ASSA - M

Думи към СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ,
към моите колеги днес в България

Социологията в конфликта между поколенията

     Изучаването на социологията, приемствеността в социологията са тясно свързани с проблема за поколенията.
     Днес има обща тенденция младите поколения да се откъсват от предишните, да се отнасят високомерно към тях, да развиват самочувствие, че истинската цивилизация започва днес от младите. Така е ставало при всички предходни преходни (революционни) епохи. Но когато еуфорията на промяната (на „прехода”) премине, се разбира, че поредната революция е банална реставрация, че новото най-често е измислено или предсказано отдавна, а традициите поразяват със своята устойчивост при променени обществени условия - приемствеността се оказва нещо силно.
     В тази връзка е важно да не се прекъсва приемствеността в социологията у нас. Важно е да се полагат усилия в тази посока. Лично аз съм бил и сега съм респектиран от поколението български социолози, което през 60-те и 70-те г. на ХХ век:

	(1)	успя да разгърне системна теоретична и емпирична изследователска работа по всички основни проблеми на обществения живот и развитие, обхвана основните сфери и явления. Сега, за съжаление, става едно болезнено свиване и редуциране - от социологията към демоскопията, от сериозните социологически изследвания към изборния прагматизъм, от големите мощни извадки към крайно свитите и недостатъчно надеждните квотни извадки;
	(2)	успя да изгради проблемната, кадровата и институционалната структура на българската социология, която тогава бе наистина впечатляваща. Сега за жалост тя е практически почти разрушена и дълго ще мечтаем за нея - броят на професионално работещите социолози намаля няколко пъти, остана един институт, повечето социологически агенции напуснаха храма и станаха търговци, минимизирано е реалното научно общуване, прекъсва се и се неглижира традицията в българската социология;
	(3)	изнесе труда, професионализма и таланта на българските социолози пред вниманието на световната социологическа общност - преди, по време и след провеждането във Варна на Седмия световен конгрес по социология (1970). Сега само отделни колеги се включват в значими международни форуми, а не българската социологическа общност като нещо значимо и авторитетно;
	(4)	реализира самo себе си като професионално на световно равнище - с обосновано собствено самочувствие, а не с комплексите на епигонски провинциализъм. За съжаление в изтеклите преходни години (1990-2007) последното бе доминираща проява на духовна и професионална нищета. Сега отново ни предстои да изправим гръб. Но това предполага ново самочувствие и големи последователни усилия. Предпоставката е социологическата общност отново да бъде сплотена.

     Лично аз високо ценя това поколение и неговите постижения. От него черпя лично самочувствие. Смятам, че приемствеността в науката е благо, без което човек и професия остават като дърво без корен, остават без соковете на идентичността.

     Какво е бъдещето на академизма в науката, вкл. в социологията?

     Това е принципен въпрос от изключителна важност. Днес тежките условия на преход, икономическата бедност, пренебрежението на управляващите към знанието и културността, опитът да се закрие БАН (2010-2011), примитивизирането на икономиката, емигрирането на голяма част от талантливите български умове, бързането да се прави кариера, отричането на авторитетите - всичко това удари по академизма в науката у нас. Така България не се приближава към Европа, а по същество се отдалечава от нея.
     Академизмът в науката предполага три генерални условия:
     едното, спокойствие за продължителна, задълбочена и детайлизирана работа по предмета на всяко изследване и заедно с това възможности за сериозна научна комуникация, достъп до информационни банки;
     другото, изследователят трябва да разполага с достатъчно материални ресурси, за да може да се осигури проучването, набирането на необходимата първична информация, да се финансира екип, да се осигури база за обработка на информацията, за да се завърши със сериозна публикация на анализите;
     и трето, академизмът замира без наличието на обмяна на идеи и данни, без дискусия и съпоставка на методологическите подходи и използваните методики, ако няма професионален спор между интерпретационни подходи и аналитични продукти, при съпоставка на прогнози.
     Първите две условия днес са не просто в криза, те в масовия случай клонят към абсолютната нула. Достатъчно пари за академични сериозни изследвания просто няма – нито в институтите на БАН (Институт по социология), нито в частните агенции (те се изхранват от маркетинг и текущи проучвания на обществено мнение), нито по линия на богатите международни фондации (те почни спряха да дават пари за изследвания, а когато го правят в повечето случаи така скрито финансират и отглеждат „свои хора”).
     Поради тази причина социологията в България само за 22 години невероятно се редуцира. До началото на 90-те год. на ХХ век тя бе наука с много развита изследователска инфраструктура, която обхващаше по вертикала – от теоретични методологически и исторически изследвания до съвсем конкретни и прагматични емпирични изследвания, а по хоризонтала – изследвания по теми и проблеми от всички основни сфери и подсфери на обществената система. Сега рязко надделяват текущите проучвания на обществено мнение и в жанра на политическия маркетинг.
     Големите стохастични представителни извадки се редуцират до представителни извадки, които обаче по своя обем са на долната критична граница за реалната национална или регионална представителност (при стандарт 95% вероятност). Адресните поименни извадки с точно контролиране на отпадналите и на замените сега се подменят от бързи квотни извадки, които дават прекалена свобода за „своеволия” от страна на анкетьорския екип. Контрол на терена рядко се прави. По много въпроси телефонните интервюта заместиха индивидуалната анкета и стандартизираното интервю „лице-в-лице”.
     Третото условие – професионалният, коректен и творчески диалог и обмен – практически е прекратен, свит е в обособили се и ревниви към останалите кастови парадигмални групички. Настина, притеснително е, че социологическата общност в България бе разпадната на малки обособени групи, които робуват на своята си „парадигма”, или на самотни мохикани изследователи, които се опитват да правят нещо общо-полезно чрез личните си ресурси.
     Дори в академичните звена научната дискусия, доколкото зная, е рядкост. На различните семинари и конференции най-често се канят и участват хора от една „парадигма”, или поне такъв е видимият стремеж. Любопитството към колегата и неговата продукция почти липсва. Книгите на колегите рядко се купуват.

     Социологическата общност през 60-те и до първите години на 90-те год. бе едно от впечатляващите завоевания в българската социология. Впечатляваше съчетаването между: (1) ентусиазирана инициативна група заедно със множество последователи и ученици; (2) собствена макро-теоретична координата заедно с възможността за ветрило от емпирични изследвания; (3) участие във властта заедно с относително голяма свобода за избор и реализация на аналитичен профил; (4) авторитетно представителство и участие в международния научен обмен и общуване заедно с разнообразни научни форуми тук в страната; (5) широка мрежа от социологически институции - не само академични и университетски, но и в системата на властта и икономиката.
     Всичко това сплотяваше социологическата общност, имаше съзнание и стремеж към интегритет. Именно това завоевание през последните 22 години се разпадна, бе сегментирано, израснаха изкуствени бариери на взаимно неразбиране и противопоставяне.
     Мисля, че и този проблем е по-лесно преодолим, ако се върнем към текстовете на „бащите” на социологията от предишните 1-2 века. И така да се върнем към убеждението, че в теоретичното, методологическото и методичното развитие на самата наука има и трябва да има натрупване и кумулиране, взаимопреплитане и взаимоизводимост.
     Тогава в научната общност по естествен начин солидарното би надделявало над тщеславното, специалните подходи и изследвания биха откривали своето естествено място и роля в общата система на науката. В този смисъл днес от изучаването на социология имат нужда самите професионалисти социолози.
     Има песимизъм във факта, че в социологията и по-точно в емпиричните изследвания се втурнаха много недоучени събратя. Странно ми е самочувствието на философи, политолози, филолози, журналисти, че само на базата на богата литературна култура - при това повече обща, отколкото специална социологическа - може да се прави операционализация на емпирични индикатори, могат да се тълкуват разпечатки с данни, могат да се интерпретират числата на различни корелационни коефициенти, с една дума - може да се стане „социолог”. Така не става.
     Продължава да ме изненадва това високомерно и самонадеяно отношение към занаята в социологията, неразбирането, че да се прави въпросник (неправилно наричан „анкетна карта”) е висша творческа задача, както и че от всеки умен и широко образован човек емпиричен социолог не става. Днес социологията у нас е застрашена от наплива на всезнайковци, които не рядко изместват професионалните социолози.
     Най-лошото е, че се размиват критериите за професионализъм в социологията. Той се разтваря в потока от агресивни „търговци”, които навлизат „в храма” на науката и реалния професионализъм. Честа практика е да не се спазват стандартите - както за емпирични изследвания и представянето им, така и за академични трудове и цитирания, неглижират се етичните колегиални норми. Днес социологията у нас е застрашена от наплива на вторачени в парите и властта хора, които не рядко изместват добросъвестните социолози. Всичко това е опасно и трябва да му се намери противодействие.
     Обратно, има оптимизъм във факта, че директните и нагли политически нападки между социолози от преди 15-20 години почти изчезнаха от медийния хоризонт. Макар и твърде плахо и неинициативно, но вече се чувства желание сред някои колеги да се възстановят форми на консолидиране на общността, стремеж към научен обмен и диалог, усещане на потребност от изработване на вътрешно-професионални стандарти. Като потвърждение на това е приетия от Българска социологическа асоциация етичен професионален кодекс (2004).
     Надявам се този импулс бързо да придобие съответни практически измерения:
     първо, едно от тях е да се осъществи координация и колегиален обмен между няколкото университетски катедри, които имат специалност „социология” - вместо сегашното им капсулиране и групово обособяване;
     второ, нужно е изучаването на социология да бъде възстановено като задължителна фундаментална дисциплина - доколкото без нея трудно можем да си представим гражданската грамотност и на икономиста, и на юриста, и на инженера, и на педагога, и на администратора, и на бизнесмениджъра, и на политика;
     трето, голям проблем е изучаването на социология от управленските кадри, икономистите и финансистите, журналистите и ПР, управленците и социалните работници. Те без съмнение се нуждаят от системен подход в мисленето и действията си, при използването на информация и нейната интерпретация, при прогнозирането на процеси.

     СИСТЕМНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
     пред съвременната социология

     Тези предизвикателства са практически и обективни.
     „Преходът”, който се извършва в България (1989-2006) по същество промени типа на системата на обществото в България. Трансформациите са не само изключително динамични, но и всеобхватни. Точната дума е системни.
     По същество бе сменен структурно-функционалния модел на обществото - (1) принципите на изграждането му; (2) начинът на функциониране и композиране на институционалната структура; (3) бе изместена точката на равновесие и оста на външното адаптиране; (4) обърната бе официалната морална система и йерархията от ценности; (5) демонстрират се различни модели на успеха, бе обърната представата за пълноценност на човешкия живот; (6) основните социални групи и слоеве в стратификацията разместиха своите позиции; (7) дистанцията между елити и низини в обществото от егалитарен модел прескочи в крайностите на критична поляризация.
     Тази социална динамика и трансформация е голямо предизвикателство пред социологията в България - вече трето десетилетие (22 години след началото на Прехода и 12 години от новото Хилядолетие). Бих разграничил няколко типа предизвикателства пред науката „социология” и научната ни колегия:
     Първо, теоретични предизвикателства - доколко и как е усвоен от колегията системния подход и съответния му аналитичен метод, изобщо приема ли се системния подход и метод като мащабност и като осъществимост. Убеден съм, че той е нужен - просто обективно се предпоставя от промените в условията на глобализация и „отворено общество”. Те имат системен генезис, системна форма на осъществяване, системни резултати и проекции, имат и системни измерения на световната криза от 2008 досега.
     Микро-социологията тук няма да свърши работа, интелектуалното вторачване в особеното дърво, няма да може да обрисува движението и съдбата на гората като цяло. Дошло е време за излизане от територията на всекидневието и „невинното” психологизиране в социологията, за преодоляване на пристрастията към феодално обособилите се отраслови, специфични и микро-социологически парадигми, които се натрупваха през последните 20-30 години.
     Освен това днес обществените процеси и трансформации предполагат нов теоретичен синтез - (1) не само в рамките на множеството социологически парадигми, но и нов теоретичен синтез (2) в рамките на социалните науки.
     И относно „римейка” на макро-социологическите системни теории и перспективи, и относно продуктивния синтез между парадигми и различни науки, всъщност става дума за професионалното и творческото самочувствие на колегията социолози. Имат ли го реално, или са свити от комплекс за провинциализъм и незабелязаност.
     Очевидно, макро-социологията - при това пред предизвикателствата на новото време и реалности - предполага високо лично и общностно самочувствие. Особено сега, когато по принуда България заема място в „новия световен ред” на бедна периферия; особено, когато в най-авторитетните учебници по социология от западния свят автори като Парсънз дори се премълчават, а ако ги има, то са изброени между другото като нещо малкозначимо; особено, когато българският принос и автори в тази структурно-функционална парадигма не само не се доразвиват и не се ценят от днешните официални социолози, но и просто се премълчават, съзнателно се скъсва поколенческата памет за тях.
     Това са реалностите. Но перспективата ми се струва еднозначна - отново трябва да се качим от микро- към макро-социологията, към категорията „система на обществото”, и в тази координата - към комплексност и интердисциплинарност, към структурна многомерност и парадигмална съвместимост.
     Второ, методологически - днес практическите проблеми на обществото и неговото управление предполагат интердисциплинарен и комплексен подход при описателните и обяснителните изследвания, но още повече при прогнозиране в средно и дългосрочна перспектива.
     В такава перспектива не изглеждат адекватни нито самолюбуващите се спекулативни теоретизации в рамките на някоя обособена и обявявана за „истинската” социологическа парадигма, нито елементаризирания емпиризъм на конвейерните „социологически” изследвания на обществено мнение и рейтинги.
     Практически важно е, че днес обективно се скъсява възможната дистанция между социологията и Властта. Това е предизвикателство пред професионалното достойнство и гражданската съвест на социолозите. Но това е и методологическо предизвикателство - в каква степен социологията ще се демонстрира като компетентна, за да бъде надежден експерт на Властта (по-точно да бъде организиращата сила в екипа от експерти) в една изключително усложнена и динамична обстановка;
     Трето, методически - строгата наука изисква развит и апробиран инструментариум при емпирично наблюдение на социални факти и процеси. Днес не просто се изисква използване на чувствителен инструментариум.
     Редукцията на емпиричния анализ до едномерни и двумерни разпределения и коефициенти, пренебрегването на многомерните конфигурации от факторни зависимости, отказът от експлициране и анализ на латентните структури и характеристики на явленията и процесите не е просто показател за отживял позитивизъм и номинализъм. Правенето на емпирични изследвания без експлициране на теоретичната и методологическата основа, без операционализация до емпирични индикатори и без прозрачна методика при агрегиране на данните до понятийни характеристики и анализ не просто е „пълзящ емпиризъм”. Всичко това по същество е отказ от системен подход, отказ да се навлиза в дълбочина на явленията, да се търсят многомерните детерминанти на фактите, процесите да се разглеждат в разностранните им проекции и потенциал;
     Четвърто, етически - днес съвсем очевидна е прагматичната дилема за избор между обслужващата новата политическа целесъобразност социология и социолози („адвокатска” социология<1>), от една страна и от друга - социологията value-freedom, която се стреми да изследва и анализира социалните факти и процеси чрез строг научен подход (максимално освободен от всекидневни и идеологически предразсъдъци<2>) и чрез мощен инструментариум, съгласно обективната мяра на самите тези факти и процеси.

     Вярвам в доброто бъдеще на социологията в България.
     Тя безспорно е нужна наука в йерархията и системата на познанието и в изследователския инструментариум за обществените феномени.
     Тя безспорно е носител на хуманност и граждански добродетели.
     Още, тя е координата, в която всеки грамотен човек може да оцени глобалните проблеми и перспективи, за които му говорят политиците. Както и проблемите от собственото си ежедневие, с тяхната многоизмерност и многофакторност, в различни нива и ракурси при осмислянето им.

