СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА СИСТЕМА И
СОЦИАЛНАТА АКТИВНОСТ
<1>
 
Михаил Мирчев

 

Съдържание

     Социологическата система на обществото

     Социалната активност като специфичен вид дейност

     Обществено предназначение на социалната активност

     Социални корени на социалната активност

     Субстанциална страна на социалната активност

     Релационна страна на социалната активност

     Форми на социалната активност



Социологическата система на обществото

     В българската социологическа литература може да се счита за утвърдена теорията за социологическата система на обществото.<2> Тук не поставям въпроса за достигнатата цялост в разработката й и за логически изчерпателното й изложение. Важното е, че тази теория има своите ясни теоретични методологически предпоставки, ..., доказана вече от практическото й приложение евристична стойност. Тя експлицира необходимите и достатъчни елементи, за да съществува обществен живот, елементите в структурата на всяко общество, независимо от неговото своеобразие...
     Според Стоян Михайлов социологическата структура се състои от два пределно абстрактни момента - фундаментални обществени потребности и съответни социални средства за тяхното удовлетворяване. Те са описани по следния начин: (1) потребност от материални блага и производство за задоволяване нуждите от материални блага; (2) потребност от духовни ценности и научно и оценъчно-нормативно отражение; (3) потребност от съгласуване дейността на хората и от поддържане на обществения ред, от обществено управление; (4) потребност от възпроизводство на самите хора и създаване, отглеждане и възпитание на децата, както и лично потребление за възстановяване и развитие на силите на личността като социален субект; (5) потребност от обмен на информация, вещи и хора и обществени комуникации, превоз на вещи и хора.
     Тези най-абстрактни потребности на обществения живот и съответните им социални средства (това са фактически основни видове обществени дейности) са достатъчни, за да се изгради понятието за обществото като една специфична система. За функционирането и възпроизводството на обществото не е необходимо нищо повече освен опредметяването на тези потребности в съответни социални форми. За понятието общество, т.е. за всеки обществен живот, на това равнище на абстракция не е необходимо нищо повече.
     Тази теоретична конструкция е коректна, но при една уговорка: само от гл.т. на структурата на обществената система. За понятието общество е необходимо още експлициране на механизма (той има и свои структурни измерения) на процеса на обществено развитие, по-точно на механизма на общественото саморазвитие. По-долу ще се спра на това по-подробно.
     Прави впечатление, че между елементите на всяка двойка "потребност-социално средство" има връзка, своеобразно тъждество. Както казва Михайлов, "Всъщност това е едно и също нещо, но погледнато от две страни". Средствата са обособени-те основни обществени дейности, които са реалното битие на обособените абстрактни основни сфери на обществото, техните главни обществени явления и техните разновидности. Те представляват необходимите и достатъчни елементи на всяко общество, необходими и достатъчни за съществуването и възпроизводството на всеки обществен живот. Тези основни дейности от своя страна са фундаментални обществени потребности, доколкото са необходими за обществения живот. Без която и да е от тях той е невъзможен.
     Всяка една от тези дейности е фундаментална обществена потребност, доколкото тя произвежда продукти и социални средства, необходими за функционирането и развитието на другите дейности и за обществото като цяло. Същевременно всяка една от тях в реалното си битие е средство за производството на тези продукти и блага, които другите елементи и обществото като цяло потребяват. В този смисъл различаването на всяка основна дейност като потребност и като средство става поради прилагането на два критерия. Всяка основна дейност:
  • е средство, доколкото се произвежда нещо необходимо за обществото,
  • и е потребност, доколкото тази необходимост произхожда не от самата дейност, а от другите елементи на обществото, които потребяват нейните продукти, и от връзките между тях.
     Всичко това е така, ако анализираме нещата само структурно. При фунционален анализ обаче откриваме още един тип съотнасяне между потребности и средства. Именно с неговото разкриване следва да се допълни теорията за социологическата система на обществото.
     Фундаменталните обществени потребности по своето съдържание са и изразяват в даден исторически момент необходимото състояние на съответните им обществени дейности (сфери). От своя страна тези дейности (сфери), в качеството им на средства, във всеки даден момент се характеризират с някакво налично състояние. Именно разликата между налично и необходимо състояние е съдържанието на актуализираната обществена потребност. Тази разлика се опредметява в определени обществени изисквания към дейността тя да претърпи определени изменения, да повиши ефективността си, да промени своите продукти по количество, качество и асортимент, за да се неутрализира разликата. При осъществяване на съответните изменения в дейността и резултатите й се постига необходимото състояние. Фактически става възможно тя да предлага и доставя на другите основни дейности (сфери) необходимите им материални и духовни продукти и услуги. С това въпросната актуална потребност на обществената система се удовлетворява. Така дадената дейност в реалното си битие материализира функцията си на социално средство за удовлетворяване на съответната фундаментална обществена потребност. Но не изобщо, а само в разглежданото й актуално съдържание. В случая се абстрахира само един цикъл в процеса на развитие. Или, иначе казано, разглежда се този процес дискретно (на кванти).
     Реално процесът на развитие е непрекъснат - дадената потребност се възпроизвежда на ново равнище и в друго отношение. Това става по необходимост поради факта, че новите продукти на дейността-средство се потребяват от другите обществени дейности (сфери). А това води до съответни качествени промени в тях - поражда се ново необходимо състояние на разглежданата дейност-средство. Причината изисква следствие - то с факта на осъществяването си става причина за изменения в собствената си причина. И така, без прекъсване по спиралата на непрестанно изменение в обществената система. При това е редно да се отбележи, че взаимовръзките в реалния процес са много по-сложни и преплетени в сравнение с това теоретично описание - тук се борави схематично само с два елемента, а в обществената система на глобално социологическо равнище те са пет.
     С една дума, вторично породените промени в дейностите-потребители (сферите) стават материална причина за нова актуализация на потребността. Отново се появява разлика, или по-точно се възпроизвежда разликата между наличното и необходимото състояние на дейността-производител(сферата), разбира се, с нови измерения. Тази разлика стимулира съответно ново развитие в нея. То от своя страна стимулира развитие в дейностите-потребители (сферите). То пък от своя страна се връща към разглежданата дейност-производител (сфера) като потребност от нови промени в нея и т.н. Така може да се представи в общи линии механизмът на общественото саморазвитие. Тук маркирам неговия структурен произход на равнище основна сфера в социологическата структура на обществото.
     Саморазвитието на обществената система се оказва естествено и обективно следствие от вътрешната структурно-функционална обособеност на основните елементи на обществото, на основните видове обществени дейности. Те не са самозадоволяващи се, а са социално средство за удовлетворяване конкретни потребности на обществената система като цяло. Критерият за социалната им ефективност не е във всяка една от тях, а е в системата.<3> Тяхната специфичност като обществени елементи не е плод на някаква неутрална или друга вътрешна характеристика, а е еквивалент единствено на функцията им като социални средства за задоволяване на конкретна потребност на системата като цяло. Ето защо всяка една от основните дейности (сфери) едновременно е обект и субект (в см. средство), е стимул и резултат в единния процес на общественото развитие. Едновременното съчетаване и обособяване на техни функции във всяка от тях ги прави необходими и достатъчни елементи на обществената система и, от друга страна - прави необходимо развитието на всяка една от тях, за да съществува системата.<4>
     Така погледнато, саморазвитието е необходимо в процеса на функциониране на обществената система. Самата структурно-функционална връзка между всяка от основните дейности (сфери) с останалите (тя, условно казано, е размяна на производство и потребление) поражда взаимното им стимулиране към развитие, което при това е един непрекъснат и кумулативен процес. Всяко негово прекъсване води до остри структурни противоречия в обществения живот, до хаос в процеса на функциониране, до криза в икономическата, политическата и идейната система на обществото.
     С разработването на посочения тук механизъм на общественото развитие (системно погледнато, то е саморазвитие), теорията за социологическата система на обществото ще получи своята логическа завършеност. Това е още една необходима стъпка, пред която тя в досегашното си съзряване застава, но не прави.
     Така напр. Ст. Михайлов посочва, че "най-общо саморазвитието на обществото включва взаимодействието на два пределно абстрактни момента: на определени потребности, от една страна, и от друга - на съответни средства за тяхното задоволяване". И още, че "най-общото взаимодействие в обществото между потребности и средства за задоволяването им се трансформира, или по-точно се опосредства, от взаимодействието между потребление и производство. Защото задоволяването на потребностите е потребление (материално или духовно), а функционирането на средствата за това задоволяване е производство (също материално или духовно)."<5> Така Михайлов достига до самата формулировка за социологическия механизъм в саморазвитието на обществото, за развитието на обществото, но не прави последната стъпка. Показва кое прави тази последна стъпка. Показва ни кое прави развитието в обществената система, но не как то става. С други думи, анализът му се ограничава до структурата и статиката в обществото, като не посяга към процеса на нейното фунциониране и развитие. /с. 82-88/
     ...
     На глобално равнище двигател на развитието в обществената система е функционалното разлагане на всяка от основните обществени дейности на потребност и на средство за удовлетворяването й, или по-точно казано, двигателят е постоянно възпроизвеждащо се противоречие между тях. То обуславя факта, че обществото е саморазвиваща се система, че в глобален план развитието в обществото е саморазвитие.
     Наред с петте фундаментални потребности на всеки обществен живот, следва да се обособи понятието още една шеста потребност. Това е потребност от развитие на всеки от елементите на обществото съобразно условията, които предлага, и изискванията, които предявява системата като цяло.<6> Това Михайлов нарича "основно свойство". Да, разгледано като резултат от функционирането на обществото, то е негово свойство. Но разгледано като материален процес от промени на конкретни материални обществени образувания от състояние А в състояние В, то е потребност. Потребност, доколкото състоянието В е необходимо. Тук аналогично на основните видове дейности, процесът на развитието се разлага на свойство и потребност. /с. 90-91/


Социалната активност като специфичен вид дейност

     Два показателя за разпознаване на социалната активност
     Кои са двата показателя за разпознаване на социалната активност?
     Социалната активност е такава дейност, която се характеризира с целенасочено отклоняване от дадена общественоприета и утвърдена в практиката норма-мяра<7> при осъществяването на конкретна дейност, при съвместяването от личността на няколко дейности, при обмяната на дейности между социални субекти, както и при реализацията на утвърдената норма-мяра в хода на обществени промени.
     Специфичният предмет на социалната активност е внасянето на определено изменение в обществени процеси, в дейности и техните продукти, както и в продуктивността на социални субекти, в съгласуваността между тях и организираността им в практическата обмяна на дейности. Социалната активност е реализиране на определена нова норма-мяра на дейността, която норма-мяра изпъква като нова в непосредствено сравнение с утвърдената, с онази, която се счита за "нормална" от здравия разум в живота.
     Личността реализира тази нова норма-мяра или в собствената си дейност, или в дейността на другите хора, техните обединения, обществените институции.
     В собствената дейност това става, като личността повишава интензивността на собствения си труд, проявява инициатива и прилага нови способи и средства в работата си, постига друго количество и качество на резултата от нея, сама се нагърбва с повече обществени и други ангажименти, проявява рядко срещана и затова "неестествена" енергичност и деловитост, обявява се и се бори за неща, които други считат за неправилни, неестествени или пък неосъществими.
     Така личността от една страна обективно реализира по-голям обществено-значим продукт при наличните условия и практически обществени изисквания. От друга страна личността създава прецедент, дава житейски примери, че да се работи и мисли по различен начин и по-продуктивно при наличните условия е възможно, и поради това желателно за всички, които споделят нейните възгледи и идеали. Нарушаването във и чрез собственото си поведение на утвърдената норма-мяра за конкретна обществена дейност е косвена атака от страна на личността срещу господството на самата тази норма-мяра, атака срещу узаконената рутина във възпроизводството на представи и начин за работа, на критерии за оценка и тип поведение, на нормативи (писани и неписани) и "нормална" продуктивност.
     Атаката за промяна може да бъде и директна. Личността полага усилия въпросната нова норма-мяра в обществената дейност да се възприеме и утвърди направо в поведението и в работата на други хора, техни обединения, на обществени институции. Целта е новата норма-мяра да се опредмети в начина на организация на даден обществен процес, да стане официален норматив в дейността на хора и институции. Това става чрез формите за участие на личността в социалното управление, при регулирането на обществените отношения. Чрез тях се реализират усилията на личността за внасяне на определени промени в социалните структури, в нормативните системи, промени в общественото производство, в разпределението и обмена на духовни и материални блага, в координирането и регулирането на съвместната дейност на хората и техните обединения. Тук непосредствен обект са структурите и механизмите, нормативите и технологиите в обществения живот, елементите на обществената система и самата тя като цяло в процеса на функционирането и развитието й. Предмет е внасянето от личността на определени изменения в процеса на функциониране, за да се реализира съответна промяна, в частност развитие.<8>
     Обект на личностната активност са и самите хора в качеството им на социални субекти. Предметът е внасянето, вследствие на усилията на личността, на определени изменения в начина на мислене и представите им за нещата, в нагласите и стремежите им, в оценките и способността за прилагане на по-различни или направо нови критерии за социалните явления. Така личността се стреми към определени промени в потенциала и нагласата на другите хора, което неминуемо води и до съответни промени в общественото им поведение, в резултатите от дейността им - така личността косвено постига и някакви промени в обществения живот. В тази сфера на реализация личността разполага и използва всички достъпни й специализирани и други форми за формиращо и възпитателно въздействие върху другите хора.
     Обобщено, независимо дали непосредственият обект на социалната активност на личността са хората като социални субекти или социални структури и механизми, то предметът й е внасянето на изменения в дейността на другите хора, на техните обединения и обществените институции. Социалната активност на личността предотвратява или поражда, предизвиква новости, променя параметрите на конкретни обществени процеси и дейности. Социалната активност е дейност, която поражда дейност...

