СИСТЕМНОСТ НА ОБЩЕСТВЕНАТА ПРОМЯНА.
СОЦИОЛОГИЧЕСКИ КРИТЕРИИ

 
Михаил Мирчев<1>

 

Съдържание

     "Преходът" в България, 1989-2005, е трансформация от един тип към друг      тип общество

     Новите идеологеми

     В клопката на редукционизма

     Социалната динамика - в координата на конструкция или на деструкция

     Социологията пред потребността от нов методологически синтез

     Проблемът за границите. Ново понятие за "социална система"

     Между алтернативата на глобализма и съхраняването на идентичността

     Йерархията от критерии. Социологически критерии за ефективност


     "Преходът" в България, 1989-2005, е трансформация
     от един тип към друг тип общество


     Промените в типа на системата на обществото в България в периода 1989-2005 год. бяха не само изключително динамични, но и всеобхватни. Точната дума е системни. По същество бе сменен структурно-функционалния модел на обществото - (1) принципите на изграждането му; (2) начинът на функциониране и композиране на институционалната структура; (3) бе изместена точката на равновесие и оста на външното адаптиране; (4) обърната бе официалната морална система и йерархията от ценности; (5) демонстрират се различни модели на успеха, бе обърната представата за пълноценност на човешкия живот; (6) основните социални групи и слоеве в стратификацията разместиха своите позиции; (7) дистанцията между елити и низини в обществото от егалитарен модел (изравняващ, свиващ разликата) прескочи в крайностите на критична поляризация ("либерален", в условията на безконтролна "глобализация").
     В такава ситуация социологията стои пред много неизвестни и предизвикателства, пред нови морални дилеми и политически утопии. Стои включително пред дилемата: (1) да съдейства на реализма и перспективния прагматизъм, (2) или на утопията, (3) или на антиутопията.

     В България в публичното пространство критериите за динамиката и посоката на социалната промяна вече 16 години (1989-2005) продължават да бъдат откровено ситуативно-политически и идеологически. Това е една от причините политиката на държавната власт да затъва: (1) в ирационализъм, (2) в догматизъм и дискриминация, (3) или в недалновиден пълзящ емпиризъм - при всички абсолютни мнозинства и правителства след 1989.
     Политиците обработват съзнанието на своите последователи и подронват самочувствието на своите опоненти чрез идеологията на новото време, която фетишизира понятия като "демокрация", "пазарна икономика", "човешки (граждански) права", "цивилизационен избор".
     Правят го или защото мотивирано служат на еднополюсния нов световен ред. Или защото в ерата след "смъртта на идеологиите", по-точно след края на сблъсъка между двете основни идеологии на ХХ век (на капитализма и на социализма), те нямат креативен потенциал за да формулират опозиционна алтернатива на идеологията в еднополюсния световен ред.
     Медиите (повечето, националните, масовите) пригласят на политиците. Правят го или защото са респектирани от модните идеологеми и от блясъка на днешните господари на света. Или защото са фиксирани в сценичното поведение и изяви на новите елити. Или защото подтискат здравия си граждански разум и естественото си чувство за социална солидарност - под страха за своето оцеляване.
     Социолозите (повечето от онези, които имат привилегията за публична гласност) не проблематизират новите идеологически фетиши на политиците и медиите. Имам предвид новите идеологически фетиши като "демокрация", "пазарна икономика", "човешки права", "цивилизационен избор".<2>


     Новите идеологеми

     Тук се налага да направя няколко уточняващи бележки, относно тези четири понятия, които се налагат като идеологеми:

     "Демокрация"
     Демокрацията е феномен в сферата на властовите отношения, структури и тяхното функциониране. Тя не е универсално определение на обществената система (нито исторически, нито географски, нито ситуационно). В обхвата на управленските дейности и властовите отношения не е, никъде не е и не може да бъде универсално приложима: напр. като стил на ръководство - като форми и механизми демократичното винаги се съчетава в конкретна пропорция с авторитарно-декретивното и с либерално-саморегулиращото се.
     Далеч по-универсални понятия и феномени от гл.т. на обществената система са ефективност на социалното управление, а в общ системен порядък - степен на устойчиво развитие на обществото, богатство на обществото, качество на живот в това общество. Демократичните механизми могат да бъдат и неефективни, в определени ситуации могат фактически да водят до дестабилизация на обществото, под тяхното прикритие да се източва богатството на държавата и обществото като цяло и да бъде деградирано качеството на живота на голяма маса от населението. Това е обратната страна на демокрацията, която в условията на глобализация се наблюдава в много от периферните и сателитните страни-държави.
     Ефективността на демокрацията като форма на управление при определени условия е твърде проблематична:
     (1) при ниска ресурсна обезпеченост на обществото - при бедност на държавата,           обществото и хората;
     (2) в критична ситуация, която изисква мобилизация на ресурсите и еднопосочност на           действията - т.е. когато ситуативният национален интерес диктува по-малко свободи и           демокрация, и повече ред, дисциплина и общност на усилието;
     (3) при лишаване от автономност на държавната власт в условията на регионална и           глобална интеграция (глобализация) - поради прехвърляне на държавните           властнически функции към наддържавни органи и институции;
     (4) при полярна стратификация, която в явна или скрита форма (чрез законови и цензови           механизми) дискриминира мнозинството от населението и го маргинализира или           откровено го изтласква извън институциите на публичната власт - изтласква го в едно           паралелно на официалното общество и по този начин го сегрегира зад чертата на           демокрацията;
     (5) при свит процент (незначителна маса) на средните класи, които се оказват лишени от           автономност, гарантирана перспектива и възможност за предприемчивост.
     В тесен смисъл демокрацията е механизъм (1) за излъчване на представителните управленски органи (държавни, общински); (2) за гарантиране на единодействие между обособените три (четири) власти в обществото; (3) както и механизъм за натиск върху властта от страна на граждански обединения и лидери. Но тя съвсем не е универсално нито еднозначно определение на социалната ефективност на институциите на властта, както и не е гаранция за такава ефективност. Демокрацията е форма на социалното управление и социалното (само)регулиране. Но съвсем друг е въпросът за съдържанието на това управление, за реалните интереси, които биват обслужвани, за целите, които биват изпълнявани.

