|
В ДЕМОГРАФСКА ПРИМКА доц. Михаил Стоянов Мирчев, УНСС В системата на обществото структурните и функционалните връзки между сферата на материалното производство и икономиката, от една страна, и от друга - сферата на семейството и възпроизводството на населението, са двупосочни. Икономиката (производство на стоки и услуги и търговия) създава и предоставя нужните материални, технически и финансови средства за добър живот на семействата и за възпроизводство на населението и трудовия обществен ресурс. От своя страна, сферата на възпроизводство на населението и семейството са базов неикономически фактор за ефективност на инвестициите, за производителност и качество на продукцията на фирмите и институциите, за технологично развитие и възможност за въвеждане на модерни форми на организация и управление, за потребителско търсене и взискателност към пазара.[1] От икономиката към другите сфери в обществената система и държавата се реализира така нар. "вторичен ефект" (secondary effect). Често не веднага и не лесно разпознаваемо, но винаги обективно зако-номерно - в по-късите или по-дългите вериги, в по-тесните или по-обхватните мрежи от системни връзки и обмен. Многоизмерна е и обратната зависимост - от семейството, домакинството и бита към икономиката и икономически значимите институции в държавата. И в двете посоки винаги се реализират, очаквано или изненадващо, така нар. "странични ефекти" (externalities) - разходи или ползи, стопански или обществени разходи и загуби, икономически или социални ползи и печалби. При устойчиво, системно балансирано и развиващо се общество връзката и обменът между тези две основни сфери са градивни и стимулиращи - икономиката материално и финансово стабилизира семействата и домакинствата, дава им спокойствие за бъдещето и лекота при възпроизводството. От своя страна хората и семействата им поддържат и надграждат своето образователно и професионално равнище, своето здраве и жизнен тонус, своята трудоспособност и интегративност, възпроизвеждат, социализират и интегрират в обществото новите поколения - осигурявайки на икономиката и институциите нужната производителна работна сила, човешкия капитал, който прави възможно печелившото оползотворяване на другите икономически ресурси и фактори. В обратната ситуация - на криза в системата, на разкъсана социална връзка, на икономическа стагнация и дисфункции обменът между тези две основни сфери е взаимно затормозяващ и париращ други позитивни фактори, които не могат да бъдат оползотворени. Напр. при либералната теза за икономически растеж на всяка цена и преди всичко. Това по същество е фетишистко очакване, че ако се постигне икономически растеж, то той би бил единствено и само чрез социализирани и полезни за обществото форми и че би предизвикал автоматична верига от позитивни промени в останалите обществени сфери. Практиката на либералните икономики и на отворения свят от последните две десетилетия показва, че това не става навсякъде и не става в пълна мяра: Първо, икономиката има голям свой сив и черен сектор, има огромен сегмент на печеливша икономика, която не допринася за повишаване стандарта на потребителите, нито за повишаване на тяхното качество на живот, а обратно - ускорява потреблението при снижаване на удовлетвореността, намалява качеството на живот и отчуждава. Поради това икономическият ръст може да не е обществено полезен, а да е дори с доминанта на обществена вредност. През септември в Бюджетната комисия на НС бе обявено, че се разработва методика от Евростат и НСИ за отчитане на реалната сива икономика в обема на БВП - около 30% спрямо прогнозирания за 2008 г. БВП в порядъка на 62 млрд. лв., т.е. допълнително около 20 млрд. лв. Под "сива икономика" се визират основно скрит труд и скрити обороти. ЦИД обяви, че започва да изчислява Индекс на скритата икономика. Част от тази икономика, освен че крие голяма маса труд и обороти, произвежда нормални стоки и услуги, но с вредно качество - разболяващи храни и напитки, разпадащи се мебели, течащи тръби и канализации, изникващи дупки в нов асфалт и тротоарни плочки, неработещи информационни системи, непрочетени от възложителя консултации, невнедрени модели за оптимизация, и т.н. Допълнително е така нар. "черна икономика", в която се визират основно проституция и разпространение на наркотици. Цитират се данни, според които годишно корпоративната проституция (бардаците, масажните салони, крайпътните, хотелските, поръчковите проститутки, изнесените в чужбина проститутки) изработват приход, равен на около 2% от БВП, през 2008 г. над 1,2 млрд. лв. Оборотите и печалбите от корпоративно разпространение и трафик на наркотици вероятно е многократно по-голям<1>. Ако всичко това бъде отчетено в нашия БВП, бихме могли да се хвалим с двойно по-високо число. Проблемът е, че тук се смесват две икономики - обществено полезната и създаваща реални блага, с другата - обществено вредната икономика, която сее болест и лумпенизация. Проблемът е, че при смесването на тези две икономики, общият икономически растеж е "катерене нагоре по стълбата, която води надолу"; Второ, и теорията, и практиката на системата казват и показват, че дори при здравословна и социализирана икономика, дори при солиден и устойчив икономически растеж автоматизмът на пренасяне на позитивни и стимулиращи ефекти към другите сфери на общественото не се случва. Защото има политика, т.