* * *
     Отклоняването на личността или на други социални субекти, вследствие на нейни усилия, от дадена обществено приета и утвърдена норма-мяра в обществената дейност е единият показател за разпознаването на социалната активност в поведението на личността. Той я характеризира от гледна точка на "произведения" резултат от дейността на личността - материализирането на нещо в повече или на нещо по-различно от другите, реализацията на продукт, който със своето количество и качество излиза от рамките на възприетото като нормално, на онова, което обективно господства като практическа норма в дейността на другите.
     Тук е редно да се илюстрира този показател за социална активност с житейски форми на проявата й. Това е предложението и инициативата, когато в социалния си контекст те съдържат нещо действително ново и по-различно, когато "обещават" прогресивна промяна, но също и когато целят такава промяна, че да се подкопае дадено обществено завоевание, да се облагодетелства някой за сметка на общия интерес, да се възстановят отживели порядки. Това е критично и проблемно изказване на събрание, когато е нормално да се премълчи и да се говори откровено само в кулоарите. Това е използването на публична форма за обсъждане и приемане на решение, когато традицията е решенията да се изготвят в кабинетите и да се вземат при закрити врати. Най-сетне, това е да съм дисциплиниран и да си върша съвестно работата, когато около мен повечето колеги използват дезорганизацията, за да маркират работа. Социална активност е да си замълча, когато е прието да се хвали, да се въздържа от гласуване, когато правилото е да се гласува единодушно. Също социална активност е, когато публично или под сурдинка оклеветявам някого, за да спра започнал процес на промяна. И така нататък. Общото във всички житейски форми на социалната активност е, че личността целенасочено внася промени в дейността и резултатите от нея (своя или чужда дейност) и така предизвиква обществена промяна и създава условия за промяна (прогресивна или регресивна).

* * *
     Възниква въпросът: достатъчен ли е този показател за характеризирането на социалната активност като особен вид дейност? Стана вече дума - много автори считат, че е достатъчен. Това са авторите, които в определенията си за същността на социалната активност се ограничават само до измерения от рода на "интензивна", "усилена", "самодейна", "инициативна". Моето становище е, че този показател сам по себе си не е достатъчен. Сам по себе си той не разкрива диференциа спецификата<9> на социалната активност. Чрез него се дефинира активното в дейността, но не се откроява специфично социалното в нея.
     Нека се облегнем на един пример.Трудът на дадена личност може да бъде далеч по-интензивен и продуктивен само поради по-голяма сила, пъргавина, сръчност. Къде са тук идейните, целенасочените, планираните усилия от страна на личността, за да бъде надскочена норма-мярата на труда? Къде тук е самосъзнанието на тази личност като социален субект с определен интерес и позиция в обществените отношения? Разбира се, в случая се реализира обективно по-висока продуктивност и резултатност от личния труд. Но това не е достатъчно, защото говорим за социална активност на личност, т.е. на социален субект. Въпросната по-висока продуктивност може да бъде реализирана и при социална индиферентност, изобщо при мотивационна индиферентност, а следователно при липса на субективност в индивидуалното поведение. В такива случаи фактическата по-висока интензивност и продуктивност в труда са непреднамерени, те в буквалния смисъл на думата са веществено следствие от рутинна дейност. Нещо повече, ако критерий за сравнение не е нивото на интензивност и продуктивност на другите-колегите, а потенциалните възможности на самата личност (сила, пъргавина, сръчност), то може да се окаже, че работата й има относително по-нисък коефициент на интензивност и продуктивност. Съответно, ако измерим по-продуктивната работа на дадена личност не с критерия какво прави и дава в сравнение с колегите, а какво прави и дава в сравнение с индивидуалните си сили, може да се окаже, че въпросната работа е относително по-непродуктивна.
     Ето пример, при който за активност в труда и още повече за социална активност в труда не може да става дума. Той ни подсказва, че по-високата интензивност и продуктивност на труда се оказва не само недостатъчен критерий, но и факт, който може в редица случаи да прикрива истинските стойности на нещата, да изопачи представите ни за един или друг човек и за неговото поведение. Очевидно тук е необходим и друг показател, за да може да се отсее по-високата интензивност и продуктивност като факт на материализирана социална активност от по-високата интензивност и продуктивност като факт на социална пасивност, индиферентност, просто резониране на житейските обстоятелства и модели за поведение. В социалната си активност личността е субект, а не марионетка на обстоятелствата, не безсубектно оръдие на материалните и социалните условия в поведението си.
     Вторият показател откроява значимостта на индивидуалната дейност за проявата и удовлетворяването на конкретни обществени интереси, а в края на краищата и за функционирането на обществото като система от гледна точка на неговото развитие. "Истинската" социална активност на личността, за разлика от привидната, от псевдоактивността, не може да бъде социално индиферентна, т.е. да се мотивира и осъществява вън от контекста на обществените отношения. Тя винаги, така или иначе, непосредствено или като следствие води до предотвратяването или до осъществяването на конкретни промени във функционирането на обществената система или на някои от елементите й. Личността съдейства за предотвратяване или за осъществяване на тези промени и с това тя субективно се включва в процеса на реализация на обществените отношения.<10> Оттук именно произтича и посочената значимост на индивидуалната дейност за функционирането на обществото като система от гледна точка на неговото развитие - това е осъществяване на определени прогресивни или консервативно-ретроградни промени в обществения организъм. Той по определен начин е социално разслоен, има своя съответна динамична структура на обществени отношения, има своите вътрешни конфликтни точки и противоположни тенденции на изменения. Следователно, осъществяваните промени са "в интерес" на едни или други хора и техни обединения, утвърждават се и по-пълно се реализират едни интереси, съответно накърняват се други, различаващи се и дори противостоящи им общностни интереси.
     Мотивационно-целевото и предметно-резултативното обвързване на социалната активност на личността с проблемите в обществените отношения е валидно винаги. (1) И когато чрез социалната си активност личността се стреми към промени в структури, механизми и официални нормативи или към промени в утвърдената норма-мяра на конкретна обществена дейност. (2) И когато се стреми към реализиране на нови качествени и количествени резултати в собствената си работа или пък в неформалното й общуване и "възпитателното" й влияние върху други хора. Това са различни начини, с които тя повишава личния си интерес при материализирането на конкретни социални интереси и цели, на съответните им идеали и представи.
     Социалната активност обективно е и субективно се осмисля от личността като нейна дейност за развитието на обществото от позициите на възприетите от нея конкретни общностни интереси, идеали и представи. Социалната активност представлява (1) целенасочени усилия от страна на личността (2) за значим личен принос в това развитие, (3) чрез достъпните й форми и средства, (4) във възможната степен.
     Това е вторият показател за разпознаване на социална активност. Според него предложението и инициативата, критиката и проблемността в изказване не са социална активност, ако са неосъзнато моментно хрумване. Те са социална активност, ако са осъзнато лично ангажиране с решаване на реални проблеми, с преодоляване на реални обществени сили и тенденции, с промяна в реални структури и отношения, или пък ако са ловък демагогски акт с цел да се парира настъпваща промяна.
     Използването и защитата на демократични форми в управлението е социална активност, ако се отчитат обществените потребности и интереси, които ги правят необходими и полезни. Дисциплинираността и съзнателната работа са социална активност, ако са средство за изпълняване на граждански дълг, а не са просто физическа потребност да не се стои с празни ръце или конформистка "преданост" към реда. Мълчанието и пасуването са социална активност, ако са начин да изразя истинското си мнение, ако така подкрепям на дело нечия идея или интерес, ако те не са плод на мисловно отсъствие от събранието или неориентираност в смисъла на събитията. И така нататък. Тук общото във всички житейски форми на социалната активност е, че за личността са прозрачни социалните измерения и материалните последствия от постъпките й, прозрачни са конфигурациите от социални интереси, които биха имали полза или вреда от тези постъпки.

* * *
     Под каквато и форма в практиката да се осъществява социална активност, винаги обективно са валидни и двата показателя. Те в своята комбинация, само в съчетанието си, открояват диференция спецификата на конкретната дейност, на поведението на дадена личност като социална активност.
     Очевидно не всяка общественозначима дейност на личността е социална активност, често не е дори активност (в тесен смисъл). Обратно, не всяка промяна в норма-мярата на дадена дейност се оказва непосредствено обществено значима, проява на нов момент или пропорция в обществените отношения и тяхното житейско материализиране.
     Двата показателя характеризират едновременно социалното в активността и активното в поведението на личността. В същото време поставят акценти - първият показател върху активното в поведението и дейността, а вторият - върху социалното в активността на личността.


Обществено предназначение
на социалната активност

     Личността (субект на социална активност) не е свободно блуждаещ атом, а е елемент на обществена система. Самата социална активност не е нейна дейност самa по себе си, а средство за вграждането на личността в обществените отношения.<11> Този "елементарен" факт прави необходим отговора на въпроса: Коя е онази фундаментална потребност на всеки обществен живот, на всяко общество, която прави социалната активност на личността или друг социален субект необходима за функционирането и развитието на обществото? Това означава да се разкрие социалната активност като специфично средство за реализирането на тази обществена потребност, да се формулира нейната социална функция.
     И така, от какво се поражда обществената необходимост, в какво се състои предназначението на индивидуалната социална активност от гледна точка на функционирането и развитието на обществото като система? /с. 71-82/
     ...
     Има ли съответен тип дейност, който е специализирано социално средство за удовлетворяването на фундаменталната обществена потребност от развитие? Съобразно основните абстрактни елементи на обществените институции, обединения от хора, обществени отношения и т.н., които от една страна са материалният носител и реалното битие на общественото развитие, и от друга - те са потребност на обществото като система от гледна точка на своето необходимо състояние, за разлика от наличното.

