Емиграцията: опит за демографско и
национално самоубийство

 
     Масовата емиграция през последните две десетилетия, продължаваща и сега, е не само основен, но и екстремен фактор за остротата на демографската криза в България, за демографския „срив и катастрофа” на и в България, за бързите и радикални деформации в социалната структура на обществото. Тя безспорно е пряко следствие от обществената системна трансформация на България – Преходът, шоково извършен в българското общество през 90-те години. След като е набрала мащаб и инерция, емиграцията не само е основен фактор за задълбочаване на демографската криза, но по-важното през това десетилетие, е, че тя е обективна и субективна бариера пред омекотяването на кризата и поставя под въпрос нейното овладяване през следващото.
     Емиграцията – дългосрочната и за преселване – е в огромен размер и това действително удвоява или утроява остротата на демографската криза, завърта я в злокобна спирала. Общият обем на напусналите страната след 1989 г. е от порядъка на 1,2-1,5 млн. души, което представлява 16-20% от общото население на България (7,6 млн. души към 31 декември 2008) или 25-31% от населението в трудоспособна възраст на България (4,8 млн. души към 2008). Сред тях: (1) преселници (settlers); (2) дългосрочни трудови емигранти (за повече от 1 година, labour emigrants); (3) краткосрочни трудови емигранти (за по-малко от година, short-term emigrants), с концентрация във възрастовия диапазон 20-40 години, с поне над 50% мотивация за преселване в друга държава – лично, семейно, на децата си. През последните 2-3 години се регистрира допълнителен поток емигранти към западните страни в ЕС: (1) от средите на някои професии, напр. медицински специалисти; (2) както и нова вълна емигранти от ученици и студенти, от млади хора, които изпробват новия либерален режим – за пътуване, престои, а постепенно и за работа в страните на ЕС. Вероятно има основание да се каже, че емиграцията от България към ЕС през 2007-2009 има подчертано младежко лице.
     Регистрираният обратен поток на връщащите се от емиграция (дългосрочна) в България е от порядъка на 1/10 в сравнение с потока на заминаващите към други страни и континенти. Очевидно, връщащите се не компенсират – нито количествено, нито качествено – новите контингенти изтичащо българско население.
     В демографска проекция, масовата емиграция на практика удвоява отрицателния естествен прираст. Той е от порядъка на минус 5-6 промила или около 40 хиляди души годишно по-малко. Продължаващите емиграционни потоци добавят към него отрицателен механичен прираст, още вероятно 30-40 хиляди отпадащи. Така реалната ежегодна депопулация е около 10 промила годишно, вече две десетилетия тази депопулация се кумулира и вече като маса става огромна.
     Числото 10 промила годишна депопулация е пареща „държавна тайна”. А точно в него проличава нашата екстремна ситуация в рамките на застаряваща Европа. Там нормата е до минус 2-3 промила, при нас реално е 3-4 пъти повече. Устойчивите страни в Европа умерено застаряват, удържат общото число на населението си, не допускат вътре в него народностно-националната структура рязко и деградиращо да се промени. Докато в България застаряването става рязко, прераства в остаряване, общото число на населението спада катастрофално, оголваме нарастваща част от своята национална територия, рязко се влошава образователната, социализационната, производителната структура на населението, българската нация е в процес на ерозиране и изтласкване.


Емиграцията като екзистенциално самоотричане

     Емиграцията е един от най-убедителните аргументи за отлагане раждането на първото необходимо и на второто желано дете – преди всичко сред образованите и социализираните, интегрираните и производителните слоеве от населението. За тях емиграцията е освен поминък, но и лично усилие за професионална кариера и достоен живот. Поради това те двойно повече следва да се концентрират в адаптацията и институционалното интегриране в новата страна, по-дълго работят, за да си осигурят добра позиция и стабилна кариера.
     Емиграцията е една от най-директните причини и мотивации за отлагане на браковете, както и за предпочитане от младите на безбрачни партньорства – при всички онези, които се готвят да отпътуват някъде навън поне за няколко години, както и за вече учещите и работещите в чужбина.
     Емиграцията води и до масово разделяне между партньори в брак, отдалечаване и отчуждаване между тях. Както и до целенасочено или принудено търсене на брак с чужденец – с ясната мисъл, че това означава не само трайно емигриране, но и среда за дебългаризация на децата.
     Във вихъра, стреса и неудобствата при емигриране неусетно се загубва патриархалната норма за близост между поколенията, за приемственост между тях. Разстоянието прави това постепенно и невъзвратимо, въпреки субективното нежелание на повечето хора. Загубва се традиционната норма младите да раждат не просто свои деца, но да ги мислят и преживяват и като внуци на своите обичани и уважавани родители – внуци, според очакванията на възрастните, родени навреме и достатъчно на брой. Самите възрастни родители отлагат или смекчават претенцията си за внуци. Докато неусетно с времето претръпне разочарованието им, че остават без тях или че са обречени внуците им да са някъде далеч и отчуждени от своите баба и дядо.
     В това си измерение масовата и дългосрочна емиграция на практика е процес на екзистенциално самоотричане. Битието на емигранта и разкъсаните роднински връзки и общуване закономерно прави тази субективна и духовна промяна вътре в хората. В името на оцеляването или на добрата кариера на своите деца, родителите отрязват най-свидното в душата си като патриархални славяни и българи, на възрастни, които са очаквали да имат огромната радост във втората фаза на живота си да се радват и грижат за внуци, а в третата фаза като стари хора – да не останат самотни, все по-забравени и дори изоставени.
     Емиграцията е примиряване с екзистенциалната самота – както от страна на младите, които поемат някъде далеч към чужбина и в голяма степен се лишават от средата и подкрепата на близките си, така и на възрастните родители, които остават сами и самотни, нереализирани в традиционната си роля на гледащи внуци и помагащи на младите. А това в българската културна традиция е изключително важна форма на личностна пълноценност и реализация след 50-60-те години на живота.
     Както се вижда, емиграцията не само е плод на комплекс от фактори, но и проблемите, които тя поражда и изостря не са малко, не са повърхностни, съвсем не са само материални. И нещо от особена важност: при анализа на всичко това е нужно да си дадем ясна сметка, че в резултат от масовата емиграция през годините на Прехода се получи „емиграционна изтощеност”. Изтощеност на населението в България като цяло и в частност – на трудовите и производствените ресурси в икономиката на България, както и на младото поколение и фертилния контингент. Чрез масовата емиграция на младите на практика не само се изнася огромен човешки и финансов капитал навън от България, но се изтощава и разсейва българският генофонд, подтиска се жизнеността и виталността на българския народ и нация.


