ПОКАНА ЗА СОЦИОЛОГИЯ
Каква е и защо ни е потребна социологията днес?
<1>
 
Михаил Мирчев

 

Съдържание

     За мисията на тази книга: С каква идея събрах и подредих тези текстове?

     Четенето като лично откритие, общуване и гимнастика на ума

     Какво е социологията като наука, като познание за обществото и хората?

     Широкото ветрило от школи и парадигми в социологията

     Защо е нужно да се изучава социология днес?

     Социологията в социалните дейности

     Думи към моите колеги, към СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ днес в България

     Думи за оптимизма и песимизма

     СИСТЕМНИТЕ ПЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА пред съвременната социология


     За мисията на тази книга: С каква идея
     събрах и подредих тези текстове?

 
     Събрах тези текстове за моите студенти - надявам се, по-извисената част от днешното internet-поколение. С цялата си прелест на младостта това поколение също плаща тежка цена на времето. Едно от нещата, които ме притесняват е, че модерният начин на живот чрез комикса-телевизията-екшънкиното-internet бързо отучва младите да четат сериозна литература, всъщност те са отучвани да четат книги изобщо. Може да ме обвините в консерватизъм, но мисля, че не-четенето на книги води до видим дефицит в личността. Доколкото в "дебелите книги" става дума за същностите, за историята, за развитието на мисълта, за кумулирането на знанието и мъдростта. Доколкото като се четат "дебели книги" човек остава насаме със себе си и провокира своето творческо въображение, оставя се на дълбоки емоции и съпреживяване, може да се връща към важните неща, за да ги осмисля в нюанси. Изобщо, ако ми позволите да направя сравнение, четенето на "дебели книги" е като плуване в дълбока вода - тя ни примамва с красотата и откритията в простора си, а днешните им образни заместители са плицукане в плитчина - там е топличко и приятно, но няма нито загадка, нито провокация, нито лично откритие.
     Страхувам се, че чрез internet-заместителите съвременните деца и юноши биват подлъгвани: (1) че елементарното знаене на английски език е висока култура; (2) че смесването на азбуките и отказът от граматиката е космополитизъм; (3) че скоростното chat-ване е пълноценно общуване; (4) че всичко това е връх на цивилизоваността.
     Разбира се, Мрежата е едно от великите постижения на цивилизацията, по това няма спор. Тя е (може да бъде) мост към свободата и демократичността, врата е към знанието и кариерата, изход е от информационното робство. Става дума за: (1) изкусното боравене с новата комуникационна техника; (2) освободеното общуване чрез Мрежата; (3) търсенето на иначе недостъпна информация; (4) самочувствието, че владееш езика на света; (5) компютърната производителност на труда; (6) своеволието да се съпротивляваш на днешната глобална и свръхмонополизирана "репресивна толерантност"; (7) скоростта, с която се преодоляват иначе непосилни пространства. Всичко това е благо в и чрез Мрежата.
     Но за съжаление тя е и опасност. Когато потъването в Мрежата е форма на самолюбуваща се неграмотност. Наблюдавам колко много млади хора днес се откъсват от истинската култура и културност, дори развиват пренебрежение и високомерие спрямо нея. Да не говорим за крайните форми на зависимост от компютъра и Мрежата - многочасовото седене пред Него и потъването в Нея, които откъсват от реалния свят и така се самозатваряш в някакво виртуално игрово пространство. В тези случаи става дума за своеобразна наркотична зависимост на личността, лишаване от воля и усет за живот, откъсване от нормалната емоционалност и умение да се общува, вкл. интимно. Всичко това, разбира се, че е зло поради и чрез Мрежата.
     Мрежата е разтваряне на хоризонти. Но само при условие, че вече си изграден човек - имащ свое мнение, знаещ какво търсиш, търсещ съмишленици и партньори за нещо съзидателно и значимо. Обратно, когато всичко това все още го няма в човека пред компютъра, Мрежата те залива с примитивизъм и пошлост, засмуква в игрови картинки и повърхностни емоции, отмества от реалния живот и близките му - по същество го изважда от обществото. Тук можем да си припомним една максима: "Този, който иска да се научи за лети, първо трябва да се научи да ходи!" (Ницше).
     Мрежата е реална демократичност и лична свобода. Но само при условие, че става дума не за свобода от, а за свобода за. Ако е първото, чрез Мрежата се търси порнографията - в прекия и в преносния смисъл, търси се анонимност, търсиш компенсация на комплексите си, правят се злоупотреби, краде се, отдаваш се на хакерски набези. Ако е второто, чрез Мрежата четеш недостъпни книги, получаваш специална информация за хобито или творчеството си, общуваш с далечни експерти, пишеш любовни писма, демонстрираш себе си като стойностен човек без разрешението на институции.
     В своето негативно въздействие Мрежата създава специфичен internet-манталитет у младите. Мисля, че ги отучва от 4 основни човешки добродетели:
     1. че истинските житейски неща се получават и постигат бавно и последователно - след          лично усилие, търпение и толерантност, а не в истерията на бързането, нито при алчна          нагласа и нетърпение тук е сега да се консумират всички блага на живота;
     2. че индивидуализмът е възможен, но само в определена мяра - след адаптация в          общностна и съответната колективна среда, в която първо даваш (отдаваш) на другите,          а после и чрез тях получаваш своето;
     3. че животът изисква воля за успех, и устойчивост пред рисковете, и смелост при          поражение, и надмогване на личните слабости и комплекси, а не бягство и скриване във          виртуалната (паралелна) реалност - при всяко неудобство или неудоволствие;
     4. и накрая, че животът е пълноценен, когато в него има любов, а не просто наслада,          когато има взаимност, а не просто състезание, когато имаш чувството, че нещо          създаваш, а не просто консумираш.
     Съвременният персонален компютър е техническо средство, което радикално променя начина на живот и мислене, емоционалността и комуникативността на младите поколения. От социалнопсихична гл.т. вероятно е най-важно, че в тази технико-комуникативна среда модерните-млади просто биват изваждани от естествения процес на културна-народностна-обществена приемственост.
     Важно при това е, че така се губи интерес към миналото и историята, скъсва се нишката към настоящето и бъдещето. А това означава загуба на културен и духовен хоризонт. И тогава отпада мотивацията - дори когато се готвиш за "висшист", за "интелигент" - (1) да усвояваш мисълта на предците, (2) да се интересуваш от натрупването и кристализацията в културата, изкуството и духовността, (3) да изпитваш удоволствие от тънкостите в мисълта и нюансираното боравене с езика.
     Дори литературният език става архаизъм, възприема се от младите като архаизъм. И бива подменян от жаргон, който признава само себе си. Азбуките се смесват, цифри заместват букви. Препинателните значи изчезват, за да се стопи заедно с тях самата структура на културната реч, а заедно с нея и способността за социално мислене. Това е пътят, по който новата техническа среда, и виртуална комуникация, и игрова доминанта, и хедонистична алчност днес правят много от младите съвременници бездуховни еднодневки с капсулиран кръгозор.
     Искрено вярвам, че днес, както винаги е било, младите се нуждаят от раменете на предците си - за да излитат по-нависоко, за да имат самочувствие, че са продължители на нещо стойностно. Нуждаят се от духовните им рамене - за да обуздават модерните химери на космополитизма, за да се предпазят от загуба на духовна и културна идентичност, и от последващото усещане за празнота и скука. В това съм убеден и правя чрез този сборник от текстове едно усилие за връщане на иначе извънредно интелигентните и будни студенти към културата на работа с текстове и към удоволствието от едно по-усложнено и дълбоко мислене за нещата от живота.