* * *
     За да се отговори на този въпрос, първо е нужно да се изясни кои са основните социални форми за реализация на общественото развитие - в коя да е основна сфера, главно обществено явление или разновидност на обществения живот.
     Съвсем схематично формите на наличното битие на общественото развитие могат да се разграничат в три класа. Това са фактически три пътя, начини, технологии за осъществяване на значими промени в отделни структурни образувания на обществото, които взаимно се допълват и взаимно обуславят закрепването на резултатите си в обществената практика.
     Първо, значимите обществени промени настъпват стихийно. Те са материално следствие от закономерни количествени натрупвания и качествени преходи, от случайни обстоятелства и съчетаване на относително обособени паралелно протичащи процеси, от кумулативния характер на обществените дейности. Зад тези промени не стоят обособени социални субекти. Например натрупвания в сферата на материалното производство, които водят до промяна в обществената му ефективност. Натрупване на латентни промени в сферата на духовното производство (например, съществени разлики между поколенията художествени или научни творци - в техните социалнопсихични нагласи, емоционални установки, информационен заряд и улегналост като интелектуалци), които неусетно, но безвъзвратно се отразяват на цялостното им поведение и творческа продуктивност. Стихийни промени предизвика навлизането в живота на млади поколения, които често незабележимо просмукват социалната практика в целия й периметър с новости. Усвояват се нови технически средства за комуникации, които сами по себе си предизвикват редица социални промени и принуждават човека съзнателно, но и неволно да се приспособява и пренастройва, за да се адаптира към техносферата, например.
     Всички такива промени настъпват независимо от степента на осъзнаването им от субективния фактор и от насрещната му регулативна реакция, а понякога - въпреки начина на осъзнаването им и реакцията му.
     Второ, значимите обществени промени настъпват вследствие на дейността на специализираните институции за социално управление. Тяхната функция е да овладяват посочените стихийни процеси на обществени промени, да регулират разгръщането на обществените закономерности с оглед на конкретни социални интереси и съответните цели. Образно казано, това е специален орган, който обществото формира и подхранва, за да гарантира своето динамично равновесие и желаната посока и темпове на развитие.
     Системата за обществено управление има едно генерално превъзходство над останалите форми за осъществяване на общественото развитие - способност да концентрира и целево мобилизира огромно количество обществени ресурси с цел конкретни структурно-функционални промени или стабилизиране в определени сектори на обществото. И още - да прогнозира и предвижда следващи етапи от процеса на разгръщане на конкретни обществени закономерности и на тази основа рязко да ускорява определени процеси и тенденции, да подхранва техните прояви или да потиска и неутрализира други. Всичко това е възможно да става и в рамките на обществото като система. Така рязко се повишава практико-преобразуващата ефективност при регулирането на отделното обществено явление и на обществения живот като цяло.
     Но системата за социално управление има и една фундаментална ограниченост. Доколкото управлението се осъществява чрез обособени институции и съответни хора и колективи, закономерно се появява и възпроизвежда различието между социалната действителност като налична реалност от една страна, и съвкупността от организационни модели и решения от друга, противоречието между управляваща и управлявана подсистема. Това е валидно дори когато системата за социално управление не е отчуждена от гражданското общество, когато обществените дейности не се управляват "отгоре", а отвътре. Ограничеността на системата за социално управление има за граници контура на специализираните държавни и политически органи и организации, както и контура на културата, начина на мислене, периметъра на социалните контакти и не на последно място - личните интереси на хората, които работят в тези органи и организации. Системата за социално управление в съвкупната си дейност изпреварва реалностите на живота, като моделира развитието му съобразно своите цели, но в същото време и изостава от тях, тя бива изненадана от процеси и явления, бива принудена да ги "догонва", като преосмисля и внася корекции в собствената си дейност.
     Трето, посочената ограниченост на системата за социално управление се компенсира чрез съзнателната социална активност на хората (на обособени общности и обединения), които са и доколкото са извън тази система. Това е друга форма за осъществяване на общественото развитие. Чрез достъпните им средства хората и техните обединения като конкретни социални субекти допринасят за промени, за усъвършенстване и обновяване на дейности и процеси, в които те непосредствено са включени. Чрез масовата социална активност субектът при регулирането на обществените процеси излиза от рамките на системата за социално управление. В самата нея се вливат енергията, мисълта и действията на хора, които не са включени в управленския апарат (общественото начало в управлението). Управленските форми за регулиране се допълват от така наречената от мен дифузна социална активност, която по същество е друг начин за регулиране от хората на техните дейности и отношения.
     И така, отговорът на по-горе поставения въпрос е, че съществува особен вид дейност. Тя е средство за удовлетворяване на фундаменталната потребност на обществената система от развитие. Това е социалната активност. Нейният предмет (що се отнася до развитието) съвпада с този на дейността по социалното управление, която е също такова средство.<12> В същото време между двете дейности има разлика по отношение на социалните форми на реализация, социалния периметър на приложимост, конкретните социални интереси, които задават най-общите критерии за оценка на резултатите и формулиране на целите при регулиране на определени обществени процеси и явления. Накрая, двете дейности се различават по своя непосредствен субект - специализираните институции и техните кадри от една страна, и от друга - всеки гражданин или спонтанни общности в тяхното обществено значимо поведение.
     Особена ли е социалната активност като структурен елемент в социологическата система на обществото, т.е. има ли и какъв е структурният й еквивалент?
     Отговорът е да. Социалната активност като вид дейност се реализира в основната сфера "социално управление". Но това е валидно единствено, ако не се ограничава съдържанието на последната само до обхвата на формите на системата за социално управление. Тук не бива да се поддаваме на инерцията на мислене, която редуцира и с това подменя теоретичната абстракция "основна сфера" с институционалното образувание "система за социално управление". Какво по-точно имам предвид?
     Основната сфера "социално управление" (да не забравяме, че това е една теоретична абстракция) включва всички предметни дейности, които са разновидности на целенасочената намеса от страна на социални субекти в хода на обективно протичащи социални процеси. Целта е тяхното регулиране и моделиране с оглед на определени интереси и на съответните им ценности и цели. Тук става дума за всички такива предметни дейности, независимо дали те са институционализирани или не, дали са официални или не, дали са организирани или не. Сред тях се нареждат и формите на реалното битие на социалната активност.
     Същото е валидно и на нивото на главните обществени явления. Социалната активност във всичките й разновидности като материален процес е съдържанието на така наречените "съгласуване дейността на хората" и "поддържане на обществения ред". Тук е важно, че всяко главно обществено явление обособява своята качествена специфика на основата на особената си функция в обществения живот, а не на начина (материално-веществено опредметен в някакви социални форми, обществени образувания), по който опредметява тази функция /Виж Ст. Михайлов. Социологически студии. С., 1982, c. 32, 34/.
     На тези две равнища от социологическата система на обществото има тъждество между дейността "социална активност" и дейността "социално управление". По-точно социалната активност е една разновидност на дейността по социалното управление, схващана в широк смисъл като регулиране на обществените процеси. Тя е по-тясна по предмет, защото дейността по социалното управление, наред с функцията да осигурява развитие, има и друга основна функция - да осигурява такава координация в обществените взаимодействия, която възпроизвежда равновесието и стабилността на обществото.
     Обособяването между двете дeйности става на равнището на разновидностите на главно обществено явление. На това равнище общественото битие се обособява вече не въз основа на особената социална функция, а на начина, по който тя се опредметява, как тя се реализира в обществената практика. Това вече е царството на социалните форми. Двете дейности се диференцират според институционалната си определеност, според непосредствените си субекти - хора, техни обединения, колективи - според характера на обществените отношения в самия процес на дейност. Социалното управление се извършва от специализирани обществени органи и организации, от техните кадри, формират се специфични отношения между управлявана и управляваща подсистема, между ръководители и ръководени. От своя страна социалната активност може да бъде реализирана и на практика се реализира не само посредством системата за управление, но и в рамките на работата на всякакви обществени учреждения, при опредметяването на всякакви обществени отношения, при осъществяването на всяка конкретна предметна дейност, изобщо във всички сфери и направления на поведението на хората и техните обединения.
     В този смисъл социалната активност преодолява посочената вече ограниченост на системата за социално управление както по субект, така и по средства и по резултат. Социалната активност допълва, практически контролира и стимулира дейността по социалното управление и я доближава до богатството от форми и варианти на обществените явления в живота. Социалната активност разгръща социалното управление "отгоре" до обществено саморегулиране, разширява управлението като дейност, която отвън формира обществените дейности до саморегулиране в самия процес. Социалната активност на хората и техните обединения е най-спонтанната и най-универсалната форма при саморазвитието на обществото като система. При изучаването й ярко се откроява определящата роля на гражданското общество над политическата система.

     Процесите на обособяване на двата вида дейности - дейност по социалното управление (институционализирана) и социалната активност (масова и спонтанна) - са противоположни процеси. В какъв смисъл?
     Дейността по управлението се обогатява и специализира, за да бъде овладяно функционирането на обществената система, която бързо се диференцира, усложнява се структурно и оттам функционално, което поражда необходимостта от централизираност и всеобхватна координация. Без последното не е възможно осигуряване на пропорционалност. Усложняването на обществената система прави все по-необходимо детайлното й йерархизиране и структуриране. Иначе нараства опасността от разпадане на координиращите връзки, от неуправляемост и нарушаване на нужното единство и еднопосочност в системното поведение на всеки от елементите й. Ето защо системата за социално управление се развива като надстроечен институт, който има все по-голяма власт, всеобхватност и директивност по отношение поведението на всеки структурно-функционален елемент на обществената система.
     От друга страна самата достигната степен на диференцираност, т.е. раздробеност на обществената система, прави неизпълнимо директното централизирано управление върху поведението на отделната структурно-функционална единица - предприятие, учебно заведение, населено място, трудов колектив, спонтанно възникнало обединение. Между тях определено има необходимост от някакво опосредстващо звено. Неговите две основни функции са: първо, да "превежда" централната управленска директива на езика на фактите и проблемите на първичното организационно звено, за да я направи разбираема и материализуема и, второ, да предявява искания, предложения, инициативи отдолу-нагоре с цел решаване на общи задачи, за привличане на общественото внимание и ресурси при решаването на конкретни проблеми.
     Такова опосредстващо звено е и социалната активност на хората и техните обединения. Чрез нея те се включват в регулиране на обществените процеси, т.е. в социалното управление в широк смисъл. Социалната активност е средство за обхващане на проблеми в жизненото им своеобразие и разнообразие по целия периметър на обществения живот от управлението. Тя е, образно казано, рецепторната система на социалното управление, която първа откликва на "болките" на живота и последна реагира на спецификата в условията и възможностите за тяхното лекуване. Социалната активност на хората и обединенията им е опосредстващо звено между системата за социално управление и многообразието на обществената практика. Затова тя е фундаментална обществена потребност с нарастващо значение.
     В горния смисъл социалната активност в реалното си битие противостои на системата от институции за социално управление и тяхната работа. Противостои, като трансформира структурите, технологиите, решенията, които тя спуска за приложение и изпълнение, като предявява определени искания "отдолу" и др.под.<13>
     Външно погледнато, развитието на социалната активност и на институциите за социално управление представляват две противоположни тенденции. Те сякаш си противоречат. Всъщност обаче са две страни на диалектиката в съвременното развитие на обществото. Те са еднакво необходими както за обществото като система, така и една на друга като две обособени обществени дейности. Това се обуславя от общественото им предназначение да обслужват една и съща фундаментална обществена потребност (от развитие). Те са две социални средства за нейното удовлетворяване, които взаимно се допълват и контролират.
     Социалната активност като вид дейност обслужва фундаменталната потребност на обществената система от развитие. Опредметяването на социалната активност в значим резултат е част от реализацията на свойството на обществото да бъде саморазвиваща се система. По-горе посочих, че двигателят на това саморазвитие на глобално структурно равнище е противоречие, или по-точно постоянно възпроизвеждащо се противоречие между функциите на всяка от основните обществени дейности да бъде едновременно фундаментална обществена потребност и съответно средство за нейното удовлетворяване. Иначе казано, двигателят на саморазвитието е постоянно възпроизвеждащото се противоречие между процесите на обществено производство във всяка от основните сфери на обществената система. Тук ще конкретизирам постановката за противоречията като двигател на общественото саморазвитие и по-конкретно - какво е общественото предназначение на социалната активност като вид дейност, видяно през призмата на обществените противоречия?
     Обществените противоречия са различни по вид и равнище. Съществуват противоречия, породени от разгръщането на историческата необходимост, и наред с тях - от случайни стечения на жизненоважни обстоятелства. Противоречията са с обективно породено съдържание, форми и последствия, но има и такива, които са плод на неправилно разбиране и реакция към конкретни обществени явления от страна на хората, техните обединения, социалните институции. Има противоречия на макро- и микроравнище, в рамките на глобалната социологическа структура, в някои от основните й сфери, главни обществени явления, техни разновидности, както и противоречия в отделна община, предприятие-фирма, училище-университет, неправителствена организация.
     Важното в случая е, че зад всички тези противоречия стоят живи хора и техни обединения. Те са персонифицирани носители и изразители на противоречията. Чрез общественозначимото си поведение ги материализират, придават им житейска пълнокръвност и същевременно своеобразие. Посредством конкретната заинтересованост на хората противоречията предметно съществуват, проявяват се осезаемо в поведението им, трансформират се в различни цели и предявяване на различни претенции, изкристализират в борбеност и енергичност от името и за различни неща. Изобщо обществените противоречия, които са израз на назрели потребности на общественото развитие, от своя страна се снемат в специфичната заинтересованост на хората и техните обединения, проявяват се под превърнатата форма на единство или различие между основни интереси на различни социални субекти.
     Погледнато обратно, различието в интересите на хората, и по-точно на обединенията им, диктуват характера на взаимоотношенията между тях, единодействието или борбата им за утвърждаването или за преодоляването на едно или друго в обществената практика. В социалното противоречие, или по-точно чрез него, човек осъзнава своите интереси. Това осъзнаване от своя страна го импулсира за единодействие или борба с конкретни други социални субекти, за да бъдат въпросните противоречия задълбочени или преодолени по строго определен начин. Така социалната активност на хората има своя обективен източник в обществените противоречия, тя е факт в процеса на тяхното опредметяване, същевременно е средство за регулиране на конкретните обществени противоречия от заинтересованите социални субекти.
     Социалната активност е дейност, насочена към разрешаване на обществени противоречия. Неин обективен резултат е действителното разрешаване на определени противоречия (и възникването на нови) или тяхното модифициране и задълбочаване. А неин субективен източник е стремежът на личността да съдейства за разрешаването, модифицирането или задълбочаването на съответното противоречие с оглед на по-пълна реализация на личните й интереси и на интересите на социалната общност, към която тя се чувства интегрирана...
     Ако се обобщи: социалната активност на хората е следствие и същевременно израз на обективно съществуващо "напрежение" в социалната структура в процеса на нейното функциониране. Тя е персонифицирана форма на реализация на такова напрежение. Общественото предназначение на социалната активност като вид дейност е да преодолява това напрежение, да формира съответни форми на обществения живот, да доведе до съответно преструктуриране на отношения и дейности и до съответно преразпределение при ползване на благата...
     Обществената функция и предназначение на социалната активност като вид дейност е в това, че тя "обслужва" потребността на обществената система от развитие. Но какво конкретно означава това, ако погледнем на обществените процеси като поява, разгръщане и утвърждаване в практиката на новото, като борба между новото и старото?
     Новото<14> никога не се възцарява в обществената практика изведнъж, колкото и прогресивно да е то. Това е сам по себе си дълъг и сложен зигзагообразен процес. Новото се появява в обществения живот като изключение от утвърденото, като нарушение на нормата, като отклонение от традицията. Първото отвоюва свой плацдарм чрез спонтанни мутации при възпроизводството на обществени дейности и процеси или чрез управленска намеса отгоре<15> за въвеждане в действие на нови форми, критерии, структури. Когато това ново съответства на конкретни обществени закономерности, т.е. когато то е елемент и изразител на назряващи или назрели обществени потребности, кълновете му имат своята материална основа. Поради това те не загиват независимо от силата на съпротивлението на общественото статукво. Така или иначе, те набират жизнени сили, укрепват, постепенно разширяват плац-дарма за навлизането си в практиката и за изместване на остарелите форми на обществен живот и явления, т.е. за изместване на старото.
     Когато новото токущо се е родило, старото винаги остава за известно време по-силно от него. Това винаги е така и в природата, и в обществения живот. Издевателството над кълновете на новото е форма на борба между противостоящи си в своята заинтересованост социални сили (социално-класова борба)...
     В тази връзка става дума за социалната пасивност като антипод на активността. Един от мощните социални фактори за този антипод е консерватизмът. Различни са практическите му прояви - (1) интуитивен или осъзнат страх от промяната, (2) ограниченост на културата и фантазията, (3) догматична застиналост на представите, (4) интелектуална и духовна немощ. Но винаги консерватизмът се възправя като стена срещу новото, колкото и прогресивно да е то. Стена, която го откъсва от обществените хоризонти, прекъсва потока от живителни сокове към него. Социалната активност е практическо опровергаване на консерватизма като отношение и като материална сила, спъваща (понякога ожесточено) появата на новото, неговото правилно осмисляне, житейската му проверка и утвърждаване. Социалната активност е сътворяването на житейски прецедент, неговото отстояване, борбата за неговото признаване и за заслуженото му разпространение.
     Борбата между новото и старото, борбата за новото е сложен и зигзагообразен многопластов и многопосочен процес. Обект и предмет на тази борба са психичната настройка и инерцията на мисленето, ценностите, от които на практика се ръководят хората, наличните организационни структури и механизми, специализираните институции, науката и идеологическото осмисляне и какво ли не още. Всичко това е територия на социалната активност на личността. Целта е новото социално съдържание, което се отстоява от нея, да получи съответна социална форма и така то да се вгради в организацията на обществения живот, в нормативните му системи. Тук сблъсъкът със съпротивителните сили е неизбежен. И това не е една от страните на социалната активност на личността, а е неотменим закон на реализацията й. Нито в една област не може да се извършва развитие, което да не отрича своите предишни форми на съществуване. А те винаги се съпротивляват.
     Що се отнася до резултатите от социалната активност на личността, колкото по-динамичен става животът ни, и по-точно процесите на обществената промяна, толкова по-властна става следната закономерност: Дълъг е пътят на появата, формирането и утвърждаването на новото, пътят му към своята зрелост и практическо господство като съдържание и норма-мяра на обществени дейности и взаимоотношения. И по този дълъг път това ново бива следвано, просто застигано от други нови факти и измерения на обществени дейности и явления. Получава се така, че цялостният процес на социалния прогрес е едно вълнообразно движение напред. Вълните на новото следват една след друга. При това неизбежно те се объркват от обратни течения, понякога от мъртво вълнение. Така че общата картина на прогреса изключително се усложнява. Ето например, днес у нас още не е решен въпросът за механизирането на тежкия и нездравословен физически труд, но се пристъпва към осъществяване на автоматизация и електронизация. Все още не е решен въпросът за получаването от всички младежи на базово средно общо образование, което им гарантира един необходим културен и интелектуален минимум, но се пристъпва към повсеместна интелектуализация на труда, говори се за многостранна личност и се създават форми за нейното развитие и обществена изява. Явно тук не просто се застъпват вълни на развитието. Тук се смесват епохи в израстването на обществената организация, характера и условията на труда, степента в развитието на човешкия индивид и измеренията на обществената му реализация. Това наред с другото изисква съчетаване на реализма със стратегията, изисква стриктно структуриране на общественото целеполагане от системата за социално управление.<16> /с. 91-110/