     "Пазарна икономика"
     По-добре е икономиката да е пазарна, вместо централизирано-бюрократична. Но времето на свободната конкуренция е далечно минало. Днес това е или архаизъм, или инфантилна наивност, или идеологически блъф от богатите и силните държави към бедните държави, които искат да се асоциират към богатите. Особено от 16 години в условията на ускорена и едноцентрична глобализация на капитала и свръх-монополизма на транс-националните корпорации (ТНК). Те се еманципират от регулативната сила на националните държави - в това е смисълът на обезсилването им, на стопяването на автономността им, на налагането на идеологемата за "отворено общество, отваряне към света". Те се еманципират и от контрола на социалните обединения на труда и гражданското обществено мнение - то радикално намалява при разпадането на нациите до обособени общности на етно-малцинствен признак или на селищно-регионален и/или професионално-групов признак.
     По-универсалното определение е икономиката да бъде ефективна - да увеличава общественото богатство, с нарастването на реалния БВТ да расте и качеството на живота в съответната страна и регион, а не обратно.<3> При това тук става дума за социална ефективност, а не просто и само за финансова ефективност - така сега се редуцират критериите от социални до икономически, и втори път от общоикономически до финансови. Последното е деформация на обществената система като цяло, на критериите за оценка на функционирането й - все пак парите са само посредник и еквивалент при социалната обмяна, а не са субстанцията на човешкото общежитие.<4> Иначе казано, икономиката освен финансово ефективна по системната логика на обществото трябва да е и социологически ефективна - като създаваща онова материално и веществено, техническо и технологично богатство, чрез което другите основни сфери на обществената система да могат да функционират нормално, да се развиват, а в края на краищата да се гарантира хомеостазиса и устойчивостта на обществото като цяло.
     Тук да не подминаваме баналния факт, че при "отворено общество и икономика" има вариант, при който икономиката, или отделен сектор в нея, или отделна корпорация-предприятие-фирма, могат да работят изключително ефективно-печелившо-продуктивно. Но продукцията, заедно с печалбата, дори заедно с кадрите да се изнасят извън системата. И се получава, че обществената система храни съответната икономическа структура, генерира я чрез своите така нар. неикономически фактори, но не получава обратно и реципрочно: (1) богатство и натрупване на ресурси; (2) стоки за потребление и повишаване стандарта на живот; (3) пари за доходи и оживление в пазара и стокооборота; (4) инвестиции за развитие; (5) престиж и самочувствие като производителна система.
     Т.е. не само са разкъсани естествените социологически връзки-зависимости-предназначение на стопанския сегмент като структурен елемент на обществената система. Но това е вариант, при който икономиката изсмуква силата на обществото без да му връща реципрочен ресурс. Получава се практическия парадокс: добра и богата икономика с обедняващо общество, богати и печеливши икономически структури с деградация на социалната инфраструктура около тях и с деградиращ човешки потенциал на съответното население.

     "Човешки права"
     Хуманен императив е спазването на човешките права. (1) Но не само правата на малцинствата - днес подразбирани преди всичко като циганско-ромската и турско-мюсюлманската общности в България - за самоопределение и равнопоставеност пред закона, пред медиите и официалния език. При такава редукция на понятието "човешки права" се генерира "демографска и етническа бомба", не се постига по-висш хуманизъм; (2) Но не само правата за индивидуална изява и потребление. При такава редукция на понятието "човешки права" се възпитава у хората житейската идеология на безкомпромисния индивидуализъм, възприемащ околните само като средство да личния успех-забогатяване-доставяне на удоволствие.
     Човешки права са и тези на мнозинствата - на всички социални групи, които са подложени: (1) на маргинализация; (2) на обедняване; (3) на лишаване от достъп до труд и професионална кариера; (4) на статусна деградация; (5) които са лишавани от право за самоопределение; (6) на които им е отнета надеждата в доброто бъдеще и ясната перспектива за тях и за децата-наследниците им.
     Човешките права не бива да бъдат афиширани, нито защитавани извън баланса с обществените отговорности (балансът income-outcome: вход-изход, приход-разход, полза-вреда, сигурност-риск, взаимност-отчужденост, солидарност-враждебност) нито в индивидуален, нито в родово-семеен и междупоколенчески, нито в общностен план.
     Фундаменталните човешки и граждански права не се изчерпват само с правата на индивида за свободен избор и действие, напр. за самоопределение на съвестта и словото му. Фундаментално право е и задължението на държавата и обществото да гарантират в съвременната динамична и ставаща все по-агресивна социална среда на всеки индивид хуманни условия за: (1) здравословен живот; (2) пълноценна социализация; (3) акумулиране на личен ресурс за конкурентоспособност и самореализация; (4) пълноценен труд и добри доходи; (5) за достоен живот и поколенческа перспектива.

     "Цивилизационен избор"
     България след като се отрони от макросистемата на социализма (1989) и след като се оказа в позиция на маргинализирана<5> държава (1999)<6> , естествено е пред дилемата на своя нов (пореден) цивилизационен избор. Като приобщаване (1) към конкретна конфигурация от политически лидери и държави-хегемони, (2) към съответните им идеологически и морални ценности, (3) към адекватната им форма на обществено устройство, (4) към стопанския им потенциал и начин на живот.
     Но този избор в един бързо глобализиращ се свят, с натрупващ се кризисен потенциал от структурни противоречия и несъвместимости, не може да бъде едномерен (като мислене и подход), нито еднополюсен (като ориентация), нито увековечаващ (като претенция и очакване). Цивилизационният избор не може да бъде едностранно насочен към идентификация с Другия (по-"развития", по-"цивили-зо-ва-ния"), без да се отговаря на дилемата за съхраняване на самоидентификацията, не може да бъде насочен към възприемане на ценностите и императивите на този Друг, без морални и културни опори в изконни отлики на собствената си историко-цивилизационна, етно-културна, традиционно-емоционална идентичност.<7>


     В клопката на редукционизма

     Всъщност с горните бележки по четирите идеологеми на съвремието се опитах да дам и примери за елементаризиране на понятията, за тяхната едностранчива употреба. Това през последните 16 години се прави по политическа целесъобразност, доколкото сме подвластни на "западните" императиви към системната социална трансформация в България.
     Проблемът е, че такъв редукционизъм - на реалното до желаното и на действителното до формално-видимото - лишава обществото и институциите на обществото (в България) от сетива и от имунитет срещу демагогията и злоупотребата с тези понятия и ценности. Лишава го от самосъхранителен инстинкт срещу рисковете от "вноса" на негативи, срещу външните девиантни импулси, срещу демагогията и двойните стандарти в политиката на Великите сили.
     Настоящият текст е мотивиран от нуждата ние българските социолози да се опазим от описвания по-горе редукционизъм. В частност това означава да оценяваме социалната динамика на прехода (вече 16 години) не чрез изолирани и политизирани критерии и индикатори, а чрез системен подход, чрез комплексни и обективни критерии и показатели.
     За съжаление през изминалите 13 години се натрупаха много симптоми за тържество на описания по-горе редукционизъм. България стигна до такова състояние на битието и на обществените нагласи и съзнание, че лозунгите на промяната "демокрация, пазарно стопанство, човешки права, развита (западна) цивилизация" от реална перспектива се превърнаха в утопия, а има и ред симптоми за деградацията им до антиутопия на прехода.
     За съжаление политиците като лидери на Прехода - преди всичко управляващите, но в определена степен и опозицията - не информират и не предупреждават за това обръщане. Управляващите, въпреки поредицата от политически катастрофи, усвоиха манталитета на самолюбуване и упражняване демагогията на успеха, търсят защита от надвисващите кризи в пропагандата на розовото бъдеще.
     От своя страна опозицията, когато остро критикува нередности и провали, дори когато артикулира настъпващ "апокалипсис" по вина на управляващите, най-често говори за отделни факти и следствия, не желае да обобщи нещата до системните им закономерности, бяга като от огън от формулиране и диалогизиране на възможни цялостни алтернативи - т.е. днешната опозиция критикува, но не идеологизира. И ако за тази слепота, или немощ, или просто страх от силните, политиците някога ще понесат някаква "отговорност", въпросът е дали ние социолозите ще им бъдем съучастници - или навреме с вярната си диагноза, с многомерния си анализ, с високата си перспектива ще допринасяме за оптимизиране на процесите, конкретно сред политиците ще импулсираме силите на реализма, отговорността и солидарността с реалното общество.
     Нека си спомним тезата на Фестингер за "познавателния дисонанс" - хората (1) спонтанно се стремят да виждат онова, което ги заобикаля, (2) но го виждат селективно - като са склонни да изкривяват това, което допускат до съзнанието си, съобразно своите убеждения. Това е рефлекс на всекидневното мислене и съзнание. Строгата наука се предполага, че надмогва този егоцентризъм на човека, преодолява индивидуални предразсъдъци на изследователя и всекидневните му очевидности, или пък страхове от дискомфорт (вкл. загуба на финансиране и работа). Нали целта на едно научно изследване е да се постигне мярата на обекта, а не тя да бъде подменяна с мярата на анализатора или още по-цинично - на възложителя.