     Четенето като лично откритие, общуване и
     гимнастика на ума


     Активно преподавам в различни университети и на различни специалности. Поразява ме степента, в която повечето студенти при подготовка за изпит се самоограничават до учене по записки. И са самоуверени, че това е надеждно четиво. Нищо подобно, това е заблуждение, което рязко снижава качеството на знанието им, почти парализира усилията да се усвоява начин на самостоятелно мислене.
     Записките от лекции са крайно ненадежден източник за подготовка - особено когато не са на учещия, а са размножени от записки на друг студент. Те са ненадеждни дори когато студентът няма амбиции да знае нещо повече и по-дълбоко по изучаваната дисциплина, а се стреми към един минимум от знания и представи - (1) защото не са систематизирани и се губи логиката, (2) защото са по живата реч на лектора, която е претоварена с емоционалността на възприятието по време на лекция, (3) защото примерите изместват сериозния академичен подход и не се разбира същността. Всичко това е особено валидно при по-тежка теоретична и абстрактна материя, в която се борави с множество специални понятия и термини, обясняват се модели. Мотивационната беда при ученето по записки е това, че студентът предварително се примирява, че задачата е да се зазубрят формулировките на преподавателя, а не да се усвои задълбочено и по-всестранно една нова и интригуваща проблематика. Така надделява инерцията зубрачески да се възпроизвежда казаното от преподавателя, а не да се пита и спори с него, не да се обсъждат различни гл.т., не да се мисли проблемно и по-абстрактно за нещата.
     Четенето на оригинални научни текстове може да бъде и често е лично откритие. Откритие, че днешните "модерни" проблеми са твърде стари проблеми, и че извънредно интелигентни и интересни хора - някога, някъде - са се вълнували от тях, давали са своите обяснения и прогнози. А те днес ни поразяват със своята актуалност и точност. Лично откритие и за динамиката на историята, вкл. при кумулирането на научното знание, за това защо възникват отделните науки и след това как се развиват, за споровете и смяната на парадигми, за прехода от поставена теоретична задача до нейното успешно решаване.
     Четенето на оригинални научни текстове може да бъде и пълноценно лично общуване - с наистина талантливи хора, но хора не от ежедневието, а хора, които наистина са били духовни космополити. Така ние, "обикновените", можем да разпознаем образците, към които си заслужава да се стремим интелектуално и духовно, от които да поемаме неспокойствие и свобода на мисълта, които да ни зареждат с морална нетърпимост към фалша и цинизма, към елементаризма и битовизма.
     Четенето на оригинални научни текстове е гимнастика за ума. То е трениране на мисловната ни способност, създава умение да разбираме чуждата мисъл, да се примиряваме с нейната усложненост, за да извличаме рационалното. То е трениране в демократичност, в търпимост към чуждата гл.т. То е формиране на интерес към аргументите - дори за твърдения, които категорично отхвърляме. Най-сетне то е провокиране и развиване на нашата способност да проблематизираме неща, които досега са били за нас безвъпросно ясни, да питаме, когато ни учат само да вярваме.
     В този сборник съм събрал текстове, които пряко биха ползвали студентите ми при подготовката за изпити по социология, икономическа социология, политология, политически маркетинг, гражданско образование, демография и възпроизводство. Има и текстове, които надскачат тесните рамки на учебното съдържание. Надявам се и те да привлекат вниманието, защото са свързани с гражданските добродетели, функционалната грамотност и общата културност, които ми се струва, че високообразованите хора днес в България следва да са усвоили и да притежават.
     Текстовете са социологически, но и от гранични науки - социалнопсихологически, политологически, исторически. Съчетаването им ми се стори естествено - така се тръгва от проблема и се вижда как група от науки го осмислят и дават ориентири към практиката и поведението в нея. Всъщност това е така нар. "интердисциплинарен" или "комплексен" подход. При него социологията откроява своя интегративен и системен потенциал и методологическа мощ. Текстовете не са само от съвременници. Повечето са от автори, които са работили преди десетилетия, преди столетия. Може ясно да се види днешната актуалност на творчеството им.
     От една страна, това е демонстрация на непреходните, на същностните неща в науката - при тях времето променя формата, добавя аргументи, модернизира терминологията, но днес с изненада можем да открием, че същността остава обща.
     От друга страна, при внимателно четене се разбира, че самата наука се развива чрез натрупване - (1) един дава базата, а друг развива зрялата теория, (2) един формулира задачата, а друг след време създава модела, (3) един въвежда понятието, а друг после го изпълва с теоретично и ясно житейско съдържание, (4) един говори абстрактно, а друг довежда теорията до методика за полезно практическо действие.


     Какво е социологията като наука, като познание
     за обществото и хората?


     Съвременната социология е теоретична наука с възможности (а и с претенции) да обхваща методологически знанието за човека и обществото, да търси тяхната организираност и системност, да си отговаря на основни въпроси като: "Какво и защо хората правят съвместно? Как се примирява егоизмът и спонтанността с доброволното включване в норми и групи? Как се регулират взаимоотношенията и интересите им? Как се раждат колективните идеи, които сплотяват хората и институциите? Защо хората се стремят към свобода и едновременно доброволно се подчиняват? Как става продуктивна съвместната дейност?"
     Съвременната социология е и практическа наука, която пряко подпомага практиката в много професии - на общественото управление и политиката, на социалните дейности, осигуряване и подпомагане, на възпитанието и социализацията на мла-дите поколения, на информационния обмен и публичните комуникации.
     Съвременната социология има дори ритуални функции - когато политиците искат да демонстрират себе си като професионалисти, а медиите искат да внушават колко са обективни, когато академичните среди се изявяват като творци с модерен инструментариум, а студентите искат да се представят като навлезнали в науката.
     Социологията регистрира видимите неща, но ги систематизира, дава ги "представително" - съгласно реалната структура на множеството, според реалната организация на системата. Така социологът наистина се движи в обикновения свят на хората и често се сблъсква с неговата измамна простота и самоочевидностите. Но в същото време се ръководи от принципа "нещата не са това, което изглеждат" - стреми се зад дървото да види гората, през булото на идеологемите и вярата да види мотивите и спонтанните импулси, иска под специфичната форма и проява да проникне до същността и принципите, има задачата от настоящето да обрисува перспективата.
     В това си измерение социологията понякога развенчава авторитети. Това често става дори когато социологът лично е с комформистка нагласа - става по логиката на анализа, поради методиката на системния подход, при търсенето на пропорциите между нещата и на тяхната динамичност. За социологията са важни непред-намерените и неочакваните последици в човешките действия - извън и след волята на действащите субекти, случващото се поради сложната взаимовръзка в обществото и поради действието на обективни закономерности.


