|
ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ '2005 доц. Михаил Мирчев
Какво е отношението към правителството на НДСВ-ДПС? Има ли шанс евентуален вот на недоверие анонсиран от левицата? (Вотът на недоверие към Правителството на Симеон Сакскобурготски, на тема "Социалната безотговорност", бе обсъден на 11 март и гласуван на 12 март 2004.) Според серия от индикатори рейтингът на Правителството и властта на НДСВ, плюс ДПС, е много нисък. Нисък е толкова, колкото беше в кризисната ситуация на Жан Виденов (1996) и толкова, колкото беше в кризисната ситуация на Иван Костов (2000-2001). Затова е логичен настоятелният медиен интерес: Ще има ли предсрочни парламентарни избори?; Опозицията има ли сериозно намерение да предизвика предсрочни парламентарни избори? Затова сред определени среди на левицата са и естествени апелите БСП и партньорите й да поемат радикален курс към предизвикване на предсрочни парламентарни избори. Проблемът е, че "масите все още са склонни за изтърпяват нетърпимите си управници". Тече третата година от мандата (от юни 2001) това по принцип е годината на примиряването и изчакването на редовните избори. Такъв бе случаят с Иван Костов и второто правителство на ОДС кризата им настъпи през лятото на 2000, но избирателите и опозицията ги изчакаха до следващото лято, когато свърши мандата, и тогава ги наказа оглушително. Сега е подобна ситуация, нашето, а и други аналогични изследвания, не регистрират нито масова нагласа, нито масово очакване за предсрочни избори. Сред "народа" има едно затаяване, масово затаяване, включително в редиците на левицата и БСП-симпатизантите. От една страна - натрупано недоволство, нисък институционален и личностен рейтинг, възцаряващ се обидно-пренебрежителен език спрямо властта, Правителството и Симеон Сакскобурготски, а от друга страна - нагласа да се изчака края на мандата, дори известна подозрителност към евентуалните опити да се предизвикат предсрочни парламентарни избори. От тази гледна точка искането за предсрочни парламентарни избори всъщност би застанало срещу фактическото обществено мнение и очакване. Очевидно преди поставянето на въпроса за предсрочни избори общественото мнение, обществеността очакват убедителни доказателства за реална алтернативност. И точно тези доказателства все още не са достатъчни. При това доказателства поне на две равнища: Първо, че опозицията, ако вземе властта, би внесла реални промени в управлението на страната - в икономиката и заетостта, в политиката към здравеопазването и образованието, в подкрепата на семействата, децата и младите хора, в грижата към възрастните, при опазването на обществения ред и озаптяването на масовата нагла престъпност, при по-балансирана външна политика, защитаваща националните интереси, общо казано за обществена отговорност на управленския елит и на публичните институции; и второ - че опозицията, ако вземе властта, ще има достатъчно ресурс да управлява устойчиво и съгласно добрите си намерения, че няма да стане заложник на натрапили се малки партньори с цинично големи апетити, нито заложник на задкулисни сценаристи. По първото, БСП и левите й партньори стават все по-убедителни. Вотът на недоверие (11 март 2004) е удачна трибуна за политическо обявяване именно на предстоящата лява алтернатива политика в държавата. И затова е добре темата на вота да обхваща всички основни сфери на правителствената политика чрез критика към сегашното крещящо разминаване между самодекларации на правителството и реалните ефекти от действията и бездействията му левицата да очертае ясни и приемливи параметри на бъдещата си властова амбиция. Но по второто, БСП и досегашните й леви партньори не дават убедителен отговор. Дори нараства опасността БСП да остане в относителна изолация, която да я тласне в прегръдката на ДПС или на друг подобен коалиционен "партньор". Още повече, че електоралната добавка от страна на досегашните леви партньори на БСП видимо намаля в последните 1-2 години и отново става резонен въпросът: В предстоящата ситуация те ще подпомагат или ще ограничават БСП, която така или иначе ще поеме практически цялата политическа и морална отговорност за бъдещата власт? Има ли реална опозиция? В изследването са използвани серия индикатори, които интерпретират проблема: Има ли реална опозиционна алтернатива на сегашната власт? Като разпозната от общественото мнение алтернатива БСП очевидно води над СДС, т.