     СОЦИАЛНАТА ДИНАМИКА - в координата на конструкция
     или в клопката на деструкция

     За да бъде ефективна обществената политика, очевидно тя има нужда от системни критерии за оценка на реалната социална динамика. Ако са системни, то те са и реалистичните критерии. Чрез тях публичната власт може адекватно да самооценява своите действия и реалния ефект от тях.
     Тук следва да разграничим 4 основни проблема както на самата практика, така и на науката, която обслужва или която е коректив на тази практика:
     Първо, проблемът за равновесието (динамично) в системата на обществото - като алтернатива на аномията и деструкцията.
     Равновесие, което е основано на качественото подобие между основните структурни елементи, основните сфери на обществено-продуктивна дейност, съответните институции и функционални процеси. Равновесие и пропорционалност, които имат за основа функционалната обвързаност между структурните елементи, обмяната на производство и потребление между тях, съобразяването с останалите, общ механизъм за разпределяне на ресурси и за овладяване на конфликти и кризи. Става дума за структурно-функционално равновесие, което води до устойчивост на системата на обществото, до натрупване на ресурси за развитие и разширяване на възможностите, до културно-ценностен интегритет и повишаване качеството на живота на мнозинството;
     Второ, проблемът за симетричността на човешкия капитал - като алтернатива на разпадането на културния интегритет и на социалната дезинтеграция. Като алтернатива на крайно асиметричната и полярна стратификация, както и на критичния праг при разрастване делът на „ненужното население”, на непроизводителното население, онова което има рискови за останалите мотивация и поведение.
     Симетричност между 9-те основни елемента на човешкия капитал: (1) материални ресурси и възможности, материално качество на живота и обезпеченост на дейностите; (2) властова позиция и участие-включеност в реалните процеси на управление на обществото и самоуправление на регионални, граждански и бизнес структури; (3) престижност и авторитетност пред обществеността, медиите, органите на публичната власт, съответно лично самочувствие и достойнство; (4) здравето и жизнеспособността, продължителността на живота в добро здраве (5) образованието и гражданската културност, дипломите и сертификатите за достъп до желани делови и професионални позиции; (6) трудоспособността, квалификацията и социалните умения за комуникация и организирана дейност; (7) включеност-опит-достъп до социални мрежи от институции, разнородни социални групи и общности, разнопорядкови социални отношения; (8) съответна социализираност и интегритет; (9) адаптивност и мобилност.
     Трето, проблемът за социологическия подход в общественото управление - това е системен подход като алтернатива на едностранчивостта, примитивизма и идеологизираната демагогия. Особено, когато става дума за трансформация на обществото в качеството му на система (в рамките на националната държава, в регионален и световен обхват), са нужни критерии за оценка на системния ефект, на следствията и проекциите от всяка конкретна дейност, от функционирането на всяка отделна институция, от обособяването на всяка социална група или общност. Общественото управление във всяка конкретна ситуация може да бъде „оптимално”, може да се оптимизира – като удачен баланс между интереси и фактори, между желано и постижимо.
     Четвърто, проблемът за акцентиране на емпиричните изследвания върху системно-структурни изследвания на реалната и предстоящата социална промяна - вместо повърхностно и фрагментарно регистриране на мнения и реактивност по текущи политически и други събития, и ситуативен рейтинг на официозни лидери.
     Нужни са не просто комплексни изследвания, обхващащи всички основни сфери на дейност и реализация на хората и на социалните групи. Нужни са емпирични изследвания, които търсят възлите на възникващите конфликти и деструктивни тенденции, и обратно, генераторите на социален интегритет и мобилизация на ресурсите за постигане на обща и дългосрочна цел.
     Относно сравненията и сравнителните изследвания - добре е, когато дадено емпирично изследване е сравнително, то да бъде прецизно в 2 основни ракурса:

	(1)	да се сравняват успоредно-протичащите процеси и ситуациите в различни страни и региони, но в аналогични обществени ситуации - така социолозите могат точно да отговарят „Къде сме ние?” Тук проблемът е с кои страни непосредствено е коректно да бъде сравнявана България - по-удачно с Австрия, отколкото с Германия и Франция, по-удачно с Италия и Испания, отколкото с Швеция, по-удачно с Чехия, отколкото с Полша, по-удачно с Гърция, отколкото с Турция, и др.под.;
	(2)	чрез чувствителна методика да се съпоставя динамиката на едни и същи сфери, институции, групи, процеси - като се отчита тяхната специфика и не се правят механични сравнения. Същото и при сравняване между характерни периоди от биографията на България.

     Напр., в рамките на прехода в България можем да обособим 5 специфични фази: 1990-1994 год., 1995-1996 год., 1997-2001, 2001-2006, 2007-2011 год. Или в рамките на съществуването на съвременно индустриално и урбанизирано общество в България можем да обособим няколко специфични периода: 1956-1968, 1969-1982, 1983-1989, 1990-2006, 2007-2011 год.

     Социологията пред потребността от нов
     методологически СИНТЕЗ<3>

     По пътя на диференциацията и специализирането, на плурализма и роенето на научни парадигми и школи в основните фундаментални науки вече е достигнато до ниво на пределна фрагментираност.
     При нея учените вече:

	(1)	не са в състояние да обозрат развитието на науката като цяло – изчерпателните библиографии стават огромни, а работните библиографии често предварително са сегментирани според принадлежност към школа, университет или институт, колегиална мрежа и парадигма, пренебрегвайки останалите, които не са по-малко значими и влиятелни;
	(2)	губят субективен интерес към работата и постиженията на „съседни” научни школи и парадигми, изследователски подходи, аналитични обобщения – при това не само декларирания интердисциплинарен подход става трудно реализуем или фрагментарно механичен, но и вътре в една от фундаменталните науки има бариери между отделните сегменти;
	(3)	създава се съответна специфична терминология и все по-трудно става взаимното разбиране – става такова роене на „диалектите” в една наука, че взаимното разбиране се затруднява, ерозира самата ценност да се формира единен научен понятиен апарат, консенсусно приет от различните школи, парадигми, подходи, перспективи, професионални групи и мрежи, институции и регионални академични общности;
	(4)	създава се манталитет на тясно-групова солидарност с надделяващи елементи на ревност и враждебност към други изследователски центрове и групи – това генерира нездрав климат в научната общност.

В резултат на този процес на раздробяване и диференциране се стигна до там, че днес има много прояви на криза на взаимното разбиране в рамките на една наука – поради ревнивото й сегментиране на амбициозни за тясна идентичност, терминологична модерност и лидерство.
Вече се чуват настойчиви гласове за осъзнаване на нуждата от обратна системна интеграция в основните социални науки, за усилия по посока на интегритета на обществената наука като едно обединено интелектуално и методологическо пространство. Очевидно има нужда от един нов продуктивен синтез в социологията, икономиката, психологията и другите обществени науки:

между парадигмите на микро-, мезо-, и макро- равнище

     Съвременният полезен анализ е нужно да се провежда последователно на три равнища – с техните взаимни преходи и превърнати форми, процесуална и същностна свързаност, взаимни вплитания на специфичните им отношения и зависимости:
     На микро-равнище анализът трябва да характеризира непосредствената човешка и битова, културна и емоционална, градивна или деформираща среда; референтните отношения в семейната и приятелската, трудовата и професионалната, кварталната и непосредствено институционалната среда; как се провокира и залинява трудовото мотивиране и професионалната реализация на хората; как се структурира и активира тяхната гражданска и политическа изява.
     На мезо-равнище анализът се отнася до стратификационната структура на обществото. С раждането на новите поколения и заменянето на старите от младите по същество се възпроизвеждат основните социални слоеве и класи, професионалните общности и съсловия, увеличават се или се свиват интегрираните социализирани и обществено-продуктивни слоеве и общности, както и обратно – маргиналните и аутсайдерските, асоциалните слоеве и общности.
     Този анализ акцентира върху мащаба и темпа на възпроизводство на отделните слоеве, общности и съсловия, върху различната им норма на раждаемост. Описват се съответните промени в съвкупната производителност на работната сила, в степените и формите на обществена интеграция или дезинтеграция. Става дума за различни до полярност шансове за развитие и интеграция на съответните млади поколения и възпроизводството на отделните общности, слоеве и класи. Става дума за различията в техния човешки капитал, в способността им да си извоюват добро или високо качеството на живот, да бъдат обществено продуктивни или паразитиращи и деструктивни.
     На мезо-равнище се анализират професионалните съсловия и регионалните общности, структурите на малкия и среден бизнес, локалните филиали на големите корпорации, местните институции за власт и самоуправление, както и по какъв начин се локализират етно-народностни и религиозни малцинства, регионалните културни традиции, структурата и влиянието на местните медии, силата на криминални и нео-феодални организации.
     На макро-равнище проблематиката изкристализира като въпроси за устойчивостта на нацията и държавата, като нужда от предефиниране на понятията за нация и национализъм, за съвременна държава и държавен суверенитет, за модернизация и съхраняване на културна самобитност, както и за цивилизационната съвместимост в едно съвременно мобилно, отворено и демократично общество. Тук проблемът за демографската криза и деформираното възпроизводство на населението е методологически рамкиран чрез социологическата структура на човешкия капитал в обществото като цяло. Визиран е чрез нуждата от модерна система за социални инвестиции. Анализира се конкретната взаимовръзка между основните сфери на обществото: между материално и духовно производство, между икономика и власт (политика), между информационно-комуникационната сфера и политиката и икономиката, между семейството и възпроизводството на количеството, структурата и качеството на населението и всички останали сфери в системата на обществото.