е. социално и обществено инженерство. Именно политиката и властта правят възможно или възпрепятстват натрупаната икономическа мощ, пълните фондове и бюджет, допълнителните технически и материални средства да бъдат разпределени стимулиращо за другите сфери, или затормозяващо - като поддържат изкуствен дефицит и изостаналост в едни сфери и дейности, като привилегироват други сфери и институции. Още и защото го има субективния фактор на религиозните и социалните разделения и бариери, на предразсъдъците и умствената леност, на консерватизма и ценностните бариери. Практиката от последните две десетилетия ясно демонстрира, че икономическият растеж, при това измерен едностранчиво и само чрез финансови обороти, чрез процентен прираст на БВП, чрез обществено обезличен приход и печалба, не е еднозначно явление. Относно голям сегмент от този отчитан растеж стои настоятелният въпрос за произведена обществена полза или вреда, за удовлетворени потребности или за влошено качество на живот, за нормалност на обществото и хората или за влошено здраве - физическо, емоционално-психическо, социално и обществено (public health). Неслучайно "преобладаващата част от съвременните теоретични концепции за развитието на икономиката насочват вниманието към овладяването на икономическия растеж - в полза на целите за демократизация, социализация и хуманизация на човешкия живот, към формиране на достойни за хората условия на тяхното съществуване и възпроизводство".[2] Когато тук говоря за нуждата от системен и по същество социологически структурно-функционален поглед следва да отбележа, че този подход и разбиране не се споделя от много икономисти, дори не от всички макро-икономисти, за които ми се струва, че би следвало да е органически присъщ. Това понякога става пречка при реализиране на надеждни интердисциплинарни изследвания и адекватни анализи на текущи процеси, както и за съответните точни икономически и обществени прогнози. Благой Колев кратко и ясно систематизира двете основни ориентации сред съвременните икономисти: ортодоксални, които разглеждат икономиката сам? по себе си, откъсната и независима от културата, от социалните структури и възпроизводство, от другите сфери в системата на обществото; и другите - с по същество социологизирана ориентация, които разглеждат икономиката в органичната среда на културата и човешките общности, в общата нормативна и институционална мрежа и йерархии в обществото. "Печалбата, производителността на труда, модернизацията и икономическото развитие не се влияят само и единствено от наличието на капитали и пазари, труд и суровини, материали и технологии. Не по-малка е и ролята на редица неикономически фактори - обществени норми и вярвания, психологическа мотивация, властнически връзки и особено културата... През последното десетилетие има ренесанс на изследванията, които доказват изключително голямото влияние на културата върху икономическото развитие." Това е фундаментален въпрос, дефиниран още от Макс Вебер, след него от автори като Даниел Бел или Вернер Зомбарт. Въпрос, който не може да бъде пренебрегван теоретически и практически в нашето съвремие. В икономиката се вливат и участват много "елементи на жизненото поведение", които се формират и лимитират в другите обществени сфери, и които не може да бъдат игнорирани. Класически е анализът на протестантството, но не като религиозна доктрина, а като формиращо подходящ социален характер, трудови и граждански добродетели, рационална стопанска етика.[3] През последните три десетилетия този социологизиран подход набира сила. Институционализира се като "нова икономическа социология". Постепенно става доминираща парадигма. Категорична е тезата на Марк Грановетер, че "поведението на икономическите субекти и институции е толкова ограничено от текущите обществени отношения, че е печално недоразумение те да се мислят като независими", да се мислят и представят като атомизирани индивиди. В този смисъл утилитарната традиция, вкл. класическата и неокласическата икономика, която постулира, че икономическите субекти действат рационално и минимално са повлияни от обществените отношения, интересувайки се единствено от своя егоистичен интерес, следва да отстъпи място на теорията за "вградеността", за влиянието на обществените отношения, за зависимостта на икономиката и икономическата ефективност от тях. Така тя би се освободила от "идеализирането" на икономическите