е. левицата над десницата, при това с двойно повече проценти. НО ... процентите на БСП и СДС взети заедно са двойно по-малко от другата група, която казва, че няма такова алтернативно формирование в политическата структура. Това всъщност е криза на политическата система в см. на сегашната структура от партии вкл. и на левицата. По цяла серия индикатори БСП е: (1) водещата партия, с продължаващ леко да нараства общ рейтинг; (2) разпознавана като евентуално следващата печеливша сила; (3) като по-доброто правителство, като безалтернативно по-доброто правителство днес за България това е масово мнение въпреки осъзнаването на десните икономически и геополитически реалности в момента. Но предимството на БСП все още не е достатъчно убедително и точно в това се състои проблемът. Не че няма да бъдете първи, а че ще бъдете първи с недостатъчно много, а при неблагоприятно развитие на предизборната ситуация и със съвсем малко проценти. И точно тогава възниква почти злокобния въпрос въпросът за удачните, а не подхлъзващите партньори, независимо дали са коалиционни преди или след изборите. Решаването на този въпрос е изключително сложна задача. Само поради него следва да не се избързва към предсрочни избори. Доколкото витае заплахата за нестабилност на предстоящата вероятна лява власт, поради дилемите за лоялността на властови партньори - свои и по-малко свои, дори чужди, но ситуативно сътрудничещи с левицата. С тези дилеми пред БСП и левицата общественото мнение и медиите са абсолютно наясно. БСП няма нужда да го обяснява, хората вече го знаят, медиите го изговарят. Всяко обясняване по тази тема би се възприемало като опит за изплъзване от и заобикаляне на предстоящата отговорност. Това, което се очаква и ще се очаква от БСП и левите й партньори през цялата предстояща година до парламентарните избори са конкретни анонси, конкретни доказателства, конкретни персонификации, че БСП има и ще разкрие значим ресурс, вкл. и неочакван ресурс, за да може на последната пряка да увеличи дистанцията и да набере по-впечатляващ процент. Не да си гарантира спечелването на изборите, а да увеличи дистанцията си над сумата от декларираните десни партии. Това е нещото, което очакват хората по-специално периферията на левицата, както и разрастващата се група рационални избиратели, които гласуват не поради идеологическа пристрастност, а поради ситуативна преценка и избор на по-работещата политическа перспектива. Между другото тук трябва ясно да кажа, че от факта на масово недоволство, съчетан с липса на масово очакване да се правят предсрочни парламентарни избори, не бива да се вади извод, че гражданството е затънало в политическа апатия. Ако процентите на хората с нагласа да се изчакат редовните избори, се интерпретират като политическа апатия, това не е вярно. На групата въпроси, които питат: Вие политически активно лице ли сте или пасивно? Консумирате ли политическа информация? Обсъждате ли политическите скандали и събития? - процентите са такива, каквито са били преди една година. Тоест няма разрастваща се апатичност. Просто има ситуация на неразпознат контрасубект. Това е принципно важно да се знае и да се разбира. Има един фонов благоприятен процес: увеличаване на групата граждани-избиратели, които се самодекларират като леви (34%) и съответно има свиване на групата граждани-избиратели, които се самодекларират като десни (20%). Проблемът е, че тези, които са в центъра и се самодекларират като център (31%), са по същество дясно мислещи, с десни идеологеми и рефлекси, с антилеви страхове. В една дясно-идеологизирана предизборна практическа ситуация преобладаващата част от тях се ориентират към десницата това е една от идеологическите инерции на "прехода". Така че в момента декларираното "ляво-дясно" е примерно 34:20%, но фактически то е по близо до пропорцията 34:51%. Останалите 15% отказват да се самооценят по тази скалата "ляво дясно". Те, ако гласуват, са мотивирани по съвсем друга линия, или са подвластни на процедурите на "изкупуване" на гласове. Има ли нов шанс Симеон Сакскобургготски? Симеон Сакскобургготски сега има изключително нисък текущ рейтинг като действащ премиер. Но когато се вгледаме в обществената представа за неговия личностен профил, виждаме три-четири качества, които говорят, че митологемата "Симеон Сакскобургготски" е съхранена, при това с