     Широкото ветрило от школи и парадигми
     в социологията


В съвременната социология има широко ветрило от теоретични школи и парадигми, и съответните им различаващи се подходи, методология и инструментариум в емпиричните изследвания, в анализите и при социалното прогнозиране.
Мисля, че те могат да бъдат групирани по следния начин:

Социологията е наука за ОБЩНОСТИТЕ:
  • Социалната принадлежност - (1) като основна човешка потребност и (2) като начин на структуриране на обществото;
  • Многомерност на социалната принадлежност на индивида, на личността;
  • Принадлежност и свобода, общностна зависимост и индивидуалност, колективизъм и индивидуализъм, алтруизъм и егоизъм;
  • Диалектиката в отношението "общност-група-индивид". Ние и Те, Нашите и Чуждите. Ролевите колизии и социалните конфликти. Ролева дистанция и отчуждение;
  • Органични общности и функционални обединения. Групата, организацията и екипът като общности;
  • Семейството като фундаментална социална общност - малка функционална група и заедно с това обществена институция. Семейството като интимно пространство на индивида-личността;
  • Колективното съзнание. Включеност и изключеност на индивида-личността в групата-общността. Кошмарът от социална изолираност;
  • Конформизмът на лидерите. Индивидуализмът на комформистите;
  • Социалните роли - ефективност на участието и идентификация. Социално приписване, поддържане и преобразуване. Ролеви конфликти. Ролева адаптивност и личностен подбор;
  • Биографията като поредица от събития с противоречива интерпретация, реинтерпретация на живота и миналото, социалната мобилност като "виждане с други очи";
  • Психология и реактивност на тълпата. Нуждата от харизматичен лидер. Сила в свободата или бягство от свободата.
Социологията е наука за СТРАТИФИКАЦИЯТА, социалното разслояване:
  • Стратификацията като йерархична общностна структура на обществото. Рангове и мрежи от социални статуси, които закрепват определена система от социални неравенства;
  • Вертикалното разпределение на общностите и класите, на професионалните слоеве според няколко основни статусни характеристики: богатство-бедност; упражняване на власт-изключеност от властта; привилегированост-ощетеност; висок престиж-дискриминираща стигма; образованост-културност-квалификация-конкурентност или неграмотност-примитивност-под минималните стандарти за годност за обществено полезен и значим труд-дейност; пълноценен труд, или отчужден и деградиращ труд, или деградираща безработица; достъп-изключеност от социални възможности и стимули за индивидуално развитие и изява; високо качество на живота или деградиращо "качество" на живота; продължителен живот в добро здраве или къс живот в лошо здраве.
  • Социално-професионални слоеве, социални класи, съсловия и касти. Социален статус (позиция) на личността и на референтните й групи.
  • Елити, средни класи, относителна и абсолютна бедност, маргинални общности. Вертикална социална мобилност. Цензови и филтриращи механизми.
  • Неравенство и дискриминация. Привилегии на малцинството. Жизнена стратегия на самопредставяне и просперитет в обществото. Жизнена стратегия на самомаргинализиране и самостигматизиране.
Социологията е наука за ИНСТИТУЦИИТЕ, социалните организации:
  • Обществен ред и нормативни системи. Субординация и координация в дейностите и в социалните отношения. Съхраняването на образци и предотвратяването на аномия;
  • Социален контрол - като насилие и принуда, като дисциплина и чувство за отговорност, като гарантиране на "нормалност" съобразно критериите на обществото;
  • Поддържане на реда, осигуряване на социална сигурност. Защита от насилие и агресия;
  • Официална власт. Бюрокрация и ефективност на институциите. Легитимност на властта, три вида;
  • Социалните цензове - чрез които индивидът-личността получава достъп до упражняване на граждански права, до нужните жизнени блага, до възможности за избор и развитие, до съответни организирани дейности и длъжностно-ролевите статуси в тях;
  • Институциите като посредници - във всички жизнено важни за индивида-личността дейности - когато е обект на нечии влияния-въздействия-зависимост, както и когато е субект на свои избори-работа-общуване-предприемчивост;
  • Институциите като организатори за обществото като цяло и на съответните обслужващи инфраструктурни и комунални системи;
  • Институциите като осигуряващи външната сигурност на системата на обществото и защитаване на специфичните й интереси пред големия свят.
Социологията е наука за СИМВОЛИТЕ и знаците, смислите и значенията:
  • Мотивационно-смисловата основа и измерение на човешкото поведение, при конкретните социални взаимодействия. Влаганият в действието смисъл като субстанция на социалната активност;
  • Социалната реалност не като външна даденост (нещо обективно), а като субективно конструиран и преживян продукт. Затова се търси смисълът - вложен, осъзнат, преживян - на социалните действия, дейности и процеси;
  • Търсене на междусубектните предпоставки за идеално-типово конструиране на обществото (образа и представата за него) в съзнанието на всеки човек;
  • Социалните взаимодействия като релационен процес - на съгласуваност или асинхронност между субективните смисли и значения;
  • Използване на така нар. "разбиращи методи". Противопоставяне "разбиращите" срещу "обясняващите" теории в социологията. Радикална критика на позитивизма, поради "натурализиращите" му обществени модели.
Социологията е наука за ДЕЙНОСТТА:
  • Императивът за продуктивност в обществения живот. Структуриране на обществото като цяло и на индивидуалния живот като система от производителни дейности;
  • Обмяната производство-потребление. Социологически критерии за ефективност на дадена обществена дейност, на съответна институция и социална организация;
  • Моралната дилема продуктивност-консумативност в индивидуалния, груповия и общностния живот. Социален паразитизъм. Излишното население;
  • Съвкупният работник. Индивидуалното включване и участие. Конкретните статуси, функции, роли. Индивидуална полезност и колективна (екипна) резултатност;
  • Структура на дейността. Зависимост на субекта от наличните средства и възможности. Дърво на целите и нива на въздействие върху обекта. Многомерност на продукта и резултата;
  • Структурата на интересите и мотивацията за дейност. Предназначението на дейността, критериите за оценка, степента на удовлетвореност;
  • Практическите дейности като форма на реална социална връзка между индивида-личността и елементите на обществената й среда;
  • Институционализация на дейностите, обществено регулиране. Личностна реализация и развитие чрез дейностите. Способност за адаптивност към средата и нуждата от компромиси, самоконтрол и самоограничаване в конкретните ситуации и дейности.
Социологията е наука за обществото като СИСТЕМА:
  • Още Огюст Конт, обосновавайки социологията като самостоятелна наука, концептуално приложи холистичния подход, който разглежда обществото като цялостен "колективен организъм". И освен това формулира задачата пред бъдещото развитие на науката да изработи теоретичен модел за обществото като система;
  • 60 години по-късно Емил Дюркем сведе същата проблематика до проблема за "колективното съзнание", което дава възможност на малки групи и на големи общности да преживяват чувство за принадлежност, да приемат принципа на солидарност и съзнателно взаимодействие. И по този начин обясни механизма на структуриране на човешкото общество в органични общности и функционални групи, проблемите за нужния конформизъм наред с регулираното от общността лидерство;
  • Макс Вебер по същество също доразвива холистичния подход и теория като създаде основите на социологията на институциите, на ефективната бюрокрация, на властта и на легитимацията й в обществото;
  • Преди тях Карл Маркс разви по същество макросоциологически модел на обществото и социалната му стратификация въз основа на базовото обществено отношение и съответното на него структуриране - отношението към собствеността върху средства за производство и на тази основа участието или неучастието във властта и политиката, интегрираността или отчуждението, привилегироваността или ощетеността в обществените механизми за разпределение и преразпределение на блага и благоденствие;
  • Повече от век след началото Толкът Парсънз построи и теоретизира единен макросоциологически модел на обществото като система. В търсене на устойчиво и хармонично устроено общество, с висока степен на интегритет, с нарастващо благосъстояние и икономическа ефективност;
  • Десетина години по-късно Стоян Михайлов доразви логиката на структурния функционализъм на Парсънз и по същество построи и теоретизира друг макросоциологически модел на обществото като система. Основан върху категорията дейност (дейност и средство, производство и потребление), върху основните потребности в обществения живот и развитие, и съответните обществени-институционални и дейностни средства, чрез които се произвежда нужното за удовлетворяване на тези потребности.
     Е, какво е социологията като наука, като знание за обществото и хората?
     Съвременната социология е всичко това. Една сложна и разгърната наука - както на теоретично, методическо и емпирично равнище, така и като теории на макро, мезо и микро равнище.
     Тя, от една страна, е разработила разнообразен изследователски инструментариум за наблюдаване и описване, за анализиране и прогнозиране на множества от социални факти, на отделни процеси в тяхната многоизмерност и комплексност. От друга страна, е йерархия от основни теоретични понятия, принципи на мислене и проучвания, теоретични модели и критерии за оценка на обществени явления и процеси, които могат да бъдат приети от другите науки за обществото и човека като нужна им методология и по-обща координата за нещата.
     Самата съвременна социология е многостепенна йерархия - от макромоделите, през отрасловите и стратификационните теории и анализи, до емпиричната методика и конкретните емпирични изследвания, мониторинг на явления и системи, анализи и прогнози. Наред с това съвременната социология е и в йерархията на обществознанието, на методологията и методиката на конкретните практически науки, на социални дейности, на управляването на социални организации и институции.
     Социологията може да бъде интригуващо и завладяващо занимание. И когато се интересуваш от рефлексите и преживяванията при един мимолетен контакт на улицата или стадиона. И когато трябва да прозреш силата или уязвимостта на тежките бюрократични институции на властта, бизнеса или социалните дейности. И когато те вълнуват макропроцесите на глобализацията, на епохите в човешката история, на промените и перспективите на цивилизацията като цяло.