между описателно-обясняващия позитивистки и разбиращия-интерпретативен херменевтичен подходи;
между структурните анализи на институции и обществен ред, наред с гъвкавите представителни анализи на човешката култура и ценности, идентичност и мотивации, способност за щастие и емпатия.

     Проблемът е как да постигнем този необходим синтез в социалните и обществените науки, как днес да придадем органичност на интердисциплинарността, а на отделните науки и школи – не отделяне от науката като едно многомерно и пулсиращо цяло?

* * *      През последните 22 години става дума за трансформации, и то в макромащаба на обществото. Освен това става дума за много скоротечни трансформации - сами по себе си и мащабът, и изключителната динамика са управленски проблеми, които поставят твърде високи изисквания пред компетентността и гражданската зрялост на властниците. За съжаление, досега те по-често се проваляха, отколкото успяваха.
     Напр., от политическа гл.т. през периода на прехода се осъществяват, от една страна, утвърждаване на механизми и форми на политическата демокрация от западен тип, тотална либерализация на икономиката, „отваряне” на обществото и държавата, рязко нараснала мобилност на населението. Но от друга страна, общественото управление бързо и все по-пълно обратно се централизира. След 2009 г. ускорено се концентрира в едноличен режим.
     Процесът на обратна централизация започна видимо от 1995 г. от недиалогичния лидер Жан Виденов, работещ с доминиран от БСП парламент. Нататък централизацията стана откровена неототалитарна политика след 1997 г. под абсолютното мнозинство на ОДС (СДС) - с лидер Иван Костов и при овладяване на всички обществени власти. Това като тенденция и усилие от страна на властта след юни 2001 г. не бе пресечено, а бе продължено от НДСВ и лидера Симеон Сакскобургготски. Властта на Виденов през 1995 и после на Костов от 1997 до началото на 2000 г. имаше визията на овладяност и устойчивост, на целенасоченост и последователност. Но Виденов през 1996, а Костов от лятото на 2000 г. успяха да обърнат всичко това в криза и предизвестен провал. Последва разгромът на БСП в края на 1996-януари 1997, както и двете изборни изненади през 2001 (юни - парламентарен избор на НДСВ, ноември - президентски избор на Г. Първанов, от БСП).
     Накрая, закономерно се стигна до всестранна структурна и функционална криза на обществото под управлението на НДСВ и ДПС (2001-2005), с продължение под управлението на Тройната коалиция (2005-2009). Натрупваните през последното десетилетие латентни напрежения и структурни противоречия за пореден път се изявиха в политическа криза - този път (2011) е поставена под въпрос демократичността по принцип в българския политически, икономически и граждански живот - има тенденция и упорито усилие политическият плурализъм да бъде изместен, да бъде превърнат в бутафорен, и така да се даде простор на нова еднолична диктатура в България (реална, макар и в демократична опаковка).
     Проява на тази структурна политическа криза бе появата и утвърждаването през юни 2005 г. на Атака - като радикална партия, която атакува по същество политиката на Прехода като обща конструкция и ориентация, атакува официозния политически елит и го обвинява в олигархическа кастовизация, атакува асоциирането на България към ЕС без надеждно отстояване на националните интереси. Заедно с Атака бе формирана и подобна алтернативна политическа формация ГЕРБ (декември 2006) - която продължава политиката на Прехода, но атакува радикално досегашните водещи политически субекти и се стреми да ги измести и да заеме тяхната властова позиция в откровено еднопартийна и еднолична форма. Това като стремеж ясно се видя на проведените на 23-30 октомври 2011 местни и президентски избори.

* * *      Много са причините за цикличността на кризите в политиката и властта в България през 22-те години Преход.
     Но една от тях - винаги пренебрегвана, а всъщност базисна и отмъщаваща си на непросветените политици - е, че управляваната система на обществото: (1) има своите закономерности, (2) подвластна е на своята инерционност, (3) отделният елемент обективно не може да бъде изваден от структурните баланси и пропорции с другите елементи. Политиците искат да решават проблемите на парче, а системата им поднася изненади с пренебрегнатите от тях следствия и проекции.
     Така напр. (1) не може бюджетът, здравните и пенсионните фондове да са пълни, докато реалната икономика стагнира и се свива; (2) не е възможно образователната система да е модерна и жизнена, ако стопанството отказва работа за модерни и високотехнологични професии; (3) немислимо е здравеопазването да е всеобщодостъпно и добро, ако болниците нямат осигурени пари за лекарства и консумативи; (4) не е далновидно да се очаква спиране на демографската катастрофа, ако родителите панически изтласкват децата си към миграция и емиграция; (5) утопично е да се очаква спиране на вълната на аморалност, агресивност и самоубийствено поведение сред младежите, докато официалните лидери на нацията и държавата не спрат ежедневно да дават примери на мошеничество и цинизъм. Могат да се изброят много други подобни крещящи диспропорции и разкъсани функционални връзки между елементите на системата.
     И така, нужно е да търсим и да операционализираме критериите, чрез които социологията би могла адекватно да описва, анализира и прогнозира реалните трансформации - (1) на нивото на личността; (2) на нивото на органичната общност или функционалната социална група; (3) на нивото на институциите - държавни и неправителствени, стопански и културни; (4) както и на нивото на новите конфигурации от обществени отношения, които се конституират на микро-, мезо- и макро-равнище, както в контактната общност и междуличностните отношения, така и на макро-институционално равнище на държавата, регионалната, междудържавната асоциация или междуконтиненталните зони на действие и власт на транснационалните компании (ТНК) и глобалните международни институции.

* * *      В такава социална среда социологията е пред дилемата за нов теоретичен и методологически СИНТЕЗ: (1) синтез между разроените социологически парадигми и подходи, съответните методи на изследване и анализ; (2) синтез между социални науки - в сферата на хуманитарното знание; (3) синтез между теоретично-методологическото и емпирично-методическото равнище на науката.
     Това е императив на времето - в началото на 3-тото хилядолетие. Уверен съм, че отново идва модата на макро-социологическите теории, на теориите и моделите от структурно-функционален тип. „Остарелият и демодиран” Толкът Парсънз<4> отново ще става модерен, убеден съм в това. Българската теория за социологическата структура на обществото (1965) обективно е пред прага на своя ренесанс. Особено по линия на формулирания от нея социологически критерии за общосоциална (разбирай, системна) ефективност на живота, работата и продукта на всяка основна сфера, подсфера, съответна институция, обособена общественозначима дейност.
     Старите теории - структурно-функционалните и цялото гранично знание, което ги допълва, обогатява и провокира към доразвитие - имат своето бъдеще като ядро на новия синтез преди всичко в качеството им на методология:

	(1)	методология на ефективната политика в един еклектичен, в един морално, религиозно и идеологически разинтегриращ се (разпадащ се) свят;
	(2)	методология на всекидневното мислене, което се социализира в една медийна и виртуална среда, в която хората са лишени от ясни критерии за социална норма;
	(3)	методология на емпиричните изследвания и интерпретацията на данните в условията на извънредна динамика на процесите, както и отпадане-разтваряне на границите, в рамките на които може да се търсят идеални типове.