висок потенциал. А това означава, че в една реална предизборна ситуация този митологичен личностен потенциал ще бъде реанимиран, медиите отново ще заработят в негова полза, Правителството ще направи няколко мощни популистки хода увеличавайки пенсии и заплати, грижейки се за масови категории социално слаби, рекламирайки предстоящи икономически и инфраструктурни проекти, най-накрая реално намалявайки данъците (от 2005), обещавайки да въведе семейното подоходно облагане. Това ще се направи чрез заложените бюджетни резерви, които са на разпореждане на Министъра на финансите, и вероятно чрез изхарчване на значителна част от натрупания огромен резерв на държавата. Ще бъде направено и чрез нови примамливи обещания, но отложени като реализация за периода на примамлив втори мандат. При това царските PR-екипи ще го направят ловко, убеден съм, че много професионално в това не бива да се съмнявате. Митът "Симеон Сакскобургготски" е възможно да бъде отделен от вината на провалилото се Правителство, както и от провалилото се НДСВ и Той да се измъкне сух от водата. Това вече настоятелно се подготвя. Разбира се, ако дотогава Симеон съвсем не забрави да говори внятно на български език, то такава стратегия би имала практически шансове за успех. Вероятно на предстоящия вот за недоверие ще има разпределение на ролите: министрите и депутатите на Симеон ще говорят рационално, ще дават контрааргументи, те ще са тези, които ще обиждат вносителите и ще демонстрират емоции на несправедливо неразбрани. А през цялото време (9 часа, както видяхме) ТОЙ ще стои като статуя на добронамереността и искреното съпреживяване на проблемите на нацията и хората. Накрая ще произнесе не аналитично слово, а морална самодекларация. Целта му ще бъде артистично ще запечата в психиката на гледащите телевизия своя образ на добрия стар баща. Бащицата, който иска толкова много да направи за всички, а обстоятелствата и другите толкова малко му помагат!!! Това е артистичната му стойка. А той е добър, много добър актьор. И има толкова много избиратели, които в своето простодушие се хващат на въдицата. Вероятно на това се разчита и с оглед предстоящите избори първо за парламент (2005), а после и за президент (2006). Както преди 2001, политическата сценография бе подготвяна отдалеч, с ясна стратегия и завидна професионална ловкост!!! Какво казвам в момента? Казвам ясно, че не бива да се злорадства и не бива да се самоуспокоява лявата и която и да е сила, че рейтингът на Симеон Сакскобургготски сега е унизително нисък - около 20-те процента. Личностният му профил, още повече сравнен с 2001, 2002 и 2003 година, ясно говори, че той има съхранен потенциал да бъде реанимиран като митология. В момента хората са недоволни от ефектите под неговото управляване, но това не означава, че е очернен неговият личностен образ: (1) въпреки очевидната му управленска неграмотност, той е мислен като "ерудиран, образован"; (2) въпреки непрекъснатото му шикалкавене по всички скандални въпроси, той е мислен като "честен"; (3) въпреки злоупотребата със служебното му положение, за да се облагодетелства с огромни имоти, и за да облагодетелства приближените си, той е мислен като "скромен"; (4) въпреки стимулирането на необузданата нагла престъпност, невижданата корупция и практическото му безхаберие към масовата бедност, той е мислен като "човечен"; (5) въпреки обидното му отношение към националните празници и символи на българите и на България, той е мислен като "симпатичен", и още др.под. Рейтингът на БСП покачващ се, но нестабилен! Друго много важно нещо, което следва от изследването е, че рейтингът на БСП се покачва. Моите числа се движат около обявяването от другите агенции 25 %, но и малко в плюс поне с 3-4%. Тоест моите числа са по-оптимистични. НО ... има едно притеснително но. От гледна точка на политологическата ми прогноза считам, че това не са твърди проценти и те лесно могат да бъдат ерозирани. Между другото много неща, които започнаха да стават, вкл. и Иракският скандал ("мазното петно") и начина, по който той се разиграва и проточва в политически медии, и изфабрикуваната парламентарна комисия, и въвличането на Президента, всичко това е фактически започнала анти-БСП, анти-левицата, анти-Георги Първанов социално-психологическа кампания. Тя тече вече от месеци и ще промива масовите мозъци още година и половина. Какъв ще е ефектът? Ако БСП