     Защо е нужно да се изучава социология днес?

     Моето убеждение е, че изучаването на социология развива култура на мисленето за нещата в един по-широк от ежедневието план - преди всичко като системни и взаимообвързани. А такова мислене предполага способност за така нар. "социологическо въображение". Напр. да си представяме, че за обществената ефективност на икономиката и бизнеса е важно да се отчитат така нар. "неикономически" фактори и последици, социалните измерения и проекции - иначе бизнесът и икономиката се превръщат в самоцел, изсмукват ресурси от обществото, а не създават блага за него. Напр. да знаем, че успехът във властта идва, ако политиката не се прави просто като игра и волунтаристично манипулиране с обществено мнение и "народните" маси, а отчита, че е в зависимост от базови структури от социални интереси, вплетена е в обективни мрежи от отношения, зависи от други институции и дейности.
     Още изучаването на социология развива култура на мисленето за нещата в един недогматичен и разностранен план - развива способността ни, когато стоим пред необходимостта да възприемем, после да осъзнаем и накрая да оценим един факт, някакво житейско събитие, процес или конфликт, да го правим през различни гледни точки, от различни ъгли и през различни смислови призми и представи. Така социологията може да ни помага да се освобождаваме от стереотипите на възпитанието си и от едностранчивостта на преките си интереси - дава ни по-далечен хоризонт, кара ни да уважаваме и другите гледни точки и различния от нашия начин на мислене. Прави ни толерантни и много по-гъвкави в живота.
     Много важно е и това, че социологията ни носи самопознание, по-добро разбиране за света, в който сме включени и участваме, а на тази основа и по-добро разбиране на самите себе си.
     Чрез изучаването на социология може да се обозре системата на обществознанието, логиката в йерархията между обособените науки за човека и обществото, както и преходите от дедуктивно към индуктивно и обратно, реципрочните логически и съдържателни процеси на операционализация (от теоретичното до методичното и конкретните блокове от емпирични индикатори) и обратно на агрегиране и обобщаване (от наличната индивидуална и съвкупна емпирична информация към типологизиране и класифициране, и от там към съдържателно обобщаване - същностно характеризиране на обекта, моделиране на сложни процеси).
     Още чрез изучаването на социология се усвояват понятия и термини, които днес имат масова гражданственост като стратификация, общности и класи, структура и функциониране, дейност и институции, колективно и индивидуално, социални отношения и интереси, мобилност и статус, човешки капитал, елити и бедност, средна класа и свобода, устойчиво развитие и аномия, както и много други. Така се усвоява една важна част от днешната гражданска функционална грамотност - как да се четат данни от емпирични изследвания, как да се интерпретират, под какви понятия за обществени процеси да се подвеждат, за да бъдат осмислени адекватно, как да се сравняват данни и да се прогнозира.
     Социологическата перспектива към нещата може да даде синтезиращи (системни) критерии за оценка на обществени промени в голям мащаб, за съответните политически и властови реформи. Както и за основателността или фалша на пропагандата, която се прави на такива обществени промени, революции, цивилизационни преходи.
     Изобщо, социологическото познание извежда мисълта и способността за собствена преценка над ежедневието с неговите очевидности, извън тясната сфера на конкретна дей-ност с нейните специфични измерения, критерии и удобства. Социологията дава общ хоризонт, основа да се прогледне към недостъпни за личността институционални зони, и да се проумеят истинските причини и механизма на конкретни процеси, и да се разпознаят най-дълбоките движещи сили и субекти.
     Могат да се дадат много примери.
     Да вземем струващото ни се за елементарно действие пиене на кафе. Какво бихме могли да кажем от социологическа гл.т. за едно такова банално е ежедневно, рутинно повтарящо се нещо?
     То има символно значение - като част от нашето ежедневно общуване. Замисляме ли се, че често ритуалът, съпровождащ пиенето на кафе, е много по-важен, отколкото ободряващото му действие? Двама души, когато се уговарят да пият заедно кафе, всъщност се интересуват от разговора и общуването, а не от кафето. То е само поводът и алибито, предполага обстановката и маниерите. Във всички общества яденето и пиенето, даването на подаръци, начините за празнуване са всъщност възможности за социално взаимодействие, за проява на отношение и желания, за демонстриране на социалните рангове между хората, и затова те са обект на специално и продуктивно социологическо проучване и анализиране.
     На второ място, кафето е дрога - съдържа кофеин, който оказва стимулиращо въздействие върху мозъка. В християнската култура пристрастените към кафето не се възприемат като наркомани. Алкохолът също е социално търпима дрога. Но марихуаната не е. А съществуват общества, в които се толерира употребата на марихуана и даже на твърди наркотици, но там се възмущават от кафето и алкохола, дори ги забраняват. Социолозите са интригувани от социалните корени на такива различия в културите и в начините на живот.
     На трето място, всеки човек, който пие чашка кафе, се оказва въвлечен в сложна мрежа от социални и икономически отношения - дори и без го осъзнава. И тази мрежа се разпростира по целия свят. Производството и транспортирането, рекламата и продажбата на кафе предполага най-различни взаимодействия между хора и институции, основава се на закони и държавна регламентация, става чрез дейност на субекти, които остават анонимни и далечни от пиещите чашка кафе. Изучаването на тази световна мрежа, която прави възможна срещата между двама души около чашката кафе, е всъщност изучаване на глобалните фактори и механизми, които обуславят едно микродействие, дори можем да кажем - едно интимно общуване.
     Накрая, изпиването на чаша кафе предполага дълъг процес на минало социално и икономическо развитие. Заедно с редица други съставки в нашата храна - чая, картофите, бялата захар, бананите - в Европа кафето започва масово да се употребява в края на XIX век. Въпреки, че произхожда от Близкия изток, масовото потребление на напитката датира от периода на западната колониална експанзия от преди 150 години. Почти цялото кафе, което пием днес идва от страни, които са колонизирани от европейците - от Южна Америка и Африка, то в никакъв случаи не е естествена съставка в храната, в начина ни на живот и общуване. Такива преходи между далечното и ежедневното, превръщането на миналото в настояще, преплитането между различни култури представлява специален интерес за социологията - изпълва я с интригата на историята, дава й аромата на човешката интимност.<2>
 

     Социологията в социалните дейности

     Специално към теорията и практиката на социалните дейности социологията има възможност да даде: (1) надеждна общометодологическа изходна позиция, координата за оценки, начин на мислене и социологическо въображение; (2) оценка за конкретния генезис на рискови групи, форми на насилие, асоциалност, прояви на социална изолираност и т.н.; (3) както и натрупването на маса от такива рискови групи, насилие, асоциалност и изолираност, която маса застрашава обществото като цяло и следва да бъде контролирана; (4) още научаване за нещата да се мисли системно и комплексно, да не се изпада в едностранчивост и елементаризъм, когато се работи по конкретни проблеми в специфични ситуации; (5) методика за количествени и качествени изследвания, осмислянето на данните, правене на преход към прогноза и избор на адекватни подход и методика в терапевтичната, помагащата или стимулиращата и контролиращата социална работа.
     Социологията в свята комбинацията с науки като демографията и статистиката, икономиката и мениджмънта, психологията и етиката, педагогиката и науката за комуникацията може да бъде изключително полезна при подготовката и работата на социалните работници. Нещо повече, социологията би следвало да играе ролята на обединяващ и осмислящ център сред всички тези отделни науки в практиката - за да стои социалната работа на надеждна основи и за да вижда надалеч.