Социални корени на социалната активност

     Понятието "интерес"
     Фундаментално значение за разкриване социологическата същност на социалната активност и оттук за точната интерпретация на практическите й проявления има категорията "интерес" и по-конкретно индивидуалната заинтересованост. Чрез тази категория може да се разкрие конкретната обществена обусловеност и насочеността на социалната активност на дадена личност, как социалното й положение детерминира обществено преобразуващото й поведение. Чрез нея може да се анализира и отговори защо личности с еднотипна съзнателност се различават качествено по социалната си активност, защо една и съща личност в дадена ситуация проявява социална активност, а в друга - остава пасивна.
     Без използването на категорията "интерес" анализът на социалната активност неминуемо се обляга само на съзнателността, търси основанията й единствено в някакви платонични-идеалистични-хуманистични пориви, откъсва обяснението на жизненото поведение на личността от реалните й обществени отношения и взаимодействия. При такъв подход хората се делят опростенчески на съзнателни и несъзнателни<17> и оттам на социално активни или пасивни...
     Преди да се продължи нататък в анализа, се налага работна конвенция за съдържанието на понятието "интерес". Защото терминът е обраснал с всевъзможни наслоения от всекидневното мислене и представи. Те не само се промъкват в теоретичните разработки, но и поставят сериозни пречки пред теоретичното изкристализиране на понятийното съдържание и смисъл на въпросната категория. Сега схващанията за природата на интереса са поне три основни. По своята природа, като структурен елемент на личността и като детерминанта на поведението й, той бива тълкуван: (1) или като нещо обективно; (2) или нещо субективно-обективно; (3) или пък като нещо само субективно.
     Съдържанието на интереса е това, което е необходимо да се възпроизведе или промени (да се случи) в процеса на функциониране и развитие на обществото в качеството му на социална среда за личността, както и това, което е необходимо да се съхрани или измени в "организацията" на конкретните взаимодействия на личността с елементите на тази среда. Ако тези възпроизводство-съхраняване или промени-изменения обективно допускат и налагат намеса от страна на личността като техен субект, то интересът й е онова, което тя трябва да направи, за да бъдат реализирани съответните социални процеси и факти.
     Предназначението на въпросните социални събития е да бъдат създадени обективно и да бъдат присвоени от личността необходимите условия за индивидуалното й съществуване, в резултат на което да бъдат удовлетворени потребностите й.
     Интересът е форма на избирателно отношение на личността към условията за съществуването й, както и към целите и средствата на собствената й дейност. Реализацията на интереса й е материализирането на тези условия в контактната й социална среда, така че тя да може да ги потребява (без или със нейната специална намеса като субект).
     Интересът на личността възниква и съществува върху основата на нейните потребности. Той изразява необходимостта от определен тип дейност на хората и техните обединения и от конкретни резултати от тази дейност, изразява необходимостта от осъществяване на определени социални функции от страна на самата личност, за да бъдат удовлетворени потребностите й. Интересът възниква като форма на отношението на личността към средствата и условията на дейността й, за да бъдат удовлетворени потребностите й.
     Той снема в съдържанието си сложната верига от опосредстващи звена, за да бъде удовлетворена една или друга потребност, непосредствено изразява обществената детерминираност на индивидуалното поведение. Предмет на интереса е не предметът на потребността като такъв, а тези социални отношения и форми, които със своето налично битие осигуряват възможността да бъдат удовлетворени потребностите на личността. По този начин интересът съединява потребностите на личността с конкретните налични условия в социалната й среда, за да бъдат те удовлетворени в една или друга степен. Оттук именно произтича характерът на интереса като форма на избирателно отношение на личността към средата й - чрез него тя насочва своето поведение към реализирането на точно определени социални факти и процеси.
     В тази връзка следва да се подчертае, че няма и не може да има активност изобщо, извън конкретните потребности на личността и независимо от елементите на нейното социално обкръжение. Активността по своето конкретно съдържание (и като активна жизнена позиция, и като адекватното й опредметяване в обществената практика) е винаги предметно ориентирана и резултатна. Затова социално активният субект, когато се стреми към социални изменения - това не са изменения изобщо, а винаги конкретни изменения в структурата и функционирането на социалната му среда. Той постига в резултат от дейността си не какви да е изменения, а желани или нежелани изменения в обществените отношения и във формите на опредметяването им. Именно последното го поставя в избирателна субектна позиция.
     В интереса се снемат и по този начин чрез него се превръщат в конкретна подбудителна мотивираща причина за едно или друго поведение на личността:
  • вещественото съдържание и насоченост на потребностите на личността;
  • конкретността на условията и средствата на самата дейност като конкретен процес в социалното време и пространство;
  • веществената специфика на потенциалните жизнени сили на личността като субект на тази дейност, сили, които могат и които се отдават в процеса на дейност.
     Така във и чрез интереса се изявяват три вида противоречия:
  • между потребностите на личността и социалните условия за удовлетворяването им;
  • между потенциалните жизнени сили на личността, за които самата личност има повече или по-малко съзнателна представа, и наличните обективни възможности, стимули и пречещи фактори за практическото реализиране на целите;
  • между тези налични обективни възможности и намеренията-очакванията на личността, които са израз на съкровеното й идейно верую и на емоционалния й заряд.
     Интересът на личността е нещо обективно. Това е очевидно, доколкото личностната реализация и развитие са обективно обусловени от параметрите на социалната й среда, от реалните условия на живота й. Интересът снема в съдържанието си обективната зависимост на личността при удовлетворяване на потребностите й от нейното социално положение и следователно от социалните средства и налични форми на обществено битие, чрез и във които тя е принудена да действа, когато и доколкото преследва своите стремежи и цели.
     Ако потребността е нещо субективно, а интересът е свързване на потребността със средствата за удовлетворяването й, от това интересът не губи своя обективен характер. Защо?
     Просто защото съдържанието на потребността е само образ на съдържанието на социалната вещ или позиция, усвояването на които е необходимо за личността. Именно поради това връзката между потребността и нейния предмет е обективна. А интересът като елемент на личността изяснява въпроса как тази връзка да бъде реализирана в конкретните социални условия.
     От тази гледна точка интересът е насочен само извън личността - първо, към онова съдържание на социалните вещи и материалните взаимоотношения на личността с другите хора, което е потребно и, второ, към социалните средства, технологии, процеси, чието осъществяване е необходимо, за да бъде доставено и присвоено въпросното съдържание. Така разгледан, интересът е разграничаване и същевременно съединяване на целта на поведението на личността с това поведение като конкретен материален процес, съединяване на предмета с технологията на дейността.
     Интересите на личността са обект на съзнателното им опознаване от нейна страна. Това обаче не ги прави по-малко обективни. Елементарен житейски факт е, че поведението на дадена личност може в конкретна житейска ситуация да противоречи на реалните й интереси. От такива факти не следва, че самите интереси са се променили. Те демонстрират само, че личността има изкривена представа за собственото Аз. Следва последователно да се провежда различаване между, от една страна, интересите на личността като форма на отразяване и интериоризиране на конкретната й зависимост и обвързаността й от обществената среда и, от друга страна, конкретните предпоставки и условия, които социалната среда й предоставя за тяхното удовлетворяване.
     Връзките и преходите от интереса към адекватното му осмисляне от личността и към съответното й поведение са извънредно сложни и вътрешно противоречиви. Те са предмет на специален анализ, който е извън периметъра на задачите тук.
     Специално подчертавам още веднъж обективния характер на интересите, защото това е методологически важно за изясняване на тяхната подбудителна функция в поведението на личността.