Емиграцията като нагласа и/или реален избор

     Емиграцията е не само масово, но и изключително сложно явление. От особена важност е да се разграничат контингентите на активната емиграция от тези на възпрепятстваните и идеологемните емигранти.
     Първите са реални емигранти с активирана нагласа, практическа подготовка, с вероятност в кратък срок да напуснат България. Вторите имат силно желание, декларират го, но конкретни обстоятелства ги задържат и възпрепятстват. Третите са податливи на общата нагласа за емигриране и пожелателното говорене, но нищо конкретно не са предприели и е малко вероятно да го направят.
     Възпрепятстваните и идеологемните емигранти като правило не заминават, но те са важни доколкото са конформистки фон в общата емигрантска масова психоза. Важни са за поддържане на общата подбутваща към емиграция атмосфера. Те със своята гражданска маса и демонстриран начин на мислене са: (1) морално и психично въздействие около активните емигранти; (2) стимулиращо идеологемно и мирогледно обкръжение; (3) морален и субективен контекст, който оправдава и подкрепя личното решение за отпътуване за някъде далеч.
     В годините на икономическо оживление (2006-2008) имаше известно отдръпване както от философията на емигрирането, така и като практическа нагласа за предприемане на конкретни
стъпки към емигриране: (1) задържа се и дори леко намаля броят на мигрантите с нагласа за дългосрочна емиграция и усядане в друга страна; (2) видимо намаля възпрепятстваната миграция – това е обяснимо при отворените врати на Европа; (3) започна да се свива и идеологемната емиграция – обхвата на жизнената философия, че „от емигрирането по добро нема”. Хората започваха да търсят позитивни съпоставки със ситуацията тук, в България, развиха формули за просперитет тук, търсеха повече мотиви за оставане и въздържане от емигриране. Осезаемо бе намалена силата на моралния и психологически натиск към емигриране. Отслабна конформисткият натиск към емигриране.
     Сега проблемите са с две основни ядра: първото е дали засилената след отварянето от 2007 г. ученическа и студентска емиграционна вълна ще затихне по-бързо? Ако това не стане и България губи допълнителен голям контингент от добрите си ученици и амбициозни студенти, дори и общият емиграционен поток да спадне количествено, поразяващият ефект ще е жесток. Както поради новото „изтичане на мозъци”, така и чисто демографски – вследствие от новото допълнително свиване на активния детероден контингент тук, в България; второто е дали западната финансова и икономическа криза ще продължи по-дълго и в каква дълбочина ще порази България? Ако кризата отреже започналото икономическо оживление и върне нещата отново към депресираща бедност и масово чувство за безизходица, емигрантските потоци ще продължат да търсят по-богатия Запад, дори и там нещата също да не са розови и спокойни.
     Може да се обобщи, че сега проблемът не е толкова в количеството на емигрантските потоци навън от България, колкото в структурата и структурния ефект:
  • върху системата на обществото тук, в България – източването на: (1) средните класи; (2) интелектуалния и академичния потенциал; (3) някои структурно-важни професии; (4) значителна част от добрите ученици и студенти; (5) допълнително генериране на демографска криза; (6) реструктуриране на етно-народностната структура на населението; (7) ерозия и обезсилване на българската нация – в качеството й на една от сравнително големите и значими нации сред Балканите, в Източна Европа и в Европа като цяло;
  • върху някои държави в ЕС, които са особено чувствителни към емиграционния поток от България. По-специално чувствителни към баланса в емигрантската структура: делът на интегриращи се квалифицирани и производителни – спрямо дела на общи работници и битови услуги – спрямо дела на девиантна емиграция и криминален трансфер;
  • върху националния баланс на Балканите – единствено българската нация се топи с ускорен темп, който е уникално висок за страните в региона и от Балканите на Запад. Превръща ни в уникална страна и народ в сравнение с останалите източно-европейски страни и народи (Полша и Унгария, Чехия и Словакия, Сърбия и Румъния) – само у нас демографската криза се разрази с такива катастрофални размери и темпове. Това субстанциално дебалансира отношенията на Балканите, риск е и за ЕС като цяло.
     Може би като повторение, но сред различните последици от емиграцията тук още веднъж искам да откроя две, доколкото имат съдбоносна и същностна значимост: първата, източване на огромен национален ресурс, обедняването на България откъм млади и жизнени поколения – при това не изобщо, а преди всичко откъм онези свои части, които са носители на съвременна образованост, висока култура и професионална квалификация, предприемчиви и иновационни с енергия за кариера и развитие. Следствието е съответно и закономерно примитивизиране на общностите в много от селищата и районите в страната, доколкото те губят своя качествен български социален и природен генофонд, който прави хората ни интелигентни и адаптивни, заредени с толкова жизненост и одухотвореност едновременно; втората, риск от невъзможност да бъдат съхранени и развивани българската народност и нация, огромният ни потенциал – интелектуален и професионален, предприемачески и адаптационен; като народ, нация и държава със своя ярка физиономия и достойнство, като реална и респектираща сила в международните отношения на Балканите, в Европа и света като цяло, като средно голяма държава, икономика и народ в сравнение с другите страни от Европа; като център и възел на Балканите.