     Социологията като обща теоретична и практическа координата
     Като такава обща теоретична и практическа КООРДИНАТА социологията дава на професията социална работа преди всичко:
     Първо, обосноваване и осмисляне на нарастващата обществена значимост и потребност от ефективна система за социална работа - законова, институционална, кадрова, образователна, фондово-финансова, дейностна система. Системата за социална работа очевидно е сред необходимите и все по-важни компоненти в обществото - за да бъде то устойчиво, развиващото се и проспериращо. Това е важно ясно да се показва, доказва и извежда от общоструктурни модели на обществото като система. А това е работа точно на макросоциологията;
     Второ, обосноваване и осмисляне на общественото предназначение на социалната работа като необходим посредник. Посредник между болната и здравата части на обществото; между нормативните контролиращи институции и индивиди, групи и общности, които са в изпаднали в позиция на маргиналност, асоциалност, враждебност към обществото; от благоденстващите слоеве към социално слабите, изолираните, към бедните и деградиращите. И обратно, социалната работа като посредник от нуждаещите се от помощ и обществена подкрепа и закрила към добрата воля на институциите и обществеността, към фондовете за подпомагане, към органите за сигурност и гражданска закрила. Принципът на солидарност - в едно общество, в което доминира индивидуализмът и егоизмът, материализмът и алчността, кариеризмът и безчувствеността към чуждото страдание - трябва специално да бъде доказван. Че е възможен и нужен. Че обществото без механизми, които гарантират поне минимум солидарност, компромисност и чувство за общност в рамките на държавата, такова общество се самообрича на разпадане и хаос. А това е една от класическите теми в теоретичната социология. Допълвана от емпиричната социология, която може ясно да показва къде е как се пораждат социалните конфликти и какви са ресурсите за тяхното стихване и овладяване;
     Трето, знание и стимул винаги в конкретната социална работа да се търси социалният контекст. За да не се изпада в плен на опростяване и едностранчивост, нито на дребнотемие и лична пристрастност. Социологията като наука за системните измерения на всяко обществено явление учи и стимулира да се търси многоизмерността на събитията и фактите, да се подхожда комплексно, да се търси скритото под повърхността на декларациите и елементарните тълкувания. Социологията като начин на мислене търси сложният генезис на фактите от живота, реалната мрежа от зависимости. А на такава база всъщност социалният работник може много по-точно и правдиво да разбере от къде идва личностната криза, защо групата се разпада, защо общността застава срещу цялото общество. И от такава координата да изработи добра стратегия и методика в своята помощ, терапия, ресоциализация;
     Четвърто, по-високо професионално и гражданско самочувствие. Че социалният работник се занимава със значими неща. Че дори когато в конкретния случаи не може да се помогне на човека или групата, усилията пак имат смисъл. Че има основания, ако помогнеш с нещо малко да изпитваш голямо лично удовлетворение. Това става, когато конкретната работа на социалния работник се види и през призмата на големите неща, които се случват в обществото, през оптимистичните пер-спективи за това общество. Така погледът отгоре и отдалеч, която социологията дава на социалния работник, може да му служи да не затъва в блатото на индивидуалните кризи и в неразрешимите лични трагедии.

     Социологията дава висока перспектива в конкретната социална работа
     Социалната работа е практическа професия с нарастващо значение в съвременното общество. Това нарастващо значение идва от факта на увеличаващата се маса от хора, които живеят в конфликт в обкръжаващата ги социална среда - (1) или поради бедност и липса на добра житейска перспектива, и съответния риск от деградиране; (2) или поради отдаване на престъпност и девиантно поведение, и риска от обществена санкция и изолиране; (3) или поради неиздържане на засилващия се стрес и развиване на истеричност и остра конфликтност, както и обратно изпадане в апатия и депресивност; (4) или поради усвояване "ценностите" на агресивния индивидуализъм и алчно потребителство, което води до бездуховност, до паразитизъм и до противопоставяне на "обикновените" хора; (5) или болезнено неприемане на "новия морал" в обществото с неговото вторачване в парите и вещоманията, с неговото равнодушие и жестокост към ближния, с разпадането на семейството, страхът за бъдещето на децата и призракът на самотата.
     При всички тези случаи засегнатите индивиди-личности, съответните групи или общности са в риск: (1) от социално изолиране и санкциониране; (2) от напрегната конфликтност със средата и институциите на обществото; (3) от ответно обществено дискриминиране; (4) от натрапчива мисъл и усещане за ненормалност на живота. А такава ситуация ражда личностни кризи, емоционално-психична нестабилност и патология, ражда насилие, превръща хората в жертви, образува нарастващи групи и слоеве от населението в социално слаби, в маргинализирани и отхвърлени, в изпаднали в изолация.
     Това именно е и масовият контингент на социалната работа, която цели: (1) подпомагането на такива личности, групи и общности; (2) тяхното адаптиране и реинтегриране; (3) промяната на рисковия им манталитет; (4) както и създаване на социални умения за труд и участие в обществено значими и полезни дейности. Щом социалният контингент се разраства, то и професията на социалната работа все по-осезаемо става и ще става: (1) необходимо лекарство за овладяване на тези социални заболявания; (2) необходим посредник между своите клиенти и обществото; (3) предпазител, който намалява и контролира опасността, която идва от страна на девиантните, изолираните, асоциалните към така нар. "здрава" част на обществото.
     В този ракурс социологията дава общите параметри на процеса на поляризация в обществото, характеризира генезиса и мащаба на социалните групи и слоеве, които изпадат в рискова ситуация, съответно се деформират и се превръщат или в безпомощни, или в пряка опасност за останалите. Социологическата теория - за социалната стратификация и вертикалната социална мобилност, за съотношението между елитите, средните класи, ниските класи и аутсайдерските слоеве, за устойчивия обществен ред или обратно за нарастващия хаос и аномия - е важно теоретично и методическо знание, от което социалната работа придобива обща перспектива. Чрез социологията в рамките на реалната обществена система ясно се вижда предназначението и конкретните задачи на професията социална работа, на мрежата от нейните институции - държавни, общински, граждански. В този ракурс може да се изработи ясен системен социологически критерии за общата ефективност на социалната работа в рамките на държавата и обществото като цяло.