     Проблемът за ГРАНИЦИТЕ. Нужда от ново понятие
     за „обществена система”

     Когато говорим за динамиката на социалните трансформации, следва да отчетем нещо извънредно важно - отпадат, разтварят се, дифузират границите.
     Досега светът беше устойчив, защото имаше устойчиви обществени системи, обособени в национални държави, в империи, в регионални обединения с ясно очертани граници - държавни и митнически, Китайската стена в древността, Шенгенската бариера сега, и др. под.).
     Досега националните държавни власти бяха силни, защото централизираха ресурсите и властта в рамките на дадена подвластна територия или защото имаха ясно разделение на властта с местни органи на самоуправление (общинско, кантонално, федеративно).
     Досега мобилността на трудовите ресурси бе ограничавана в рамките на границите на националната държава - чрез по-строги или по-меки визови и административни ограничители.
     Досега синоним на „общество” бе „държавата”, разбирана като онова общество, което е заградено и организирано в рамките на дадена национална държава.
     В края на ХХ век и основно от 90-те год. започна един интензивен процес на обратното - разтваряне на държавите, и на нациите, оградени от своя национална държава, към глобалното „отворено общество”: (1) става конструиране на над-държавни властови обединения и институции; (2) елиминира се националната държавна власт от реалното решаващо управление на много процеси - политически и икономически, енергийни и търговски, дори битови; (3) крупният капитал се еманципира и отделя от контрола на държавната администрация - става анонимен офшорен, става недосегаем; (4) освобождаване на елитите, средната класа и младежите от контрола на официалните държавни институции - поради масовия достъп до новите информационни технологии, използването на компютърна техника и либерализацията на комуникациите (Internet и мобилни телефони).
     В този смисъл границите (държавни, митнически, етнокултурни, образователно-информационни, комуникативни) вече стават меки, дифузни, преодолими при индивидуално или групово желание. Това е принципно нов момент в новия световен ред. Това е субстанция в процеса на глобализация.
     От тази гл.т. има очевидна теоретична и методологическа нужда от преосмисляне на научната представа за система.
     Защото системата е нещо, което има: (1) своята вътрешна структура; (2) функционална подреденост и обвързаност на елементите; (3) нива и степени на интегритет; (4) начин за съхраняване на хомеостазис и устойчивост; (5) генератори на саморазвитие; (6) ресурс за адаптиране към промени във външната среда.
     Но предпоставка за всичко това е ясната обособеност от средата, т.е. ясна граница, която отделя системата от средата - за да й осигури относителна самостоятелност и свобода, възможност за самоуправление и саморегулиране. Образно казано, системата е определено обществено тяло, което е оградено чрез своята граница. Именно защото има гранича са отчетливи посоките навън, към средата и нуждата от адаптация към промените в нея, както и посоката навътре, към структурните компоненти в системата и функционалните мрежи на обмен и зависимости между тях, нуждата от интегрираност, от равновесие и качествено подобие между тях.
     В класическия смисъл именно наличието и устойчивостта на границата и оттам на ефективни механизми за гранични преходи между системата (вътрешното) и нейната среда (външното) е предпоставката за обособеност и устойчивост, за способност за вътрешен интегритет и за външна адаптивност на дадена обществена система. Сега точно това качество започва да се губи или се трансформира, или става много трудно управляемо.

     Всъщност социологията, науката за управление, философията, кибернетиката, психологията, застават пред един фундаментален проблем - нужда от методологическа промяна и доразвиване на представата за обществена система.
     Става дума за:

	(1)	обхвата и за неуловимостта на реалната й структура, за гъвкавите преходи между елементите в системата и откъсването на част от тях, както и обратно, трансформирането на самата система в елемент на по-обхватна и необозрима система;
	(2)	статиката и все по-сложните проблеми на обществената структура, проблемите на свръхинституционализацията и бюрократизирането, наред с небивалата динамика и мобилност, и депресиращото компресиране на социалното време;
	(3)	за разкъсването на териториално единство между „производствените” компоненти на системата и фактическите органи на власт и управление, имащи инициативата за „дефиниране и постигане на обществените цели” - проблемът за икономиката, която трябва да храни обществото и да бъде социализирана, или обратно, икономиката, която изсмуква ресурсите на обществото и го деградира, интензивно разрушава природата и ни бута към екологично бедствие;
	(4)	за разкъсването на единството между народностното битие и традиция на системата и „властовата й воля”. Последната така се откъсва от „обикновените хора” и от „гражданските структури”, че по същество става недосегаемо далечна, практически анонимна, започва да се възприема като своеобразна паралелна виртуална реалност;
	(5)	за разкъсването на социалната връзка между елитите, които „изневеряват на демокрацията” и възприемат философията на „транзитни пътници”, от една страна и от друга - на народните маси, част от които вместо да се развиват към свободи и цивилизованост деградират към „ново средновековие” и закрепостеност, или се разбягват по света в едно ново глобално разселване на народите.

     Между АЛТЕРНАТИВАТА на глобализма и
     съхраняването на идентичността

     Бих отбелязал 2 практически тенденции от това дифузиране или разпадане-преместване на границите:
     Едната е тенденция към раздробяване на досегашни големи обединения - държавни, национални. В общностен план - търсене на идентичност в локални и микро-общности, в културно и етно-религиозно капсулиране. В условията на масова достъпност на средства и възможности за пътувания, за миграция и мобилност, за широки комуникации, голям процент от населението вместо да се възползва прави обратното - става по-статично, закрепостява се в дадена ограничена територия, свива обхвата на социалните си контакти, развива параноя и агресивност към „чуждото”. И на двете равнища социалните граници стават дори по-твърди, но важното е, че се свиват, локализира се обхватът на системата - голямото „национално” общество се разпада на множество локални и малки „етно-”общества.
     Горното става - съществуващите политически граници губят разделителната си способност и около тях се интегрират нови локални общности. Напр. при либерализацията на граничните режими значителна част от хората, живеещи в граничните райони (до Гърция, Македония, Сърбия, Турция), по-често ще ходят до съседни страни (в чужбина), отколкото до София (столицата). И това ще е специфична форма на закрепостяване на част от населението в своя (етно)географски район. От една страна се преодолява държавната граница, но от друга - се издига (етно)географска граница на обособеност. Първични социални общности се закрепостяват на етнотериториален принцип, развихря се етно-религиозният и национално-реваншисткият фундаментализъм.
     Това е пряко следствие от масовото обедняване и придвижването на големи маси към състоянието на мизерия. Но има и социалнопсихологическа причина за подобно обособяване - търсене на жизнен и устойчив корен на културна идентичност, желание да се отстои психически и емоционално тази идентичност. В условията на агресивна медийна, образователна и културна среда, в която чрез средствата на киното, телевизията, модата и модерната музика („масовата култура”) се осъществява агресивен натиск върху съзнанието, естетическите рефлекси, представата за модели на поведение и успех. Това всъщност е натиск към унификация и към отказ от културна самобитност, към отказ от самочувствие поради такава самобитност и съответната й историческа традиция. Това всъщност е натиск към асимилиране в глобалната културна и идеологическа общност.
     Естествено е този натиск да породи обратна тенденция и желание за съпротива срещу такава асимилираща глобализация, срещу унификацията и загубата на родова самобитност и идентичност.
     Другата тенденция има обратен знак - формиране на структури на глобалната власт, при което националната държава вече става нежелан посредник между разрояващите се локални общности и техните социални и бизнес структури, от една страна и от друга - институциите и центровете на глобалната власт. Всъщност участваме в един процес на териториално откъсване на реалната власт от държавата, от нацията, от продуктивните сфери на традиционно-обособеното общество.<5>
     Такава над-държавна и транснационална власт не само че няма нужда от силни институции на националните държави и от респектиращи атрибути на национална идентичност и самоорганизираност, а обратно - има интерес тези институции и атрибути да губят своята сила, самостоятелност и престиж, своята ясна класова, идейна и политическа определеност.<6>
     Центровете на глобалната власт се конструират чрез 5 основни ресурса:

	(1)	създаване, производство и продажба на високи технологии, както и контрол върху тяхното използване;
	(2)	концентриране, обработка и разпространение на информационните потоци, тяхното моделиране и контрол върху достъпа до тях;
	(3)	концентрация на интелектуалния и креативния потенциал на човечеството, както и контрол върху неговото възпроизводство, развитие и политически ориентации;
	(4)	концентрация и еманципация от административен контрол на световните пари и финансов капитал;
	(5)	транснационални компании - свръхмонополи, които стават резервоар на колосално богатство и възможности за влияние-манипулиране-дори господство в отделните държави и асоциации от държави.