Две страни на емиграцията

     Разбира се, при обсъждане на емиграцията като обществен феномен следва да се предпазваме от едностранчивост. Масовата емиграция е икономически и обществен фактор със системно и многопосочно значение. Тя има както своята поразяваща, така и своята положителна страна.
     От една страна тя е начин за източване на национален човешки капитал, на направени от нашето общество и държава социални инвестиции в младите поколения и в специалистите.
     От друга страна, сега емиграцията по-същество е най-големият „инвеститор” – по-точно, емиграцията е най-големият източник на поток пари отвън към България, който е съпоставим с годишните корпоративни „външни инвестиции”.<1> Именно чрез него и благодарение на тези роднински пари тук, в Българя, в годините на рязко обедняване и на ниски доходи много семейства, не малка част от пенсионерите и децата, доста от хората в деиндустриализирани и западащи общини и райони успяват да поддържат относително добър стандарт на живот.
     Освен това чрез емиграцията се намалява безработицата тук, в България. Относително се свива обемът от обезщетения и помощи, които социалните фондове дължат и изплащат. Работещите сезонно, краткосрочно или дългосрочно в чужбина вероятно са около 30% от работната сила в България (3,6 млн. към 2008 г.). Ако те не намираха работа в чужбина, то регистрираната безработица в България би била поне 2 пъти по-голяма, обезкуражените и дългосрочните безработни щяха да са в пъти повече. В много райони на страната фактическата безработица би била просто задушаваща. Абсолютната и относителна бедност в страната биха били вероятно също двойно повече като относителен дял сред населението.
     Всъщност емиграцията две десетилетия бе „механизъм за абсорбиране на шокове” – ценови и инфлационни, финансово-икономически, в доходите, заетостта и безработицата.<2> Очевидно е, че емиграцията се отразява негативно и деформиращо на възпроизводството на трудовия, производителния и професионалния потенциал и структура на населението. Но емиграцията има и множество позитивни практически проекции – краткосрочни и дългосрочни; настоящи и отложено потенциални.
     Така или иначе емиграцията ни в чужбина е огромна. За това е просто вредно да се говори само с вайкане. По-смислено е този огромен ресурс да се използва пълноценно, да се превръща в относително благо за България, а не само в продължаващо национално и държавно бедствие. В приемащите западни държави се събра значителна българска емигрантска маса. Не само е възможно, но вече е и крайно нужно да се положат усилия от страна на българската държава в подкрепа на инициативите на самите емигранти – за да се консолидира значителна част от българската диаспора в общности, заредени с патриотизъм и лоялност спрямо България. В това отношение опитът на други разселили се нации е впечатляващ – на ирландци и гърци, на евреи и арменци, на турци и поляци.
     От емиграцията се губи, но и се печели, доколкото емиграцията, чрез инвестиции и създаване на солидно лоби в различни бизнес-среди, в разнообразни граждански и политически среди и институции, може да способства за: (1) подобряване на външната търговия; (2) разширяване на чуждестранните инвестиции от големи и малки компании; (3) подкрепа за платежния баланс; (4) повишаване качеството на труда; (5) облекчаване на структурната и дългосрочната вътрешна безработица; (6) спасяване на квалифицирани и амбициозни специалисти от декласиране; (7) упражняване на външен натиск за здравословна среда за личностно и кариерно развитие в България; (8) повишаване качеството на живот тук.
     Впоследствие именно икономическият растеж и подобряването на жизнения стандарт могат да се окажат основен мотив за завръщането на голям брой от емигрантите. Допълнителен бонус е, че повечето завърнали се носят със себе си нови знания и ценен опит, който повишава качеството на предлагания труд тук, в родината, където те се завръщат. Счита се, че една от основните причини за ирландското икономическо чудо, наред с ниските корпоративни данъци, благоприятната инвестиционна среда, добре образованото англоговорящо население и географското положение, е подкрепата от страна на огромната ирландска диаспора в Америка. Тя е важен фактор, спомогнал за привличане на чуждестранни инвестиции от многонационални компании, довели до икономическия бум преди десетина години.<3>
     Нека се спрем на няколко особено важни профила на емигрантските потоци навън от България, маркирайки отражението им върху възпроизводството и трудовите ресурси тук. Мисля, че, що се отнася за масовата емиграция след 1990 г., от изключителна важност са няколко неща:
     първо, поради краткосрочната и особено поради дългосрочната миграция се нарушава естественият жизнен цикъл за семейство, брак и деца – за намиране на подходящ семеен партньор, за осмеляване да се направи свое семейство и брак, да се роди първо и следващо дете, да се установи пълноценно домакинство и дом.<4> В живота се налагат семейни модели, които са не просто извънредно динамични и стресиращи, но и носят допълнителни рискове за възрастните и децата.
     Става дума за новите форми на семейства с разделени съпрузи и отделени деца, с отлагана раждаемост, с принудена смесена раждаемост, на неустойчиви безбрачни семейства, да не говорим за емигрирането като повишена опасност от сексуална и друга злоупотреба и криминална зависимост. Раздялата понякога освежава чувствата, но по-често отчуждава. Близките по телефона са нещо приятно и интимно зареждащо, но когато не се вижда светлината в очите и си лишен от докосване интимното общуване с най-близките е охладено и по същество разкъсано. Ето, това е емоционалният и психологически проблем на отделените самотни възрастни родители или децата, на отделения партньор, на отдалечените приятели и роднини;
     второ, българската народност емигрира най-масово – не само като номинален брой, но и като вътрешен относителен дял. Като правило ромите не мигрират масово за преселване. Българските турци от 2-3 години също имат ориентация към мигриране навън краткосрочно. Така сред населението тук, в България, се променя етно-народностната структура. Поради емиграцията, в комбинация с рисково ниската раждаемост, рязко се свива българската народност. Наред с това, обратно, рисково бързо набъбва маргиналното ромско етно-малцинство, относително се увеличава и турската народност. Този процес подробно е анализиран във втори и трети раздел;
     трето, масово емигрират хора и семейства от средните класи, вкл. от високата средна класа, интелигенцията, специалистите – за професионална кариера, както и предприемчиви млади с подготовка да бъдат конкурентни в чужбина. Ориентацията им е към дългосрочна емиграция или за преселване. Това е директен износ на работна сила, на специалисти и креативен потенциал, на работоспособност и мотивация за обществено-производителен труд. Става дума за „изтичане навън на мозъци” (brain drain)<5>, което поставя бариера пред възпроизводството на структуроопределящи професии, на интелигенцията като цяло, на средната класа, на академичните общности, творческо-изобретателските общности тук и сега в България.
     На практика е трудно да се оцени действителната загуба от изтичането на мозъци, но тя в никакъв случай не е малка и очевидно е многостранна. Напр. в икономическа проекция, освен че се губи от свиване на производство и производителност в съответната страна, държавният бюджет също е пряко ощетен, защото оттокът на хора намалява данъчните приходи, пенсионната и осигурителната системи изпитват нарастващ дефицит от постъпления. Това вече е осезаема реалност в България, в следващите 1-2 десетилетия вероятно ще се стигне до екстремен недостиг.<6>
     Обратната страна на „изтичането на мозъци” като негативен феномен е, че чрез емиграцията на хора от образованите съсловия се натрупва граждански и професионален опит, възприемат се високи стандарти, хората се мотивират за бизнес и професионална реализация в по-широк мащаб, натрупват гражданско и професионално самочувствие. Това безспорно е позитивен ефект от емиграцията на средните класи и интелигенцията, на някои работнически професии. А възниква и мотивация за връщане, когато самоуважението укрепне, когато човек се стабилизира материално, след като си направи реалистична съпоставка между плюсовете и минусите „там” и „тук”. След практическата съпоставка между трудовата и бюрократичната, политическата и социалната, моралната и психологическата ситуация и житейски шансове в България или в някоя „високо развита страна”, след съпоставката между достъпните условия на живот и труд, за професионална и бизнес реализация „там” и „тук”, на базата на личен опит се култивира реализъм. В не малка част от случаите, сред емигрантите ни от средни слоеве и интелигенцията, академичните и творческите общности назрява желание за връщане в България. На тази субективна основа е възможно да се стимулира обратен миграционен поток, осъществяване на така нар. „циркулация навътре на мозъци” (circulation of brain).
     Това би следвало да се подкрепя от приемащите държави и да се стимулира от България. Според принципите на ЕС при набиране на работна ръка в приемащите страни трябва да се отчитат интересите и на страните-донори, предполага се придържане към взаимна етика и комбиниране на интересите. Това е особено важно относно сектори, които са пряко уязвими при „изтичане на мозъци”, при свободното движение на работна сила и специалисти – ай-ти специалисти, доктори и медицински сестри, учени и изобретатели, музиканти и архитекти, квалифицирани работници, както и хора от рисково оголвани национални територии.
     И действително „циркулацията на мозъци” се стимулира в ЕС – чрез обучение в други европейски държави, чрез стажове и временна работа, чрез обмен на преподаватели, чрез изследователски мрежи, чрез многопосочни програми. Отделят се богати европейски фондове, действа се чрез демократични процедури, специално се ангажират хора и от периферните и по-бедните страни.<7> Всичко това са специфични форми и гаранции възможностите за трудова и професионална мобилност да са от полза не само за приемащите страни, но така също и за изпращащите страни. Редно е България инициативно и пълноценно да се възползва от тези европейски принципи, механизми и фондове.


