешни пред образованата и мислеща публика (декларацията против честването през 2004на 60 години от 9-ти Септември 1944). А една голяма партия като няма кауза, като няма мисъл, тя изпуска ценностите, превръща се просто в занаятчия - PR-рекламист и пропагандатор. Индикатор за това е, че много от изявените имена-професионалисти в политическата пропаганда вече не рискуват да работят за такива работодатели. И затова биват замествани от лаици, напр. доскорошни спортисти (....), или от символи на лумпениадата (...). Е, това си е чисто падение в СДС!!! => Важното тук е, че от това няма да пострада само СДС, нито само Надежда Михайлова. От това падение ще пострада цялата политическа структура, доколкото в нея има абсолютна нужда от една стабилна и просветена дясна партия. Самата левица има полза срещу нея да стои и действа една просветена дясна партия, а не камарила от политически самозванци. ДСБ и Иван Костов като елемент на десницата. Горното е валидно и за тях. Но Костов е по-интелигентен, което си личи от факта, че той активно работи да бъде разпознат като политик и партия именно с кауза. Периодично се появява с програмно интервю, около което завърта медиите и обществена дискусия. Понякога чрез скандал, но това е добре обмислена негативна реклама в негова полза. Една от неговите линии за внушаване образ на политик и партия с кауза е патриотарско-националистична. В това лошото за него е, че точно в неговите уста тезите за патриотизъм и отстояване на националното прозвучават крайно неубедително. Просто защото хората знаят, че е непоследователно. Защото е белязано със стигмата на корупцията и външното финансиране, което те прави послушен (200 хил. от Чорни, Сорос, ..., Народна партия, Фондация Фридрих Аденауер, ..., преди това аферата "Сапио"). ССД и Стефан Софиянски като елемент на десницата. Същото като горното и още по-зле. ССД от създаването си по същество е еднолична партия. Като такава тя дублира, при това в по-чиста форма, НДСВ също като еднолична партия. Само поради този факт Софиянски е трън в очите на Симеон и потенциална негова заплаха. Особено в желаната от Софиянски перспектива: (1) той да стане "обединител" на дясното; (2) или пък да стане премиер и владеещ изпълнителната власт; (3) или пък да остане единствения положителен символ на "децата на революцията на демокрацията", след очернянето практически на всички от лидерите на "синята идея" от първото 10-тие на Прехода. Не случайно Стефан Софиянски е изправен до стената от Прокуратурата и Съда и примката се стяга около шията му. Много са интересите, които еднопосочно се стремят към неговото елиминиране. Софиянски надхитри самия себе си, като се опита да надхитри всички останали. Симеон няма да го пожали, дори да се смили да не го вкара в затвора. Нито Иван Костов. Нито излъганите му "комисионери контрагенти" от сенчести и чуждестранни структури. Убеден съм в това. Софиянски занапред има политическо бъдеще единствено като зависима фигура, която като марионетка е държана да изпълнява някакви публични функции, но в страх, че всеки момент може да бъде елиминирана, ако не е послушна. Симеон и други сили ще го държат на къса верижка, докато им е нужен, а след това ще го пуснат да си пропадне - вероятно богат, но нещастен. Самият Софиянски излъчва страх, че съдебното наказание може да не го подмине. Разработва сценарии за оцеляването си (да няма осъдителна присъда до изборите, ...). Има опасност да завлече надолу и други политически сили, напр. "наивното" ВМРО, с "лоялния" към поетите ангажименти Красимир Каракачанов. Ако това се случи, определено ще бъде поредна беда. Гергьовден и Новото време като елемент на десницата. От самото начало те са артистичен придатък към "сериозната" политика в България. Имат дублираща, отвличаща и развлекателна функция. Играят ролята на говорители, които отвличат вниманието на медиите и обществеността от опасни за дебатиране проблеми и събития. Често натрапват изкуствени теми и проблеми за обсъждане. И още, играят ролята на сондьори, като пускат в обращение политически тези и лансират личности, за да се види кой как ще реагира и какви са практическите шансове едно или друго да бъде прокарано. И още, те са важен емоционално-психичен отдушник в политическия театър сега у нас - доколкото имат интелектуална и артистична визия, предприемчиви са и често изненадващи. В горните си качество Гергьовден и Новото време имат своето място в политическата структура. Но не като партия или голяма структура, а като групи (две групи) за Политическа Реклама и Сондажи, като лидери, които имат сводническо-медиаторски роли - когато трябва да се правят компромиси и коалиции, когато трябва да се произнесе публично нещо неприятно за патроните им, когато левицата трябва да се ритне по кокалчетата, но без десницата да се нагърбва с отговорност за това. Те имат и своите видими ограничители. Прекалено явно са бизнесмени в политиката, бизнесмени са при провеждане на избори. Освен това са прекалено снобско елитарни като поведение и излъчване, а това не печели масови симпатии. Освен това хем имат претенцията, че са кратки, ясни и делови, хем нямат ясна дикция при публичното говорене. А това слушателите и зрителите в политическото шоу възприемат или като неискреност, или като недоразвитост. В политиката все пак за предпочитане е яснотата, дори и неприемливата яснота е по-добра от бъбривата суетня. ВМРО и Красимир Каракачанов като елемент на десницата. Една от малкото партии днес в България, която има и поддържа своя ясна политическа кауза - патриотизмът, отстояването на българщината, изговарянето на националните интереси на нацията и на държавата - при това чрез исторически, академични и концептуално-политически аргументи. Но те имат и голям недостатък, който ги запушва и рязко свива тяхната чуваемост и обществено влияние. Това е упоритото заричане, че са неоконсерватори, че са десни (вкл. антикомунисти). Докато електоралната им маса е подчертано лява - и като статус на социалните слоеве, и като идеологическа инерция, и като общи проблеми на нацията като цяло, която те се опитват да защитават. Това е фундаментално противоречие. То е принципно разминаване между лидерска идентификация и симпатизантска маса, което: (1) обърква умовете; (2) деморализира активността; (3) отблъсква ситуативни симпатизанти; (4) намира им грешните коалиционни партньори. БЗНС НС. БЗНС-тата. Аналогично на горното. БСД и Александър Томов, който вече по същество е елемент на десницата, а не на левицата. Неговото оттласкване от БСП и "комунизма" вече достигна такава фаза, че той премина центъра и откровено гравитира към дясното. Е, това е то класическо изневеряване на каузата в политиката, напускане на своята политическа ниша, ставане дърво без корен. На местните избори (2003) БСД и Томов постигнаха значителен