     Социалната динамика - в координата на конструкция
     или на деструкция


     За да бъде ефективна обществената политика, очевидно тя има нужда от системни критерии за оценка на реалната социална динамика. Ако са системни, то те са и реалистичните критерии, чрез които публичната власт може адекватно да самооценява своите действия и реалния ефект от тях.
     Тук следва да разграничим 4 основни проблема както на самата практика, така и на науката, която обслужва или която е коректив на тази практика:
     Първо, проблемът за равновесието (динамично) в системата на обществото - като алтернатива на аномията и деструкцията.
     Равновесие, което е основано на качественото подобие между основните структурни елементи, основните сфери на обществено-продуктивна дейност, съответните институции и функционални процеси. Равновесие и пропорционалност, които имат за основа функционалната обвързаност между структурните елементи, обмяната на производство и потребление между тях, съобразяването с останалите, общ механизъм за разпределяне на ресурси и за овладяване на конфликти и кризи. Структурно-функционално равновесие, което води до устойчивост на системата на обществото, натрупване на ресурси за развитие, разширяване на възможностите, културно-ценностен интегритет, повишаване качеството на живота на мнозинството;
     Второ, проблемът за симетричността на човешкия капитал - като алтернатива на разпадането на културния интегритет и насоциалната дезинтеграция. Като алтернатива на крайно асиметричната и полярна стратификация, както и на критичния праг при разрастване делът на "ненужното население", на непроизводителното население, онова което е с рискови за останалите мотивация и поведение.
     Симетричност между четирите основни елемента на човешкия капитал: (1) материални ресурси и възможности, материално качество на живота и обезпеченост на дейностите; (2) властова позиция и участие-включеност в реалните процеси на управление на обществото и самоуправление на регионални, граждански и бизнес структури; (3) престижност и авторитетност пред обществеността, медиите, органите на публичната власт, съответно лично самочувствие и достойнство; (4) включеност-опит-достъп до социални мрежи от институции, разнородни социални групи и общности, разнопорядкови социални отношения;
     Трето, проблемът за социологическия подход в социалното управление - това е системен подход като алтернатива на едностранчивостта, примитивизма и идеологизираната демагогия.
Особено, когато става дума за трансформация на обществото в качеството му на система (в рамките на националната държава, в регионален и световен обхват), са нужни критерии за оценка на системния ефект-следствия-проекции от всяка конкретна дейност, от функционирането на всяка отделна институция, от обособяването на всяка социална група или общност;
     Четвърто, проблемът за акцентиране на емпиричните изследвания върху системно-структурни изследвания на реалната и предстоящата социална промяна - вместо повърхностно и фрагментарно регистриране на мнения и реактивност по текущи политически и други събития, и ситуативен рейтинг на официозни лидери.
     Нужни са не просто комплексни изследвания, обхващащи всички основни сфери на дейност и реализация на хората и на социалните групи. Нужни са емпирични изследвания, които търсят възлите на възникващите конфликти и деструктивни тенденции, и обратно, генераторите на социален интегритет и мобилизация на ресурсите за постигане на обща и дългосрочна цел.
     Относно сравненията и сравнителните изследвания - добре е, когато дадено емпирично изследване е сравнително, то да бъде прецизно в два основни ракурса:
     (1) да се сравняват успоредно-протичащите процеси и ситуациите в различни страни и региони, но в аналогични обществени ситуации - така социолозите могат точно да отговарят "Къде сме ние?" Тук проблемът е с кои страни непосредствено е коректно да бъде сравнявана България - по-удачно с Австрия, отколкото с Германия и Франция, по-удачно с Италия и Испания, отколкото с Швеция, по-удачно с Чехия, отколкото с Полша, по-удачно с Гърция, отколкото с Турция, и др.под.;
     (2) чрез чувствителна методика да се съпоставя динамиката на едни и същи сфери, институции, групи, процеси като се отчита тяхната специфика и не се правят механични сравнения; същото и при сравняване между характерни периоди от биографията на България. Напр., в рамките на прехода в България можем да обособим 5 специфични фази: 1990-1994 год., 1995-1996 год., 1997-2001, 2001-2005 год. Или в рамките на съществуването на съвременно индустриално и урбанизирано общество в България можем да обособим няколко специфични периода: 1956-1968, 1969-1982, 1983-1989, 1990-2005 год.