Емигрантска субкултура – като социално-психологически феномен

     У значителна част от младите се е формирала и продължава да се закрепва специфична емигрантска субкултура. Тя е активно подкрепяна от голяма част от родителите. Гражданският консенсус в идеологемата за неизбежност на емигрирането е впечатляващ. Няма съществени разлики между двете поколения на родители и прародители, между хората с деца и без деца в домакинствата.
     Основният проблем е, че родителите изтласкват младите навън и далеч, като с това на практика предрешават родовото и народностно откъсване на своите внуци. Първо дистанцират децата си, а после откъсват внуците си. Това явление по своята дълбока същност е съвсем чуждо и обратно на патриархалния инстинкт при всякакви социални колизии, вкл. работа и учене далеч в чужбина, вкл. емигриране на част от близките, семейството да бъде съхранено, родът да е продължен, приемствеността между поколенията да не бъде прекъсната.
     Нека сравним сегашната емиграция с онази от 20-те и 30-те години на миналия век. Когато тогава в семейството е имало много деца (3-5-7) семейството е могло да има гъвкава стратегия за реализацията им, както и на семейството чрез децата си. Съчетавали са предприемчивостта със самосъхраняването. На отделните деца е давана различна семейна отговорност и съответна лична перспектива. Един е пращан далеч, за да бъде изучен, за да праща оттам пари, за да излезе сред големия свят и да изтегли след себе си цялото семейство. На другото дете е възлагана отговорност да наследи имотите и занаята, бизнеса и социалния статус тук, за да не се разпилее нито семейното богатство, нито хората в рода и семейството, за да се опази приемствеността и родовата база. Третото дете е било задомявано за перспективна рода и наблизо, за да се увеличи силата на семейството. Четвъртото дете е било отпускано да реализира свой талант, разтоварено от делничната рутина.
     Такава е била стратегията на повечето семейства в България при икономическата емиграция от 20-те и 30-те години на миналия век. Тогава също от България е изтекла огромна емиграция. Но като цяло това не е ставало чрез дестабилизиране на семейството като общност и като морална институция. Не е ставало по логиката на атомизирането на децата. Сега проблемът е ценностен и психологически – толкова често се жертва семейството, за да се даде шанс на индивида. Но още повече проблемът е обективен – при сегашната малолюдност на семействата, при 1-2 деца такава стратегия на ветрилото не може или е трудно да бъде приложена на практика.
     Като имаме по едно дете и го изпратим да учи или работи в чужбина, а то там уседне, адаптира се, създаде свое семейство, роди там децата си, какво става с родителите тук? Първо, те са отделили надалеч от себе си всичките си деца, и второ, после се оказват отчуждени и дистанцирани от всичките си внуци. Това е фактически вариант при наличие на едно или две деца. Когато са две те често тръгват заедно или едно след друго, с идеята там да си помагат и да имат поне един близък.
     Така всъщност днешната емиграция принципно се различава от емиграцията, за учене и работа, на някое от децата преди 70-80 години. Днешната емиграция в огромната част от случаите означава скъсване на семейно-родовата връзка, дистанцирането на внуците и младите поколения, оставането на възрастните тук в самота. Колкото и отделянето да се компенсира с ходене на възрастните там за по1-2-3 месеца да се помага в домакинството и за гледане на малките, колкото и да си помагат взаимно парично и материално (първо родителите помагат на децата, после децата започват да връщат средства и помощ на близките си тук), колкото и емоционално да продължава отношението на загриженост и любов. Все пак разстоянието е голямо, срещите са редки, ежедневието е разкъсано, манталитетът става коренно различен, стилът на живот и житейските хоризонти се разделят. По тези линии се натрупва отделяне и незаинтересованост, загуба на роднински рефлекс, възприемането на принципния индивидуализъм, че всеки трябва сам да се оправя с живота (откъснато дори и от най-близките си).
     Вторично възниква драматичен проблем за вече емигриралите – при неуспех и неудача там, при разочарование там, младите не смеят да се върнат в България. Често са възпирани от собствените си родители, които не желаят да признаят краха на илюзиите – своите и/или на децата си. Драматизираното „какво ще кажат хората тук, не ни излагай” е изключително травмираща спирачка пред връщането на част от младите български емигранти от „развитите” страни.
     Родителският натиск емигрирането да се възприема като алтернатива на притеснения живот и на недореализацията тук, в България, се превръща в масова психология. Тя поразява не малка част от младите поколения – както, откъм единия полюс, децата от елитни средни училища и добри университетски специалности, така и децата откъм другия полюс – от „бедната провинция” или от „социално слаби” слоеве. Спрямо чужбина активно се формират максималистични нагласи, които реципрочно са съпроводени с нихилистични и пораженчески нагласи спрямо перспективите за живот и благоденствие в България.
     Огледално, в масовото съзнание се натрапва образа на Запада като „обетована земя”, сред която може да се реализира американската мечта на провинциални пепеляшки, а за България – място на несбъднати очаквания и предопределени поражения. Така бе създадена и все още е устойчива масовата психология на самоцелното емигриране – „ще емигрирам там дори да не зная какво ще работя и как ще се устроя, защото там няма начин да не е по-добре от тук”. Това обяснява, че около 50%, вкл. от преселниците, заминават без яснота какво и как ще работят, как ще се интегрират в тамошното общество, дали ще понесат самотата и отчуждението сред чуждите хора, или де-квалификацията и де-професионализацията си – авантюристично се хвърлят в неизвестността, заредени с изкуствен оптимизъм и непроверени високи очаквания.
     Това е разрушителна масова психология, доколкото обективно се: (1) разкъсват семействата, скъсва се родовата линия; (2) изнася се раждаемост и демографски потенциал; (3) страната се лишава от нужния младежки и трудов възпроизводствен потенциал; (4) нацията се разтваря до спасяващи се поединично индивиди; (5) формира се трайна и масова психология на оцеляването, вместо на социален просперитет и обществено развитие.
     Това е и репресивна социално-психична среда, сред която много млади са подложени на силен натиск и преса, за да ги принудят към емиграция – въпреки нежеланието на много от тях.
     Самото разграждане на тази емигрантска идеологема, която граничи с масова гражданска психоза е изключително важна цел. Трудно постижима без една умна и гъвкава, но последователна държавна политика за редуциране и нормализиране на младежката емиграция навън от България. В условията на криза (след 2008 г.), поради новите обективни фактори, които ще демотивират част от емиграционните потоци, вероятно горната социално-психологическа нагласа ще започне да се смекчава в семействата и проблематизира в приятелските групи. Това е позитивен задържащ процес, който следва да се стимулира чрез пропагандни форми от страна на държавата и медиите.