успех в малки и средни общини. Но това не бе тяхна заслуга. Тогава те максимално се възползваха от кадровите сблъсъци в БСП, прилепваха се към кандидати, които не бяха номинирани от БСП, възползваха се от техните лични амбиции и обществен авторитет и така уж "спечелиха". Но това е мимикрия, а не собствена сила и физиономия. Тази форма на политически паразитизъм надали е перспективна. Има ли други десни? Има все още много. Но те така потънаха в кабинетност и частен бизнес на лидерите си, че вече дори медиите не помнят имената им. Споменават се рядко водачите им. Но това само подчертава факта, че зад тях никога не е имало истински партийни структури, нито идейни каузи, нито масов електорат. Позицията на Симеон Сакскобургготски - шансовете за продължение на сериала През април 2001 Симеон Сакскобурготски (след няколко годишна тиха подготовка и няколко месечна активно сондиране - от есента на 2000) дойде на бял кон в българската политика. Обеща жадуваните от масовия човек и избирател неща (моралност в политиката, бързо нарастване на доходите и стандарта на живот, ...). И от 4-8% потенциален електорат, събра и взе само за 3 месеца 32 % от реалните избиратели (43% от гласувалите) - близо 2 млн. души. Това тогава си беше чиста проба електорално чудо, нещо не за вярване. Тогава Симеон обърка плановете на всички традиционни политически играчи: (1) СДС и Иван Костов бяха буквално изхвърлени в периферията. Те не само не спечелиха, макар и с малко, своя втори мандат. Истинското поразяване бе, че бяха изпреварени от БСП-КБ, макар и само с 1%. Това бе поразяване на техния престиж на монополисти в демокрацията и на самочувствието им като управленци и манипулатори (лично на Иван Костов). Това предизвика спирала от деградиращи процеси, от конфликти и разпадане, от която те още не успяват да се измъкнат; (2) БСП и левицата останаха с напразни надежди, че по логиката на махалото в демокрацията, идва техния ред и няма как те да не са печелившите на изборите тогава. На БСП бе даден пореден урок, че властта се взема, а не се дава даром - особено не се дава даром на политическа сила и лидери, които сами не си вярват, че това ще стане - тогава лидерите, кадрите, и голяма част от симпатизантите комплексирано след 1997 не вярваха, че все пак властта ще се върне при тях; (3) Амбициозните тогава нароили се от СДС десни лидерски партии (на Богомил Бонев, Христо Бисеров, Евгений Бакърджиев) не успяха да се легитимират и заглъхнаха преди да са се родили. Пострадаха и традиционни центристки или десни партии като ВМРО, също и ляво-центристки формации като социалдемократите на Ал. Томов; (4) За пореден път бе предотвратена възможността да се формира по-лява от БСП партия или коалиция, която да придобие самостоятелен статус в голямата политика - напр. комунистите отново получиха мизерен %, който сравнен с масата от комунистически мислещите сред електората е направо отрицателен %; (5) В същото време бе предотвратена и възможността да се формира крайно-дясна формация. За това има опити и също се натрупва потенциал. => Така по-същество политическата палитра бе свита от Царя. Реално влиятелната политическа структура беше концентрирана към центъра - и от ляво към центъра, и от дясно към центъра. После по неволя Царят стана Премиер, бе поставен в зависимост от своите придворни (като премиер той е избиран, привикван, отчитащ се, зависим от вотове на недоверие и др.под.). Царят стана зависим и от подименната му партия НДСВ, която по дефиниция не можеше да остане нещо монолитно и устойчиво, а бе логично да бъде арена на групови борби и задкулисни сметки без и дори против Височеството. => Така сега Симеон е в проблемна ситуация. Нов премиерски мандат за него не е перспективен, едва ли е желан от него. Втори мандат дори е заплаха за неговото окончателно унищожаване като политическа фигура и авторитетност. Какъв е изходът за Симеон? (1) Или просто приключване на мандата с благородна стойка - за да запази имиджови потенциали и символиката си на добрия благороден човек, който искаше, но му попречиха да помогне на България и на обикновените хора от народа; (2) Или нещо повече, излизане от мандата със значим потенциал - за да си осигури участие в следизборна правителствена коалиция. За това има няколко основни варианта: първо, много дистанцирано участие - във формула, чрез която той се освобождава от всякаква лична отговорност за беди и провали; второ, пряко участие - като решаващият "уж малък" партньор на БСП в управлението, но с "реално голяма" значимост (при 10-15% срещу 25-30% от изборите); трето, обратно, като признат координатор и медиатор на антиправителствена коалиция, на "дясната обединена" опозиция срещу лявата власт (при условие, че БСП спечели близо до абсолютното мнозинство) - в опит лявата власт да бъде дестабилизирана и предизвикана криза по подобие на кризата от 1996; (3) Или извеждане във властова позиция на своя лична креатура - с надеждата, че този човек ще остане лоялен към него и ще изпълнява неговата политика и цели, като той остава полувидим на някакъв далечен и висок пиедестал. => И при трите варианта Симеон остава с шансове и потенциал за решителна битка на предстоящите избори за Президент (най-вероятно това е неговата политическа мечта сред българските реалности). При първия вариант - пасивно, а при втория и третия варниат - с активно натрупване на потенциал през двете години преди президенстките избори. Три практически възможности, и трите са реални. По-долу ще се концентрирам около третата реална възможност. => Но при всички варианти политическото бъдеще на НДСВ и Симеон не са за подценяване. Те достигнаха своето дъно - през втората година от мандата като обществен критицизъм, а през третата година - като процес на роене и разпадане, на скандали и конфликти. Сега са в обратна фаза - набират сила, изваждат скрити ресурси, връщат си мнозинството в парламента, активизират се в чужбина и у нас. 10 месеца ще атакуват масовата психика с директен-стъпаловиден-даващ ефект популизъм. Просто искат да повторят номера от 2001. Това отново съвсем не е за подценяване!!! Като тактика те вероятно ще действат едновременно по два основни сценария: (1) подаваме ръка на силния, за да се прилепим за него и дори търсим равностойност до него (НДСВ до БСП, както сега ДПС до НДСВ); (2) подаваме ръка на слабия, защото той ще ни слуша (НДСВ над СДС на Надежда). Показателно е, че Симеон активно мисли и сондира възможности (вкл. за финансиране) за стратегически инфраструктурни и стопански проекти (напр. АЕЦ Белене, тунел под Стара Планина, ...). Първо, това е индикатор, че няма страх, че може да отпадне след изборите (2005) като водеща фигура в българската политика. И второ, самите тези проекти, рекламата им, започналото финансиране ще са фактор с голяма сила в