процеси и от статута си на "мисловни експерименти", които се оказват откъснати от практиката. Продължавайки своята теза, Грановетер постулира, че икономиката трябва да бъде социализирана, че нормалната ситуация е икономическият живот да е потопен в обществените отношения и да зависи от социалния контекст, а не обратно. "Плодотворният анализ на човешкото действие изисква да се избягва атомизацията. Тя е имплицитна за теоретичните крайности... Актьорите не се държат и не вземат решения като атоми, извън всякакъв обществен контекст, нито пък робски се придържат към сценарии, писан от някого за тях... Техните целенасочени действия са вплетени в конкретни обществени отношения." Над бизнес отношенията, които свързват фирмите, се "наслагва гъста мрежа от обществени отношения". Те имат не само икономически цели, но и цели заради социалното одобрение, за постигане на статус и власт. Освен рационални съображения и избори, влияят и ирационални нагласи и емоции. В този смисъл "в изучаването на икономическия живот не само има място за социолозите, но и тяхната теоретична и изследователска перспектива е спешно необходима."[4] Удачен опит за цялостно представяне на новата икономическа социология прави Ташо Пачев в едноименната си книга.[5] Тук си позволявам един по-обобщен коментар. Тезата на Грановетер по същество не е оригинална. Неговата безспорна заслуга е, че реанимира един основен и класически системен принцип от социологията (макро- и микро-социологическата традиция от предишните 3-4 десетилетия, както и по-назад, до началото на холизма в социологията). Само ще спомена авторитетното име на Пиер Бурдийо, който, размишлявайки за понятието "социален капитал", го дефинира като "действителен и потенциален ресурс" за значима дейност, вкл. за икономическо предприемачество и ефективност, който идва от включеността в "трайни мрежи" и "отношения на взаимопознаване и взаимопризнаване", което става поради "принадлежност към групи, като съвкупност от агенти, които не само имат общи свойства, но и са обединени чрез постоянни и полезни за тях връзки". Това е постулирано от Бурдийо поне 5 години преди Грановетер.[6] Трябва да припомня, че принципът за системна връзка и за зависимост от социалния контекст - в йерархичен и мрежови план, е основополагащ в макро-модела "социологическа структура на обществото като система" (България, 1965). Изобщо това бе основополагащ принцип и подход в социологическата мисъл и изследователска практика от 70-те и 80-те години в България. Още по-назад това е имплицитно заложено и в структурно-функционалния модел на Толкът Парсънз от 50-те години (САЩ), както и в интердисциплинарния подход на Франкфуртската школа, в системното мислене и подход на Маркс и марксистката традиция като цяло.[7] Грановетер реанимира този подход и го вгражда в западната икономическа и социологическа мисъл, изобретявайки новата дума "вграденост" (embeddedness). Като навременно усилие да се излезе извън и над ограничеността на утилитаризма, на класическите и неокласическите икономически теории. Те постулират методологически индивидуализъм, фетишизират рационализма на атомизирания инициативен играч в свободния пазар. Това е надмогване на ограниченост, схематизъм и неефективност, която е подобна на подмяната, чрез която втората теория на "научния мениджмънт" за "човешките отношения" през 30-те години на XX измества и замества първата теория на Фредерик Тейлър от началото века. Структурно-функционалната зависимост е реципрочна. Това е базов принцип от социологическата структура на обществото като динамична система. В устойчиво развиващо се общество двете сфери са реципрочни и балансирани. Икономиката функционира като създаваща жизнени условия и материални средства - на микро-, средно- и макро-равнище - за семейството и бита му, за раждаемостта и отглеждането на деца, за подготовката и социализацията им, за интегрирането им в обществото и икономиката, за приемствеността между поколенията и стабилността на органичните родови, професионални и народностни общности. От своя страна семейството и възпроизводството на населението създава и мотивира потенциалната работна сила за трудово участие, за обществена реализация чрез труд, професия и производителност, заменя излизащите трудови кохорти с млади поколения, които имат нараснал производствен капацитет, овладяват модерните професии, адаптират се към променените технически и институционални условия. Обратно, в кризисното и бедно или обедняващо общество връзката между двете сфери нито е реципрочна, нито е балансирана. От едната страна, икономиката може да е слаба, поради което сферата на възпроизводство като цяло става обречена на недоимък и материално потискане. Икономиката може и добре да работи, но да изнася печалбите си, или пък да облагодетелства тесен слой от населението, докато останалите остават заклещени от бедност и изключеност. От другата страна, може възпроизводството на населението и работната сила да бъде изкривено или дефицитно. Когато има нужда от работна ръка, но ги няма младите, няма ги образованите и квалифицирани специалисти, няма ги мотивираните хора за реализация чрез труд, професия и кариера, няма ги хората, които да са способни да се интегрират в конкретните организационни, технически, комуникативни и ценностни условия, които икономиката предлага. Икономиката и нейното развитие (economic growth) е зависима от демографското възпроизводство на населението. Преди всичко по линия на възпроизводството на нужната й работна сила и маса трудоспособност - количествено, като брой заети в наличната