Външни предпоставки за продължаваща масова емиграция

     Емиграцията в последната, трета вълна – емиграцията с младежко лице, е провокирана както от новия вътрешнополитически, икономически, социален и граждански контекст, така и от редица основни външни предпоставки, които също следва да се обсъждат.
     Освен вътрешните обективни и субективни причини за нестихваща емиграция от България към Западните страни (ЕС-15, плюс Гърция, Испания, Чехия и др.), следва да се отбележи и факта, че приемащите Западни страни имат и непрекъснато усъвършенстват механизъм за притегляне, по същество за изсмукване от България към себе си на млади хора – от гимназиите и студенти, на фертилен контингент и на деца, на добри специалисти, докторанти, специализанти. Това е основната външна предпоставка за продължаващата масова емиграция на българи.
     Техните нужди от такъв наш човешки контингент е далеч от насищането. След присъединяването на страните от ЕС-10 (2004) и на България и Румъния (2007) не се случи очакваната вълна на допълнителна емиграция на Запад. В годините след разширяването емигрантските потоци останаха в приблизително предишния си обем. По оценки на ЕК около 3% от гражданите на ЕС-12 работят в страни от ЕС-15, а едва 1,2% от работещите в ЕС-15 са скорошна имиграция от ЕС-12.<8>
     Западните държави, техният бизнес и институции са създали ефективно действащ механизъм за изсмукване на нужните им млади и жизнени, образовани и професионални, амбициозни и производителни хора от България. Механизъм, които през 90-те действаше с акцент върху кадровия потенциал на България – оставащите тук без работа специалисти, без работа по професията, без работа с възможност за творческа изява и професионална кариера. Това бе основна част от първата емигрантска вълна – вълната на отпушването, когато хората с амбиция и авантюризъм сами тръгнаха на Запад. Голяма част от тях бяха добре приети там, получиха работа, доказаха себе си, интегрираха се и сега са с добри позиции и висок стандарт.
     Другата част от механизма засмукваше огромна маса средно и дори високо образовани, дисциплинирани и работливи, лесно адаптиращи и интегриращи се българи за проста работа там – прословутите „миячи на чинии” и „берачи на маслини и ягоди”. Тази наша емиграция за тях е възможно най-безпроблемна и благоприятна – не създава големи проблеми, а решава много техни проблеми.
     Разбира се, има го и третият контингент на девиантна емиграция от България – не малко народностно българска, но тук вече с голяма доминация на циганска. Това са преди всичко ниско образовани или съвсем млади хора. Те отиваха на Запад преди всичко за да обслужват техни потребности – от проститутки и мошеници, от улични крадци и пласьори, от незаконни работници за наистина черна работа.
     Втората емигрантска вълна от 1999-2000 година тръгна към Запада сама – това са младите хора и отново специалисти и интелигенция, чиято надежда за европейско развитие тук бе попарена. Те бяха подгонени навън от разочарованието, че Иван Костов (ОДС, СДС, сините демократи): (1) не могат или не искат да създадат нормална и действаща икономика, която да дава работа за достатъчно много и добре образовани хора; (2) няма да се даде възможност на интелигенцията да се чувства добре и достойно в обществото си; (3) голяма част от младите хора няма да имат шанс за работа по-високо от едно ниско ниво на обслужващ персонал; (4) наред с натрапване на примитивизъм и вулгарност в шоу-бизнеса и до голяма степен в така нар. „сериозно изкуство”. И когато тази вълна тръгна (вероятно по 30-50 хиляди души годишно) там, на Запад, пак ги очакваха с официални квоти за имиграция, с привилегировано приемане на специалисти и богати българи, с отчитане на детеродната им способност и поемане на децата им.
     Третата емигрантска вълна се отпуши след приемането на България за член на ЕС (2007). Паднаха спънките по границите и хората потеглиха. Фактически рязко нарасна потока само на 20-годишните – завършващи ученици и студенти, и наред с тях детегледачки и медицински сестри, строители и търговски работници, и отново берачи на маслини и ягоди. В тези години западният механизъм още повече диференцира подхода – въвеждат се все повече филтри за човешко и гражданско качество, за културна адаптивност, за кадрови подбор. Българската емиграция отново е сред най-предпочитаните, защото създава относително най-малко проблеми – разбира се, когато става дума за млади и образовани, за работливи и дисциплинирани хора. Започнаха да ни връщат девиантите и криминалния контингент, но за адаптивните и производителните съблазнителните норми остават.
     За адаптивните и производителните наши мигранти там скоро няма да има насищане – нуждите на западните страни в перспектива поне на следващото десетилетие ще е голяма.<9> Относно девиантните вече има насищане и дори започва пресищане от източна криминална емигрантска маса – те ще притворят вратата си, ще намалят потока, ще се разтоварят частично от предишните и ще ги изтласкват обратно.
     Западните страни са далеч от насищане и поради една друга причина, която две десетилетия бе табуирана за изричане, но обективно е все по-гореща потребност за тях. Става дума за изгодата им да прилагат нов механизъм за филтриране на имиграционните потоци към тях, така че чрез нашата имиграция – социализирана, образована, знаеща и научаваща техния език, бързо интегрираща се, склонна към акултурация, некапсулираща се в етно-народностни гета – да балансират и дори относително да изместват предишните контингенти имигранти от не-европейски и дори от анти-европейски цивилизационни зони. Българите са удобни имигранти, доколкото не малки части от другите остават обособени и граждански капсулирани в свои неинтегриращи се общности, не научават езика на приемащата страна, внасят своя различна религия, проявяваща гражданска агресивност и развиваща енергия за изместване на местната основна религия и църква, имат рисково висока раждаемост и набъбващ естествен прираст.