     През 90-те год. на ХХ век проблемът за глобалната власт или за „световното правителство” стана рутинна ситуация на функционирането на социологическата система в обхвата:
     Първо, на държавата - става свръхконцентрация на властта в изпълнителната власт (1) поради процесите на свръхинституционализация и разрастване на бюрократизма; (2) поради възможностите за свръхконтрол над технологиите, информацията и информационните потоци; (3) поради концентрацията на властта в свръхпосредници - (а) парите (банките), (б) технологиите (производство, комуникации, образование, инфраструктури); (в) мас-медиите (информационни, културни, спортни, шоу); (г) моделите за идентификация (налагани чрез „масовата култура”, чрез световните модни образци);
     Второ, на регионите и на света като цяло - става концентрация на технологиите, парите и информацията в обособени центрове на властта, които са еманципирани от политическия контрол, от финансов, данъчен и наказателен контрол от страна на публични държавни и регионални институции.

     СТРУКТУРНИТЕ НАПРЕЖЕНИЯ в системата
     на реалното общество

     Фундаментален проблем вследствие на глобализацията е това, че се разкъсва пространствената връзка между труда и капитала.<7>
     Наистина едно от глобалните измерения на съвременните обществени трансформации е, че (1) богатите се освобождават от зависимостта си от бедните, (2) парите - от контрола на закона и държавата, (3) собствеността - от ограниченията и протекционизма на националната политика. Капиталът в световен мащаб първо се свръхконцентрира, после се освобождава. Концентрират се свободни пари (в и чрез ТНК) в изключително голямо количество. Те светкавично могат да бъдат вложени или изтеглени от дадено място-банка-държава, или изненадващо да бъдат изтеглени оттам. Така се предизвиква стабилизация (когато това е нужно) или обществен-държавен колапс (когато това е изгодно). Днес този световен макро-капитал: (1) се еманципира от обществото като система, (2) не се подчинява на така нар. не-икономически фактори, (3) завършва „предателство към демокрацията” - логиката на икономическата частна печалба днес е по-силна от логиката на човешкото общество с неговите хуманни императиви. По същество този макро-капитал става безконтролен.
     По тази линия в общосистемен план, в условията на глобализация, се натрупват структурни напрежения. Те могат да взривят света.
     Антиглобалисткото движение, което набира мощ и публичност, е свидетелство за това. Свидетелства са и опасността от реанимиране на екстремизма като форма на политическа и класова борба; почти обявената свещена война на арабско-мюсюлманския свят срещу юдео-християнството; войната между Израел-Палестина и тлеещата война в Ирак; очакваната война срещу Сирия, Иран, Корея; разширяването и стягането на редиците в НАТО; натрупването на огромни чужди капитали и инвестиции в американската икономика и банкова система, които могат в един момент панически или саботьорски да бъдат изтеглени оттам и по този начин да предизвикат буквално разпадане на най-мощната държава.
     Всичко това са свидетелства за критичното натрупване на структурни напрежения в глобализирания „отворен” свят. Системата на това макрообщество не е подредена и балансирана, няма я културно-ценностната-психологическата спойка. Всичко това ни изправя на ръба на световен катаклизъм.
     По-конкретно, днес става норма за принципно разминаване между различните политико-икономически равнища на обществото:

демократични форми и механизми за излъчване на официалната власт;
наред с тоталитарна тенденция към издърпване на властта към изпълнителните органи и бюрокрацията;
наред с тоталитарна собственост върху капитала и нелегитимното му движение и управляване, от страна на анонимни собственици.

     Точно това поражда структурни напрежения в системата на обществото като цяло - на държавно, на регионално и на общо световно равнище. Тези структурни напрежения ще определят развитието на световната политика, на икономиката, движението на капитали, на технологии и на хора в следващото десетилетие, и това вероятно ще бъде десетилетие на нарастващо напрежение и драматични сблъсъци.
     Ако има регионални и световни кризи, те ще се коренят в тези структурни напрежения, акумулирания от тях кризисен потенциал и от ролята на съответните институции, лидери и задкулисни „актьори”.

     ЙЕРАРХИЯ от критерии за ефективност в публичните професии
     и дейности – СОЦИОЛОГИЧЕСКИ КРИТЕРИИ за ефективност

     По принцип всяко социално явление, щом е социално, значи е много сложно, не може да има един-единствен критерий. Когато говорим за макро-трансформации, макро-процеси в системата като цяло, множествеността на критериите е мрежа или йерархия, която понякога трудно се удържа в ясна логика. Тук възниква въпросът: Кои критерии са структуриращите в тази йерархия?
     Изборът на една конкретна комбинация от критерии всъщност предполага избор на определено структуриране на социалната реалност и съответно структуриране на критериите за нейното описание, обяснение и прогнозиране. Иначе казано: Коя е точката на синтеза в един, налагащ се от самата практика, многодисциплинарен подход?
     При анализа на продължаващите процеси на криза и промяна в българското общество, във всички основни сфери на продуктивна обществена дейност, във всички измерения на качеството на живота, при формирането на новите полярности в социалната стратификация, в моралния хаос и ценностния вакуум, в неустойчивостта и неефективността на официалната власт и т.н., възниква един основен въпрос: Кой е структуроопределящият компонент, от който зависи цялостната деградация на системата на обществото или обратно, стабилизацията и постепенното натрупване на ресурс за позитивно развитие?
     Може да се тръгне от обективните емпирични факти. Какви са те?
     Напр. правителството на Иван Костов бе принудено официално да раздели районите в страната на четири категории - в Националния план за регионално развитие 2000-2006 год. Първата категория райони са „за растеж”. Те са райони със съхранена индустриална и обществена структура, жизнени, с концентрация на капитали, ресурси, кадри и финанси. Това преди всичко е София-град (столицата на България). През 1999 райони доскоро с огромни ресурси бележат бърза деградация - дори такива като Пловдив, Бургас, и в по-малка степен Варна (следващите по големина и ресурси след София).
     Втората група са райони „за развитие” - пожелателна категория в условията на почти пълна деиндустриализация и критично равнище на бедност дори в доскоро богати градове.
     Третата група са райони „в индустриален упадък”, към нея следва да добавим и четвъртата група - райони „селски изостанали”. Общо те са, според правителството 31% от територията на страната и с 18% от населението. Тук вече горчивата истина е призната - след 10 години структурни реформи, главен герой на които е правителството и парламентът на Иван Костов (1997-2001), една трета от територията на страната е оголена от всякаква индустрия, населението се препитава чрез примитивни форми на труд и натурална обмяна, има не просто процес, а критичен резултат от обезлюдяването и от всеобхватна безработица, от миграцията на цялата интелигенция, от капсулирането в етнически или в старчески общности.
     Правителството през 2000 г. признава това за 31% от територията. Експертното ми мнение, е че става дума поне за два пъти по-голяма част от територията, районите на поне половината от големите градове.
     Всъщност вече изкристализират 2 урбанизационни, и икономически, и политически полюса, както след 2009 г. се раздалечават катастрофално.

на единия полюс в сегашната поляризация е София, която концентрира огромен жизнен и ресурсен потенциал, съсредоточава интелигенцията, младежта, предприемчивите и модерно мислещи хора;
на другия полюс остават по-голямата част от останалата територия на страната, която става все по-бедна, все по-примитивна, която губи самочувствие и всячески се провинциализира в лошия смисъл на думата, връща се към феодални форми на икономика и власт, на лична зависимост на хората.
В тази провинция има няколко сравнително богати центрове - като Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Хасково, Благоевград. Те са в междинна позиция, но с ясни негативни тенденции, особено в последните 2-3 години, стопява се индустриалният им потенциал, намаляват възможностите им за автономно развитие, самочувствието на гражданите им се снижава.
А около тези градски центрове се оформят зони на примитивен земеделски, трудов и инфраструктурен придатък.