* * *
     Социалната активност е дейност на хората в арената на сблъсъка между обществените интереси. Тя е израз на стремежа на всяка специфично заинтересована социална общност към съхраняване или преструктуриране на обществените отношения, към възпроизводство или изменение на структури, механизми и норми, в края на краищата към преразпределение на материалните и духовните блага - в своя полза или за благото на обществото като цяло (когато конкретният общностен и личен интерес съвпада с обществения интерес).
     Тук следва да изясним два въпроса: Каква е обективната основа за единството или за борбата между различаващите се общностни интереси в обществения живот? И вторият - как личността се вгражда в този процес като социално активна?
     За отговора на поставените въпроси принципно значение има понятието за "обект на интереса", разработено от Любен Николов. Според него обект на интереса "може да бъде всеки външен или вътрешен обект, свойства или отношения на последния, от които зависят осъществяването и начинът на протичане на съответни жизнени процеси или дейности на субекта". Функцията на интереса е "да се установи такова положително отношение с обекта на интереса, което осигурява актуално или в бъдеще нормално протичане на зависимите от този обект жизнени процеси" и дейности. Ясното разграничаване между интерес и обект на интереса, между тези две явления и понятия - според Николов - "е извънредно важно и необходимо за правилното разбиране на връзките между интересите на хората при обмяната на дейности между тях".<18> Напълно споделям тази постановка. Убедителен е по-нататъшният анализ на Николов, който показва, първо, че действително става дума за две понятия, които имат своето покритие в две обективно съществуващи явления и, второ, евристичната им мощ при изследване на обществената дейност на хората и техните обединения.
     Николов подчертава, че именно "съвпадението на обектите на интересите на различните хора е в основата на различните положителни или отрицателни форми на обмяна на дейности между тях". Именно в това съвпадение се крие обяснението на зависимостта между интересите. А тази зависимост поражда:
  • първо, необходимостта от дейностна обмяна, за да бъде усвоено от всеки от субектите съдържанието на съответните социални вещи, свойства и отношения;
  • второ, необходимостта от структуриране на обществените позиции на различните субекти и от съответно регулиране на общозначимата им дейност.
     Както образно се изразяват Маркс и Енгелс, "всеки индивид става на свой ред сводник между чуждата потребност и предметите на тази потребност". И точно това "прави неговото себелюбие любов към другите хора".<19>
     При съвпадение на обектите зависимостта е факт. Но какъв ще бъде характерът на произтичащата от нея обмяна на дейности, зависи от това "дали са съвместими или са несъвместими отношенията, които всеки от субектите би искал да установи между себе си и въпросните обекти на интересите".<20> Когато тези отношения са съвместими, се достига до формиране на някакъв общ интерес, или по-точно - до повече или по-малко сливане на отделните частни интереса. Поведенческата производна е единодействие и взаимопомощ в конкретни дейности и ситуации.
     Обратно, когато отношенията са несъвместими, двата интереса се противопоставят. Поведенческата производна е борба за надмощие между двата социални субекта, усвояване на социални вещи или регулиране на обществени процеси в своя полза, което неминуемо означава във вреда за другия.
     Много важно е да се открои следното: При съвпадение на отношението към обекта всеки от субектите, полагайки усилия да бъде реализиран неговият интерес, със самото това обслужва интереса и на другия субект, както и обратното - действайки за реализиране на чуждия интерес, той гарантира и своя. При несъвпадение нещата стоят обратно: усилията за реализиране на своя интерес директно водят до ощетяване на чуждия.
     Съвпадението на обектите на различаващи се частни интереси е онзи обективен механизъм, който поражда обмяната на дейности между съответните социални субекти, води до формиране на органичните и на функционално-ситуативните социални общности и групи, прави от отделната личност гражданин на дадено общество, член на дадена група или общност. Именно интересът "свързва един с друг членовете на гражданското общество".<21> Съединява ги като взаимозависими и взаимодействащи си. Вариантите на това взаимодействие най-абстрактно са два - единодействие, взаимопомощ, солидарност или борба, изтласкване на другия, агресия.
     И така, интересите на личността и по-точно съотношението на интересите й с тези на други социални субекти - това ли е коренът на социалната активност, оттук ли произтича заинтересоваността да се действа инициативно за определени промени в елементите на социалната среда? Да, точно в това съотношение между интереси намираме субстанцията на социалната активност на личността, нейната най-дълбока обективна основа, реалното й материално основание.
     Човешкият индивид, по силата на ред обективни и субективни обстоятелства заема определено място, има своя позиция в обединенията на хората, играе съответна роля в обмяната на дейности. Това е обективен факт за всеки гражданин. Тези място и роля обуславят неговите специфични интереси. Те определят от една страна хоризонта на личните потребности и аспирации, а от друга - достъпните социални средства за удовлетворяването им. Реализацията на личните интереси от своя страна гарантира удовлетворяване на индивидуалните потребности - материални и духовни.
     Вече посочих, че на базата на интересите си личността обективно и необходимо е интегрирана към определени социални общности, групи, колективи. Реализацията на личните й интереси е в зависимост от реализацията на техните общностни интереси. Ето защо личността е заинтересована чрез личен принос да съдейства за реализация на общностните интереси, като с това съдейства за създаване на необходими за самата нея условия и предпоставки. Обмяната на дейности ни се разкрива като обмяна на взаимообслужване на интересите между различни социални субекти. В това именно се състои основната социологическа характеристика на социалната активност като вид дейност. Това е социологическата база за изясняване предназначението на социалната активност от гледна точка на личността като социален субект.
     Отделната личност проявява социална активност, действайки в сферата на реализация не на своите индивидуални интереси сами по себе си. Тя действа в сферата за реализация на интересите на конкретната социална общност, към която личността обективно е интегрирана, и с която тя субективно се идентифицира. Именно този факт обуславя необходимостта от втория показател. Без него понятието "социална активност" включва и преобразуваща, но и социално индиферентна дейност на личността (когато това е удачното средство в конкретна ситуация)...
     Отново следва да се подчертае, че интересите на хората и техните обединения са в обективни отношения и зависимости. Обективността произтича от съвпадението по своя обект на различни частни интереси. Структурата на обективните връзки и зависимости между частните интереси фактически представлява персонифицирана субектна структура на социалната среда на личността и на начина, по който тя е включена в нея. Тя е тяхна превърната форма на междуличностно равнище. Тя е паралелна и в същото време отразена структура, която фиксира отношенията между хората (сред тях е и интересуващата ни личност) в обществения живот.
     Тези обективни отношения и зависимости между интересите обединяват хората по определен начин при осъществяване на дадена съвместна дейност, при обмяната на дейности. В процеса на дейността между тях се установяват определени пропорции между степента и направлението, в което се удовлетворяват техните различаващи се интереси, установява се някакво динамично равновесие между интересите им. Само при наличие на такова динамично равновесие е възможна възпроизвеждаща се и взаимно продуктивна съвместна дейност. При нея единството между интересите на различните субекти доминира над различието (в частния случай - над противоречието).
     Това единство именно придава (1) съгласуваност на действията, (2) еднопосочност на практическите цели, (3) съзнателно взаимодействие, което в края на краищата е (4) във взаимна полза. Различието продължава да съществува, но то се материализира в разпределение на функциите в хода на дейността, във взаимодопълване на силите и възможностите, то обуславя нейната разнопосочна резултативност и многопредназначимост. Самото различие между интересите, макар да е потенциална заплаха за раздор и разпадане на динамичното равновесие, реално се опредметява и в укрепване на единството, в по-пълно усвояване на веществените и социалните продукти от дейността.
     Когато, обратно, различието между сътрудничещите си субекти надделее над единството в интересите им, съвместната им дейност така или иначе се разрушава, отпада еднопосочността и съгласуваността, взаимообслужването се измества от стремежа към едностранно присвояване обекта на интереса от един от субектите за сметка на вече противостоящите му други субекти, доскорошни сътрудници (реални или потенциални).
     В процеса на функциониране и преди всичко на развитие на обществото на микроравнище това динамично равновесие често се нарушава и после възстановява, но вече с нови качествени и количествени особености. То се характеризира и с ново съотношение между мястото и ролята на индивидите в обществените структури и процеси. Изменят се пропорциите и съотношението между индивидуалната заинтересованост на личността и интересите на другите хора и обществото. Изменят се и самите интереси на личността. /с. 115-128/


Субстанциална страна на социалната активност

     Промените в обществената среда са или благоприятни, или неблагоприятни за личността.<22> Тя обективно се изправя пред необходимостта лично да съдейства на тенденциите и силите на общественото движение, които осигуряват по-пълно реализиране на интересите й. И обратно, да се противопоставя на такива, които заплашват социалното й положение, придобивките, които ползва или които в бъдеще би ползвала, да се противопоставя на тенденциите и силите, които поставят под въпрос материализирането на желанията и очакванията й за развитие (модифициране, промяна) на обществото. Това е обективна необходимост, пораждана от обективните отношения на зависимост между хората, от отношенията на единство или противопоставяне между тях, от факта, че интересите им взаимно се пораждат, обуславят и допълват.
     Социалната активност на личността е акт на осъзнаването на тази необходимост и на реализация на съответно ориентирано избирателно и преобразуващо поведение. Тя е израз на факта, че измененията в обществото, в социалната група пряко пораждат и изменения в социалното положение на индивида и обратно, промените в начина на живот и жизнения стандарт, промените в социално значимото поведение на индивида пряко засягат интересите на съответната социална група, на обществото като цяло.
     И така, основната детерминанта на социалната активност на личността е индивидуалната й заинтересованост, изразяваща мястото и ролята й в обществената структура и в процеса на обмяна на дейности между хората. Тя е източник на субективното отношение на личността към другите хора, към класите и социалните групи, към обществото като цяло. Източник е на субективната й позиция към житейските факти и към тенденциите на общественото движение. През призмата на своя индивидуален интерес личността ги оценява като лоши или добри, справедливи или несправедливи, като необходими или ненужни, желани или нежелани. Вследствие на тази оценка личността си изработва нормативен модел на своята реакция спрямо тези факти и тенденции, конкретизира ценностната си система, като си формира представа за границите на възможното и за нормите на желаното си поведение.
     Индивидуалната заинтересованост е непосредственият генератор на социалната активност на личността. Тя генерира желание, стремеж и воля за активна намеса в процесите на функциониране и развитие на обществото, на своята микросреда, на социалната общност, в която е интегрирана личността и чрез която тя се самореализира...
     Може би най-важното при анализа на социалната активност е, че индивидуалната заинтересованост е непосредственият източник на целите, които си поставя личността във всяка конкретна ситуация, на тяхното предметно съдържание, тя е мотивационният източник на личностно осмисленото предназначение на социално-преобразуващото поведение на личността от гледна точка на обществените интереси и в същото време от гледна точка на личните й интереси.
     Но тук като че ли нещо остава неясно. Защо именно интересите на личността да са основният генератор, главният ориентир, непосредствената основа за социалната й активност? Изследователите на човешката дейност изтъкват с пълно основание, че потребностите на личността са най-дълбоката основа на всяка нейна активност. Наред с това, като основа за конкретната активност на личността, се посочват и анализират културността и съзнателността й, мотивите й като сложни субективни образувания, жизнените й цели, своеобразието на темперамента и физиката й, нравствеността на личността и нейния социален опит, нейните социални идеали и др. Всичко това е правилно. Тук е важно да се изтъкне, че всяко едно от тези твърдения не изключва и не противоречи на другите.
     Фактически става дума за различни пластове, за различни елементи от структурата, а следователно и за различни страни на единната, цялостната, органически проявяващата се личност. Абстрахиращият научен анализ ги обособява в тяхната относителна самостойност и анализира една тяхна обща функция по отношение дейността на личността - става дума за подбудителната, активизираща функция. А тук се интересувам от това, как тази функция се реализира в практиката, как всички тези страни, пластове, елементи в своята обща функция се обединяват, какъв е резултативният вектор, който непосредствено ориентира и подтиква, оценява и осмисля конкретното поведение на личността в специфичната ситуация. Подчертавам това поради методологическата му важност.
     Условно назоваваният резултативен вектор на посочената обща подбудителна функция са именно интересите на личността, индивидуалната заинтересованост.
     Например потребностите на личността от гледна точка на процеса на дейността й реализират подбудителната си сила не пряко, а посредством интересите в качеството си на техен субстрат. Иначе потребностите подбуждат към дейност, но произволно от гледна точка на начина на осъществяването й. Те предметно я насочват единствено към крайния резултат от индивидуалното потребление вследствие на дейността, т.е. единствено към придобитото, единствено към състоянието на личността в резултат на придобиването. Потребността сама за себе си няма отношение към всички онези опосредстващи това придобиване състояния на субекта, необходими дейностни актове и процедури. Тя няма отношение към друго предназначение на личностната активност, освен към възстановяването на вътрешното равновесие на личността чрез потребяване на липсващото за нормален живот, за равновесие и самочувствие. За потребността е важен само крайният резултат от дейността или от поредицата дейности. При това този краен резултат е важен не като елемент на дейностния процес, а като нещо независимо от дейността, което със своето наличие дава пряка възможност за усвояване и потребяване, за да бъде удовлетворена потребността. Потребността е насочена към съдържанието и е безотносителна към социалната форма сама по себе си. Интересът, обратно, има за предмет именно социалната форма. Той ориентира личността как да се добере до нужното й съдържание и да го усвои-удовлетвори.
     Интересът детерминира дейността в качеството й на сложен процес, ориентира активността на личността според вътрешно придобитото, но в пряката му връзка с цялата многопосочност на предназначението на практическия резултат от дейността. Чрез интереса активността се освобождава от произволност спрямо средствата, условията, технологиите, обществените отношения и става конкретно насочена. Подобна е връзката и на целта, и на нравствената норма, и на идеала с интереса. Чрез него те се снемат в едно органично цяло, чрез него конкретната дейностна изява на личността придобива предметна и ситуативна насоченост, вследствие на която се удовлетворяват повече или по-малко всички тези пластове, страни, елементи на личността.
     Ето защо индивидуалната заинтересованост на личността не е просто една от основните детерминанти на социално активното й поведение, тя е непосредствената енергетична и предметно ориентираща основа, тя е непосредствената пружина, която при наличие на благоприятни обективни условия (по-точно когато личността прецени, че има наличие на такива) мощно се разгъва и личността се реализира като активна, като социално ангажирана, можеща, искаща и действаща. Поради това може да се дефинира индивидуалната заинтересованост като носител на субстанциалната страна на социалната активност на зрялата личност. Тук от особена важност е понятието "носител".
     Социалната активност на личността обективно извира от съотношението между частните интереси, от съвпадението или противопоставянето между интересите на обществото, обособените социални групи и общности, отделните индивиди. В това се състои и субстанциалната й страна. Социалната активност на личността е личностна форма на проява на системата от обществените отношения, тя винаги в края на краищата е насочена към формиране, съхраняване или качествени промени във формите на обществен живот. Поради това тя е породена и вдъхновена от съотношението между интересите на личността и интересите на другите социални субекти, към които тя е интегрирана или с които е конфронтирана. Субстанциалната страна на социалната активност се изразява субективно в това, че личността придава съзнателно обществено предназначение на своето социално-преобразуващо поведение, че го мотивира въз основа на представата си за съотношението между необходимото на самата нея за нормален живот и високо самочувствие и необходимото за живота на другите хора, за пълноценното съществуване и развитие на определени социални общности и на обществото като цяло, разбира се, така както тя си представя това съотношение. /с. 128-134/