не съумее да се противопостави, при това на същото социално-психологическо равнище, ако не съумее да контрира този опит за манипулиране на общественото мнение и съзнание, то рисковете за предстоящ изборен неуспех (относителен) нарастват. Разбира се, има и обърнат вариант БСП и Георги Първанов може да се окажат в изключително печеливша позиция именно поради започналата систематична и спекулативна анти-кампания срещу тях, ако съумеят да извъртят ефекта и да превърнат тази "черна реклама" в свои позитиви. И това може да стане, ако се прави ловко и последователно, от сведущи хора. Ролята на ДПС - пред опасността да потъне вероятно ще възкръсне! ДПС вече три години е активен съучастник на НДСВ и Симеон Сакскобурготски. Но също така, още отсега е мислен евентуален бъдещ коалиционен партньор на БСП. Тук важното е да се знае, че вече много набъбва процентът на хората, които считат, че ДПС и Доган фактически управляват Симеон и правителството на НДСВ. От такава гледна точка подаването на анонси, че това е партньорът, който Левицата очаква, вече става все по-хлъзгава и дори дискредитираща плоскост. Тук не е достатъчно да се каже, че много трябва да се внимава. Мисля, че печелившият подход от страна на БСП и левицата е категорично да се изговорят принципите, върху които когато му дойде времето съответните кандидати и варианти за партньори ще бъдат отхвърляни или приемани. Значи, водещи са принципите и ценностите, върху които и заради които БСП ще влиза в коалиции и партньорства, а не любов от немай къде, защото няма просто с кой друг. Това не трябва да се подценява, още повече, че темата ДПС вече е атакувана от медиите нарастват, афишират се, стават все по-непримирими онези сили и медии, които стоят на патриотично-националистическа и патриотарска основа. А това сега е единствената политическа ниша за нова чуваемост и за нови политически субекти в България не бива да се подценява. ДПС вече потъва в скандали за медийна репресия (затварянето на ТВ Ден), за ордена "Стара планина", за уличени в корупция лидери, злоупотребяващи с държавните служби, за уличени в антибългарски провокации заместник-министри, за български кметства и министерства, в които се говори на турски език, и т.н. Тези атаки ще зачестяват, а ДПС ще дават още поводи. В такава ситуация те стават все по-неудобни като евентуални партньори. Каква е разликата между БСП и десницата като алтернатива на НДСВ-ДПС властта? БСП и левицата са мислени от общественото мнение чрез възловата дума "социална политика". Но ... засега това е повече идеологема, отколкото отчетлива представа за това в какво практически ще се реализира тази социалност при евентуалното бъдещо управление на БСП и левицата. Идеологемата не е преведена на езика и в образите от ежедневието на масовия човек този, който има нужда от социална политика. Лошото е, че засега процентите на БСП като очаквана успеваемост в социалната сфера са по-високи, но минимално по-високи, спрямо другите политически сили, както и спрямо другите сфери на управление. Обратно, в останалите сфери, вкл. външната политика, БСП вече не отстъпва на СДС и на десницата. Излиза, че БСП се е изравнила в сферите, в които бе най-неавторитетна и най-уязвима, но не е наваксала достатъчна преднина в нейната си собствена сфера на влияние и на повишени очаквания. В този смисъл БСП все още е уязвима пред нихилистичната теза за "синьо-червената мъгла", за подозренията в тайно договаряне с Царя и СДС, и др. под. Всъщност точно в такъв тип скептицизъм и недоверие към БСП и левицата е бариерата пред така нар. "лява вълна", която обективно се надига в страната, но забавено и неуверено. От БСП се очаква и дори се иска да бъде социална партия, но в момента БСП все още не дава убедителните конкретни анонси в днешната конкретна ситуация, за да се види, че тя действително ще може да бъде такава: (1) по линия на здравеопазването и достъпа на бедните до него; (2) по линия на заплатите и законните доходи; (3) по линия на образованието и спирането на износа на мозъчен капацитет от нацията и страната; (4) по линия на съхраняването на българската младеж пред ерозията на девиантността и откъсването от традицията; (5) по линия на озаптяването на организираната и на наглата престъпност и корупция; (6) по линия на спирането на тоталния разрив между феодализиращата се провинция и модерната София; (7) по линия на коректността