     Най-характерното за тези сателитни зони е деградацията на обществената инфраструктура, примитивизацията на живота, свиването на възможностите за човешко развитие и изява - влошава се образованието и здравеопазването, изтича младежта, стопява се интелигенцията, безработицата отново се върна към стойности до 30%, има подтискаща липса на възможности за модерни професии.
     В истинската периферия бързо се разрастват зони, на които вече им приляга тъжното име „социални пустини” - по същество те се „развиват” като гета за маргинализирани етнически малцинства или за пределно застаряло население без минимална стопанска и гражданска активност.
     Регионалните социологически изследвания ясно демонстрират количествените и качествените параметри, както и скоротечния темп на поляризацията в страната. Разгръщат се процеси, които не са в логиката на „цивилизацията”, нито в логиката на покриване критериите за приемането на България в Европейския съюз.

     В темата за критериите се питаме: Кое е главното, за да се върви днес към все по-рискова ПОЛЯРИЗАЦИЯ в страната?
     В обективен план има основания да се твърди, че днес в България това е процесът на деиндустриализация. Това е основният камък, който вече 13 години се изважда от построения мост, поради което постепенно целият мост започва да се свлича и разпада - поради структурни зависимости и поради естествената инерция на социални, икономически и управленски процеси.
     През продължаващия вече 22 години преход на няколко вълни бе осъществена целенасочена деиндустриализация на България. Успя опитът да бъде затворена-съкратена-дискредитирана АЕЦ „Козлодуй”, унищожаването чрез приватизация на Булгартабак, изнасянето на печалбата чрез приватизацията на БТК, на електроразпределителните дружества и т.н. Така ще бъде редуцирана цялата ни електропроизводствена, тютюнопреработваща и електронно-комуникационната структура - като последните останали огромни държавни индустриални мощности. Така България фактически се деиндустриализира - останалата индустрия или е дребна, или е ниско технологична, или е доминирана от чужд капитал и не е подвластна на държавата. А без индустрия, или по-точно без социализирана индустрия, няма суверенна държава, няма национално самочувствие, няма високотехнологично общество, в края на краищата няма модерно общество.
     Разбира се, няма и местно самоуправление, което може да отстоява своите специфични интереси пред централната власт. Напр. без индустрия местните бюджети изпадат в омагьосан кръг - лишени от значими отчисления за тях, общините стават абсолютно зависими от благоволението на централното субсидиране.
     Без индустрия закономерно се разгръща процес на примитивизация на самата обществена структура - болниците и здравеопазването, училищата и образованието, културата и институциите на изкуството, социалните помощи и институциите за социално реинтегриране, благотворителността и работата с малцинствата.
     От друга страна, като няма индустрия и силен стопански сектор, самата публична власт става обект на приватизация - по неволя за много хора-общности-слоеве тя става единствения достъпен „бизнес”, чрез който може да се прави кариера, да се забогатява, да се изскача нагоре в сферата на елитите. От тази гл.т. потъването в корупция на повечето администрации и държавни-общински служби в страната е обективно закономерно - това не е въпрос на лош морал на корумпираните, нито на лош национален характер (както твърде много нихилисти се опитват да ни обясняват), а е обективна необходимост, поради крайно свитото ветрило на житейски възможности.
     Тук е мястото да си припомним, че съвременните общества се формират чрез динамична индустриализация и урбанизация (в България най-интензивно през 50-те и 60-те, но и до 80-те години на ХХ век). Това е така нар. от Тофлър „втора вълна”. Но вместо преход към „третата вълна”, който да доведе до общо забогатяване и про-сперитет на обществото-държавата-населението, сега тече обратен регресионен процес.
     Това е икономическата причина за изтласкване не само на младите, а по принцип на дееспособните слоеве към миграция от малките към по-големите селища, от провинцията към столицата и от България към чужбина. Не е пресилено да се каже, че от 3-4 години има трета вълна на икономическа емиграция от България, при това нарастваща по обем и обхват, а в психологически план - придобиваща характеристики на паника под чувството за безизходица и безнадеждност. Масово изтича националният кадрови потенциал - младежите с добро образование, научните и софтуерните специалисти, предприемчивите хора. Това вече се приема с примирение от всички - властта, родителите, обществото като цяло морално капитулираха пред емиграцията. Тя вече, в повечето случаи и от повечето хора, се мисли не като обществен и държавен проблем, а единствено като проблем на личното оцеляване.
     Трябва да си дадем ясна сметка, че деиндустриализация означава смазване на самочувствието: (1) на съответните професионални слоеве, които доскоро бяха в горната скала на авторитетност, на престижност като професия; (2) на местните властнически структури, защото казахме, че без индустрия те нямат естествен източник на сила, вкл. финансова; (3) самочувствието на политиците - на регионално и национално равнище. Но нали самочувствието е решаващ национален капитал.
     Лишена-загубила своето самочувствие, България може да бъде само страна, която е примитивен сателит - по-скоро територия, отколкото държава; по-скоро население, отколкото нация.
     Тук всъщност става дума за един системен ефект-следствие от деиндустриализацията, която сама по себе си дефинира:

	(1)	качеството на системата като цяло;
	(2)	общата тенденция на нейната трансформация;
	(3)	посоката на промяната на качеството на живота на населението като цяло;
	(4)	статута на държавата в международните отношения, и т.н.

* * *      Когато говоря за нужда от йерархия от критерии имам предвид именно подобни структуриращи социални процеси и тяхното извеждане в ясни възлови критерии за състоянието и движението на обществената система като цяло. Конкретните критерии или по-точно йерархия от критерии следва да имат оценяващата сила на обобщено така нар. „социологически критерий за ефективност”.
     При социологическия критерий за ефективност се има предвид системната ефективност на отделната дейност, на отделната институция. Ефективност в смисъл, че тази дейност или институция създава (възпроизвежда) блага.
     Но не сама за себе си - за собствено потребление, а от гл.т. на обществената им функция - съгласно потребностите-очакванията-изискванията и на другите дейности, институции, сфери, с които та има обмен и функционална в обвързаност. Конкретната дейност-институция произвежда и им предоставя блага. Това са материално, техническо, технологично, духовно, културно, информационно, комуникативно, човешко богатство, което другите елементи в обществената система получават и потребяват в своя специфичен възпроизводствен и производителен процес. Става дума за неща, условия, предпоставки, които са им необходими, за да може всеки от елементите да функционира нормално, както и да се развива и гарантира общото равновесие на системата.
     Всъщност става дума за системно организирания процес на обмен между основните сфери в обществото като устойчиво функциониращ организъм. При този процес на системен обмен всяка дейност и институция потребява ресурси, блага и възможности, които са произведени от други - сфери, дейности и институции. От своя страна всяка от тях произвежда специфичен продукт, който е ресурс, благо, условие и възможност, които предоставя на останалите за потребление в техния специфичен „жизнен или производствен цикъл”.
     Когато в системата на обществото има реципрочен и балансирано протичащ обмен, тогава тя е в състояние на динамично равновесие (функционално) - основните социални сфери, дейности и институции са в качествено подобие и съответствие. Така те като елементи на една система - всеки поотделно и всички заедно - осигуряват нейния хомеостазис. Това е устойчива и развиваща се система. Ресурсите и възможностите се оползотворяват, а не се разпиляват.
     Обратно, когато вместо качествено подобие се получи дисбаланс, нарушат се функционалните връзки, основните сфери, дейности и институции не се обслужват взаимно, тогава системата на обществото изпада в състояние на дисфункция и разпад, на хаос и аномия - солидарността и взаимната отговорност биват надмогнати от агресивния егоизъм и „закона на джунглата”, властите стават продажнически, лидерите често пъти се оказват банални мошеници.
     В този смисъл социологическите критерии за ефективност демонстрират:

	(1)	високата степен на интегритет на структурните елементи в системата в ситуация на устойчиво развитие или обратно,
	(2)	демонстрират кризисните точки на разпад на функционалното единство, степента, в която се развихрят деструктивни сили.