* * *
     В заключение по този въпрос се налага едно пояснение. Може да бъде оспорена основателността на търсенето на субстанционалната страна на социалната активност не в някакъв веществен атрибут, а в едно конкретно отношение, в конкретните пропорции на съотнасяне между интересите на личността-субект на социална активност с интересите на дадени социални групи, общности. Подобно възражение би било методологически неиздържано.
     Първо, както вече споменах, по своето философско съдържание субстанциалното се разбира като най-дълбоката обективна основа, реалното материално основание, постоянното във всички форми на битието на дадено обществено явление, това, което осигурява относително независимото му съществуване. По-горе се опитах да докажа, че именно съотношението между интересите на личността и тези на другите хора и техните обединения е въпросната обективна основа, материално основание, придаващо вътрешно единство на всички форми на битието на социалната активност.
     Второ, по принцип определението на социалната активност като обществено явление е релационно. Това е неизбежно, след като активната дейност е активна, доколкото има практическа алтернатива в неактивната дейност, доколкото практически се съпоставя с възпроизводството на социални форми като норма на индивидуалното поведение, с установеното и традиционното в него, с това, което не търпи развитие. Социалната активност е пустословие извън съпоставката със социалната пасивност. Критерият за нея е нарушаването на обществено приетата норма-мяра, която също е възможна само в рамките на сравняване, съотнасяне между разновидностите и степените на дадено обществено явление.
     Тук не бива да се пропуска, че социалната активност има за предмет системата от обществени отношения и социалните форми, в която те се опредметяват, има за предмет обмена на дейности между обособените социални субекти. Следователно, ако за всяка дейност е валидно, че тя е породена и е възможна само в определена социална структура, то за социалната активност това е валидно на квадрат, защото нейният специфичен предмет е същата тази структура.
     Инерцията на мисълта субстанциалната страна на социалната активност да се търси и свързва със съдържанието на интереса на личността извън конкретните му връзки с чужди интереси, е методологическа грешка, един пример за споменатото в началото овсекидняване на науката.
     Първо, съдържанието на личните интереси съществува, доколкото са налице конкретни елементи на социалната среда на личността, в това число интереси на други хора и човешки обединения. Последните са условия за живота на личността, условия за удовлетворяване на потребностите и идеалите й. Така че субстанциалната страна не бива да се смесва със съдържанието, с "веществото" на интереса на личността. Тя е съотношението, и то практически конкретното съотношение със съдържанието, с "веществото" на чуждите интереси.
     Второ, разкъсването на връзката между интересите би било пренебрегване на едно основно методологическо правило - на индивида да не се приписва еднолично онова, което в действителност възниква само при взаимодействията между хората. Ако то не се спазва, индивидът се оказва единично, изолирано същество, което самo противостои на света, независимо от всички твърдения за неговата социалност. В тази връзка практическото основание, мотивът и предназначението на дейността на личността, на социалната й активност, не може да бъде търсена в самата нея, извън връзките й с другите хора и техните обединения.

* * *
     Това, че се търси и открива най-дълбоката основа за социалната активност на личността в нейните интереси, и по-точно в съотношението им с интересите на други социални субекти, съвсем не означава, че се подценява или игнорира ролята на съзнателността (идейно-политическа и нравствена) като мощен фактор за тази активност. Напротив, очевидна е мотивационната и ориентиращата роля на съзнателността. Самото непосредствено битие на социалната активност като правило включва остър сблъсък на мнения и възгледи, изисква психично напрежение и мирогледна устойчивост, характеризира се със сложен идеен и нравствен мотивационен процес.
     Не се спирам по-подробно на съзнателността като фактор поради наложените самоограничения в анализа - целта е да се потърсят субстанциалните корени, най-дълбоките обективни детерминанти на социалната активност. Ето защо анализът отвежда до интересите и техните обективни съотношения. Съзнателността на личността се надстроява, отразявайки тези интереси и съотношения. Разбира се тя има своята относителна самостоятелност, но винаги се оказва ограничена от съдържанието им.
     В този смисъл подбудителната и ориентиращата роля на съзнателността както не бива да се игнорира, за да не се изпада в позициите на примитивен детерминизъм, така също не бива и да се надценява и абсолютизира. Основателна е мисълта на М.К. Мамардашвили: "В действителност наличието на съзнание като неотстраним опосредстващ момент при всякакви социални връзки свидетелства само за специфичната сложност на материалните отношения в обществото". Поради това "фактът на наличие на съзнание може да означава само необходимост да се отчитат и разглеждат по-голямо количество връзки", а не реалната система от връзки да се редуцира до тези на съзнателността на личността. При такава редукция реалната система от връзки се подменя с отразената. Не се отчита фундаменталният факт, че "съзнанието непосредствено обхваща преди всичко привидни зависимости и превърнати форми на реалните отношения, в него се вклиняват маса илюзии, които хората си формират за себе си и за своето положение в обществото".<23> /с.138-142/
     ...
     Разбира се, съзнателността на личността има свои функции, ориентировъчни и подбудителни, в социално-преобразуващото й поведение. Първо, това е задачата вярно, навреме и в дълбочина да бъдат идентифицирани реалните собствени интереси на личността и връзката им с условията в социалната среда. Второ, въз основа на фундаменталните идеологически и нравствени ценности на обществото (при градивния вариант на личностна активност) да изкристализира активната жизнена позиция на личността и свързаната с нея съзнателна стратегия на поведението й в типични жизнени ситуации. Трето, да се осмислят и идейно извисяват непосредствените жизнени интереси на личността, да се прозре връзката им с общосоциални ценности и процеси, както и да се компенсира недоразвитостта и едностранчивостта на контактната социална среда и на съответната дейност на личността чрез оптимизма и самочувствието й. Последните идват от увереността в прогресивния ход и перспективи на обществото.
     Идеалите на личността са идеали, защото противоречат в някаква степен на заобикалящата я действителност. И точно поради това дават криле на личността за устременост към перспективите на развитието, за дръзновеност на социалната й активност, за приближаване на бъдещето към себе си и мисловно, и емоционално, и чрез практическата си борбеност.
     Всички тези функции на съзнателността тук само се маркират. Техният диференциран анализ е извън задачите на анализа. Важно бе преди всичко да се подчертае субординационният ред при пораждането на социално-преобразуващо поведение на дадена личност - най-дълбоката основа са интересите й и техните зависимости от тези на другите хора и обединенията им. Това е социалният корен на социалната активност, субстанциалната й страна, над която се надстроява съзнателността на личността като фактор за поведението й. /с.147-148/