на бизнеса към социалните фондове. Това е все социална политика. С две думи, БСП за една година трябва да каже три-четири неща, които ще направи точно в социалната политика, от гледна точка на социалните измерения на икономиката и всички други дейности в държавата не в икономиката сама по себе си, и не в международната политика като самоцел, и не в нещо друго, което няма пряко социално измерение. Една година пропагандно следва да се удря в една точка. Тогава ще има ефект и позитивният образ на левицата, на БСП като "социална власт" няма да може да бъде размит от евтини и ирационални инсинуации и клевети по неин адрес. Интегрирането на България към ЕС очаквани блага или недискутирани рискове? Всички основни политически сили, основните масови медии, почти всички медийно изявяващи се социолози и политолози, всички ние сме в инерцията на еврооптимизма. Но ... обективно и фактически в същото време всички ние сме пред предизвикателства на Евроскептицизма, поне на проблемния диалог с конкретни аргументи за очакваните ползи и за прогнозираните рискове. Всъщност става дума за дилемата "еврооптимизъм - евроскептицизъм". В цивилизования свят има глобалисти и антиглобалисти, при това въз основа на осъзнати икономически, класови и национални интереси. В България има аналогично класово, социално разслояване и поляризация. Следователно, тук има същата социална база за различаващи се гледни точки и прогнози. Задаваме въпрос: С кого от големите България в сегашната ситуация трябва да се обвърже, за да има добри шансове за просперитет? Общественото мнение сега определя на първо място и безапелационно с ЕС, в частност с Германия (56%) не със САЩ (13%) и не с Русия (18%). Числата към САЩ падат, числата към Русия се качват. Но ЕС е безспорният лидер. Вътре в лявото пространство Европейският съюз и Русия имат еднакво висок процент. Дори в дясното пространство, макар и малко, но има привърженици на ориентацията към Русия. Очевидно ориентацията към САЩ минава през ЕС това е нещо изключително важно, което сегашното Правителство упорито пренебрегва като се поставя в позиция на всичко изпълняваща марионетка на САЩ и по тази линия често фактически противопоставя България на ЕС. САЩ днес са безспорната Голяма Сила в международните отношения, в световния ред на глобализацията. В същото време и обективно, и субективно евроатлантическият път на България минава през Европа към САЩ. Ние все пак сме европейци, а не американци, живеем и ще живеем в Европа, не сме щат или съсед на САЩ. Ако вървим към САЩ и се подчиняваме на техните императиви, но минавайки през Европа, заедно с общността на ЕС и чрез институциите на ЕС, то тогава нашата външна политика би била балансирана и поне донякъде предпазваща ни от надигащата се вълна на антиамериканизъм. И обратно, ако вървим към САЩ и се подчиняваме на техните императиви, като при всеки случаи на конфликт и разминаване между позициите и интересите на Европа и САЩ предпочитаме американския сценарии, то тогава ние сами поставяме бариери пред пълноценното асоцииране на България в ЕС и настройваме поне част от влиятелните сили в него срещу себе си, не печелим уважението им, а си навличаме пренебрежението и недоверието им. Това са факти. В тяхната светлина властта на Симеон Сакскобурготски с неговите трима отговорни министри Паси, Свинаров и Кунева води България по сбъркана формула на евроатлантическата ни интеграция. Те ще си понесат неминуемо отговорността. Въпросът е, че по тези дилеми левицата не говори ясно, липсва й категоричност, на тази база не утвърждава свои лидери. А това е златна възможност, която следва да се оползотвори. Печеливши ще бъдат съответните лидери, БСП и левицата като цяло, в края на краищата България и нейното добро бъдеще. Банално известна е ориентацията на всички политически сили към ЕС и по-бързата интеграция на България. Ако има различия, то те са единствено в спорове: (1) по начина на преговаряне и договаряне; (2) по формата на подготовка и присъединяване; (3) по това кои политически субекти да си приписват и да си припишат заслугата. Но при такова единодушие има проблем. Той се състои във факта, че неволно или преднамерено практически се подтиска проблемният диалог по целта, средствата, сроковете, прогнозите за ползите и рисковете от присъединяването на България в ЕС. Така всички политически сили генерират еврооптимизъм често