     Социологията пред потребността от нов
     методологически синтез


     През последните 16 години става дума за трансформации, и то в макромащаба на обществото. Освен това става дума за много скоротечни трансформации - сами по себе си и мащабът, и изключителната динамика са управленски проблеми, които поставят твърде високи изисквания пред компетентността и гражданската зрялост на властниците. За съжаление, досега те по-често се проваляха, отколкото успяваха.
     Напр., от политическа гл.т. през периода на прехода се осъществяват, от една страна, утвърждаване на механизми и форми на политическата демокрация от западен тип, тотална либерализация на икономиката, "отваряне" на обществото и държавата, рязко нараснала мобилност на населението. Но от друга страна, общественото управление бързо и все по-пълно обратно се централизира, което за жалост води до циклични политически кризи.
     Процесът на обратна централизация започна видимо от 1995 от недиалогичния лидер Жан Виденов, работещ с доминиран от БСП парламент. Нататък централизацията стана откровена неототалитарна политика след 1997 под абсолютното мнозинство на ОДС (СДС)-лидера Иван Костов и при овладяване на всички обществени власти. Това като тенденция и усилие от страна на властта след юни 2001 не бе пресечено, а бе продължено от НДСВ и лидера Симеон Сакскобургготски. Властта на Виденов през 1995 и после на Костов от 1997 до началото на 2000 имаше визията на овладяност и устойчивост, на целенасоченост и последователност. Но Виденов през 1996, а Костов от лятото на 2000 успяха да обърнат всичко това в криза и предизвестен провал. Последва разгромът на БСП в края на 1996-януари 1997, както и двете изборни изненади през 2001 (юни - парламентарен избор на НДСВ, ноември - президентски избор на Г. Първанов).
     Накрая закономерно се стигна до всестранна структурна и функционална криза на обществото под управлението на НДСВ (2001-2005). Натрупваните през последните няколко години латентни напрежения и структурни противоречия за пореден път се изявиха в политическа криза - този път е поставена под въпрос демократичността по принцип в българския политически, икономически и граждански живот - има тенденция и упорито усилие политическият плурализъм да бъде изместен, да бъде превърнат в бутафорен, и така да се даде простор на нова еднолична тоталитарност в България (реална, макар и в демократична опаковка).
     Много са причините за тази цикличност на кризите в политиката и властта, но една от тях - винаги пренебрегвана, а всъщност базисна и отмъщаваща си на непросветените политици - е, че управляваната система на обществото: (1) има своите закономерности, (2) подвластна е на своята инерционност, (3) отделният елемент обективно не може да бъде изваден от структурните баланси и пропорции с другите елементи. Политиците искат да решават проблемите на парче, а системата им поднася изненади с пренебрегнатите от тях следствия и проекции.
     Така напр. (1) не може бюджетът, здравните и пенсионните фондове да са пълни, докато реалната икономика стагнира и се свива; (2) не е възможно образователната система да е модерна и жизнена, ако стопанството отказва работа за модерни и високотехнологични професии; (3) немислимо е здравеопазването да е всеобщодостъпно и добро, ако болниците нямат осигурени пари за лекарства и консумативи; (4) не е далновидно да се очаква спиране на демографската катастрофа, ако родителите панически изтласкват децата си към миграция и емиграция; (5) утопично е да се очаква спиране на вълната на аморалност, агресивност и самоубийствено поведение сред младежите, докато официалните лидери на нацията и държавата не спрат ежедневно да дават примери на мошеничество и цинизъм. Могат да се изброят много други подобни крещящи диспропорции и разкъсани функционални връзки между елементите на системата.
     И така, нужно е да търсим и да операционализираме критериите, чрез които социологията би могла адекватно да описва, анализира и прогнозира реалните трансформации - (1) на нивото на личността; (2) на нивото на органичната или функционалната социална група (общност); (3) на нивото на институциите - държавни и неправителствени, стопански и културни; (4) както и на нивото на новите конфигурации от обществени отношения, които се конституират на микро-, мезо- и макрорав-нище, както в контактната общност и междуличностните отношения, така и на макроинституционално равнище на държавата, регионалната, междудържавната асоциация или междуконтиненталните зони на действие и власт на транснационалните компании (ТНК) и глобалните международни институции.
     В такава социална среда социологията е пред дилемата за нов теоретичен и методологически синтез: (1) синтез между разроените социологически парадигми и подходи, съответните методи на изследване и анализ; (2) синтез между социални науки - в сферата на хуманитарното знание; (3) синтез между теоретично-методо-ло-гическото и емпирично-методическото равнище на науката.
     Това е императив на времето - в началото на 3-тото хилядолетие. Уверен съм, че отново идва модата на макросоциологическите теории от структурно-функционален тип. "Остарелият и демодиран" Толкът Парсънз<8> отново ще става модерен, убеден съм в това. Българската теория за социологическата структура на обществото (1965) обективно е пред прага на своя ренесанс, особено по линия на формулирания от нея социологически критерии за общосоциална (разбирай, системна) ефективност на живота, работата и продукта на всяка основна сфера, под-сфера, съответна институция, обособена общественозначима дейност.
     Старите теории - структурно-функционалните и цялото гранично знание, което ги допълва, обогатява и провокира към доразвитие - имат своето бъдеще като ядро на новия синтез преди всичко в качеството им на методология: (1) методология на ефективната политика в един еклектичен, в един морално, религиозно и идеологически разинтегриращ се (разпадащ се) свят; (2) методология на всекидневното мислене, което се социализира в една медийна и виртуална среда, в която хората са лишени от ясни критерии за социална норма; (3) методология на емпиричните изследвания и интерпретацията на данните в условията на извънредна динамика на процесите, както и отпадане-разтваряне на границите, в рамките на които може да се търсят идеални типове.


     Проблемът за границите. Ново понятие за "социална система"

     Когато говорим за динамиката на социалните трансформации, следва да отчетем нещо извънредно важно - отпадат, разтварят се, дифузират границите. Досега светът беше устойчив, защото имаше устойчиви обществени системи, обособени в национални държави, в империи, в регионални обединения с ясно очертани граници (държавни и митнически, Китайската стена в древността, Шенгенската бариера сега, и др.под.). Досега националните държавни власти бяха силни, защото централизираха ресурсите и властта в рамките на дадена подвластна територия или защото имаха ясно разделение на властта с местни органи на самоуправление (общинско, кантонално, федеративно). Досега мобилността на трудовите ресурси бе ограничавана в рамките на границите на националната държава - чрез по-строги или по-либерални визови и административни ограничители. Досега синоним на "общество" бе "държавата", разбирана като онова общество, което е заградено и организирано в рамките на дадена национална държава.
     В края на ХХ век и основно от 90-те год. тече интензивен процес на обратното, разтваряне към глобално "отворено общество": (1) конструиране на наддържавни социални обединения; (2) елиминиране на националната държавна власт от реалното решаващо управление на много процеси; (3) еманципиране на крупния капитал от контрола на държавната администрация; (4) освобождаване на елитите, средната класа и младежите от контрола на официалните държавни институции - поради масовия достъп до новите информационни технологии, използването на компютърна техника и либерализацията на комуникациите (Internet и мобилни телефони).
     В този смисъл границите (държавни, митнически, етнокултурни, образователно-информационни, комуникативни) вече стават меки, дифузни, преодолими при индивидуално или групово желание. Това е принципно нов момент в новия световен ред. Това е субстанция в процеса на глобализация.
     От тази гл.т. има очевидна теоретична и методологическа нужда от преосмисляне на научната представа за система. Защото системата е нещо, което има: (1) своята вътрешна структура; (2) функционална подреденост и обвързаност на елементите; (3) нива и степени на интегритет; (4) начин за съхраняване на хомеостазис и устойчивост; (5) генератори на саморазвитие; (6) ресурс за адаптиране към промени във външната среда. Но предпоставка за всичко това е ясната обособеност от средата, т.е. ясна граница, която отделя системата от средата, за да й осигури относителна самостоятелност и свобода, възможност за самоуправление и саморегулиране. Образно казано, системата е определено социално тяло, което е оградено чрез своята граница.
     В класическия смисъл именно наличието и устойчивостта на границата и оттам на ефективни механизми за гранични преходи между системата (вътрешното) и нейната среда (външното) е предпоставката за обособеност и устойчивост, за способност за вътрешен интегритет и за външна адаптивност на дадена социална система. Сега точно това качество започва да се губи или се трансформира.
     Всъщност социологията, науката за управление, философията, кибернетиката, психологията, застават пред един фундаментален проблем - нужда от методологическа промяна-доразвиване на представата за социална система. Става дума за: (1) обхвата и за неуловимостта на реалната й структура, за гъвкавите преходи между елемент в система и обратно, от система в елемент на по-обхватна система; (2) статиката и динамиката й, (3) за разкъсването на териториално-структурното единство между "производствените" й компоненти и сферата на властта-управлението, (4) за разкъсването на единството между материално-вещественото й битие и "властовата й воля". Последната така се откъсва от "обикновените хора" и от "гражданските структури", че по същество става недосегаемо далечна, практически анонимна, започва да се възприема като своеобразна паралелна виртуална реалност.