Релационна страна на социалната активност

     Анализът за социалната активност като обществено явление изисква отговор и на въпроса: Как обществената същност, коренът, субстанциалната страна на социално-преобразуващата дейност на личността придобива пълнокръвност в реалното битие, как същността приема своя конкретна форма в живота на личността?
     Така стигаме до друга основна детерминанта на конкретната реализация на социална активност. Това е зависимостта на дейността на личността от спецификата на ситуацията, в която и спрямо която се извършва тя. Става дума за онзи сегмент от обществения организъм в даден отрязък от време, в който личността непосредствено действа. Той носи общото на този организъм, но в специфични форми и степени, в своеобразни пропорции, със силата и слабостта на своята особеност. Той може в умален вид да представя характера и същността на обществото като система или пък да ги снема в своята определеност като в криво огледало.
     При всички случаи обаче тук в конкретни форми се проявява противоречието между съдържание и форма, между част и цяло, между общ социален процес и обособени технологии на обществена дейност и обмяна, стил на взаимоотношения, традиции, стереотипи на мислене и емоционално отреагиране на социални факти.
     В определен исторически момент, на определено място и при определена ситуация дадено нововъведение се извършва лесно и сравнително без сътресения. В друг исторически момент, на друго място и при друга ситуация същото се реализира, но с цената на упорита борба и всеотдайност, с цената на лични жертви и саможертви.<24> Чрез кой вариант и в каква степен ще се постигне желаната промяна, зависи от това, в каква степен са назрели обективните и субективните предпоставки за съответни качествени промени - както като цяло в обществения организъм, така и специфично в рамките на личностната контактна социална среда. В този смисъл процесът на реализация на социалната активност е в онтологична зависимост: (1) от исторически достигнатата фаза в общественото развитие; (2) от установените форми и технологии на обществения живот; (3) от достигнатата степен в развитието на субективния фактор, и то не как да е, а в конкретния начин на проявата на всичко това в микросредата и ситуациите, в които живее и действа личността.<25>
     Ако обективните и субективните предпоставки са назрели, то инициативата, предложението, призивът на личността ще бъдат възприети от заинтересованата общественост като нещо естествено и навременно и ще бъдат подкрепени от нея с дела. Тогава социално активната личност чрез своята инициатива изиграва роля на персонификатор на общи стремежи, желания, очаквания. Социалната й активност стимулира заинтересованите към ясното осъзнаване на социалния проблем. Чрез нея се формулира социалната задача като възможен път за разрешаването й. Формира се съответна организираност и психическо консолидиране на заинтересованата общност от хора. Създават се практически прецеденти, които разширяват хоризонта в представите на хората за границата на възможното.
     Ако обективните и преди всичко субективните предпоставки не са съзрели в достатъчна степен, то тогава същата инициатива, предложение, призив ще бъдат посрещнати с голяма доза неразбиране и апатия, недоверие и дори враждебност. Ще й бъде оказана далеч по-слаба подкрепа с реални дела. Личността ще се окаже повече или по-малко сама, изоставена от другите в начинанието си. Социалната й активност в края на краищата ще бъде неефективна.
     Тази зависимост при реализацията на социална активност от състоянието на социалната среда не е функционална, а същностна. Същностна е, защото ефективността на социалната активност е свързана не само с необходимото, но и с възможното в обществените процеси, с онези налични обективно възможни рамки на отклонение от нормата, за които са формирани необходимите обективни и субективни предпоставки. За да бъде ефективна социалната активност на личността, тя трябва да се вмества в тези граници на възможното - чрез конкретните си цели, чрез тактиката в поведението си, чрез прийомите, средствата и формите за ангажиране на други хора при реализация на начинанието си.
     Става дума за оптималната стъпка при всеки акт на социална активност. За да постигне ефективност, личността е принудена точно да отчита какво днес и тук е възможно да се предприеме и промени, конкретно по какъв начин. Може тя да вижда далеч напред в бъдещето, може да й се иска бързо и радикално изменение, усъвършенстване, развитие - като с един замах, но съзнателното самоограничение е обективно необходимо. Разбира се, при всеки случай самоограничение в различна степен. Може да има случаи, когато желанието в своето конкретно своеобразие е реализуемо направо. Но типичният случай е постепенното, поетапното приближаване към целта - стъпка по стъпка.<26> Изкуството на социалната активност е в това, личността да не предприема повече от обективно възможното за реализиране, да не очаква, изисква, предлага на заинтересованите повече от онова, което те могат да разберат и пожелаят, да предприемат и постигнат в дейността си.
     Какво става, когато личността не държи сметка или не съумява удачно да определи оптималната стъпка, оптимално възможната дистанция между новото и старото състояние на нещата и поради това иска, стреми се и действа за нещо обективно неизпълнимо и трудно разбираемо за момента?
     Изпада в ситуация, нещо повече - поражда ситуация на лична конфронтация със същите онези хора и техни обединения, които обективно са заинтересовани от това, към което тя се стреми. Те или остават резервирани поради неразбиране и недоверие, лишавайки по този начин личността от необходимата й морална и материална подкрепа, или стават дори враждебни, по-силно или по-слабо й противодействат. Получава се нравствен парадокс. Обективно социалната активност на личността е насочена към по-пълна реализация на интересите на тези хора и обединения, но обществената им оценка за нея вместо положителна е отрицателна. Поради това общественото им взаимодействие с личността се характеризира вместо с подкрепа, с отхвърляне.<27>
     Една от причините е, че в такива ситуации съвременниците се оказват (и при най-добро желание) просто неспособни да разберат и правилно оценят онова, което им се предлага. То надскача съществено конкретните актуални форми на познатото им обществено битие, на тяхната културност и съзнателност, и следователно противоречи на субективните им представи за нормално и за възможно, за полезно и за добро.
     Друга причина - значителна част от хората не са склонни да рискуват общественото си положение, което в значителна степен ги задоволява, в името на нещо желано и полезно, но в същото време относително далечно и рисковано. Този род хора не са чужди на обществените идеали, стремят се да подпомагат лично решаването на обществените проблеми, но винаги в рамките на конкретните хоризонти на делника си - без да се накърняват съществено непосредствените им лични интереси. Те рядко и трудно рискуват в името на обществената полза тези свои интереси. Може ясно да съзнават правомерността на социално активното начинание на личността, но ще останат пасивни, може дори и да пречат, ако смятат, че има опасност за нещо с приоритетно значение за тях. В нравствен план това е израз на доминирането на потребителския подход, на егоизма над колективизма и социалнополитическата всеотдайност.
     При висока степен на социална сигурност и материална обезпеченост това е основен фактор, спъващ разгръщането на социалната активност на хората...<28>
     ...
     И така, социалната активност на личността е обективно зависима от спецификата на микросредата, от своеобразието на ситуацията, от характерното за хората, с които тя действа във всеки конкретен случай. Може идеята, целта, мотивационният заряд да си остават неизменни, но различието в обстоятелствата изисква и различие в подхода, в средствата и прийомите, в конкретните задачи, които личността си поставя. Вместването на личността в тази зависимост е признак за нейната зрялост като социален субект, е признак за способността й да реализира обществено значима и ефективна социална активност. Това е другата основна детерминанта на всяка социална активност. Тя определя нейната релационна страна.
     Релационната страна на социалната активност изразява непосредствената обусловеност и опосреденост на социалната активност от наличните социални форми и технологии. Релационната страна изразява властта на специфичното в ситуацията върху личността като субект, властта на дискретното в социалните форми и процеси върху целите и жизнената й стратегия. Релационната страна се поражда от невероятното разнообразие на форми и комбинации от обстоятелства, при които действа личността, и с което разнообразие е необходимо да се съобразява, да го овладява. Така тя има необходимите й социални средства и условия, за да постига постепенно целите си, за да опредметява адекватно и последователно съзнателно избраната си линия на поведение. Релационната страна на социалната активност изразява онтологичните пропорции между елементите на социалната среда (исторически определени и ситуативно специфични) и тактиката в социално-преобразуващата дейност на личността.

* * *
     Субстанциалната и релационната страна на социалната активност винаги се проявяват в диалектическо единство. Те са две органически свързани страни в процеса на реализация на социална активност от личността.
     Субстанциалната страна изразява включеността на личността в обществените отношения, мястото й в социалните структури и организацията на обществения живот. Всичко това в превърната форма - като конкретни отношения между личните интереси и интересите на други социални субекти, с които личността пряко или опосредено взаимодейства. Това са отношения и пропорции между частни интереси, които подтикват личността към целенасочено преобразуващо поведение спрямо устройството на социалната й среда и организацията на функционирането й.
     Поради субстанциалната й страна, социалната активност е потенциално присъща на всеки зрял човешки индивид. Как, с какъв обхват и с какъв характер ще се актуализира тази потенция, зависи преди всичко от културата и съзнателността на личността, от физическите и емоционалните й жизнени сили, както и от наличните обществени механизми и стимули за индивидуално участие при регулирането и управлението на социалните процеси. Субстанциалната страна е източник на личностно значимите критерии при формиране на индивидуалната жизнена стратегия и на съответната съзнателна линия на поведение. Измененията в индивидуалната заинтересованост, т.е. в отношенията и пропорциите на личните интереси с тези на другите социални субекти, необходимо води до преосмисляне, преоценка и промени в тази жизнена стратегия и линия на поведение.
     Субстанциалната страна на социалната активност изяснява предназначението й като дейност на личността - както за самата нея, така и за обществото. При изследването й може да се отговори на въпроси от рода: Какво поражда?; Каква е?; За какво е? тази дейност. Субстанциалната страна е най-дълбокият социален източник на стратегията в общественозначимото и преобразуващо поведение на личността.
     От своя страна релационната страна на социалната активност изразява включеността на личността в реалния житейски процес. Тя е зависимост от наличните форми на общественото битие на личността. Тя снема проявата на необходимото чрез случайното, единството между процесуалност и дискретност в обществения живот, между общото и особеното, както и различието в рамките на единството при всеки акт на социално взаимодействие и сътрудничество между хората. В края на краищата релационната страна изразява зависимостта на социалната активност на личността от многостепенната опосреденост и многовариантност на всеки обществен процес и на формите на индивидуално включване в него.
     Релационната страна на социалната активност задава необходимостта от ситуативен подбор на средствата, прийомите и последователността в дейността на личността. Тя обективно изисква премислена тактика в поведението, чрез която да се отчете периметъра на възможното и разбираемото, т.е. на осъществимото, като необходим етап към стратегическата цел. При изследване релационната страна на нечия социална активност може да се отговори на въпроси от рода: Кога и по какъв начин?; Каква е адекватността на предприетото?; Как постига ефективност на резултатите?; Какво е нивото на организационната култура на личността?
     Релационната страна на социалната активност налага като абсолютно необходим критерий при оценката на резултатите от дейността на личността, колектива или институцията сравнението на постигнатото не само с изходното положение, но на първо място и с онова състояние, което при наличните условия е могло да бъде постигнато. Последното, ако може количествено да се измери, е определена теоретична стойност на възможната и следователно на очакваната промяна, която следва да бъде критерий при оценката на постигнатата фактическа промяна. Това е най-верният социологически критерий при организационна, политическа и идеологическа оценка на всеки процес на развитие, съответно на дейността на кадрите, ръководните органи и колективите, на гражданите, които са субекти в този процес.<29>
     Субстанциалната страна придава вътрешно единство, съзнателна целенасоченост и последователност на социално активните прояви на личността в целия й житейски периметър на реализация и в хронологията на поведението й.
     Релационната страна, изисквайки специфичен подход, придава на социалната активност ситуативна обагреност и смисъл, извежда социалния контекст на конкретната индивидуална дейност в ранг на главен определител на действителното съдържание и предназначение на тази дейност и на резултатите й. /с.155-159/


Форми на социалната активност

     ...
     Формите на реализация на социалната активност по своя възможен обхват покриват периметъра на обществената дейност на личността изобщо. Ето защо за определянето на дадено конкретно поведение като социална активност е важно не какво се прави от личността и какво ще стане вследствие на това само по себе си, а какво значение има това, което се прави и което ще стане, за процеса на функциониране и развитие на обществото като система.
     От това следва например, че емпиричен индикатор за социалната активност не може да бъде фактът на дадено предложение или инициатива сами по себе си. Нужна е интерпретация съобразно конкретната социална ситуация. В един случай даденото предложение може да е псевдоактивност, маркиране на активност и нагаждане. В друг - граждански смело и творческо отстояване на нещо ново и значимо. По същия начин пасивното поведение (въздържане от предложение и инициатива) не винаги е показател за социална пасивност. Обратно, може да е ефективен прийом за реализация именно на социална активност - осмислена в конкретна поведенческа стратегия на личността съобразно ситуацията.
     Това е принципно положение и заслужава да се подчертае, защото пренебрегването му в практиката води до елементаризиране на индикаторите за социална активност с всички произтичащи от това кадрови, възпитателни, икономически и политически отрицателни последици. Осмислянето на онова, което се прави от личността, и практическите резултати от него чрез социалното му значение и предназначение означава да се улови социалният контекст на поведението, да се прецени то през призмата на конкретните връзки и зависимости на личността от други хора и човешки обединения, от социални институции, от обществените отношения като цяло. Само съпоставката на фактите в поведението на личността със социалния им контекст в отделната ситуация може да даде вярна оценка за конкретната мотивация на личността, за материалната основа на избора й на определен вариант за поведение. /с. 165-166/ ...
     Въпросът за различните форми и за различието във формите на социално-активната реализация на личността в практиката е органически свързан с въпроса за обективните различия във възможностите на хората - възможности да въздействат върху социални институции. Различията са качествени и поради това е необходимо да се обособят и прилагат в практиката различни критерии за оценка на фактите от поведението. Това е друго основно методологическо изискване.
     Основен диференциращ фактор е социалната позиция на личността, мястото, което тя заема в общественото разделение на труда, и то преди всичко от гл.т. на властта. Напр. ръководителят по дефиниция персонифицира конкретен обществен интерес. Ето защо той не само има възможност, но и длъжностно е принуден да действа от името и чрез силата на конкретни социални институции. Така многократно се умножава неговата лична сила за въздействие върху хората, върху човешки обединения и други социални институции. Средствата, с които си служи ръководителят, за да постигне едно или друго състояние на процесите в обществените структури и дейности, имат целеопределящ, направляващ и решаващ характер.
     Аналогичните средства на редовия работник, служител, сътрудник, изпълнител са не само по-слаби. Те имат друга качествена определеност на социалната активност - преди всичко съвещателен и критикуващ характер, стимулиращ и контролиращ "отдолу", коригиращ чрез самото изпълнение на решенията. Очевидно е, че в критериите за оценка на социалната активност на ръководителя (особено този с разпоредителни функции) и на изпълнителя трябва да има отчетлива диференциация. Същото се отнася и до лостовете, организационни и възпитателни, за стимулирането на градивната или задържащата социална активност.
     Други диференциращи фактори са: (1) авторитетът на личността в трудовия колектив, в семейния и приятелския кръг, сред обществеността; (2) равнището на квалификация и професионална култура и изпълняваната в съответствие с тях работа; (3) богатството на личния опит и широтата на организационната култура; (4) някои характерологични особености, психична издръжливост, общо здравословно състояние; и т.н... /с. 167-168/