предизборната пропаганда. Чрез тях ще се внушава следното: "Ето, макар и късно Симеон и Правителството започнаха да правят онова, което обещаха в началото преди 4 години. Значи не ни е лъгал! Нека почакаме още малко, да му даден още една възможност!" Това ще се повтаря-демонстрира-натрапва чрез цялата сила на държавата и бюджета, чрез организирания хор на повечето основни медии!!! И разбира се, ефектът от такава пропаганда съвсем не е за подценяване!!! Каква е целта на Симеон? Преди всичко да се съхрани: (1) като политическа фигура - при това с изключителен властови потенциал; (2) като медиатор в едно обширно политическо пространство - дясно и центристко, но и с много широк ляв сегмент; (3) като посредник на мощни чуждестранни и български икономически интереси; (4) като един от символите на "европеизирането" и "цивилизоването" на България. А по-общата цел е: реставрация на Монархията в България - ако не директно, то поне в "монополно-демократична или президентско-царска" форма. Съвсем основателно вече открито много журналисти и анализатори говорят за "пълзяща монархия". И нека оптимистите не бързат скептично да възкликват: "Не може да бъде, не е възможно!" Нека не бързат, защото днес в България единствените трудно преодолими пречки са БСП и президентът Георги Първанов. => Логично е да се очаква, че тези две пречки пред пълзящата монархия ще бъдат атакувани чрез познатите от историята 3 основни способа: (1) компромати и компромати; (2) приятелска прегръдка и нож в гърба; (3) отнемане на собствения електорат, а където е възможно на кадри и лидери. Каква е значимостта на всичко това от гл.т. на левицата? Тук следва ясно да се каже, че популизмът на Царя и хората му атакува директно лявото пространство. (Специално внимание на масовото образование - голям доклад; идея за ваучерна система в образованието; допълнително подпомагане за първокласниците от бедни семейства - 80 лв.; афиширане на грижа за болните деца; фонд за скъпо лечение на деца в чужбина; идея за семеен данък за семейства с две деца; първи етап при въвеждане на семейно подоходно облагане; афиширана висока минимална работна заплата - 150 лв.; пореден проект за компютри в масовите училища; обещани безплатни закуски и то до основно образование; пак говорене за по-високи пенсии; 13-та пенсия; активност на пенсионните фондове, за да се увеличат пенсиите 2 пъти; пенсионна реституция чрез парите от бюджетния излишък; замразени цени на тока и парното до изборите; говорене за отвързване на икономиката от МВФ. И всичко това задължително звучи като бащинска грижа от страна на Симеон и неговите хора за "бедните-унизените-оскърбените") Сега политическата самореклама се прави не чрез декларации, а "чрез дела". Чрез министерствата и министрите, чрез съответни правителствени решения за придобивки и блага за масови целеви групи. А това е най-въздействащата форма на реклама. Всъщност до изборите Правителството и възлови ведомства на държавата ще действат като огромна рекламна агенция. Тя ще прави политическа реклама на Симеон, на 2-3 "най-заслужили" министри, на НДСВ като цяло. Е, не може да няма ефект! Въпросът е колко ще бъде голям той, чии проценти ще отнеме в най-застрашителна степен??? => Доколкото този популизъм пак ще има някакъв ефект, то това е отнемане на значителен сегмент от левия електорат!!! Ето, това е пряка опасност за изборния успех на БСП и левицата, за преливане на %-нти от БСП към НДСВ или към излъчен Силен Човек на Царя. Това всъщност е и ще бъде опит за повторение на успеха от 2001. Става дума за същата политическа поза, която тогава донесе 2 млн. гласа. Е, сега ще бъдат много по-малко. => Но сега са им достатъчни 0,5 млн. гласа. През 2001 спечелиха с много и много над останалите. Сега ще загубят, но ще имат достатъчно - за да останат на сцената като важен и дори като водещ играч!!! Това е реалността. Следващият СПАСИТЕЛ - заявки, потенциал, рискове Има ли социална и политическа среда, в която пак да бъде разигран сценарият с масов отказ на избирателите от големите партии (вкл. значителни части от техните твърди електорати), което на практика означава отказ въобще от традиционната политическа схема на разпределение на електоралното тяло? За 15 години Преход политическото хоро се извъртя цялото. И левите, и десните основни политически играчи имаха своите възходи и падения, при това по 2-3 пъти. В края на тунела сякаш свети, свети с неоновите светлини на НАТО, на ЕС, на западната интеграция на България. НО ... от тази светлина се топлят не повече от 10-15% от мислещото гражданско население. Останалите са в сивата среда на относителната бедност и запушената перспектива за истинско качество на живота си, или са в низините на деградиращата бедност и унизеност. Ето защо огромно количество избиратели днес преживяват отчуждение-недоверие-раздразнение от политиците като общност, от партиите в група, от държавните институции като система. Но всичко това съвсем не значи пасивност. Значителна част от тези отчуждени-недоверчиви-раздразнени хора продължават да са политически търсещи граждани. Какво търсят те? На първо място и преди всичко те търсят политика, която да е нова и различна, в смисъл на държавна политика, обърната с лице към масата от хората. И точно тук възниква вторият проблем пред партиите и техните лидери - често това се мисли като нов изненадващ човек-институция. Който да бъде предпочетен като алтернатива на цялата традиционна политическа структура. В този смисъл има масова готовност властта да бъде връчена (чрез гласуване в избори) именно на такъв едноличен лидер на властта и нацията. Този човек-лидер-институция след това може да си създаде и някаква партийна формация, чрез нея да се опакова в традиционна политическа одежда. Но това за масовото съзнание е вторичен и не толкова значим въпрос. Партията-креатура се възприема като нещо неизбежно - дори да е смехотворна, дори да е корумпирана и грабителска, дори да е еднодневка и да е обречена на саморазпад. И в началото, и до края е важна личността на Спасителя. => Така бе и продължава да бъде с Царя, така би било и с неговото следващо подобие, ако стигнем през 2005 до такава изборна дилема. И така, на въпроса има ли среда за нов сценарии за пореден Спасител, отговорът е да, има такава благоприятна социална и политическа среда. Има така нар. "социална база" за избиране на следващия СПАСИТЕЛ - персона, която ще бъде натоварена еднолично с надеждите на голяма маса от избирателите. Потенциалът идва от 15-20% активни граждански и политически избиратели. Те са отпаднали от симпатизантските групи на своите партии - поради натрупвано разочарование и безверие за възможността те да се променят към добро. Това е така нар. "плаващ електорат". Но важното е, че: (1) той се втвърдява - и като разочарованост, и като желание да се наказват "своите", и като активно търсене на алтернатива, а тя като не се предлага в партийна форма, хората ще рискуват да я изберат в личностна форма; (2) сега действащите основни политически играчи нямат шанс да привлекат %-ти от тази група по инерцията на махалото (поуките от 2001 не бива да се забравят), те имат шанс само ако излъчат внушение за промяна в държавата и в политиката й по същество - от гл.