     Между алтернативата на глобализма и
     съхраняването на идентичността


     Бих отбелязал две практически тенденции от това дифузиране или разпадане-преместване на границите:
     Едната е тенденция към раздробяване на досегашни големи обединения - държавни, национални. В общностен план - търсене на идентичност в локални и микрообщности, в културно и етнорелигиозно капсулиране. В условията на масова достъпност на средства и възможности за пътувания, за миграция и мобилност, за широки комуникации, голям процент от населението вместо да се възползва прави обратното - става по-статично, закрепостява се в дадена ограничена територия, свива обхвата на социалните си контакти, развива параноя и агресивност към "чуждото". И по двете линии, и на двете равнища, социалните граници стават дори по-твърди, но важното е, че се свиват, локализират обхвата на системата - голямото "национално" общество се разпада на множество локални и малки "етно-"общества.
     Горното става - съществуващите политически граници губят разделителната си способност и около тях се интегрират нови локални общности. Напр. при либерализацията на граничните режими значителна част от хората, живеещи в граничните райони (до Гърция, Македония, Сърбия, Турция), по-често ще ходят до съседни страни (в чужбина), отколкото до София (столицата). И това ще е специфична форма на закрепостяване на част от населението в своя (етно)географски район. От една страна се преодолява държавната граница, но от друга - се издига (етно)ге-ографска граница на обособеност. Първични социални общности се закрепостяват на етнотериториален принцип, развихря се етно-религиозният и национално-реван-шист-кият фундаментализъм.
     Това е пряко следствие от масовото обедняване и придвижването на големи маси към състоянието на мизерия. Но има и социалнопсихологическа причина за подобно обособяване - търсене на жизнен и устойчив корен на културна идентичност, желание да се отстои психически и емоционално тази идентичност. В условията на агресивна медийна, образователна и културна среда, в която чрез средствата на киното, телевизията, модата и модерната музика ("масовата култура") се осъществява агресивен натиск върху съзнанието, естетическите рефлекси, представата за модели на поведение и успех. Това всъщност е натиск към унификация, към отказ от културна самобитност, към отказ от самочувствие поради такава самобитност и съответната й историческа традиция. Това всъщност е натиск към асимилиране в глобалната културна и идеологическа общност. Естествено е този натиск да породи обратна тенденция и желание за съпротива срещу такава асимилираща глобализация, срещу унификацията и загубата на родова самобитност и идентичност.
     Другата тенденция има обратен знак - формиране на структури на глобалната власт, при което националната държава вече става нежелан посредник между разрояващите се локални общности и техните социални и бизнес структури, от една страна и от друга - институциите и центровете на глобалната власт. Всъщност участваме в един процес на териториално откъсване на реалната власт от държавата, от нацията, от продуктивните сфери на традиционно-обособеното общество.<9>
     Такава наддържавна и транснационална власт не само че няма нужда от силни институции на националните държави и от респектиращи атрибути на национална идентичност и самоорганизираност, а обратно - има интерес тези институции и атрибути да губят своята сила, самостоятелност и престиж, своята ясна класова, идейна и политическа определеност.<10>
     Центровете на глобалната власт се конструират чрез 5 основни ресурса:
     (1) създаване, производство и продажба на високи технологии, както и контрол върху           тяхното използване;
     (2) концентриране, обработка и разпространение на информационните потоци, тяхното           моделиране и контрол върху достъпа до тях;
     (3) концентрация на интелектуалния и креативния потенциал на човечеството, както и           контрол върху неговото възпроизводство, развитие и политически ориентации;
     (4) концентрация и еманципация от административен контрол на световните пари и           финансов капитал;
     (5) транснационални компании - свръхмонополи, които стават резервоар на колосално           богатство и възможности за влияние-манипулиране-дори господство в отделните           държави и асоциации от държави.
     През 90-те год. на ХХ век проблемът за глобалната власт или за "световното правителство" стана рутинна ситуация на функционирането на социологическата система в обхвата:
     Първо, на държавата - свръхконцентрация на властта в изпълнителната власт (1) поради процесите на свръхинституционализация и разрастване на бюрократизма, (2) поради възможностите за свръхконтрол над технологиите, информацията и информационните потоци, (3) поради концентрацията на властта от свръхпосредниците - (а) парите (банките), (б) технологиите (производство, комуникации, образование, инфраструктури); (в) мас-медиите (информационни, културни, спортни, шоу); (г) моделите за идентификация (налагани чрез "масовата култура", чрез световните модни образци);
     Второ, на регионите и на света като цяло - поради концентрацията на технологиите, парите и информацията в обособени центрове на властта, които са еманципирани от политическия контрол, от финансов, данъчен и наказателен контрол от страна на публични държавни и регионални институции.

     Фундаментален проблем вследствие на глобализацията е това, че се разкъсва пространствената връзка между труда и капитала.<11> Наистина едно от глобалните измерения на съвременните обществени трансформации е, че (1) богатите се освобождават от зависимостта си от бедните, (2) парите - от контрола на закона и държавата, (3) собствеността - от ограниченията и протекционизма на националната политика. Капиталът в световен мащаб първо се свръхконцентрира, после се освобождава. Концентрират се свободни пари (в и чрез ТНК) в изключително голямо количество. Те светкавично могат да бъдат вложени или изтеглени от дадено място-банка-държава, или изненадващо да бъдат изтеглени оттам. Така се предизвиква стабилизация (когато това е нужно) или обществен-държавен колапс (когато това е изгодно). Днес този световен и безконтролен макро-капитал: (1) е по същество еманципиран от обществото като система, (2) не се подчинява на така нар. неикономически фактори, (3) завършва "предателство към демокрацията" - логиката на икономическата частна печалба днес е по-силна от логиката на човешкото общество с неговите хуманни императиви.
     По тази линия в общосистемен план, в условията на глобализация, се натрупват структурни напрежения. Те могат да взривят света. Антиглобалисткото движение, което набира мощ и публичност, е свидетелство за това. Свидетелства са и опасността от реанимиране на екстремизма като форма на политическа и класова борба; почти обявената свещена война на арабско-мюсюлманския свят срещу юдео-християнството; войната между Израел-Палестина и тлеещата война в Ирак; очакваната война срещу Сирия, Иран, Корея; разширяването и стягането на редиците в НАТО; натрупването на огромни чужди капитали и инвестиции в американската икономика и банкова система, които могат в един момент панически или саботьорски да бъдат изтеглени оттам и по този начин да предизвикат буквално разпадане на най-мощната държава.
     Всичко това са свидетелства за критичното натрупване на структурни напрежения в глобализирания "отворен" свят. Системата на това макрообщество не е подре-дена и балансирана, няма я културно-ценностната-психологическата спойка. Всичко това ни изправя на ръба на световен катаклизъм.
     По-конкретно, днес става норма за принципно разминаване между различните политико-икономически равнища на обществото:
  • демократични форми и механизми за излъчване на официалната власт;
  • наред с тоталитарна тенденция към издърпване на властта към изпълнителните органи и бюрокрацията;
  • наред с тоталитарна собственост върху капитала и нелегитимното му движение и управляване, от страна на анонимни собственици.
     Точно това поражда структурни напрежения в системата на обществото като цяло - на държавно, на регионално и на общосветовно равнище. Тези структурни напрежения ще определят развитието на световната политика, на икономиката, движението на капитали, на технологии и на хора в следващото десетилетие, и това вероятно ще бъде десетилетие на нарастващо напрежение и драматични промени.
     Ако има регионални и световни кризи, те ще се коренят в тези структурни напрежения, акумулирания от тях кризисен потенциал и от ролята на съответните институции, лидери и задкулисни "актьори".