     В западните страни вече са надига мощна интелектуална, гражданска и политическа анти-имигрантска вълна. Обект на страх и искане за коригиране на недиференцираната политика спрямо имигрантските потоци са именно горните неинтегриращи се имигрантски маси от чужди цивилизационни зони. Интересът на приемащите западни страни е да използват нашата емиграция именно в качеството й на гражданска и трудова алтернатива на вече големите контингенти имигранти – от арабски и африкански страни, мюсюлмани и турци, с примитивна битова и трудова култура, с цивилизационна несъвместимост спрямо християнските традиции, спрямо културата на западния индивидуализъм и демократичност, на еманципираността на жената, на гражданските права и уважението към личността.
     По тази логика е наивно да се очаква, че западните страни ще проявят спрямо своите партньори от ЕС-12, от периферията на ЕС, благородство и сами ще въздържат имигрантските потоци от страни като България – за да не източват прекалено много нашия човешки капитал и за да не ни изтощават, за да се постига по-бързо изравняване (кохезия), за да ни се дава възможност ускорено да ги догонваме в производителност на икономиката и капацитет на всички публични институции и дейности.
     Ситуацията е до болка исторически банална – спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Това е реалността. Западните страни, спрямо емиграцията от България към тях, действат по „братски”, както се казваше в един виц от преди 40 години. Да му мисли България, която вече се задъхва за квалифицирани специалисти, в която в сфери като науката, научно-развойните дейности, инженерните професии и други вече остро се усеща недостиг на модерно подготвени хора, на високо квалифицирани работници и специалисти, на хора с потенциал да догонват и изпреварват.
     Нека обърнем по-специално внимание на европейския принцип за споделено благополучие.
     В светлината на по-горе обсъжданите неща диспропорцията между старите и богати страни от ЕС-15 и новите и бедни страни от ЕС-12, вкл. Българя, е голям и същностен проблем за бъдещето на Европа като образец за хомогенност и споделено благополучие. Обективният интерес на западните приемащи страни, под лозунга за споделено благополучие, е да изсмукват човешки ресурси от новите и периферните страни в ЕС, лишавайки ги от част от техния собствен потенциал за догонване в степента на благополучие.<10> Това е партньорска реалност, която в рамките на ЕС вече генерира напрежение между старите и новите членки, между централните и периферните страни.
     Разгледано в перспективата на 2050 г. се очертават две основни дилеми: първата е дали България ще успее, дали ще й бъде дадена практическа възможност да догони развитите страни – с пожелателните около 75% от производителността на труда и от БВП на човек от населението в ЕС-15?
     Модернизацията и технологизацията на реалната икономика, ускореният стопански растеж и повишаването на стандарта на живот в България са в пряка зависимост от нивото и възпроизводството на човешкия капитал, от образоваността и интегрираността на населението в страната, от качеството и продуктивността на младите поколения – не само в пряк трудов и икономически смисъл, но и в широкия социален смисъл на обществена интегрираност и продуктивност. Ако западните страни хладнокръвно ни лишават от значителна част от такъв нужен ни човешки ресурс, то на практика това означава трудно преодолима бариера пред това прогнозирано догонване – проява на техен колективен егоизъм спрямо България, мечешка братска прегръдка.
     Втората е кога и дали България ще успее от досегашното провинциално и наивно очакване и разчитане на помощ да се обърне към реалистичното и мобилизиращото опиране на собствените сили?
     Нужна е трезвост спрямо западните партньори. Нужно е да се отчита тяхната инерция на колективен егоизъм спрямо нашите периферни страни и народи. Нужно е да се отчита и тяхното цивилизационно високомерие спрямо нас, културата ни, хората ни, специалистите ни.
     ЕС е пред сериозна дилема да се либерализира или да се развива като все по-централизирана и бюрократизирана имперска структура. При втория възможен вариант новоприсъединените страни от ЕС-12 са в риск да се окажат в неизгодна сателитна позиция по подобие на зависимостта им от преди 20-30 години.<11>
     При втория вариант ЕС-27 все по-недвусмислено ще се оказва разцепена и разцепвана на два конфликтуващи неравнопоставени сегмента: Стара Европа с политика на либерализация и отваряне към Света, наред с Нова Европа в ситуация на стагнация и дирижирана от безапелационните централни власти на ЕС. Очевидно това е нежелан от новоприсъединилите се практически вариант, вреден е и за целостта на ЕС, ще подрива отвътре конкурентоспособността му в световен мащаб.
     Житието-битието на българската емиграция от последните две десетилетия е особено поучителна в тази плоскост.
     Ако и доколкото България се развива като пълноценен член на ЕС, закономерно следва да намаляват негативните ефекти от масовата емиграция и, реципрочно, могат да се увеличават позитивните резултати и проекции от емиграцията. Това налага добре обмислена, дългосрочна и настоятелна, ресурсно обезпечена държавна политика спрямо явлението „емиграция” и ефектите от него.