т. на огромната маса обедняващо и бедно, унизено и маргинализирано население в страната; (3) ако следващият Спасител се появи на сцената, големите партии ще загубят дори част от своите уж твърди електорални групи. Рискът при БСП е до 15-20% от тях, при СДС и НДСВ е до 30-40%. Какви са персоналните заявки за следващ Спасител на нацията и държавата? В момента има две такива личности, които започват да се пробват. Единият е Бойко Борисов. Той изцяло е креатура на Симеон Сакскобургготски и НДСВ. Но в същото време е и личност, която директно заявява желанието си да играе самостоятелна роля в държавата и политиката - поне така изглежда. И то с много по-големи амбиции от сегашния си статус. Като главен секретар на МВР, и особено напоследък генералът ежедневно прави политическа реклама на самия себе си. Неслучаино има неестествено висок обществен рейтинг. Този рейтинг е пряк резултат от няколкогодишен, систематичен и много добър ПР, професионална и бих казал талантлива политическа самореклама. Много е важно, че Бойко Борисов има лична власт върху особено важни институции - полицията, тайни служби. Освен това той е особена симбиоза между специалните служби на държавата и частния охранителен бизнес - това само по себе си му дава огромна сила, вкл. за изплъзване от контрол. Другаде това се нарича "конфликт на интереси", и е повод за критика и санкции, но у нас се приема за норма, има примирение, че това е норма. Ген. Бо-рисов афишира свои международни връзки, авторитет и признание. Свързан е пряко с финансовия капитал (големи банки и "Глобална България"). Умее да работи и да се възползва от медиите. Психологически е изключително ловък манипулатор, действа ефективно и на ценностно, и на символно равнище - последният му връх е самоназоваването като "Героят на България". С други думи - той е типичен човек-институция, личност с огромна кадрова, институционална и финансова сила. Той е личност, която в конкретна ситуация ще има потенциал да се превърне в човек-партия. Каквито са Сакскобургготски, и Софиянски, и Костов, навре-мето беше Жорж Ганчев, още се опитва да бъде такъв Александър Томов. Другият претендент е финансовият министър Милен Велчев. Той също анонсира подобни претенции, но в по-мека и интелигентна форма. И той е човек-институция. Идва в България от името на световните икономически лобита, на най-мощните международни институции (получи официална награда като отличник тъкмо от тях). Самият той е откровен носител на голям личен капитал - заедно със семейството си. Владее едно от най-възловите министерства - възлово за съдбата на цялата държава, за структурата и слоевете на бизнеса, както и за най-уязвимите слоеве, които директно зависят от него, от бюджетното и извънбюджетното финансиране на социалното подпомагане. Също умее да изгражда добър публичен имидж и се възползва от медиите. Психологически изгражда за себе си образ, който е подчертано дистанциращ, но в същото време е респектиращ. Излъчва интелигентност-спокойствие-деловитост-успех - това е впечатляваща комбинация. От изключителна важност е, че и двамата имат огромна мрежа от кадри в държавата, която е лично зависима от тях - в правоохранителните органи, в митниците и данъчните служби, в министерствата и общините. Кадрите може и да не решават всичко, но е сигурно, че предопределят много от важните неща в държавата. От решаваща важност е, че двамата, бидейки креатури на Симеон, вече постигнаха образ на еманципирани личности - дори надпартийни. Те умеят да внушават, че се борят за национални, а не за партийни каузи!!! В този смисъл те чрез служебната си дейност на министър и висш администратор ловко разгръщат стъпаловиден популизъм. Докато БСП и другата опозиция говорят, те всекидневно работят чрез ведомствата си и създават илюзорно впечатление, че го правят в името на България, а не в името на Симеон и НДСВ, и не за своя лична облага. При това чрез този популизъм те притискат БСП ту отдясно, ту отляво като с това й отнемат собствената територия и я ограничават. Повечето от сегашните им пропагандни действия имат директно ляво политическо звучене. Възниква прагматичният въпрос: Дали Борисов и Велчев ще бъдат лидери на нови партии или водачи на партийни листи в НДСВ? Рано е да се каже. Възможни са и двата варианта. Още сме във фазата на опипването на реакциите. Очевидно е, че политическото пространство ще се преструктурира до изборите. Но тук важното е, че при всички случаи лидерите стават все по-важни! Днес има натрапчиво говорене за коалиции, но това е изпреварване на реалностите. Сега е коректно да говорим преди всичко за личности с потенциал, които могат да съберат обществено внима-ние и надежди, разбира се в някаква партийна опаковка. => Лидерите! Дори големите партии все по-очевидно днес пряко зависят от личностите, които ги представляват пред обществената психика и съзнание. Нещо повече, и големите партии все по-очевидно зависят от личностите, които застават в пространствата между и над партиите. Това е принципно нов момент от 2001 насам. Ще се разиграе следващият тур в тази игра. Нека повторя: Борисов и Велчев са държавници, които не просто владеят възлови институции. Самата дейност на тези институции има огромен пропаганден и рекламен заряд. Просто защото престъпността и сигурността, заедно с бедността и недостига на пари са главните проблеми на масата от хората, на повечето селища, на повечето слоеве и общности в страната. А това е проблематиката върху която и институциите чрез които може да се прави популизъм, масов популизъм, чуваем популизъм. Двамата имат като свои служебни задачи решаването на най-популистките обществени проблеми - (1) престъпността и несигурността на фирмите и на гражданите, (2) и заплатите, официалните доходи, социалните помощи и плащания, размера и формата на данъците и държавните такси. Е, те ще се възползват максимално от своето служебно положение. Правят го умело и умно. Нещо повече, правителството като цяло, самият Сакскобурготски преди изборите (2005) е зависим да прави популизъм най-директно именно чрез тези две министерства и тези двама държавници. В това е изключителната привилегированост на Борисов и Велчев като статус. И те максимално се и ще се възползват от този си статус. Ще има ли ефект този стъпаловиден популизъм? Не може да няма ефект. Това е и персоналният шанс на Борисов и Велчев - да подскочат в ранга си като политици, дори да посегнат към най-високите постове в държавата (премиер). Както вече казах и двамата вече изпълняват стъпаловидна програма за популистко омайване на избирателите. Преди всичко на първосигналните и късопаметните, иначе казано на простодушните и доверчиви избиратели. Но такива избиратели има много, вкл. в средите на левицата. Бойко Борисов лови за пореден път бандитите. После пътува в чужбина, където авторитетни партньори на България го обявяват за изключително успешен борец срещу престъпността. После ежедневната порция атака срещу съдебната система и оплакване, че докато тя не бъде подменена големите усилия и успехи на полицията ще остават нискорезултатни и обществено непризнати. После благотворителна акция за събиране на дарения за деца на загинали полицаи. После се мръщи като сърдито голямо ченге в клип на Каризма и т.