     Йерархията от критерии. Социологически критерии
     за ефективност


     По принцип всяко социално явление, щом е социално, значи е много сложно, не може да има един-единствен критерий. Когато говорим за макротрансформации, макропроцеси в системата като цяло, множествеността на критериите е мрежа или йерархия, която понякога трудно се удържа в ясна логика. Тук възниква въпросът: Кои критерии са структуриращите в тази йерархия?
     Изборът на една конкретна комбинация от критерии всъщност предполага избор на определено структуриране на социалната реалност и съответно структуриране на критериите за нейното описание, обяснение и прогнозиране. Иначе казано: Коя е точката на синтеза в един, налагащ се от самата практика, многодисциплинарен подход? При анализа на продължаващите процеси на криза и промяна в българското общество, във всички основни сфери на продуктивна обществена дейност, във всички измерения на качеството на живота, при формирането на новите полярности в социалната стратификация, в моралния хаос и ценностния вакуум, в неустойчивостта и неефективността на официалната власт и т.н., възниква един основен въпрос: Кой е структуроопределящият компонент, от който зависи цялостната деградация на системата на обществото или обратно, стабилизацията и постепенното натрупване на ресурс за позитивно развитие?

     Може да се тръгне от обективните емпирични факти. Какви са те?
     Напр. правителството на Иван Костов бе принудено официално да раздели районите в страната на четири категории - в Националния план за регионално развитие 2000-2006 год. Първата категория райони са "за растеж". Те са райони със съхранена индустриална и социална структура, жизнени, с концентрация на капитали, ресурси, кадри и финанси. Това преди всичко е София-град (столицата на България). През 1999 райони доскоро с огромни ресурси бележат бърза деградация - дори такива като Пловдив, Бургас, и в по-малка степен Варна (следващите по големина и ресурси след София). Втората група са райони "за развитие" - пожелателна категория в условията на почти пълна деиндустриализация и критично равнище на бедност дори в доскоро богати градове. Третата група са райони "в индустриален упадък", към нея следва да добавим и четвъртата група - райони "селски изостанали". Общо те са, според правителството 31% от територията на страната и с 18% от населението. Тук вече горчивата истина е призната - след 10 години структурни реформи, главен герой на които е правителството и парламентът на Иван Костов (1997-2001), една трета от територията на страната е оголена от всякаква индустрия, населението се препитава чрез примитивни форми на труд и натурална обмяна, има не просто процес, а критичен резултат от обезлюдяването и от всеобхватна безработица, от миграцията на цялата интелигенция, от капсулирането в етнически или в старчески общности. Правителството признава това за 31% от територията. Експертното ми мнение, е че става дума поне за два пъти по-голяма част от територията, районите на поне половината от големите градове.
     Всъщност вече изкристализират 2 урбанизационни-икономически-политичес-ки полюса:
  • на единия полюс в сегашната поляризация е София, която концентрира огромен жизнен и ресурсен потенциал, съсредоточава интелигенцията, младежта, предприемчивите и модерно мислещи хора;
  • на другия полюс остават по-голямата част от останалата територия на страната, която става все по-бедна, все по-примитивна, която губи самочувствие и всячески се провинциализира в лошия смисъл на думата.
         В тази провинция има няколко сравнително богати центрове - като Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Хасково, Благоевград. Те са в междинна позиция, но с ясни негативни тенденции, особено в последните 2-3 години, стопява се индустриалният им потенциал, намаляват възможностите им за автономно развитие, самочувствието на гражданите им се снижава. И около тези градски центрове се оформят зони на примитивен земеделски, трудов и инфраструктурен придатък.
     Най-характерното за тези сателитни зони е деградацията на социалната инфраструктура, примитивизацията на живота, свиването на възможностите за човешко развитие и изява - влошава се образованието и здравеопазването, изтича младежта, стопява се интелигенцията, безработицата е над 30%, има подтискаща липса на възможности за модерни професии. В истинската периферия бързо се разрастват зони, на които вече им приляга тъжното име "социални пустини" - по същество те се "развиват" като гета за маргинализирани етнически малцинства или за пределно застаряло население без минимална стопанска и гражданска активност.
     Регионалните социологически изследвания ясно демонстрират количествените и качествените параметри, както и скоротечния темп на поляризацията в страната. Разгръщат се процеси, които не са в логиката на "цивилизацията", нито в логиката на покриване критериите за приемането на България в Европейския съюз.
     В темата за критериите се питаме: Кое е главното, за да се върви днес към все по-рискова поляризация в страната?
     В обективен план има основания да се твърди, че днес в България това е процесът на деиндустриализация. Това е основният камък, който вече 13 години се изважда от построения мост, поради което постепенно целият мост започва да се свлича и разпада - поради структурни зависимости и поради естествената инерция на социални, икономически и управленски процеси.
     През продължаващия вече 16 години преход на няколко вълни бе осъществена целенасочена деиндустриализация на България. Сега (засега) успява опитът да бъде затворена-съкратена-дискредитирана АЕЦ "Козлодуй", унищожаването чрез приватизация на Булгартабак, изнасянето на печалбата чрез приватизацията на БТК, на електроразпределителните дружества и т.н. Така ще бъде редуцирана цялата ни електропроизводствена, тютюнопреработваща и електронно-комуникационната струк-тура - като последните останали огромни държавни индустриални мощности. Така България фактически се деиндустриализира - останалата индустрия или е дребна, или е ниско технологична, или е доминирана от чужд капитал и не е подвластна на държавата. А без индустрия, или по-точно без социализирана индустрия, няма суверенна държава, няма национално самочувствие, няма високотехнологично общество, в края на краищата няма модерно общество. Разбира се, няма и местно самоуправление, което може да отстоява своите специфични интереси пред централната власт. Напр. без индустрия местните бюджети изпадат в омагьосан кръг - лишени от значими отчисления за тях, общините стават абсолютно зависими от благоволението на централното субсидиране.
     Без индустрия закономерно се разгръща процес на примитивизация на самата социална структура - болниците и здравеопазването, училищата и образованието, културата и институциите на изкуството, социалните помощи и институциите за социално реинтегриране, благотворителността и работата с малцинствата.
     От друга страна, като няма индустрия и силен стопански сектор, самата публична власт става обект на приватизация - по неволя за много хора-общности-слоеве тя става единствения достъпен "бизнес", чрез който може да се прави кариера, да се забогатява, да се изскача нагоре в сферата на елитите. От тази гл.т. потъването в корупция на повечето администрации и държавни-общински служби в страната е обективно закономерно - това не е въпрос на лош морал на корумпираните, нито на лош национален характер (както твърде много нихилисти се опитват да ни обясняват), а е обективна необходимост, поради крайно свитото ветрило на житейски възможности.