     Дуалистичния поглед към хората в нужда - в търсене на равновесие
     Дуалистичният поглед към хората в нужда при социална работа е едно от нещата, които най-трудно се научава и след това успешно да се прилага в практиката. Става дума за вече споменатото съвместяване между помагане и нормиране, между емпатичност и ресоциализиране, между желанието да помогнеш на човек в риск и нужда, и заедно с това задачата да представляваш закона, морала, институциите.
     Социалният работник се оказва посредник между два полюса, и нито един от тях не е редно да бъде изключен. Защото, ако това стане, се изпада в крайностите (1) или на сантименталното вживяване и ставане зависим от случая, (2) или обратно на бюрократичността и формализма.
     Дуалистичният подход в социалната работа едновременно казва, че хората:
     първо, са автори на своята житейска съдба, имат грижата и отговорността за нея. Законът ясно казва това - дори в криза и немощ всеки трябва да продължава да полага усилия за собственото си благополучие, в частност за преодоляване на своята криза, за надмогването на риска сред конкретните житейски обстоятелства. В този смисъл хората са и трябва да бъдат субекти на и във своя живот и съдба. Само в крайни случаи на физическа и психическа безпомощност е редно да се излезне извън това правило;
     второ, са повлияни от силите извън тях, могат да бъдат дори жертви на тези външни сили. В този см. те са обекти на социални действия, са ощетени и жертви в конкретни ситуации, оказват се с отнети възможности. Но това означава да се търси яснота за конкретните мотиви и цели, под които се извършва социална работа. Защото и с нея може да се злоупотребява. Още повече, че най-често се работи с хора, които са обезсилени, които са в криза и лесно манипулируеми, които са загубили своята самостоятелност и злонамерено могат да бъдат поставени в зависимост.
     В първия случай социалната работа цели овластяване на хората в криза и риск, активизирането им, научаването им за ефективна дейност и общуване в конкретна социална среда и обкръжение.
     Във втория случай социалната работа цели подтискане и пренасочване на външните заплахи и негативни сили, или тяхната собствена промяна - за да спре радикално негативното им действие. Става дума за социални промени, които предизвиква социалната работа - в интимните референтни групи (семейство, приятели, интимни партньори), в деловите референтни групи на личността (колеги, съседи, възпитатели, контролиращи го служители и специалисти). Тук социалният работник е "адвокат" и представител на нуждаещия се, стреми се към продуциране на съответни промени в средата му, в съответните групи, общности и институции. А те са: семейството, общностите по принадлежност, организациите на участие, институциите с власт и въздействие, правителството и официалните администрации, законите и официалните норми, политиката и политическите влияния.
     Социологията дава ориентири за удържането на тези две противоположности в практическата социална работа. Първо, като дава съответната системна и организационна култура на социалните работници и второ, като ги учи на "диалектическо" мислене - напр. че няма граждански права извън императивите на обществените отговорности, че не може да има пълноценна изява на индивида извън обществените дейности и групи, че конформизмът не изключва съхраняване на индивидуалното, а лидерството не може без първична доза конформизъм, и др.под.

Социологията дава методически инстументариум
  • Начин на мислене и подход към социални проблеми и кризи. Структуриране на представата. Търсене на дейностни и функционални детерминанти. Търсене на скрити мотиви и завоалирани въздействия. Системност и комплексност.
  • Методология и конкретни методи на емпирични изследвания, както и при групова работа.
  • Научаване да се използва статистическа и изследователска информация.
  • Организационна култура за ефективно действие в институционална и властова среда.
  • Усвояване на гл.т. "отгоре", "отдалеч" и "отвън". Умение да се вижда не само дървото, но и цялата гора.
  • Формиране на критерии за мярата, както и за съхраняване на дистанцията в социалната работа. Осъзнаване на отговорността да не се допуска както "зависимост от помощ" у нуждаещия се от съдействие, така и от "интервенцията на Доброто-Аз" у самия социален работник.
     Социологията и социологическата подготовка дават самочувствие
     Създават професионално и гражданско самочувствие у социалния работник на първо място, че професията е обществено все по-потребна - рисковите контингенти се разрастват, следователно нараства работата, която следва да се върши. Още, че социалните дейности се развиват институционално, законово и кадрово - поради осъзнаване на значимостта им от страна на обществеността и от властта. Още, че това е модерна професия - като практически синтез на теория и методи от няколко фундаментални науки (психология и педагогика, демография и статистика, макроикономика и мениджмънт, етика и право, а социологията дава логиката на техния синтез). Още, че професията и социалните дейности ще разполагат с все повече ресурси за своята ефективна работа. Това е неизбежно, както доколкото България приема законовите стандарти в социалната сфера от ЕС и САЩ, така и доколкото държавата ще бъде принудена на инвестира много повече в сферата на социалните дейности поради нуждата от охранителен и буферен механизъм срещу увеличаващата се маса от маргиналност и антисоциалност, загуба на голяма маса от трудовите ресурси, похабяване на рисково голяма част от младите поколения.
     Разбира се, обосновката на социалната нужда от професията сама по себе си не е достатъчна. За да стават нещата бързо и удовлетворително, е необходима и социална инициативност от страна на социалните работници и на професионалната им гилдия. Социална инициативност при работата по конкретни случаи. Но и социална инициативност за натиск върху законодатели и властови институции, за да бъдат предизвикани прогресивни промени в законодателството, в институционалната практика, в социализацията на мисленето на много други професии - доктори, юристи, адвокати и съдии, полицаи, администратори и чиновници, икономисти и бизнесмени, дори психолози и психиатри.
     Но за да има инициативност и пробивност в практиката, преди това трябва да има самочувствие. Убеден съм, че съвременният социален работник може да гради своето лично и професионално самочувствие не само върху практическите си умения и опитности, но и върху едно солидно теоретично и методическо образование. По този начин специалистите от други институции и сфери ще бъдат респектирани при съвместната им работа със социални работници.
     Сега са твърде чести проявите на пренебрежение и дори на агресивно отхвърляне на социалните работници и тяхната специална компетентност и възможности, от страна на медици и педагози, на администратори и юристи, на полицаи и журналисти. Сега социалните работници знаят, че им трябва комуникативна култура при работата с клиенти. Но още по-висока комуникативна и организационна култура им е нужна при представянето и рекламата на своята дейност, при координирането и сътрудничеството с други институции и професии. Иначе социалната работа се самообрича на маргиналност и самозатваряне. А това в тази професия е недопустимо. Самите социални работници имат задачата да пробиват сегашните бариери и похлупаци от недоверие и подценяване от страна на другите. А за това им трябва подготовка, образованост, лично самочувствие. Едно от оръжията е социологията и социологическият начин на мислене. Убеден съм в това.


     Думи към моите колеги, към СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ
     днес в България


     Социологията в конфликта между поколенията
     Изучаването на социологията, приемствеността в социологията са тясно свързани с проблема за поколенията.
     Днес има обща тенденция младите поколения да се откъсват от предишните, да се отнасят високомерно към тях, да развиват самочувствие, че истинската цивилизация започва днес от младите. Така е ставало при всички предходни преходни (революционни) епохи. Но когато еуфорията на промяната (на "прехода") премине, се разбира, че поредната революция е банална реставрация, че новото най-често е измислено или предсказано отдавна, а традициите поразяват със своята устойчивост при променени обществени условия, приемствеността се оказва нещо силно.
     В тази връзка е важно да не се прекъсва приемствеността в социологията у нас. Важно е да се полагат усилия в тази посока. Лично аз съм бил и сега съм респектиран от поколението български социолози, което през 60-те и 70-те г. на ХХ век:
     1. успя да разгърне системна теоретична и емпирична изследователска работа по всички          основни проблеми на обществения живот и развитие, обхвана основните сфери и          явления. Сега, за съжаление, става едно болезнено свиване и редуциране;
     2. успя да изгради проблемната, кадровата и институционалната структура на българската          социология, която тогава бе наистина впечатляваща. Сега за жалост тя е практически          почти разрушена и дълго ще мечтаем за нея - броят на професионално работещите          социолози намаля няколко пъти, остана един институт, повечето социологически          агенции напуснаха храма и станаха търговци, минимизирано е реалното научно          общуване, прекъсва се и се неглижира традицията в българската социология;
     3. изнесе труда, професионализма и таланта на българските социолози пред вниманието на          световната социологическа общност - преди, по време и след провеждането във Варна          на Седмия световен конгрес по социология (1970);
     4. реализира самo себе си като професионално на световно равнище - с обосновано          собствено самочувствие, а не с комплексите на епигонски провинциализъм.
     Лично аз високо ценя това поколение и неговите завоевания, от него черпя лично самочувствие.Смятам, че приемствеността в науката е благо, без което човек и професия остават като дърво без корен, остават без со-ко-вете на идентичността.