В съвременното общество, ако икономиката е слаба и създава потискащ и деформиращ дефицит от стоки и запушен достъп до услуги, това се отразява на демографските възпроизводствени процеси: (1) Или намалява раждаемостта поради бедност и обедняване, поради нестабилност и запушена перспектива, както и поради икономическо изтласкване към емиграция. Намалява я преди всичко сред средно и високо образованите слоеве, поради техните високи критерии за материален стандарт и осигуряване на децата, както и поради стагниращото усещане за относително обедняване сред голяма част от тях; (2) Или, обратно, рязко я увеличава, но сред ниско образовани и малограмотни слоеве, маргинални и аутсайдерски. Поради което това е висока раждаемост, обричаща голяма част от децата на бедност и маргиналност, на социално изключване и обществена дискриминация. По този начин се снижава рязко общото качество на човешкия капитал в обществото и деформира реализацията на новите поколения като цяло. Същият раздвояващ и поляризираща ефект се получава се получава и когато икономиката е производителна и високо печеливша, има макро-икономическа стабилност и добри показатели за икономически ръст. Но при разпределението и преразпределението на благата огромна част от тях се концентрират в малък процент от населението - благополучните и привилегированите 3% свръхбогат елит, плюс 10% богата висока средна класа, плюс 10% добре обезпечена средна класа, а останалите средни и ниски слоеве остават с депресиращ дефицит на блага и възможности. При такова раздвояване в модела на раждаемостта годният за икономиката трудов ресурс се оказва не само количествено недостатъчен<2>, но още повече и качествено негоден за производителен труд<3>. Ако голяма част от граждански интегрираните и социализираните семейства имат минимална раждаемост и крайно недостатъчно възпроизводство, а другите от несоциализираните и аутсайдерските слоеве имат свръхраждае-мост, като обричат децата си на малограмотност и неграмотност, на липса на елементарни социални умения и мотивация за обществена интеграция, на изключване и а-социалност, то икономиката наистина се оказва лишена от достатъчен трудов ресурс, оказва се запушена от този човешки дефицит. Ако добавим - към горния стратификационен профил на диспропорцията във възпроизводството на населението и трудовия ресурс, всички онези родители и семейства, които приучват децата си към обществен паразитизъм (достатъчно често това става и сред средните и елитарните, образованите и професионалните слоеве и съсловия) - въвличат ги в различни форми на девиация и отказ от труд, не им формират способност за вграждане в колектив и организирана съвместна дейност, запечатват в психиката им фетишизирано потребителство и самоцелна консумативност, то обществената диспропорция наистина става критична по своя мащаб. Тук също има "катерене нагоре по стълбата, която води надолу", доколкото увеличаването на раждаемостта може да влошава възпроизводствения профил и да влошава кризата, а не да е измъкване от клещите й. Ако раждаемостта се увеличава като абсолютен брой, но с преобладаващ дял на неграмотната и а-социалната раждаемост, то това е допълнително задръстване на икономиката и обществото, вместо да е нов човешки ресурс, който да им дават сила и възможност за развитие и модернизиране. Демографското равновесие и шансовете за икономиката Очевидно е, че в общосистемен план е нужно да се търси и да се постига балансираност и реципрочност между двете основни сфери. Добре работещата и развиващата се икономика е предпоставка за демографско равновесие. Обратно, демографската криза, структурната деформация на населението и работната сила, са бариера пред икономическото стабилизиране и след това за развитие и благоденствие.