     Тук е мястото да си припомним, че съвременните общества се формират чрез динамична индустриализация и урбанизация (в България най-интензивно през 50-те и 60-те, но и до 80-те години на ХХ век). Това е така нар. от Тофлър "втора вълна". Но вместо преход към "третата вълна", който да доведе до общо забогатяване и просперитет на обществото-държавата-населението, сега тече обратен регресионен процес.
     Това е икономическата причина за изтласкване не само на младите, а по принцип на дееспособните слоеве към миграция от малките към по-големите селища, от провинцията към столицата и от България към чужбина. Не е пресилено да се каже, че от 3-4 години има трета вълна на икономическа емиграция от България, при това нарастваща по обем и обхват, а в психологически план - придобиваща характеристики на паника под чувството за безизходица и безнадеждност. Масово изтича националният кадрови потенциал - младежите с добро образование, научните и софтуерните специалисти, предприемчивите хора. Това вече се приема с примирение от всички - властта, родителите, обществото като цяло морално капитулираха пред емиграцията. Тя вече, в повечето случаи и от повечето хора, се мисли не като обществен и държавен проблем, а единствено като проблем на личното оцеляване.
     Трябва да си дадем ясна сметка, че деиндустриализация означава смазване на самочувствието: (1) на съответните професионални слоеве, които доскоро бяха в горната скала на авторитетност, на престижност като професия; (2) на местните властнически структури, защото казахме, че без индустрия те нямат естествен източник на сила, вкл. финансова; (3) самочувствието на политиците - на регионално и национално равнище. Но нали самочувствието е решаващ национален капитал.
     Лишена-загубила своето самочувствие, България може да бъде само страна, която е примитивен сателит - по-скоро територия, отколкото държава; по-скоро население, отколкото нация.
     Тук всъщност става дума за един системен ефект-следствие от деиндустриализацията, която сама по себе си дефинира:
     (1) качеството на системата като цяло;
     (2) общата тенденция на нейната трансформация;
     (3) посоката на промяната на качеството на живота на населението като цяло;
     (4) статута на държавата в международните отношения, и т.н.
     Когато говоря за нужда от йерархия от критерии имам предвид именно подобни структуриращи социални процеси и тяхното извеждане в ясни възлови критерии за състоянието и движението на социалната система като цяло. Конкретните критерии или по-точно йерархия от критерии следва да имат оценяващата сила на обобщено така нар. "социологически критерий за ефективност".
     При социологическия критерий за ефективност се има предвид системната ефективност на отделната дейност, на отделната институция. Ефективност в смисъл, че тази дейност или институция създава (възпроизвежда) блага. Но не сама за себе си - за собствено потребление, а от гл.т. на обществената им функция - съгласно потребностите-очакванията-изискванията и на другите дейности, институции, сфери, с които та има обмен и функционална в обвързаност. Конкретната дейност-институция произвежда и им предоставя блага. Това са материално, техническо, тех-нологично, духовно, културно, информационно, комуникативно, човешко богатство, което другите елементи в обществената система получават и потребяват в своя специфичен възпроизводствен и производителен процес. Става дума за неща, условия, предпоставки, които са им необходими, за да може всеки от елементите да функционира нормално, както и да се развива и гарантира общото равновесие на системата.
     Всъщност става дума за системно организирания процес на обмен между основните сфери в обществото като устойчиво функциониращ организъм. При този процес на системен обмен всяка дейност и институция потребява ресурси, блага и възможности, които са произведени от други сфери, дейности и институции. От своя страна всяка от тях произвежда специфичен продукт, който е ресурс, благо, условие и възможност, които предоставя на останалите за потребление в техния специфичен "жизнен или производствен цикъл".
     Когато в системата на обществото има реципрочен и балансирано протичащ обмен, тогава тя е в състояние на динамично равновесие (функционално) - основните социални сфери, дейности и институции са в качествено подобие и съответствие. Така те като елементи на една система - всеки поотделно и всички заедно - осигуряват нейния хомеостазис.
     Обратно, когато вместо качествено подобие се получи дисбаланс, нарушат се функционалните връзки, основните сфери, дейности и институции не се обслужват взаимно, тогава системата на обществото изпада в състояние на дисфункция и разпад, на хаос и аномия, солидарността и взаимната отговорност биват надмогнати от агресивния егоизъм и "закона на джунглата".
     В този смисъл социологическите критерии за ефективност демонстрират:
     (1) високата степен на интегритет на структурните елементи в системата в ситуация на           устойчиво развитие или обратно,
     (2) демонстрират кризисните точки на разпад на функционалното единство, степента, в           която се развихрят деструктивни сили.
     Социологически критерий е нещо обратно на тясно ведомствен критерий, обратно е на едностранчив и фрагментарен критерий.<12>
     За съжаление социологически критерии се прилага рядко, а и няма стремеж към системно мислене-аргументиране-прогнозиране на реалните социални процеси. Предпоставка за това е съответна образованост и тренираност на политиците и администраторите, както и на експертите, които ги обслужват. Но това не се прави в политиката, от властта. Една от причините е страхът от демаскиране на несъстоятелна пропаганда на успеха от страна на лидери и политически сили, които съзнателно не обслужват интересите на държавата и нацията, а само се възползват от служебното си положение за лично и групово облагодетелстване, както и за провеждане на политиката на анонимни-завоалирани-скрити центрове на властта.
     За такива лидери и при такава политика системният подход и критерии, социологията в структурно-функционалната й парадигма може да бъде нещо опасно, възприема се като опасно огледало на реалността. Проблемът е, че чрез тях фактологично може да се покаже, че "царят е гол", задават се неудобни въпроси, на които не може да се отговори убедително само чрез демагогска игра с думи и патетични фрази, правят се прогнози за дългосрочни обществени процеси, през призмата на които локални успехи могат да бъдат оценени обратно, дори като бомба със закъснител.
     Мисля, че точно такива "недоразумения" между социологията и политиката изтласкаха през 80-те и 90-те год. на ХХ век структурно-функционалните теории и системни модели в зоната на немодерността. А сега, въпреки обективната потребност от реанимирането им (в условията на глобализация и формирането на огромни по обхвата си регионални и световна социологически обществени системи), съответната проблематика-терминология-парадигма предпазливо се заобикаля. Но обществото иска своето от науката, обществото чака адекватен инструмент за самопознаване и регулиране. Точно това неизбежно ще възкреси и ще тласне напред към доразвиване и утвърждаване на системно-функционалното направление в социологията. Убеден съм в това.