     Какво е бъдещето на академизма в науката, вкл. в социологията?
     Това е принципен въпрос от изключителна важност. Днес тежките условия на преход, икономическата бедност, пренебрежението на управляващите към знанието и културността, примитивизирането на икономиката, емигрирането на голяма част от талантливите български умове, бързането да се прави кариера, отричането на авторитетите - всичко това удари по академизма в науката у нас. Така България не се приближава към Европа, а по същество се отдалечава.
     Академизмът в науката предполага три генерални условия: Едното, спокойствие за продължителна, задълбочена и детайлизирана работа по предмета на всяко изследване и заедно с това сериозна научна дискусия с други изследователи; Другото, изследователят трябва да разполага с достатъчно материални ресурси, за да може да се осигури проучването, набирането на необходимата първична информация, да се финансира екип, да се осигури база за обработка на информацията, за да се завърши със сериозна публикация на анализите. И трето, академизмът замира без наличието на обмяна на идеи и данни, без дискусия и съпоставка на методологическите подходи и използваните методики, ако няма професионален спор между интерпретационни подходи и аналитични продукти.
     Първите две условия днес са не просто в криза, те в масовия случай клонят към абсолютната нула. Достатъчно пари за академични сериозни изследвания просто няма - нито в институтите на БАН (Институт по социология), нито в частните агенции (те се изхранват от маркетинг и текущи проучвания на обществено мнение), нито по линия на богатите международни фондации (те почни спряха да дават пари за изследвания, а когато го правят в повечето случаи така скрито финансират и от-г-леждат "свои хора").
     Поради тази причина социологията в България само за 15 години невероятно се редуцира. До началото на 90-те год. на ХХ век тя бе наука с много развита из-следователска инфраструктура, която обхващаше по вертикала - от теоретични методологически и исторически изследвания до съвсем конкретни и прагматични емпирични изследвания, а по хоризонтала - изследвания по теми и проблеми от всички основни сфери и подсфери на обществената система. Сега рязко надделяват текущите проучвания на обществено мнение и в жанра на политическия маркетинг.
     Големите стохастични представителни извадки се редуцират до представителни извадки, които обаче по своя обем са на долната критична граница за реалната национална или регионална представителност (при стандарт 95% вероятност). Адресните поименни извадки с точно контролиране на отпадналите и на замените сега се подменят от бързи квотни извадки, които дават прекалена свобода за "своеволия" от страна на анкетьорския екип. Контрол на терена рядко се прави. По много въпроси телефонните интервюта заместиха индивидуалната анкета и стандартизираното интервю "лице-в-лице".
     Третото условие - професионалният, коректен и творчески диалог - практически е прекратен. Социологическата общност в България се разпадна на малки обособени групи, които робуват на своята си "парадигма", или на самотни мохикани изследователи, които се опитват да правят нещо чрез личните си ресурси. Дори в академичните звена научната дискусия, доколкото зная, е рядкост. На различните семинари и конференции най-често се канят и участват хора от една "парадигма", или поне такъв е видимият стремеж.
     Социологическата общност през 60-те и до първите години на 90-те год. бе едно от впечатляващите завоевания в българската социология. Впечатляваше съчетаването между: (1) ентусиазирана инициативна група заедно със множество последователи и ученици; (2) собствена макротеоретична координата заедно с възможността за ветрило от емпирични изследвания; (3) участие във властта заедно с относително голяма свобода за избор и реализация на аналитичен профил; (4) авторитетно представителство и участие в международния научен обмен и общуване заедно с разнообразни научни форуми тук в страната; (5) широка мрежа от социологически институции - не само академични и университетски, но и в системата на властта и икономиката.
     Всичко това сплотяваше социологическата общност, имаше съзнание и стремеж към интегритет. Именно това завоевание през последните 15 години се разпадна, бе сегментирано, израснаха изкуствени бариери на взаимно неразбиране и протипоставяне.
     Мисля, че и този проблем е по-лесно преодолим, ако се върнем към текстовете на "бащите" на социологията от предишните 1-2 века. И така да се върнем към убеждението, че в теоретичното, методологическото и методичното развитие на самата наука има и трябва да има натрупване и кумулиране, взаимопреплитане и взаимоизводимост. Тогава по естествен начин в научната общност солидарното би надделявала над тщеславното, специалните подходи и изследвания биха откривали своето естествено място и роля в общата система на науката. В този смисъл днес от изучаването на социология имат нужда самите професионалисти социолози.


     Думи за оптимизма и песимизма

     Има песимизъм във факта, че в социологията и по-точно в емпиричните изследвания се втурнаха много недоучени събратя. Странно ми е самочувствието на философи, политолози, филолози, журналисти, че само на базата на богата им литературна култура - при това повече обща, отколкото специална социологическа - може да се прави операционализация на емпирични индикатори, могат да се тълкуват разпечатки с данни, могат да се интерпретират числата на различни корелационни коефициенти, с една дума - може да се стане "социолог". Продължава да ме изненадва това високомерно отношение към занаята в социологията, това неразбиране, че да се прави въпросник ("анкетна карта") е висша творческа задача, както и това че от всеки умен и широко образован човек емпиричен социолог не става. Днес социологията у нас е застрашена от наплива на всезнайковци, които вземат хляба на истинските професионални социолози. И което е по-лошо, размиват се критериите за професионализъм в социологията. Той се разтваря в потока от агресивни "търговци", които навлизат "в храма" на науката и реалния професионализъм.
     Обратно, има оптимизъм във факта, че директните и нагли политически нападки между социолози от преди 7-8 години почти изчезнаха от медийния хоризонт. Макар и твърде плахо и неинициативно, но вече се чувства желание сред някои колеги да се възстановят форми на консолидиране на общността, стремеж към научен обмен и диалог, усещане на потребност от изработване на вътрешно-професионал-ни стандарти. Като потвърждение на това е приетия от Българска социологическа асоциация етичен професионален кодекс (2004).
     Надявам се този импулс бързо да придобие съответни практически измерения: първо, едно от тях е да се осъществи координация и колегиален обмен между няколкото университетски катедри, които имат специалност "социология" - вместо сегашното им капсулиране и групово обособяване; второ, нужно е изучаването на социология да бъде възстановено като задължителна фундаментална дисциплина - доколкото без нея трудно можем да си представим гражданската грамотност и на икономиста, и на юриста, и на инженера, и на педагога, и на администратора, и на бизнесмениджъра; трето, голям проблем е изучаването на социология от управленските кадри, които без съмнение се нуждаят от системен подход в мис-ленето и действията си, при използването на информация и нейната интерпретация, при прогнозирането на процеси.