Бележки под линия:
--------------------------------------------------------
     <1> Източник: Мирчев, Михаил. Ние и промяната. За средствата, формите и същността на социалната активност на личността. Изд. Младеж, С., 1988, стр. 416.
     <2> М.М.: Така бе до края на 80-те год. на ХХ век. През 90-те год. като елемент на "прехода" се разгърна нихилизъм-подценяване-самоотричане от този теоретичен, методологически и емпирико-изследователски принос в и на българската социология. Дори високо образовани и авторитетни съвременни социолози, напр. Кольо Коев, определят идеята-концепцията-модела за "социологическата структура" като "примитивна трансплантация на парсънсовия модел". /Виж Социологически проблеми, кн.1-2, 2002, с.80./ Опасявам се, че тук става дума за интелектуално недоразумение - плод на неловкост в абстрактното структурно мислене, както и просто за тенденциозна идеологизация под претенцията за научна обективност и космополитна цивилизованост.
     <3> М.М.: Т.е. социологически критерии за ефективност на всяка отделна сфера, на съответна обществено-необходима и значима дейност, на съответните институции.
     <4> М.М.: А за да бъде системата устойчива, то обменът между тези структурни елементи трябва да бъде в динамично равновесие, в определено количествено съответствие, както и при определено качествено подобие.
     <5> Михайлов, Ст. Социологически студии. София, 1982, с. 23-25.
     <6> М.М.: Това само по себе си в случая не означава наличието и на съответна основна сфера - шеста в глобалната структура.
     Тази шеста основна потребност има своя специфичен продукт - това е промяната в отделните структурни елементи, в мрежата от техни взаимоотношения, взаимодействия и взаимен обмен, и накрая в системата като цялостно функциониращ и развиващ се организъм. Този продукт удовлетворява потребността от конкретни промени в качественото подобие и съответствие между елементите - за да може да се оптимизира обмена между тях, за да се преодоляват възникнали несъответствия, диспропорции и кризи, за да се покрият станалите различни и/или по-високи критерии за качество и стил на живот.
     В идеален план тази шеста потребност има съответното си средство-дейност в лицето на общественото управление, доколкото то има за задача не просто и не само да постига пропорционалност в системата като цяло, да балансира интереси, да преодолява противоречия и кризи, да оптимизира всяко обществено производство и пълноценно да оползотворява наличния човешки и интституционален капитал, но и да моделира обществото като цяло, а във времена на "преходи" да осъществява по същество революционни трансформации на структурата и функционирането на обществото като цяло. В този план социалното управление съответства на един от функционалните императиви на Парсънз: "формулиране и постигане на система от цели" - както в рамките на устойчив обществен модел, така и особено в процес на смяна на модела на обществото като цяло.
     В реален план общественото управление рядко се доближава до идеала за всестранно и последователно прилагане на системния подход в оценката на реалностите и при социалното си инженерство. Реалното управление по-често обслужва частни, а не общи интереси, вкл. съзнателно предизвиква кризи в системата като цяло, за да постига свои политически цели. Такова реално управление по същество подменя обективните социологически закономерности със своя волунтаризъм, поради което след определени натрупвания влиза в остро противоречие с "логиката на живота" и с гражданското общество, после пада от власт. В този смисъл реалната власт (общественото управление) винаги има претенцията, че е суперсфера, която предопределя останалите, но по същество тя е точно толкова подвластна на соцологическите закономерности на обективното саморазвитие на обществото, колкото и останалите сфери.
     Освен съзнателно и целенасочено, процесът на промяна в основните структурни елементи и на пропорционалността между тях става и стихийно - в ежедневното множество от обмен, възникване и преодоляване на противоречия, адаптация и интеграция между различните и разнообразните социални мрежи, техните елементи в хоризонтален и вертикален план, сложното им преплитане. Това е обективен процес на съпоставка, обмен и взаимно адаптиране, за да може да се осъществява обменът между хора, общности, институции. В случая "стихийно" означава ставащо според обективните закономерности на обществената система. Това е невидима ръка на (само)регулирането на системата на обществото, подобно на "невидимата ръка на пазара" в смисъла на Адам Смит.
     В този смисъл шестата основна потребност няма свое специфично дейностно средство, което да е обособено в основна сфера (с изключение на посоченото по-горе дублиране с идеалната работа на институциите на общественото управление). На тази потребност съответства общият дейностен обмен в системата на обществото като цяло .
     <7> М.М.: Разглеждам нормата, норма-мярата не като официално регламентирана, а по-широко, като стихийно възникнала и утвърдила се в обществения живот - в най-широк смисъл като "застинали" обществени отношения във формите и пропорциите на конкретните обществени дейности. Регламентираната норма е само частен случай. Тук напомням и за принципната разлика между така нар. формално и обичайно право.
     <8> М.М.: Когато говоря за целенасочено отклоняване от утвърдена в практиката норма-мяра, нямам предвид само прогресивно развитие. Това би било едностранчиво, а при определени условия - апологетика. Промяната може да има знак на консервативна и дори реакционна съпротива срещу прогресивни тенденции, срещу факти на развитие. За това многократно става дума по-нататък. А опитът след 1989 през българския "преход" ясно демонстрира и вариант на реставраторска и деградираща социална промяна.
     <9> М.М.: диференциа специфика (лат. differentia specifica) - философски термин за особеното, специфичното в даден факт, феномен, процес, което го отличава съдържателно и значимо от останалите в определено множество от факти, феномени, процеси.
     <10> М.М.: По-конкретно за тяхното утвърждаване и възпроизводство или за тяхната промяна и модифициране.
     <11> М.М.: Виж Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. Дилемата на човешкия избор. Активност и пасивност...
     <12> М.М.: Съвсем друг въпрос е дали това социално средство се използва "по предназначение", т.е. дали органите на властта и институциите за държавно, общинско и т.н. управление реално работят в интерес на държавата, регионалната общност, обществото като цяло или обратно,в интерес на нечий частен и дори чужд интерес, в ущърб на държавата, регионалната общност и обществото като цяло.
     <13> М.М.: Тогава, преди 1989, в условията на строго централизирано и подчинено на патерна-листично-колективистична ценностна система общество ("социалистическото"), това бе анализ на демократизацията в системата за управление, за натиска на "хората отдолу" към институциите на властта, стоящи "отгоре", както и натиска на "хора отвътре" към консервативни институции на властта. Ние активно работехме в тази посока.
     В днешната демократична терминология бихме говорили за структури на гражданското общество, които опонират на официалните власти, които упражняват натиск върху тях, които са в гражданска и политическа опозиция спрямо тях. При всички случаи сега, когато ценностната система е индивидуализирана, дава се простор на частната инициатива и са изградени сложни мрежи от официални институции и институции на гражданския "неправителствен" сектор, би трябвало горното отношение да се проявява в много по-широк периметър, в нови разнообразни форми, с акцент върху правото за свободен избор, който се стреми към отхвърляне по принцип на опити за недиалогично обществено регулиране на индивидуално поведение и дейност.
     <14> М.М.: В какъв смисъл "новото", "старото"? Не толкова в ценностен смисъл - когато новото се схваща като прогресивно, а старото като отживяло или реакционно. А преди всичко в онтологичен смисъл - старото като съществуващо, като господстваща практика, като утвърдена норма, като позната и наследена реалност, а новото като различни-непознати-досега неприемани явления, пропорции, норми, прояви в обществения живот.
     <15> М.М.: При "преход" от революционен тип, какъвто се осъществява в България след Ноември 1989, новото е във формата на "шокова терапия". А тя се инициира не толкова "отгоре", колкото "отвън" на обществото.
     <16> М.М.: Тогава, преди 15 години, всичко това е казано в парадигмата на постъпателния прогрес на обществото. Сега можем да анализираме процесите на обществена промяна и през парадигмата на обществената деградация - в системен план. Доколкото наред със заетостта се формира масов слой безработица от около 30% от трудоспособното население (официално 18% през 2002, 12% през 2004); наред с доброто средно и високото образование се възстановява масов слой неграмотност сред 15-30% от младите кохорти на децата и юношите; наред с модерни стопански структури цели сектори на икономиката почти изчезват или технически и технологично се примитивизират; наред с културното отваряне към света и космополитизма се акумулира бездуховност, културно опростачване на големи слоеве от населението, вкл. сред елитите; наред с възможностите за пътуване по света, за емиграция и имиграция, за ползване на информационните технологии на големия свят, 30-35% от населението изпада във феодална закрепостеност в селището, в което живеят (най-често село и то в периферия, но често и в градски квартали и сред градски слоеве; и още др.под.
     <17> М.М.: В този текст под "съзнателен" човек се разбира просоциален, общественоотговорен, стремящ се лично да съдейства за реализация на общественото благо и развитие. Това бе тогавашната парадигма на съзнателния "социалистически" гражданин.
     <18> Николов, Л. Структурите на човешката дейност. София, 1982, с.109.
     <19> Маркс, К., Фр. Енгелс. Светото семейство. Съч., 1-во изд., т.2, с.131.
     <20> Николов, Л. Цит.пр., с.110.
     <21> Маркс, Енгелс. Цит.пр., с.131.
     <22> М.М.: Естествено, имам предвид, че дадена промяна е често благоприятна в едно и неблагоприятна в друго отношение за личността. Важното е обаче, че личността винаги се ръководи от доминиращи за нея потребности и ценности, т.е. от конкретната йерархия на своите потребности и ценности, а не от тях поотделно и сами по себе си. Не бива също да подминаваме факта, че всеки от интересите на личността, доколкото можем да говорим за множество интереси, не представлява само някоя единствена потребност на личността, а снема в себе си някакъв субординационен ред от потребности, някакъв сегмент от ценностната й система. Впрочем точно последното прави основателно идентифицирането на даден интерес, а не на интереси на личността във всяка конкретна ситуация.
     <23> Мамардашвили, М.К. К критике Экзистенциалистического понимания диалектики. Сп. Вопросы философии, кн. 6, 1983, с.119-120.
     <24> М.М.: В макромащаб може в един и същ исторически момент, при еднотипни икономически, социални и политически условия процесът на промяна-нововъведение да е диаметрално противоположен. Както фактически се случи в съседните две страни - България и Сърбия (Югославия) - в хода на един и същ иницииран отвън процес на демократично-пазарен преход в обществото (промяна в модела и функционирането му).
     <25> М.М.: Сега бих добавил и (4) от характера, мотивацията и обвързаността на лидера, който персонифицира промяната, и който я оглавява като организираща сила, като сила, която разпределя и преразпределя социални позиции, както и частното присвояване на съответни обществени блага.
     <26> М.М.: Разбира се, тук става дума за осъзната и осмислена, за последователна и ефективна социална активност на личността.
     <27> М.М.: Тук ви връщам към предишните разсъждения за принципната разлика, понякога разминаване, между фактическия интерес на личност, група, общност, институция и неговото осъзнаване, осмисляне, мотивиране за съответна дейност в негова посока.
     На микроравнище това са ежедневни и банални факти - особено когато се подвеждаме от стереотипи и удобството на конформизма, когато се стъписваме пред рисковете на новото и непознатото, когато нямаме желание да се замислим за същността на настъпващи промени около нас.
     На макроравнище това са например процесите на манипулиране на масовото обществено мнение чрез активен политически маркетинг, чрез медийна и идеологическа "промивка на мозъците" на масата от хора, чрез внедряване в масовите представи на съответни идеологеми, страх да се обсъждат определени теми, събития и хора, примирение, че "обикновените хора" са безсилни да променят волята на елитите. Тук е валидна характеристиката (отпреди 40 год.) на обществото на "едноизмерния човек" на Маркузе, но технологията вече е далеч по-мощна - под властта на тоталните медии, възможностите за тотален контрол върху личността, в епохата на "Матрицата" (филм на САЩ, 2000, който описва антиутопичен модел на съвременното-бъдещо общество, модернизиран вариант на антиутопията в книгата на Дж.Оруел "1984").
     <28> М.М.: Затова още в старите общества, напр. в Древния Рим, са разработени властови технологии за подкупване на градския плебс чрез "хляб и зрелища". Така хората от плебса стават политически послушни, идеологически възприемчиви, а така също и заслепени от блясъка на елитите. Днес се прилага същият принцип както спрямо народните маси, така и спрямо елитите, интелигенцията и средните класи - за да бъдат политически безкритични и послушни.
     <29> М.М.: Затова има принципна разлика между това един работник-служител-ръководител да бъде оценяван не по това какво "работи", а по това какво конкретно е "свършил". Първото е процес, второто е опредметен резултат. Първото е добро намерение, а понякога и ловка демагогия. Второто е измеримо от гледна точка не само на предназначението и целта, но и от гледна точка на наличните реални възможности, достъпните ресурси, оползотворените или пропиляни шансове.

--------------------------------------------------------
 

Обратно към началото



СЪБИТИЯ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ
НОВИ КНИГИ