Бележки под линия:
--------------------------------------------------------
     <1> Източник: Този текст е въз основа на доклад пред IX-ти конгрес на БСА, 19-20 ноември 1999, София; научна конф., 22-23 ноември 1999, София. В: Contribution of Social Research to the Economic and Social Recovery Policy. Conference Papers. Sofia, 2000. Pp. 86-100. В сравнение с Текстове. Социологически..., 2003, някои части от текста са редактирани и допълнени, а визираният период е продължен до 2005 год.
     <2> Това, напр., бе емпирично демонстрирано от профила на проблематиката в големите аналитични статии в националната преса - в изследване чрез съдържателен анализ, през 1998, от колектив под моето научно ръководство, по проект Human Development Report '1999, финансиран от UNDP.
     <3> Отдавна е установена зависимостта, че в развития западен свят от 1980 насам растежът на БВП не води до повишаване на качеството на живота, а обратно - растежът на БВП е съчетан (1) с намаляване качеството на живота, (2) с ограничаване на възможностите, (3) с нарастване на разслояването, (4) с обособяване кастата на свръхбогатството, което излиза извън контрола на обществото и държавата, (5) и с разрастване масата на бедността и на "сивите зони" дори в най-развитите и с мощно законодателство и администрация държави.
     <4> Не случайно през 1997 Жискар Д'Естен прави разграничението: "пазарна икономика, но не пазарно общество". Той политически акцентира принципната разлика между двете структурно-функционални равнища на пазарността.
     <5> Стояща на границата между няколко свята, акумулираща в себе си амбициите на всички тях за позиции и влияние при формирането на новия световен ред, обветряна от ветровете на техните нееднопосочни, а в много отношения антагонистични специфични интереси, всмукваща предписанията на великите сили да бъде една стабилна, но бедна и слабо конкурентоспособна държава.
     <6> В това отношение поканата за започване на преговори за присъединяване към Европейския съюз и НАТО са само една започнала поредица от бъдещи несигурни събития и статуси. Тя е предпоставка да се преодолее частично или значимо маргинализацията на страната, но не е нейно реално опровержение или гарантирана гаранция.
     <7> Такъв процес - неволен или съзнателен - се нарича "акултурация", по същество той е процес на (доброволна) загуба на специфична културна идентичност и (само)разтваряне в някаква друга "чужда" идентичност. Актуален въпрос за нациите от периферията на "цивилизования свят", вкл. българската, под натиска на американизирания космополитизъм и западната масова култура.
     <8> Колега ме репликира (при обсъждането на конгреса на БСА, 1999), че трябва да се забрави вече Толкът Парсънз (разбирайте структурния-функционализъм и макро-системния подход в социологията).
     Чудно защо? Виждам, че се полагат усилия за това, но не намирам рационална причина, нито обективна причина за това. Причините днес вероятно са само субективни.
     Може би защото в ерата на глобализация става мащабно преструктуриране на обществената система - но вече не в рамките на традиционната национална държава, а в регионална и дори в планетарна групировка от държави. Но нали такова макрообщество не е възможно да бъде формирано и след това удържано устойчиво само чрез парите (финансовите институции), плюс директната власт на закона и "световното правителство-парламент-съд", плюс армията (НАТО) и общите силови органи, плюс внушенията на световните масови медии. Комбинацията от тези четири фактора не е достатъчна. Липсва "човешкия фактор", а той в края на краищата винаги се оказва решаващ. Парсънз го нарича "латентен" императив на системата - до него стига "енергията" за живот на системата, от него тръгва "информацията" за нормативно регулиране и спояване на системата.
     Или защото при Парсънз доминира статично-субстанциалният подход, при който не се експлицира проблемът за кризите в едно стабилно общество или за иманентните генератори на обществени промени и системни трансформации? Да, но това е изходна точка за доразвиване, а не основание за забрава. При това доразвиване вече в мащаба на света като цяло.
     Или защото Парсънз търси онзи основен структурен елемент на обществената система, на базата на който се осъществява устойчива интеграция между индивидите и между социалните групи и общности в обществото, между институциите и организираните обществени дейности - и го дефинира в културната и ценностната система, която "съхранява образци". Вероятно това днес се възприема като утопия или като архаизъм, който е несъвместим с горчивите реалности на днешното общество, в което стратификацията става все по-полярна, силата става все по-цинично агресивна и безкомпромисна, а прагматизмът придобива все по-откровени форми на спекулативност, егоизъм и алчност. Да, днес Парсънз е неудобен за всички онези, които вярват или се правят че вярват, че обществената система е възможно да бъде просперираща и устойчива само върху основата на технологичната, финансовата и властовата мощ. Те забравят "дреболията", че обществото е съставено от хора и живее чрез хората. А това означава солидарност (освен отчуждение), означава здрав разум (освен усвоени идеологеми), означава морал (въпреки индивидуализма), означава морална-ценностна спойка сред мнозинството от населението, на гражданската маса в обществото.
     <9> Една от специфичните форми са институциите от 3-тия сектор, или по-точно фондациите-донори. Те са финансиращи организации, чрез които скрито се провежда държавна политика. По този начин тя се освобождава от отговорността за последствията и от механизмите за публичен граждански контрол. Чрез тях се реализира и политика на наддържавни центрове на власт, които детерминират самата държавна политика или я изтласкват от определени обществени сфери - напр. култура (национална идентичност), образование (основа на националния човешки капитал), социално подпомагане (влиянието над рискови и масови бедни слоеве, над лумпенизирани или маргинализирани слоеве).
     <10> Така напр. в политически план се размиват границите между традиционни алтернативи - между частно и държавно; между либерално и тоталитарно; между ляво и дясно; между бедност и богатство (особено разгледани в тяхното триединство между материално богатство, богатство на базата на властова позиция, наличието на престиж като личностен, групов и институционален ресурс); между наше и чуждо.
     <11> Две думички-термина-понятия, които е логично да бъдат "възродени" - както в политологията, така и в социологията.
     <12> Напр., рисковият процент на безработицата като тенденция, структура и степен на социално поразяване не може да бъде оценен: (1) извън профила на трудовата заетост; (2) извън ветрилото от институции, които осигуряват заетост; (3) извън образователната система, която подготвя кадри; (4) независимо от силата на мотивацията на хората с елитна подготовка да търсят кариера и реализация в страната; (5) извън гражданските структури за натиск върху законодателя, правителството и работодателите, и др.под.
     Или напр. методиката за обща оценка на страната чрез трите показателя на Human Development Index (Световна банка, 1992). Напр., проблем е БВП доколко е еднозначен и реалистичен като индикатор за създавано и натрупвано материално богатство вътре в територията на държавата - при условие, че значителна част от този БВП се изнася и може да се изнася (от собствениците и от банките) и в този смисъл той не увеличава вътрешното благо-богатство, не повишава жизнения стандарт, не се използва за (ре)инвестиции, не се преразпределя в социалните сфери.

--------------------------------------------------------
 

Обратно към началото



СЪБИТИЯ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ
НОВИ КНИГИ