н. Стъпало след стъпало, седмица и месец поред - до изборите. Милен Велчев също вече играе с обществената психика. Доклад за образованието - една от основните социални сфери, традиционно близка до родителските и бабините сърца. После намаляване на патентния данък (след като през 2003 бе от 40 до 100% вдигнат, поради което патентните търговци намаляват от 320000 на 160000). Демонстративна и добре режисирана борба с МВФ за "висока" минимална работна заплата (150 лв. = 76 евро). Гръмогласно рекламирано понижаване на преките данъци (което не е заложено в Бюджет 2005). Нов фонд от 5 млн. лв. за финансиране на скъпо лечение на деца (в чужбина, а не в български клиники). Плюс механизъм за освободени от данъци дарения за тези болни деца (въпросът за огромната маса останали деца се премълчава). После обещава 13-та заплата за държавния сектор. И добавки към пенсиите за Коледа (Хр. Христова обеща 100 млн. лв. за това). И така ... 400 000, после още 250 000, докато се изхарчи 1 250 000 лв. от натрупания бюджетен излишък само за 2004 (и разбира се, отново след демонстративна "борба" с "лошите" от МВФ). Има игра и тя добре се играе!!! Има ли други персони с потенциал да бъдат институционализирани? Този въпрос се подценява и игнорира, но хора с такъв потенциал има. Те могат да бъдат убедени или принудени да изиграят такъв сценарии преди и на парламентарните избори 2005. Те могат да бъдат произведени в нови политически звезди. Такава напр. е министър Меглена Кунева. С огромното предимство, че е (1) жена, (2) при това красива и в зряла възраст, (3) елегантна и представителна/, (4) професионалистка, (5) при това вече с широки лични контакти - както у нас, така и в чужбина. Кунева има огромното предимство, че е положителната политическа фигура, която осъществява до този момент интегрирането към ЕС - (1) с логичната доза реализъм, (2) дори зачестява с нотки на скептицизъм и предупреждаване, (3) с оперативност и настъпателност, което не може да не се харесва, (4) с работоспособност и добро публично говорене. Интегрирането към ЕС е нейна служебна задача и заедно с това е нейна лична привилегия в политиката. Кунева освен всичко останало е печеливша симбиоза между (1) добра биография от предишните елитни класи и (2) добро вграждане сред сегашните елитни класи. Меглена Кунева е от малкото министри, които могат да направят приемственост между сегашното правителство и всякаква следваща власт - просто защото не се е поддала на публично политиканство, нито на унизяващо придворно подмазване. Разгледана в този комплекс от лични качества и ведомствени привилегии, министър Миглена Кунева е реална възможност. Дори тя е една добра възможност. Разбира се, не е изключено точно това да се окаже и нейната голяма слабост, когато сценаристите решават избора си, кой точно да опита новата ролята на Спасител, но е реална възможност. И още нещо много важно относно шанса на такива персони да успеят. В ситуация на общо неглижиране на политическите партии, на създаване на масова психоза за търсене на Силен Човек и т.н. може да стане така, че множество от различни и дори противостоящи си групови и корпоративни интереси да се окажат политически заинтересовани да постигнат ситуативно единство и да подкрепят следващия Спасител и излъчването му като държавен лидер, вкл. до ниво премиер!!! Аналогия има при обединяването на така нар. "дясно" в местните избори в София, за да бъде избран Софиянски за трети мандат (2003). В самото ляво има аналогия, ако се вземе предвид, че КБ е съставена от не просто разнообразни, но и дори противостоящи си като мислене и подход политически формации и личности. Но те се обединяват, при това относително устойчиво за да противопоставят така нар. "ляво" на заплахата от монопол на "дясното" във властта на държавата. => И накрая пояснение, за да се предотврати едно недоразумение: Ако има повторение на сценария, то това няма да стане буквално. Симеон през 2001 дойде като над-партиен лидер, събра огромно мнозинство, получи мнозинство в парламента. Той дойде и спечели с много. Сега, ако има негов дубликат, този човек ще спечели с малко, няма да бъде пръв, а ще бъде печелившият втори. Няма да бъде над-партиен, а ще играе ролята на извън-партиен лидер и авторитет. Накрая, той е възможен само като кукла-марионетка, чиито конци ще бъдат дърпани от Симеон зад кулисите. Това е основната схема. Става дума за "човек на Царя", а не за някаква нова еманципирана личност. Такава мисля, че не съществува. Следователно, това би било повторение на 2001, но с подмяна на главния публичен актьор. Предишният главен актьор (Симеон) би поел ролята на полуанонимен сценарист и режисьор. Политическата игра се усложнява, но по същество остава същата. Това формално не би било втори мандат на Царя, но по същество може да се окаже такъв. Не-политическите кръгове-групи на влияние > Не-осветените неполитически кръгове-групи на влияние в политиката. Стремят се да остават анонимни, всъщност полуанонимни - доколкото стоят някъде като призрак. Те биват и персонално визирани. Но или чрез отделни публикации в медиите, които заглъхват, или като споделяна от ухо на ухо "обществена тайна", или като недосегаеми персони и институции. Обществеността, и партиите, и официалните лидери се примиряват с тяхната сила и влияние. Дори се съобразяват с тях. Дори им се подмазват. Важното е, че те са недосегаеми за обществен контрол и за градивна критика, охранителните институции не посягат на интересите и сферите им на влияние. Случва се да бъдат експонирани в медиите и политическото говорене като "лоши момчета". Но това не е заплаха за тях. Обратно, това е форма на добър черен ПР. Какви са те по-конкретно? > Бизнес-корпоративни кръгове и групи: (1) на сенчести български групировки; (2) на мафиотски международни групировки (за наркотици, проститутки, износ на хора, хазарт, за контрабанда на алкохол, цигари, горива, месо); (3) ТНК, участващи в пазара в България (...); (4) големи световни банки, финансови групи; (5) бизнес сдружения на официалния български капитал (Възраждане, ....