Народ с енергия за възраждане или народ с прекършен дух

     Българският народ има драматична история на циклични исторически възходи и падания, на разширяване до размерите и значимостта до мащаб на европейска империя, а после свиване до размерите на третостепенна държава и периферия.
     Дори по време на многовековното турско владичество, вкл. в епохата на активен турски геноцид над българите (XV-XVII век), българският дух е оцелял.<12> В манастирите и съхранените духовни и религиозни средища. В родовата патриархална традиция и селската община. В предприемчивостта и самочувствието на занаятчийските, търговските и църковно-учителските прослойки. В народното творчество и иконографската живопис. В легендите и митовете. В народните ритуали и обичаите. В българския език и писменост.
     И не само духът, самоидентичността и жаждата за възраждане е оцеляла. А и демографски е осъществено смайващо нарастване от под 1 млн. през XV век до 5 млн. през 70-те години на XIX век – със съхраняване на семейно-родовите патриархални и народностни структури, с натрупване на стопанска мощ и народностно самочувствие, с проява на впечатляващ инстинкт за самосъхраняване, с изненадващо формиране на активна и патриотична интелигенция.
     В модерната епоха (XIX-XX век) българският народ е в процес на постоянно разрастване, набиране на сила и самочувствие, икономически просперитет, нарастване стандарта на живот на масовия човек, укрепване силата на държавата. Въпреки жестоките борби и жертвите по време на Априлското въстание преди Освобождението. Въпреки изкуственото разделяне на нова България и нуждата от Съединение (1885). Въпреки двете балкански войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918) и стопяване на огромна национална енергия – вследствие от катастрофалното фиаско в тези войни. Въпреки Втората световна война (1939-1945) и двойнствения характер на участието в нея и изхода от нея. Въпреки жестоките политически преврати (1923, 1934), които по същество разделят обществото на две половини, с гореща или тлееща гражданска война между тях, което на практика продължава и до днес. Въпреки драматичния социален, обществен и политически преход през 40-те и 50-те години на XX век, последващия период на развитие, разгръщане и разцвет, но накрая отново политическо фиаско и влизане в новия цивилизационен преход от 90-те години.
     Последните две десетилетия Преход (след 1989), който по своята същност е реставрация на капитализма в България, по същество отново са процес на икономическо и социално пропадане, пропиляване на огромен ресурс, масово обедняване и деморализиране, разбъркване на системата на държавата и разлюляване на националната ни идентичност. Но и с надежда отново да проявим своята народностна жилавост, национален силен дух и гражданска творческа способност – за последващо бързо догонващо и изпреварващо развитие. Каквото сме успели като народ и държава да реализираме поне четири пъти за последните два века. Някои от симптомите на събуждане, на мобилизиране, на първи успехи в тази посока вече са факт.
     Но сега има един отрицателен, задържащ и демобилизиращ фактор, който не е действал в предишните епохи и кризисни обществени ситуации. Никога досега родово-семейните граждански структури не са били в такава степен – отслабени, разпадащи се и довеждани до безпомощност.
     Обратно, при всички предишни епохи на криза и разлом именно родово-семейните патриархални структури са съхранявали енергията и ресурсите си, възпроизвеждали са нужния човешки потенциал, давали са мотив на хората за издръжливост и активност.
     Един от масовите начини днес да става отслабване на родово-семейните структури е чрез емигрирането на децата и внуците – родителите ги изпращат в чужбина сами, в огромна част от случаите без идея след време семейството да се събере. Така днешната емиграция е инициално разделяща, изхвърляща в самота много от младите, оставяща в самота техните възрастни близки и роднини. Разкъсват се семействата, скъсва се родовата приемственост, атомизират се много от младите – и като начин на живот, и като ценности и емоционални нагласи.
     Така много млади хора, още на своите 20 години остават сами, без подкрепа от близки, далеч от интимното си пространство на приятели и роднини. Нататък рискът от самота се увеличава, вкл. при търсене на съответен семеен и житейски партньор, вкл. заради навременно родителство – в края на краищата рискът е младият човек да остане извън нужната и желаната „пълна” родителско-семейна микро-общност. За последното в днешно време има всякакви рискове, но самотното емигриране е една допълнителна стресова и екзистенциално изолираща среда.
     Вторият начин е оставането без деца – поради житейската философия, че може да се живее пълноценно и без деца, поради все по-влошаващо се фертилно здраве, поради страх за бъдещето на децата, както и поради разпространяващият се хомосексуализъм и агресивното му демонстриране като алтернативна „нормалност” срещу традиционната нормалност.
     Това са човешки потоци, които откъсват от гражданската маса огромни части и бързо свиват обема на фертилния контингент, на младите поколения, чрез които се възпроизвежда жизнеспособното население като цяло. По логиката на големите числа се върви към онази критична маса, след натрупването на която вече безвъзвратно рязко ще се свие българската народност. Има риск тя да изгуби доминиращото си значение в българската нация, която по този начин ще бъде лишена от своето естествено народностно ядро.
     Ето, в това е проблемът. Българите от 8 млн. в общо 9 млн. (през 1988) вероятно да спаднат до 2,5 млн. сред общо 5 млн. (през 2050-2070).
     Ако изпразваната от население българска територия започне да се пълни от небългари и неправославни маси, идващи от други народностни и цивилизационни зони (за това вече има натиск поради икономическа необходимост, а и юридически става и ще става все по-лесно), то вероятно 2,5 млн. българи ще се окажат сред маса от общо 8 млн. жители. На своята си територия българите ще останат 30% от населението (при 90% през 1988). И всичко това е статистика. Тук няма емоции, а само прогностична вероятност.
     Ако процесът на българско обезлюдяване на България продължи в сегашните си форми и скорост, вкл. поради нестихващата емиграция, България би била лишена от съдържанието си на „национална държава на българите”. При такъв вариант българската народност вероятно ще се концентрира в 40-50% от сегашната национална държавна територия. В останалата част би доминирало население с различен, с чужд и дори с враждебен манталитет, ценности и „национална” идентичност и политически цели.
     Ако това стане на практика, България би била единствената национална държава в Европейския съюз, която толкова радикално ще се денационализира. Няма да има друг подобен прецедент нито на Балканите, нито сред другите източно-европейски страни, да не говорим за западно-европейските народи.
     Ето, в този смисъл заглавието на тази глава „Емиграцията – опит за демографско самоубийство” би било резонно да се трансформира в „емиграцията – опит за гражданско самопринизяване и политическо маргинализиране, за национално обезличаване”. Горчиво е да се прави подобен извод, но фактите говорят недвусмислено за практическата възможност на такъв изход от сегашната „криза”, за подобно постижение на сегашния продължаващ вече две десетилетия „цивилизационен” Преход. Не дай Боже!