[8] Тук ще акцентирам на демографското равновесие (population equilibrium). Разгледано сред населението като цяло - нито много повече, нито много по-малко от това което икономиката може да поеме като мотивирана за производителен труд работна сила; без деформиращо бреме от масова, структурна, дългосрочна безработица (напр. не повече от 5-7% от трудоспособното население), както и без прекалено голям излишък от високо образовани и културни хора, които не намират адекватна реализация. Разгледано сред основните професионални слоеве и съсловия - нито свръхпроизводство, нито остър недостиг на нужните професионалисти и управленци, на творците от изкуството и културата, на специалистите в образованието и здравеопазването, на работещите в индустрията и земеделието, в търговията и комуналните услуги, в социалните услуги и комуникациите, в медиите и институциите за сигурност, във всички останали публични дейности и институции. Разгледано и сред аутсайдерските, девиантните и престъпните общности - дали възпроизводството им е под една критична маса, която да е поносима и контролируема от държавата и интегрираната общественост. За демографско равновесие в конкретна икономическа и обществена среда говорим, когато се достигат и стабилизират такива обем и структура на раждаемостта и възпроизводството на населението и трудовите ресурси, които да са в съответствие с икономиката - с нейната структура и производителност, с възможнос-тите й за развитие и модернизиране. Когато един от компонентите рязко се промени, равновесието не просто се нарушава, а се създава ситуация на алтернатива. Ако рязко се свие раждаемостта и възпроизводството на заместващи млади поколения критично намалее, възниква въпросът за съответно свиване и на икономиката, или за компенсиране на липсващия човешки фактор с технологични фактори, или внос на работна сила отвън. Обратно, ако икономиката влезе в тежка и продължителна криза и рязко се свие, което създава огромна маса излишна работна ръка, структурна безработица и икономическо изтласкване към емиграция, тогава възниква дилемата да се приеме ли закономерния демографски срив или активно да се поддържа демографско възпроизводство и да се очаква следващо икономическо съживяване, възстановяване и развитие. В такива обществени ситуации всъщност дилемата е да се избере какво равновесие ще се цели: (1) на ниска и свита икономическа и демографска основа или (2) с висок икономически и демографски ръст и мащаб? Първото равновесие е въпрос на оцеляване. Но в едно такова цивилизовано и динамично пространство като Европа това оцеляване има цената на маргинализиране, на пропадане на нацията и държавата към незначителност. Обратно, второто равновесие има измеренията на благоденствието, повишаване стандарта на живот, осигуряване на високо качество на живота.[9] За съжаление негативният практически пример е България през последните две десетилетия. Икономиката се срина почти наполовина. След това бавно и мъчително набира сила, за да се възстанови и започне да се развива. На тази основа се получи огромен демографски срив, който бе завъртян в омагьосания кръг "безработица - емиграция - дефицитна раждаемост". При това държавната демографска стратегия за развитие се забави с 16 години, а активното и комплексното й реализиране още не е започнало. Сякаш политиците и интелигенцията са се примирили с ниския вариант на равновесието. Поне така говорят фактите. Позитивният вариант можем да търсим във Франция. Те са страна, която в средата на 30-те години има близък до нулевия, но все пак отрицателен прираст и тогава са принудени да компенсират чрез внос на имиграция (от порядъка на 2 млн. души в периода 1921-1936). След Втората световна война те реализират своите 30 години на възход - икономически и социален, обществен, международен. Но не разчитат само на демографския автоматизъм, а развиват и прилагат държавна система за стимулиране на семействата, на раждаемостта, на родителството, на интеграцията на младите поколения. Вследствие от това двойно наслагване имат огромен "бейби-бум", детеродната им норма се качва до три деца, коефициентът на плодовитост стига до 2,6 на една жена и се задържа дълго време на това неестествено за Западна Европа високо равнище - от 1946 до средата на 60-те години. През 50-те рязко спада и смъртността, особено детската и майчината, което също е пряк израз на бързия икономически растеж, на покачването на стандарта и качеството на живот (само от 1953 до 1968 БВП на глава от населението се удвоява).[10] Всичко това е свързано с отчитане и на един факт, който сега някак убягва от съответните разработки. При социализма (до 1989) действаше принципът на пълната заетост. Поради което тогава имаше голям обем скрита безработица - не само в земеделието, туризма и други видове сезонни дейности, но и в промишлеността и администрациите, в институтите и учрежденията. Скрита безработица в смисъл на непълна трудова натовареност, системно неуплътняване на работното време (напр. едва 4,5 часа от 8-часов работен ден), раздути работни щатове, синекурни длъжности. Обемът на тази скрита безработица в средата на 80-те години вероятно е бил от порядъка на 1 млн. души. Подобна е била ситуацията и през 30-те години в България. Тогава по различни причини - поради семейно-битовия характер на огромна част от земеделието, занаятчийст-вото, дребната търговия, интелектуалните услуги. По оценки на икономисти от онова време само от земеделието е можело да се изтеглят около 20% от работната сила и това да не доведе до спадане на обема на производството. Става дума за порядък от 750 хил. души.