Сибанк, ...); (6) бизнес-групи около политически лидери (Иван Костов и Богомил Бонев, Милен Велчев и Лидия Шулева, ..., "генералите" и ... "хората на Луканов", ...); (7) групи и мрежи на база силови и специални служби (бивши и настоящи). > Посредниците между бизнес-кръговете и политическите лидери. Те имат изключителна важност при наличните нелегитимни форми за финансиране на партиите. Сред тях са и много компетентни хора, кръгът от експерти, без които никоя власт не може да разчита на дългосрочен успех. Става дума за хора с голям личен мажоритарен потенциал, поради което все по-често се оказват напр. в ролята на дублиращи кандидати за кметове, което поставя партията и ръководствата й в крайно деликатни ситуации. Хора от или с връзки сред специалните служби и в закрити информационни банки. И двете им дават огромно предимство, вкл. възможности за рекетиране на партии и политически лидери. > Осветените неполитически кръгове-групи на влияние в политиката. > Прокуратурата, гл.прок. Никола Филчев - изключително активна роля в предизборната ситуация, както през 2000-2001. (И на централно, и на общинско равнище.) Цялото дясно пространство фактически са заложник на Прокуратурата, доколкото две от основните фигури са под въпрос - Стефан Софиянски със своето еднолично ССД и Иван Костов със своето еднолично ДСБ. С тях политическата структура към изборите ще изглежда по едни начин - (1) много по-широка палитра, (2) дясно, което има варианти за консолидиране и групиране, относителна равновесност между дясното и лявото, (3) визия за нормалност и партийност на политиката в България по принцип. Обратно, без тях политическата структура към изборите ще изглежда по съвсем друг начин - (1) крайно стеснена и деформирана структура в дясното, (2) изкуствено реанимиране на СДС и Надежда Михайлова, (3) извеждане на Симеон в ролята-мисията на спасител на дясното и на медиатор на дясното и центъра, а от там и на цялото политическо конструиране за изборите и след тях. > Съдийската колегия - има някои симптоми за конфликт между Прокуратурата, прокурорите, от една страна и съдийската колегия, от друга. Що се отнася до големите дела, вкл. срещу политически фигури като Софиянски. Може да се окаже, че Софиянски ще бъде пощаден от Прокуратурата, но няма да бъде пощаден от съдиите. Тогава той ще получи присъда, макар и условна преди изборите и по този начин няма да може да се скрие зад депутатски имунитет. > Кметовете ("червените") - част от тях от големите и знакови градове проявяват амбиция за напускане предсрочно на кметските си мандати, за да се заловят за депутатския статус. Това по принцип е нелогичен и странен ход - доколкото чрез него се оголват кметствата, води до нови избори в общините, а при тях в повечето случаи се рискува БСП и левицата да загубят. Самият натиск за такава рискова рокада говори за проблем в БСП и сред кадрите й по принцип. По тази линия БСП вероятно ще си създаде сама на себе си големи проблеми, ненужни колизии, ще даде повод за медийна кампания срещу себе си. > Президентът Георги Първанов - сега той е изключително важен стожер на нормалността на политическата структура като цяло. Той е единствения пряк конкурент на Симеон Сакскобургготски в амбицията му да стане Цар-Президент. Не случайно придворните пропагандатори вече дори изрекоха тезата, че в България трябва да се върне Монархията (Андрей Райчев, радио Нова Европа, 15 окт. 2004). Георги Първанов е най-бодливото за десните очи доказателство, че лявото в съвременна България не само е възможно, но е и по-добро, по-успешно, по-авторитетно, може да спечели втори мандат. А прецедентите са страшно нещо в идеологията и политиката. Следователно, "социалният президент" Първанов е символ, който трябва да бъде очернен и прекатурен. Това е логиката на дясното, които вече загубиха монопола си върху демокрацията, и върху европеизацията, и върху модернизацията на България. Не случайно постоянна медийна тема е реалните и мнимите разминавания и противоречия между Президента Първанов и Позитано. Вече открито се пита Първанов ще прави ли своя президентска партия, което би означавало конфликт и разрив между него и Позитано. Уронване престижа на ПАРТИИТЕ изобщо Става дума за систематичното внушаване по различни поводи и с различни гласове, че масовите партии в България са ЗЛО. И следователно е по-добре то да бъде елиминирано. Т.е. да бъдат изместени партиите в политическия живот: (1) от парламентарни групи; (2) от политически лидери; (3) от надпартийни обединители-спасители-лидери на нацията. По същество има кампания против самата идея, че в демократичното общество трябва да има: > структура от масови партии - и че те трябва (1) да представляват основните социални слоеве (класи, професионални слоеве, по вертикала на стратификацията - като "социална база" на партиите) или (2) да олицетворяват основната палитра от идеи и тенденции за движението на обществото (т.е. да са носители на "идеология" - моделиране на едно желано бъдещо състояние на обществото, към което съответната партия се стреми и това е нейна основна ценност и стратегическа цел в текущите й активности); > масови партии, които да де йстват като посредници между заинтересованите граждански общности ("народа, народните маси", "гражданското общество") и партийните лидери-депутати-съветници-говорители на съответната партийна формация; > масови партии, които чрез вътрешно-партийните си механизми на приемане на програми, отчети и избори, да осъществяват надежден контрол - по същество граждански - върху реалната дейност, реалните цели и мотивация на партийните лидери-депутати-съветници- говорители, които действат като представители и от името на съответната партийна формация и на симпатизантската й маса; > масови партии, които да могат да съхраняват идеализма срещу постоянния натиск на материализма в мотивацията на кадрите-лидерите-представителите в държавните и общинските администрации, в международни органи, в средите на едрия и средния бизнес. Какви са основните аргументи в тази кампания срещу партиите? > Политиката е професионална дейност и затова действащите политици-депутатите-съветниците-говорителите следва да бъдат "професионалисти" - под професионалисти се визират най-често професиите на юристи, икономисти, политолози, администратори, партийни кадри от средно и централно равнище; > Корупцията е дело на партийните централи - обобщено и като цяло, а не на определени политици. Партийните централи са финансирани от анонимни икономически сили и групировки, поради което са зависими от тях и изпълняват техни сценарии; > Партийните централи са откъснати от масите, от членската партийна маса, от низовите организации. Не знаят и не разбират