     Социологически критерий е нещо обратно на тясно ведомствен критерий, обратно е на едностранчив и фрагментарен критерий,<8> обратно е на измерването на икономическата ефективност само чрез паричния баланс и печалбата, обратно е на меренето на ползата от една медия само с количеството гледания и четения, обратно е на усилието за интегрирането на гето-малцинствата да се измерва само с парите, дадени за помощи.
     За съжаление социологически критерии се прилага рядко. Основната причина е, че като правило няма стремеж към системно мислене, към надеждно аргументиране и прогнозиране на реалните социални процеси.
     Предпоставка за това е съответна образованост и тренираност на политиците и администраторите, както и на експертите, които ги обслужват. Но това се още е рядкост в политиката и властта. Въпреки многото стратегии, програми и дългосрочни планове за действие, които най-често се правят под натиск от европейски институции, правят се до голяма степен проформа, след приемането им не са респектиращ и организиращ документ, а често се пренебрегват от тези, които са ги приели.
     Една от причините е страхът от демаскиране на несъстоятелна пропаганда на успеха от страна на лидери и политически сили, които съзнателно не обслужват интересите на държавата и нацията, а само се възползват от служебното си положение за лично и групово облагодетелстване, както и за провеждане на политиката на анонимни, завоалирани, скрити центрове на власт.
     Вече се каза, че за такива лидери и при такава политика системният подход и критерии, социологията в структурно-функционалната й парадигма може да бъде нещо опасно, възприема се като опасно огледало на реалността. Проблемът е, че чрез тях фактологично може да се покаже, че „царят е гол”, задават се неудобни въпроси, на които не може да се отговори убедително само чрез демагогска игра с думи и патетични фрази. Проблемът е, че при използване на системен подход и критерии става ясно, че някои прогнози за дългосрочни обществени процеси всъщност са бомба със закъснител.
     Мисля, че точно такива „недоразумения” между социологията и политиката станаха причина за изтласкване през 80-те и 90-те год. на ХХ век на структурно-функционалните теории и системни модели в зоната на немодерността. Политиката положи усилия за този процес в науката. А сега, въпреки обективната потребност от реанимирането им (в условията на глобализация и формирането на огромни по обхвата си регионални и световна социологически обществени системи), съответната проблематика-терминология-парадигма предпазливо биват заобикаляни, продължават да ги избутват встрани.
     Но реалното общество иска своето от науката, обществото чака адекватен инструмент за самопознаване и регулиране. Точно това неизбежно ще възкреси и ще тласне напред към доразвиване и утвърждаване на системно-функционалното направление в социологията. Убеден съм в това.

     София, 14 януари 2005
     София, 30 октомври 2011

-------------------------------------
<1> Тези колеги и фирми, които редуцират социологията до проучване на обществено мнение, предизборни нагласи и рейтинги на политици. Тези, които трансформират социологическите изследвания и анализи до ситуативно-целесъобразни политологически анализи, удобни за техните възложители.
<2> Спомнете си Тезата и Антитезата по този въпрос, чиято биография в социологическата мисъл датира поне от Емил Дюркем насам (ако се опасяваме да признаем, че датира още от Карл Маркс).
<3> Виж Сорокин, Питирим. Различия и единство в социологията. В сб. Поглед върху социологията днес. Изд. „Наука и изкуство”, С., 1969, с. 272-279. <4> Колега ме репликира (при обсъждането на конгреса на БСА, 1999), че „трябва да се забрави вече Толкът Парсънз”. Разбирайте, че вече трябва да се забрави структурния-функционализъм, а следователно и макро-системния подход в социологията.
     Чудно защо? Виждам, че продължават да се полагат усилия за това, но не намирам рационална причина, нито обективна причина за това. Причините днес вероятно са само субективни. Правят го колеги, които се държат за една вече остаряла мода. Днес, самото общностно развитие тласка социологията обратно към макро-моделите, към макро-системното мислене и подход, към възраждане и ново развитие на структурно-функционалната парадигма.
     Все пак любопитно е упорството: Може би защото в ерата на глобализация те не отчитат, че става мащабно преструктуриране на обществената система - но вече не в рамките на традиционната национална държава, а в регионална и дори в планетарна групировка от държави. Но нали такова макрообщество не е възможно да бъде формирано и след това удържано устойчиво само чрез парите (финансовите институции), плюс директната власт на закона и „световното правителство-парламент-съд”, плюс армията (НАТО) и общите силови органи, плюс внушенията на световните масови медии. Комбинацията от тези четири фактора не е достатъчна. Липсва „човешкия фактор”. И точно той, в края на краищата, винаги се оказва решаващ. Парсънз го нарича „латентен императив” на системата - до него стига „енергията” за живот на системата, от него тръгва „информацията” за нормативно регулиране и спояване на системата. /Виж Толкът Парсънз. Социологическият универсум/
     Или защото при Парсънз доминира статично-субстанциалният подход, при който не се експлицира проблемът за кризите в едно стабилно общество или за иманентните генератори на обществени промени и системни трансформации? Да, но това е изходна точка за доразвиване, а не основание за забрава.
     При това доразвиване вече в мащаба на света като цяло. Просто следва да се експлицира органичното единство между моделът за устойчивата обществена система на Парсънз с предходната концепция за аномията и аномичното общество на Емил Дюркем.
     Или да забравим Парсънз, защото той търси онзи основен структурен елемент на обществената система, на базата на който се осъществява устойчива интеграция между индивидите и между социалните групи и общности в обществото, между институциите и организираните обществени дейности - и го дефинира в културната и ценностната система, която е „съхраняване на образци”.
     Вероятно това днес се възприема като утопия или като архаизъм, който е несъвместим с горчивите реалности на днешното общество, в което стратификацията става все по-полярна, силата става все по-цинично агресивна и безкомпромисна, а прагматизмът придобива все по-откровени форми на спекулативност и мошеничество, на егоизъм и алчност. Да, днес Парсънз е неудобен за всички онези, които вярват или се правят че вярват, че обществената система е възможно да бъде просперираща и устойчива само върху основата на технологичната, финансовата и властовата мощ.
     Те забравят „дреболията”, че обществото е съставено от хора и живее чрез хората. А това означава солидарност - за да се освободим от отчуждението, означава здрав разум - за да не приспиваме мозъците си чрез идеологеми, означава морал - въпреки индивидуализма и прагматизма, означава морална-ценностна спойка сред мнозинството от населението, на гражданската маса в обществото – а не разпадането на нацията на самосегрегиращи се малцинства.
<5> Една от специфичните форми са институциите от 3-тия сектор, или по-точно фондациите-донори. Те са финансиращи организации, чрез които скрито се провежда държавна политика. По този начин тя се освобождава от отговорността за последствията и от механизмите за публичен граждански контрол. Чрез тях се реализира и политика на наддържавни центрове на власт, които детерминират самата държавна политика или я изтласкват от определени обществени сфери - напр. култура (национална идентичност), образование (основа на националния човешки капитал), социално подпомагане (влиянието над рискови и масови бедни слоеве, над лумпенизирани или маргинализирани слоеве).
<6> Така напр. в политически план се размиват границите между традиционни алтернативи - между частно и държавно; между либерално и тоталитарно; между ляво и дясно; между бедност и богатство (особено разгледани в тяхното триединство между материално богатство, богатство на базата на властова позиция, наличието на престиж като личностен, групов и институционален ресурс); между наше и чуждо.
<7> Две думички-термина-понятия, които е логично да бъдат „възродени” - както в политологията, така и в социологията.
<8> Напр., рисковият процент на безработицата като тенденция, структура и степен на социално поразяване не може да бъде оценен: (1) извън профила на трудовата заетост; (2) извън ветрилото от институции, които осигуряват заетост; (3) извън образователната система, която подготвя кадри; (4) независимо от силата на мотивацията на хората с елитна подготовка да търсят кариера и реализация в страната; (5) извън гражданските структури за натиск върху законодателя, правителството и работодателите, и др.под.
     Или напр. методиката за обща оценка на страната чрез трите показателя на Human Development Index (Световна банка, от 1992). Напр., проблем е БВП доколко е еднозначен и реалистичен като индикатор за създавано и натрупвано материално богатство вътре в територията на държавата - при условие, че значителна част от този БВП се изнася и може да се изнася (от собствениците и от банките) и в този смисъл той не увеличава вътрешното благо-богатство, не повишава жизнения стандарт, не се използва за (ре)инвестиции, не се преразпределя в социалните сфери.

Обратно към началото