[11] Поради тази скрита безработица и непълно натоварване на трудовия ресурс става възможно само за две десетилетия (от средата на 40-те до средата на 60-те години) близо 2 млн. селяни да се преселят в градовете, да се влеят в бързо изграждащата се индустрия и в огромната мрежа от нови властови, образователни, здравни, културни, социални институции. През първата половина на 90-те години вероятно това е един от основните обективни фактори за бързото нарастване на безработните до 650 хил. души. Фактическият обем е далеч по-голям, ако се отчете и емиграцията - в огромното си мнозинство хора в активна трудоспособна възраст. Емиграцията до 1995 г. е от порядъка на 500 хил. души. Общото число на освободените би било още по-високо, ако тогава държавата съзнателно не задържаше този процес. В ситуация на икономическа криза веднага се получава удар по нормалното демографско и гражданско възпроизводство. Това е неминуемо, когато жизнените ресурси станат ограничени, икономиката стане ниско производителна, рязко намали своята способност за печалба и развитие, или настъпи природен катаклизъм и изчезнат водата и горите, плодородната земя и храната, чистият въздух и нормалната температура. Тогава цената на благата рязко се увеличава и става недостъпна за мнозина - малка част от населението има привилегията за достъп до блага, а останалите в прогресираща степен биват лишени от такъв достъп и се оказват по пътя на деградирането. Това е обществена и икономическа ситуация, която силно притиска раждаемостта към отлагане и намаляване, към изнасяне и денационализиране. Това е ситуация, която деформира социалната структура на раждаемостта. Точно това се случи в България през последните две десетилетия. Преди всичко по икономически причини раждаемостта рязко се сви и отложи, особено сред социализираните и образованите слоеве. Бе породена масирана емиграция, чрез която фактически се изнася раждаемост и фертилност. Формира се негативна доминанта в структурата на възпроизводството - поради непропорционално високата раждаемост сред маргинални и аутсайдерски слоеве и общности.
И в двата варианта демографското равновесие е от изключителна важност за икономиката, за да може да се знае с какъв човешки ресурс тя реално може да разполага и в съответните ограничения да планира своята динамика. Когато има икономическо и бизнес планиране, това задължително и максимално детайлно се прогнозира. Разбира се, сам? по себе си икономическата немощ не е оправдание за приемане на демографско равновесие на критично ниско равнище - такова, че да се стопи нацията, такова че народностното мнозинство да бъде затиснато и маргинализирано от етно-народностни малцинства или от прииждащи нови народностни и религиозни групи. Демографското равновесие на много ниско равнище е похлупак, под който икономиката е в риск да не може да се възстанови и модернизира. Това би било "модел на оцеляването" (subsistence), би било примиряване с нерадостна и недостойна перспектива. Ако тази икономическа немощ е плод от намеса на външни сили или на конкретен природен или политически катаклизъм, то точно демографската диспропорция (повече население, повече образовани хора, повече искащи да работят хора) трябва да бъде съхранена - за да бъде предпоставка и стимул (демографски и граждански) за следващо икономическо съживяване и възраждане. При развита икономика или при икономика, която иска да се развие и модернизира, от изключителна важност е цената на времето, по-точно цената на времето, което е въплътено в хората - в работниците и специалистите, в ръководителите и капиталистите. Имам предвид времето за обучение и подготовка, за създаване на граждански и трудови добродетели, за формиране на нужните комуникативни и организационни умения. Не по-малко важно е и времето за реализация на натрупания човешки потенциал, за материализиране на творческата и съзидателната му способност, което по същество означава производително връщане към обществото на всичко онова, което обществото преди това е вложило в човека, в професионалната общност, в поколението. Когато цената на времето е висока и става все по-висока, то това означава, че реално и цената на човешкия живот и талант се увеличава. Високопроизводителна икономика е немислима без качествени хора, работещи в нея. И в този смисъл немислима е без съответна структура на раждаемостта и след това без всички онези обществени институции и дейности, в които и чрез които младите поколения стават по-добри и по-производителни от предците си. Именно в този вариант говорим за демографско равновесие на високо равнище. При него се постига съчетаване между оптимално количество на населението, съответно добро количествено заместване между поколенията и заедно с това - качество на населението, добра интегрираност и висока производителност на работната сила, модерно ниво на човешкия капитал в обществото и икономиката. Обратно погледнато, икономиката и нейното развитие са подкрепени от съответна демографска стабилност. Така че, съгласно формулата на Гари Бекер, да са налични едновременно и 3-те компонента на икономическия процес: (1) максимализиращо поведение и подход; (2) пазарно равновесие, гарантирано от социалното равновесие; (3) съответни стабилни предпочитания и нагласи - пазарни и потребителски.