реалните интереси на своите симпатизанти и избиратели, на "обикновените хора"; > Партийните централи съзнателно и последователно провеждат политика, която не е в съответствие с партийните програми, с предизборните обещания, с очакванията на избирателите, в края на краищата политика, която противоречи на интересите на избирателите; > Партийните централи си служат без мярка с демагогия и дори с публични лъжи. Носители са на чувство за безнаказаност и недосегаемост. Каква алтернатива се предлага? > По-добри са малките лидерски партии (на един откровен лидер или на лидер с малка група доверени сподвижници). При тях е ясна личната лидерска отговорност. При тях може да има вътрешна здрава ръка, така че да не се допуска корупция и злоупотреби с партийни ресурси; > Парламентарните избори и общинските избори е по-добре да станат мажоритарни. Така избирателите биха гласували персонално за изявени и доказали се личности, а не за непознати личности или дори за хора с лош имидж, които използват авторитета на съответната партия; > Народът трябва да се примири с формирането на относително затворена партийна каста. Тя ще разиграва пред публиката политическата игра. "Демократично" ще си ротира властта и властовите позиции. По същество ще бъде безконтролна и недосегаема за "гражданското общество". Кои от сегашните партии биха ЗАГУБИЛИ директно и най-много от успеха на такава анти-партиите пропагандна кампания? > БСП > СДС > ДСБ > БЗНС НС > ВМРО Кои от сегашните партии биха СПЕЧЕЛИЛИ от успеха на такава пропагандна кампания срещу партиите? > Малките партии, коалиционни партньори на БСП; > СДС и ДСБ, ако при тях бързо победи тенденцията да се превърнат в откровено лидерски партии (на Надежда Михайлова и компания, и на Иван Костов лично); > ССД на едноличния лидер Стефан Софиянски; > Новото време > Гергьовден Какви са изкушенията пред БСП да приеме формулата "отказ от масова партия и редуциране до парламентарна партия"? > БСП да се изплаши от опасността до 3-5 години да се стопи и да загуби уникалността си на масова партия. В такава перспектива БСП обективно има опасност да загуби формата си на масова партия - поради естественото отпадане на най-масовия възрастен състав на партията-актива-симпатизантите; > БДП да се откаже от истинско усилие дотогава (до 3-5 години) да осъществи радикален пробив към средното и младото поколение. Става дума за необходимостта да се подмени отиващото си старо инерционно поколение в БСП. Ако пробивът не бъде осъществен до 3-5 години електоралната масова сила на БСП ще намалее двойно. Ще ерозира и низовата организационна основа на БСП; > БСП да се поддаде на примера на своите коалиционни партньори, които са типични малки лидерски партии. Това би станало или като се осъществи прословутото "организационно сливане", или партиите ще останат обособени, но БСП ще се свие и "професионализира" по тяхно подобие; > Идейният компонент в електоралната маса, вкл. в идващата млада вълна, поставя много въпросителни пред непроблематизиращата ЕС и НАТО ориентация на БСП-централата. Идейното разминаване между Позитано и електорална маса може да се изостри и да стане критично - при остра криза във военното ни участие в Ирак, при отлагане на членството ни в ЕС, при заплащането на това членство чрез свръхцената АЕЦ Козлодуй, деиндустриализация и др.под.; > Местните общински и областни партийни лидери развиват безкомпромисни амбиции за вреждане в избираемите депутатски листи, а при поемане на държавната власт и за овластяване в съответни административни органи и бизнес структури. Вълната отдолу има риск да не бъде овладяна от Централата на БСП. Позитано може да реши в един момент, че спасението е в принципното елиминиране на низовата организационна структура. Всичко това радикално може да бъде преодоляно и отстранено от пътя, (1) ако по принцип масовата партия се неглижира, (2) ако демократичните механизми се централизират, (3) ако принципно се парализира идеологическия мисловен процес на низовите и местните организации, както и на публичните партийни форуми. => Така изкристализира интересът, който ще води БСП към лидерска формула. Това благовидно става и може да става чрез аргументите за "професионализация" на депутати и съветници. Един от важните организационни последици би било подтискането на контролната функция на партията над своите ръководители и оторизирани лидери. Мисля, че това е опасен и неправилен път. БСП не бива да му се поддава. Но ако му се поддаде, то тогава БСП би загубила единственото си уникално предимство над всички останали партии, това поради което тя оцеля през последните 15 години - (1) масовият идейно-морален компонент, който въпреки всичко не умира; (2) и организационните си рефлекси, чувство за дисциплина и опазване на единството, които въпреки сблъсъците и раздорите в края на краищата досега надмогват. Времето до предстоящите избори очевидно ще бъде борба между двете тенденции. Победилата тенденция ще изкристализира в съответно променено изборно законодателство и процедури, а въз основа на тях и в конкретен състав на депутатското тяло на БСП-левицата, а след това и в конкретен състав на Правителството и държавните му администрации (ако то бъде доминирано от БСП). Опасността от неуспех е сред самата левица (БСП) - разделителните линии > Има основна разделителна линия между БСП и левите й партньори. Става дума за различния подход при формиране на депутатските листи: БСП (като централно ръководство) полага усилия водещ критерии да бъде личната делова и политическа компетентност на бъдещите депутати. И на тази основа комбинирането им като професионалисти - първо, като регионално и второ, като слоево представителство. Обратно, водещ критерии за коалиционните партньори е да прокарат своята лична и партийна квота. В този случай деловите качества отстъпват място на лидерската позиция като самоцел. А това значи и изместване на мотивацията - към защита на привилегирования личен статус като несменяеми партийни представители. Такъв е натискът от тяхна страна върху БСП-Позитано. Това е източник на тлеещи конфликти, на липса на гаранции за бъдеща взаимна лоялност, и в края на краищата на взаимно недоверие. > Има основна разделителна линия и вътре в БСП. Тя ярко се прояви на изминалите местни избори (2003). Сега в провежданите частични избори се засилва и откроява още по-ясно. Това е разделителната линия между централното ръководство (Позитано) и местните, низовите организации. Тя има три основни източника: (1) идейно разминаване; (2) свръхдемократичност; (3) изчерпано търпение на низовите и средните кадри. (1) Идейното разминаване изглежда, че е преди всичко между основната възрастна симпатизантска маса, която е носталгично и реставраторски настроена (тежнее към бившите социалистически реалности и начин на мислене) и