     СИСТЕМНИТЕ ПЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА пред съвременната социология

     Тези предизвикателства са практически и обективни. "Преходът", който се извършва в България (1989-2005) по същество промени типа на системата на обществото в България. Трансформациите са не само изключително динамични, но и всеобхватни. Точната дума е системни. По същество бе сменен структурно-функционалния модел на обществото - (1) принципите на изграждането му; (2) начинът на функциониране и композиране на институционалната структура; (3) бе изместена точката на равновесие и оста на външното адаптиране; (4) обърната бе официалната морална система и йерархията от ценности; (5) демонстрират се различни модели на успеха, бе обърната представата за пълноценност на човешкия живот; (6) основните социални групи и слоеве в стратификацията разместиха своите позиции; (7) дистанцията между елити и низини в обществото от егалитарен модел прескочи в крайностите на критична поляризация.
     Тази социална динамика и трансформация е голямо предизвикателство пред социологията в България - вече второ десетилетие (16 години след началото на Прехода и 6 години от новото Хилядолетие). Бих разграничил няколко типа предизвикателства пред науката "социология" и научната ни колегия:
     Първо, теоретични предизвикателства - доколко и как е усвоен от колегията системния подход и съответния му аналитичен метод, изобщо приема ли се системния подход и метод като мащабност и като осъществимост. Убеден съм, че той е нужен - просто обективно се предпоставя от промените в условията на глобализация и "отворено общество". Те имат системен генезис, системна форма на осъществяване, системни резултати и проекции.
     Микро-социологията тук няма да свърши работа, интелектуалното вторачване в особеното дърво, няма да може да обрисува движението и съдбата на гората като цяло. Дошло е време за излизане от територията на всекидневието и "невинното" психологизиране в социологията, за преодоляване на пристрастията към феодално обособилите се отраслови, специфични и микро-социологически парадигми, които се натрупваха през последните 20-30 години.
     Освен това днес обществените процеси и трансформации предполагат нов теоретичен синтез - (1) не само в рамките на множеството социологически парадигми, но и нов теоретичен синтез (2) в рамките на социалните науки.
     И относно "римейка" на макро-социологическите системни теории и перспективи, и относно продуктивния синтез между парадигми и различни науки, всъщност става дума за професионалното и творческото самочувствие на колегията социолози. Имат ли го реално, или са свити от комплекс за провинциализъм и незабелязаност. Очевидно, макро-социологията - при това пред предизвикателствата на новото време и реалности - предполага високо лично и общностно самочувствие. Особено сега, когато по принуда България заема място в "новия световен ред" на бедна периферия; особено, когато в най-авторитетните учебници по социология от западния свят автори като Парсънз дори се премълчават, а ако ги има, то са изброени между другото като нещо малкозначимо; особено, когато българският принос и автори в тази структурно-функционална парадигма не само не се доразвиват и не се ценят от днешните официални социолози, но и просто се премълчават, те скъсват поколенческата памет за тях. Това са реалностите. Но перспективата ми се струва едно-значна - отново трябва да се качим от микро-социологията към макро-социоло-гията, към категорията "система на обществото", и в тази координата - към ком-п-лексност и интердисциплинарност, към структурна многомерност и парадигмална съвместимост.
     Второ, методологически - днес практическите проблеми на обществото и неговото управление предполагат интердисциплинарен подход при описателните и обяснителните изследвания, но още повече при прогнозиране в средно и дългосрочна перспектива.
     В такава перспектива не изглеждат адекватни нито самолюбуващите се спекулативни теоретизации в рамките на някоя обособена и обявявана за "истинската" социологическа парадигма, нито елементаризирания емпиризъм на конвейерните "социологически" изследвания на обществено мнение и рейтинги.
     Практически важно е, че днес обективно се скъсява възможната дистанция между социологията и Властта. Това е предизвикателство пред професионалното достойнство и гражданската съвест на социолозите. Но това е и методологическо предизвикателство - в каква степен социологията ще се демонстрира като компетентна, за да бъде надежден експерт на Властта (по-точно да бъде организиращата сила в екипа от експерти) в една изключително усложнена и динамична обстановка;
     Трето, методически - строгата наука изисква развит и апробиран инструментариум при емпирично наблюдение на социални факти и процеси. Днес не просто се изисква използване на чувствителен инструментариум.
     Редукцията на емпиричния анализ до едномерни и двумерни разпределения и коефициенти, пренебрегването на многомерните конфигурации от факторни зависимости, отказът от експлициране и анализ на латентните структури и характеристики на явленията и процесите не е просто показател за отживял позитивизъм и номинализъм. Правенето на емпирични изследвания без експлициране на теоретичната и методологическата основа, без операционализация до емпирични индикатори и без прозрачна методика при агрегиране на данните до понятийни характеристики и анализ не просто е "пълзящ емпиризъм". Всичко това по същество е отказ от системен подход, отказ да се навлиза в дълбочина на явленията, да се търсят многомерните детерминанти на фактите, процесите да се разглеждат в разностранните им проекции и потенциал;
     Четвърто, етически - днес съвсем очевидна е прагматичната дилема за избор между обслужващата новата политическа целесъобразност социология и социолози ("адвокатска" социология<3>), от една страна и от друга - социологията value-freedom, която се стреми да изследва и анализира социалните факти и процеси чрез строг научен подход (максимално освободен от всекидневни и идеологически предразсъдъци<4>) и чрез мощен инструментариум, съгласно обективната мяра на самите тези факти и процеси.

     Вярвам в доброто бъдеще на социологията в България. Тя безспорно е нужна наука в йерархията и системата на познанието и в изследователския инструментариум за обществените феномени. Тя безспорно е носител на хуманност и граждански добродетели. Още, тя е координата, в която всеки грамотен човек може да оцени глобалните проблеми и перспективи, за които му говорят политиците, както и проблемите от собственото си ежедневие, с тяхната многоизмерност и различни нужни нива при осмислянето им
 
     София, 14 януари 2005
 

Бележки под линия:
--------------------------------------------------------
     <1> М.М.: Заимствам това заглавие от книгата на Питър Л. Бъргър. Покана за социология. Една хуманистична перспектива. (ЛиК, С., 1999) - защото съответства на позицията от която се заех да събера Текстове... Имам предвид, че като преподавател осезателно усещам интелектуалната и познавателната дистанция между мен и студентите.
     Когато те са ученолюбиви и любознателни, напрягащи сили да се издърпат до нивото на зрялата наука, дистанцията всъщност е моя задача абстрактно-теоретичното и същностно-методологичното разбираемо да бъде разказано и обяснено - при това без да се елементаризира и да не се профанизира. И така да се стимулира рефлекс към мислене и способност за анализ, да се дава база за разбиране на нещата от живота, за проумяване на реалните му закономерности и структури.
     Когато студентите са явно дистанцирани и мисловно лениви, задачата ми е да привлека вниманието им, да ги накарам да възкликнат: "А, в това има някакъв смисъл, струва си да послушаме и дори да прочетем нещо". Такава реакция, между другото, е голямо ласкателство за преподавателя и за умението му да свързва ежедневието с теорията.
     И в двата случая интелектуалната дистанция ме мобилизира, въвежда в комуникацията един приятен игрови елемент, преподаването става усещане за интригуващо общуване. А всяко общуване започва с една покана. В случая поканата е за социология, за обсъждане на сериозни текстове от доказани таланти, за провокиране на различни гл.т. и свежа форма на изразяване. Така че това е моята покана за социология към студентите, и не само към тях.

     <2>М.М.: Тук заимствам пример от: Антъни Гидънс. Социология. Прозорец, С., 2003, с. 8.
     <3>Тези колеги и фирми, които редуцират социологията до проучване на обществено мнение, предизборни нагласи и рейтинги на политици, тези които трансформират социологическите изследвания и анализи до ситуативно-целесъобразни политологически анализи, удобни за техните възложители.
     <4>Спомнете си Тезата и Антитезата по този въпрос, чиято биография в социологическата мисъл датира поне от Емил Дюркем насам (ако се опасяваме да признаем от Маркс).
--------------------------------------------------------
 

Обратно към началото



СЪБИТИЯ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ
НОВИ КНИГИ