[12] Икономически императиви в Лисабонската стратегия, март 2000 България вече втора година е член на Европейския съюз, в интензивен процес на интегриране . Включи се в макро-системата на европейското общество. Това безспорно отвори нови възможност и перспективи за модернизация и просперитет на България - както като голяма свобода за мобилност на хората, стоките и капи-тала, така и поради системния натиск върху нас да се прилагат демократични форми на управление и политика. В същото време, членството изправя България пред нови предизвикателства да се предпазим от рискове и заплахи - както поради факта, че влязохме в европейското пространство със белега на бедност и изостаналост, с нисък административен и институционален капацитет[13], така и поради перспективата да останем в ролята на далечна периферия спрямо ядрото в ЕС. Освен това вече ясно и критично се обсъжда въпросът дали високите цели на Лисабонската стратегия са осъществени и са осъществими. Междинните прегледи-доклади са остро критични и ясно формулират възможния песимистичен вариант на неуспех. Вече е ясно, че ако и доколкото ЕС като цяло не успее да изгради своя нова икономика, основана на знанието и с глобална конкурентоспособност, доколкото не успее да спре тенденциите към свръхцентрализация и бюрократизация на властта, към гражданско откъсване на наднационалната еврокрация и частично абдикиране от принципите на социалната държава, съхраняваща солидарността и гражданския контрол, то дотолкова страни като България ще бъдат ощетени в особено голяма степен. Няма да дочакат зрелите плодове от членството си в ЕС. Могат да се окажат дори изкупителни жертви на общия неуспех. За съжаление, това са реални алтернативи в ЕС и пред България, които следва внимателно да бъдат анализирани и практически посрещани с адекватни действия.[14] Но въпреки трудностите и нарастващия скептицизъм Лисабонската стратегия продължава да е валидна, полагат се усилия тя да успее, макар и не в най-пълния си вариант. В този смисъл тя е не само ориентир за България, но продължава да бъде и неин политически и граждански ангажимент. Както вече посочих в първата глава Лисабонската стратегия в своя подход прилага социологическо системно мислене и обща структурно-функционална координата за икономическото развитие, както и обратно, за демографската криза и нормализиране на възпроизводството на населението. Изрично се подчертава, че "добрата макро-икономическа перспектива" (good macroeconomic) е немислима без съответни адекватни промени и трансформации във всички останали основни сфери и области на живота, в системата на обществото. Що се отнася до възпроизводството на населението, не може да се постигне динамично икономическо развитие без съответно количествено нарастване на населението и работната сила. Не може да се постигне динамично икономическо развитие и без съответно качествено подобряване на образователната и професионалната, социалната и интеграционната структура на населението, без добра обществена интегрираност и включеност в икономиката на трудоспособното население, без висока производителност на труда. Изрично се подчертава и количествения, и качествения аспект. Без развиващо се население просто няма икономическо развитие, няма и устойчиво общество. Намаляващото и западащото население е непреодолима бариера пред икономическото развитие. В този смисъл социологическата корелация между икономиката и демографското развитие е правопропорционална. При това силата на корелацията е изключително голяма. Става дума за корелацията и силната директна връзка между икономика и демографска ситуация, между икономика и стабилност на семействата и доброто родителство, между икономика и градивната приемственост между поколенията, между икономика и възпроизводството (количествено и качествено) на основните и структурно важните професионални групи и общности, между икономика и съхраняването на сплотеността и жизнеспособността на нацията като цяло. Именно поради това Лисабонската стратегия императивно говори за обществено "строителство върху основата на ценностите на европейския социален модел" (building on the values of the European social model). Сърцето на този модел е "инвестирането в хората" (investing in people), "заякчаването" (strengthening) на този модел е в инвестирането. Именно този модел за разлика от монополно либералния модел от САЩ "може да помогне за трансформирането на системата на обществото към новия тип общество, основано на знанието" (can help the transition to the knowledge based society).