социал-демократическите идейни нагласи на централното ръководство. Първата е наистина лява ориентация (по-умерена или по-крайна). Втората е по същество центристка ориентация, която е прескочила границата между ляво и център. Противоречието изглежда като разминаване и конфликт между старите и младите в БСП. Но реално това е противоречие между идеологическата инерция на БСП като бивша партия с ясна социалистическа ориентация, от една страна и от друга - социалдемократизиращите я елити, преди всичко от Позитано, но вече и значима част от общинските кадрови елити. Истината е, че първата тенденция се носи освен от старите БСП-симпатизанти и кадри, но и от младата вълна на 20-годишните, които се стремят към БСП. Те са носители на идеализъм и социалистическа мотивация. Между другото това е една от причините тази вълна да бъде възпирана и дори връщана обратно - при личния сблъсък на младите с реалностите при управляването на БСП. Прогностично мога да кажа, че ако БСП излъчваше ясни и убедителни леви импулси, то вълната от младежи и 30-годишни в нея би била поне два пъти по-голяма. И това би било спасяващо за БСП по-принцип - в перспективата на предстоящите 3-5 години, през които БСП окончателно ще загуби своя масиран възрастен и инерционен електорат, и съответната симпатизантска маса, и устойчивите си активисти на низово равнище. Надвисналата опасност над БСП като цяло е очевидна. В горната логика е вярно краткото описание на сегашната политическа ситуация на БСП: "Всички срещу БСП, БСП срещу себе си." Сегашното процентно изражение е следното: тази противоречивост, и съответна конфликтност, и вътрешната взаимно недоверчивост, и натрупващото се разочарование, всичко това може да парира подкрепата за БСП и коалицията й от страна на 15-20-25% от левия електорат. Това ясно бе наблюдавани при местните избори 2003. При парламентарните избори 2005 тази опасност ще се увеличи, няма да се намали. Ще се дават всякакви поводи чрез "вътрешни, кухненски" скандали на медиите, а те няма да пропуснат на тази основа да обработват масовата психика против БСП. Още повече, че БСП сега има крайно неравностойно присъствие и влияние в медиите, поне това никой не отрича. (2) Свръхдемократичността в организационните процедури в БСП е доведена до вредна крайност. Често се оказва, че липсва разумната доза централизъм при изработването на важни решения, при осъществяването на контрол, при санкционирането за явни провали или неразумни скандали, при озаптяването на амбициозни хора, които очевидно нямат личните качества за постовете и функциите, за които претендират. Трябва ясно да се каже, че основният проблем на БСП като организация и партия сега е ниската степен на управляемост. Като вертикално изградена политическа структура. Като регионална организационна структура. Като корпоративни групировки, които по един или друг начин влияят в БСП - при това и на низово, и на регионално, и на централно равнище. (3) Изчерпано търпение на низовите и средните кадри е основен емоционален и мотивационен проблем на БСП. Става дума за кадрите, чрез които БСП оцеля през и след критичните 1997-9 години. Закономерно тези кадри сега искат и очакват своя личен граждански и политически реванш. Ситуацията особено се утежнява при повечето от тях поради бедността. Те са изтощени от бедност - и в личен, и в семеен, и в организационен план. Ясно следва да се каже, че повечето от тези хора днес са с изчерпано търпение да очакват собственото си благоденствие. Това е личен проблем, който се превръща в организационен и в политически. Това деформира мотивацията. Всичко това се знае, но се подценява. И се отлага като решение. А то преобръща колата на БСП. По тази линия се натрупва голямо и все по-масово недоверие към Позитано. Оттам се очакват ясни ориентири за решаването на този масов проблем сред кадрите на БСП. Иначе предстоящото редене на листи има риск да се изроди в опити за натиск от Позитано, които да срещат недиалогична съпротива и в повечето случаи да се стига до поредни скандални неудачи на низово и регионално равнище. В това отношение местните избори 2003 и няколкото избора през последните месеци са поредно предупреждение. Аз с удивление чувам все по-често фразата "нашият човек не става", но от нея не следва позитивно решение - следва примирение с нечия упоритост до степен на темерутщина. Това е точната дума поне за няколко десетки случая на изборни провали - и в големи, и в средни, и в малки общини. Така просто не може да се продължава. Това е път за никъде. От друга страна, безспорен факт е, че БСП е длъжна на такъв тип местни кадри. Заради тяхната реална заслуга за оцеляването на БСП след 1997. Проблемът е, че предстоящата власт и отговорностите, които БСП за трите път предстои да поеме, отговорността за съдбата на България, остро поставят въпроса за деловата компетентност на кадрите. На кадрите, които ще представляват БСП пред медиите и общественото мнение, които ще поемат административни и разпоредителни функции в държавата. Елементарно казано, за хората, които от ниво партийни секретари искат да станат депутати или министри, администратори в централни ведомства и много други институции. Тук има един реален сблъсък не само между хора. Преди това има реален сблъсък на критерии за номинирането и подбирането на кадрите за депутати и за примамливите държавни административни постове. Първо е редно да се изчистят критериите и след това да се решава кадровия проблем. А това означава ясна и строга процедура за атестиране на реалните делови качества на кандидатите за номинации. Не тяхното самолюбиво мнение. А мнението, вкл. на независими специалисти по подбор на кадри. Така както се прави в бизнеса, в сериозните фирми. Плюс, разбира се, общественото мнение. Плюс, разбира се, партийното им влияние, заслуги и авторитет. Доразгръщане на горния проблем е груповщината в БСП. Тя има опасност вече да надделее като стил и начин на мислене. Има опасност да надделее над общия подход и политика, която БСП като цяло следва да води, вкл. по частните и локалните проблеми по места. И в този смисъл има риск да се окаже вярна оценката: "Всички срещу БСП, БСП срещу себе си." В заключение БСП и левицата като цяло в България за пореден път през 15-годишния Преход са пред голямо изпитание. Изпитанието на Властта. Изпитанието на Отговорността за съдбата на българската нация и на българската държавност, за авторитетността и значимостта ни сред европейските и славянските нации. .... БСП е пред отговорността да предпази цялата политическа структура от второ и много по-тежко превръщане в нещо второстепенно и театрално.... .... БСП стои пред задачата да стане политически субект, върху който да се фокусират надеждите на масовия избирател. Тогава ще има изборен успех. Обратно към началото |
Национална конференция