-----------------------------
<1> Част от емигриралите българи осъществяват регулярни парични и финансови трансфери към семействата и близките си в България. Те вероятно ще продължават да подпомагат финансово близките си. Размерът на „помощта им” по данни на БНБ за 2007 г. е вероятно над 1 млрд. евро. Според данни на БНБ, регистрираните парични трансфери от чужбина към България, към края на 2007, са от порядъка на 4,5% от БВП. Така емиграцията се оказва фактор за макроикономическа и финансова стабилност в страната.
<2> Виж Конвергенция и европейски фондове... С., 2006, с. 32.
<3> Ирландците имат дълга емигрантска традиция. В резултат сега около 70 млн. души по света са от ирландски произход, 40 млн. от които са в САЩ, при население на Ирландия едва около 4 млн. души. Тази огромна диаспора, съхранила патриотичното си чувство и мотивация, е оказала значително влияние върху развитието на страната си през послед-ните 2-3 десетилетия – не само чрез финансова помощ, но и поради силно лобиране от чужбина.
     След реализацията на ирландското икономическо чудо именно икономическият растеж и възможностите за бизнес и предприемачество, както и скокообразното повишаване на жизнения стандарт, наред и с модерната организация на държавата като социална – с мощни и богати социални фондове и служби за предпазване от бедност, безработица и девиация, всичко това в комплекс се оказва мощен притеглящ механизъм и мотив за завръщането на голям брой емигранти. Те са около 50% от имиграцията през последните десетия. През последните няколко години този дял се свива, заради имигрантите от Източна Европа и извън Европейския съюз, но въпреки това остава голям – 38%. От гл.т. на динамиката в икономиката се счита, че завръщащите се ирландци са действали като мощен буфер, предпазващ ирландската икономика от прегряване – увеличават производителното работещо население (500 хил. нови работни места), но без голямо оскъпяване на работната ръка.
     Поучителни са скорошните инициативи на ирландското правителство. През 2009 г. доклад на специална работна група по въпросите на емиграцията препоръча следните мерки: (1) създаване на специална служба по въпросите на емиграцията към Министерство на външните работи – основна задача е събиране на надеждна информация за емигрантските общности по света; (2) петкратно увеличение на държавната субсидия за емигрантските ирландски организации – като напр. през 2005 г. тя достига 35 млн. евро; (3) насърчаване организирането на емигрантски ваканции в Ирландия; (4) създаване на жилищни и квалификационни програми, подпомагащи ирландци, които желаят да се завърнат в родината си; (5) награждаване на изявени представители на диаспората; (6) социално подпомагане на онези, които са решили да останат в чужбина.
<4> Специално отбелязано като проблем на съвременната цивилизация от папа Бенедикт ХVІ, на Международния форум на младежите в Рим, Рока ди Папа, 31 март 2007: „Глобализирането на света принуждава младите хора да емигрират. Това е болен проблем, който носи последици, към които не може да сме безразлични. Такава болна последица е трудността да се пристъпи към брак и формиране на семейство...”
<5> Терминът „изтичане на мозъци” (brain drain) се появява през 60-те години, когато много британски учени и интелектуалци емигрират в САЩ в търсене на по-добра работна среда. В последните 2-3 десетилетия проблемът „брейн-дрейн” се изостря за по-бедните и периферни страни, които загубват високо квалифицирани работници и специалисти в полза на богатите страни. Историята се обръща – сега именно Англия е страна, към която такива работници и специалисти се стичат, за да работят и/или заселят.
     Още се говори за международен научен обмен (brain exchange). В него се включват многообразните форми на краткосрочна външна миграция (по-малко от 1 година пребиваване в чужбина), непълната заетост в чужбина, работата по съвместен научен проект, работата по дисертационен труд в чужбина (brain gain network).
<6> Един пример: през 2001 г. в доклад на ООН се оценяват загубите на Индия от емиграцията на компютърни специалисти към САЩ – 2 млрд. долара годишно. Според изследване на учени от Харвардския университет, в САЩ има 1 млн. индийски емигранти, три четвърти от тях са с висше образование. Доходите на тези имигранти в САЩ, които са 0,1% от индийското население, се равняват на 10% от националния доход на Индия.
<7> Виж EU Strategy for Action on the Crisis in Human Resources for Health in Developing Countries (Communication from the Commission to the Council and the European Parliament). СОМ(2005)642 Final. Brussels, 12.12.2005.
<8> Виж Георгиев, Андрей. ЕС: дебатът за интеграционната парадигма... С., 2006, с. 182.
<9> Виж Георгиев, Андрей. Пак там..., с. 182.
<10> Виж Георгиев, Андрей. Пак там..., с. 188.
<11> Виж Георгиев, Андрей. Пак там..., с. 203.
<12> Само през XV век е регистрирано 40% намаляване на българското население. Виж Косев, Константин. Има ли бъдеще нацията... С., 1993, с. 4-6.
 

Обратно към началото



СЪБИТИЯ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ
НОВИ КНИГИ