[15] Литература 1. Виж Динкова, М. Съвременното българско семейство. С., 1976, с. 47-50. Акцентира на дългата теоретична биография при търсенето на структурно-функционална връзка между икономика и възпроизводство на населението. Биография която съвсем не започва с Марк Грановетер (1985), нито дори с Макс Вебер. Можем да се върнем поне до Фридрих Енгелс, който постулира, че "определящ момент в историята в крайна сметка са производството и възпроизводството на непосредствения живот. А те имат двояк характер. От една страна, производство на хранителни продукти и облекло, жилища и сечива, а от друга - производство на самия човек, продължаване на рода. Общественото устройство, при което живеят хората от определена епоха и страна, се обуславя от двата вида производство.." (В: Произход на семейството... 1883) 2. Спасов, Тр. Макро-икономикс. С., 2008, с. 20, 564-565, 547-564. 3. Колев, Бл. Култура на предприемачеството. С., 2002, с. 13, 13-36. 4. Грановетер, М. Икономическо действие и социална структура. Проблемът за вградеността. С., 1999, с. 183-184, 185-190, 213-217. 5. Пачев, Т. Нова икономическа социология. С., 2007. 6. Бурдийо, П. Социалният капитал. Сп. "Социологически проблеми", кн. 1-2,.. С., 2003, с. 69. 7. Текстове 2. Покана за социология. С., 2007, с. 289-368. 8. Според някои прогнози средният процент на нарастване на БВП в ЕС в периода 2030-2050 год. може да спадне 2 пъти, само поради демографската криза, застаряването на населението, деформирането на неговата структура. След осъзнаване на реалността на тези прогнози ЕС изработи своята Зелена книга, март 2004, в която не само постави проблемите на демографската криза сред приоритетните, но и ясно експлицира факторната зависимост на икономическото развитие и стабилността на обществото като цяло от това дали демографските процеси ще бъдат стабилизирани, или ще се пропадне към демографски срив. Виж ЕИСС. Семейството и демографското развитие. Брюксел, 2007; Михова, Г. и З. Андреева. Съвместяването на професионалния труд и родителството. Като приоритет на политиката за заетост на младите хора. С., 2007. 9. Schultz, T. Fertility and economic values. p. 15. 10. Сиринели, Жан-Франсоа и кол. История на съвременна Франция. С., 2006, с. 73, 276-279. 11. Статев, Ст. Макроикономика. С., 2007, с. 10. 12. Бекер, Г. Икономическият анализ и човешкото поведение. В: Икономика и социология. Американската икономическа социология след 1970 г. С., 1999, с. 24-38. 13. Виж рейтинга на държавите-членки, според изследване на МВФ върху 170 държави, вкл. ЕС. От ЕС-15 единствено Гърция няма високо качество на публичните си институции. От новоприетите през 2004 г. ЕС-10 единствено Чехия има високо качество на институциите и административния си капацитет. България и Румъния са в 3-та зона, след първите по ранг страни. Според: Word Economic Outlook. International Monetary Fund, Washington, 2000. 14. Виж обобщаващите статии на колегите: Георгиев, А. Дискусията за трансформациите и перспективите на европейския проект. В: УНСС, Икономически алтернативи, бр. 5, С., 2006; Стоянов, Р. Социални аспекти на членството в ЕС за новоприетите държави. В: УНСС, Икономически алтернативи, бр. 5, С., 2006. 15. The Lisbon European counsel. p. 19-22. ---------------------- <1> По репортажи от масовите медии от 18 август 2008. <2> На кръгла маса по проблемите на професионалното образование на Министерството на образованието и Световната банка, 29 септември 2008, София, бяха изнесени прогнози на Световната банка. Според тях към 2025 (след 17 години) населението на България ще се свие с още 1,5 млн. души, т.е. ще спадне до около 6 млн. Трудоспособното население ще се свие още с около 14%, с над 1 млн. души. В икономиката това частично може да се компенсира чрез бързо нарастване на образователното и квалификационното равнище на наличната работна ръка. Но на практика България не върви в тази посока - сега в активната трудова възрастова група 25-64 год. едва 1,3% се занимават с образование и обучение. За сравнение, критерият в ЕС, приложим към 2010 г., е 12,5%. Коментарът е излишен, би бил извънредно горчив. <3> Такава е ситуацията в трудовия пазар в България през 2008: от една страна, ниска безработица, което в градове като София има негативната проява, че за нарастващ брой служебни и работнически позиции не могат да се намерят желаещи да работят, и от друга - огромна маса трайно безработни (говори се за около 250 хиляди), които не желаят да бъдат въвлечени в заетост, да се удържат по-дълго време на работа, да градят жизнената си философия чрез обществено-полезен труд, работа и официални трудови възнаграждения. Обратно към началото |
Национална конференция