граничещ с поредната обществена митология, и озаптяват импулсите към евроскептицизъм. Затова досега в България няма партия, нито лидери, нито авторитетни говорители, нито масова нагласа към евроскептицизъм. И в тази плоскост ние се оказваме едностранчиви, далеч от нормалния за демокрацията плурализъм на тези, аргументи и предлагани цели. Да има ли референдум за асоциирането на България в ЕС? Това е политически казус в ракурса на дилемата "еврооптимизъм евроскептицизъм". Евроскептицизмът като перспектива е свързан с "техническия" вариант кога евентуално да се проведе референдума. Не случайно Гергьовден се опита да подмени инициативата на Президента като подеме идеята за референдум, но с малката подробност той да се проведе до края на тази година (2004). Тази подробност е от изключителна важност. Сега хората са застинали пред лавинообразната пропагандна машина, която внушава безалтернативност на нашето интегриране в ЕС и то точно от това правителство, и то точно при поеманите от него задължения за страната и икономиката ни, и то точно при сегашната тайнственост на преговорния процес. Застинали са пред внушаваното им чувство за безпомощност да имат различно мнение, да мислят критично и взискателно по въпроса. Ето защо сега процентите в изследванията са безапелационно в полза на приемането на България в ЕС (80%). Тук само следва отрезвяващо да уточня, че едва 20% очакват и считат че е реалистично България да стане член на ЕС в сега обещавания срок (2007)!!! Около 40% виждат перспективата до края на десетилетието (2010). А 35% в перспектива след 10 години (след 2014). При това, забележете, че този скептицизъм е въпреки вълната на приповдигнатата убеденост в скорошното асоцииране, което струи от медиите и в политическото говорене. Очевидно има разминаване между скептичния реализъм на обществеността и оптимизма на политическата класа. Обратно, процентите на евроскептицизма се натрупват видимо, но много бавно и незастрашаващо (20%). Вероятно този процент на скептицизъм и критическа дистанция ще набъбне (1) особено ако продължи и се развихри скандалът в ЕС по повод новата им конституция; (2) особено, ако разделението между големите и периферните малки в ЕС се изостри и задълбочи; (3) особено, ако възникнат и други прецеденти като този с Полша, когато в процеса на присъединяване и участие "новите и малките" отстояват своите национални интереси неотстъпчиво пред "старите и големите"; (4) особено, ако обществеността научи и други скандални ангажименти на България от сорта на затварянето на АЕЦ Козлодуй. Но при всички случаи за набъбването на скептицизма в България е нужно доста време. Референдум след няколко месеца би означавал предрешаване на резултата. Референдум в края на 2006 година, непосредствено преди организационното събитие "приемане" би дало възможност общественото мнение да изкристализира, да се проведе предварително съответен публичен дебат със съответния сблъсък на аргументи и прогнози. И точно тогава референдумът би бил реално демократична форма за пряко участие на най-широкото гражданство, а не демократична примка за манипулиране на обществени стереотипи и идеологеми. Конкретно по външнополитическият казус за АЕЦ "Козлодуй": 63% категорично не одобряват, плюс 22% неодобряващи затварянето на 1-ви и 2-ри блок, относно 3-ти и 4-ти блок категоричността нараства съответно 74% и 20%. Това са 85% до 94% от гражданството, които сега не одобряват затварянето първо на 1-ви и 2-ри и след това на 3-ти и 4-ти блок. Няма принципна разлика между леви и десни. Няма принципна разлика!!! Тоест това е национален консенсус на общественото мнение, при това категоричен национален консенсус. Това всъщност е силна проблематика на БСП. Може да се използва от левицата, защото тя е подела възражението, лидерите й са признати като професионално компетентни по темата, строителството на АЕЦ е биографично свързано с БСП, става дума за "популистката" тема за цената на тока за населението и дребния бизнес, и т.н. Възражението от страна на БСП ще срещне разбиране не само в леви среди, това е национална тема!!! Но темата Козлодуй е и пример за недостигаща настъпателност и последователност в политическата позиция на лявата опозиция. Точно това, което лявата периферия очаква от БСП и партньорите й в предстоящата предизборна ситуация. Хисар, 06 февруари 2004 Обратно към началото |
Национална конференция