В сб. "Хуманитарното знание - традиционни опори и актуалност", доклади от Национална научна конференция, БСУ, Бургас, 4-5 декември 2003, стр. 256-263.

РОЛЯТА "ПОСРЕДНИК" НА СОЦИАЛНИЯ РАБОТНИК
 
доц. Михаил Мирчев
 
Съдържание

     Хуманистичната доминанта и "прегарянето"

     Социалният работник място и роля в институционалната сткруктура

     Една посока, но два морални и социални полюса

     Недостиг на реализъм в СР или търсене на баланс и съвместимост

     Ролята на СР като ПОСРЕДНИК има три основни форми

     И така, нека обобщим


THE ROLE "MEDIATOR" OF THE SOCIAL WORKER

Abstract: The humanistic dominant in social work itself and when thinking of it is absolutely natural - this is a helping profession, this is charity and "human" approach; empathy, compassion, tolerance. Following this logic, SW is a realization of the good (in man and society) towards the ones that suffer; realization of the help of the ones that are able, strong and wealthy to the ones that are helpless and weak; realization of the solidarity towards the isolated, the ones that are overwhelmed by crisis and are unsocial. Except for that social work is a typical vertical subordinating social relation - between the able and the unable, rich and poor, powerful and isolated, ones that possess resources and the deprived, educated and illiterate, strong and weak. And since it is a subordinating relation, there naturally is the dimension of power. This means that social work uses sanctions, requires and controls; makes people accept the norms of public behavior; it is a means of education and socialization; it gives power to people in crisis and stimulates the individual activity.
 
Key words: humanistic dominant; charity; empathy; compassion; tolerance; vertical subordinating social relation; power relation; uses sanctions, requires and controls; makes people accept the norms of public behavior; it is a means of education and socialization.

 
     Хуманистичната доминанта и "прегарянето"
 
     В социалната работа (СР) и в мисленето за нея е напълно естествено да има хуманистична доминанта това е помагаща професия и дейност; това е благотворителност и проява на "човещина"; това е емпатичност към безпомощните и изолираните; състрадателност към станалите жертва и претърпелите житейска катастрофа; толерантност към жестоките и престъпните в усилието за тяхната ресоциализация и приобщаване, доколкото "и в тях има нещо човешко".
     В тази логика СР е реализация: на доброто (в човека и обществото) към страдащите (индивиди, групи и компактни общности); на помощта от страна на можещите, силните и богатите към безпомощните и слабите; на солидарността от страна на обществените власти и държавата, от страна на елитите и конкурентните към изолираните и маргиналните, към изпадналите в криза и асоциалност.
     Следователно, СР като професия и конкретна дейност може да бъде извършвана ефективно само от човек, който има в себе си съответни личностни "добродетели" интерес към съдбата на ближните; състрадателност към изпадналите в беда; емпатичност при общуването; способността, като правиш добро на другите, да се "самонаграждаваш".
     Но това като лична мотивация, нагласа, добродетел днес не е най-често срещаното. Дори обратно, в условията на развихрящ се индивидуализъм, хедонизъм, алчност към притежанията и потреблението от всякакъв характер, се среща все по-рядко особено сред младото поколение. Защото индивидуализъм е обратно на състрадателност, грижа за другите, на безкористност в помощта към тях. Защото хедонизъм е обратното на сериозно социално мислене, което да те води до идеята, че обществото е единен организъм, в които можещите в своя устрем към успеха следва да се грижат и за неможещите. Защото алчността да потребяваш, да робуваш на модите, да консумираш силни усещания, да правиш всичко само заради личното удоволствие, всичко това е обратно на чувството за дълг към родители и семейство, на усещането за поколенческа приемственост, на готовност да отделиш част от личното си притежание за помощ към някой изпаднал човек.
     И затова от всеки човек, от всеки интелигентен и старателен студент не става ефективен социален работник. За да става, той/тя трябва да бъде "добър Човек". Не става, ако той/тя действително не притежава личностните добродетели: на просоциалната нагласа; на емпатичността и способността за състрадание; на меката комуникативност и умението да се слуша другия; на устойчивост срещу стрес и умение да се позитивира своето усилие дори и неуспешното; както и да се позитивират очакванията и оценката от/към човека, с който се работи, на когото се помага; и др.под.
     Така стигаме до едно противоречие в практическата ситуация на СР когато тя се мисли преди всичко в моралната плоскост на състрадателност и безкористност на помощта, тогава в процеса на работа се получава сблъсък с реалностите, натрупва се неочаквано голям стрес, човек се изправя пред прага на разочарованието. И затова често социалните работници "прегарят" емоционално и мотивационно в ежедневния сблъсък със страданието и безпомощността. Става ясно, че социалният работник не е имунизиран срещу неуспехи в усилието да се помогне на някого, не е подготвен да срещне неблагодарност и дори цинично желание да се злоупотреби с благородството му, не е склонен да се примири с бездушието и бюрократичната пасивност на институции и други специалисти, които не му оказват реално съдействие.
     Често в такива ситуация вината се търси в лошото законодателство, в другите и в институциите. Но причината най-често е закодирана в свръхморалната нагласа и очаквания на самия социален работник, и в този смисъл на недостиг на реализъм. В това включвам и неразбирането, че социалният работник освен че действа в качеството си на морален и благороден човек, той работи и като социална институция, играе бюрократична роля, изпълнява в този смисъл конкретни норми, ограничава се в тях, формализира и документира своите решения и действие.
     Банален факт е, че освен моралност и добро желание СР се извършва: (1) чрез пари и техника т.е. в материални ограничители; (2) чрез законодателство и задължителни критерии т.е. под нормативни ограничители; (3) чрез други реални хора с техните интереси и манталитет т.е. ограничители сред конкретната човешка среда; (4) в средата на едно обществено мнение, което не е склонно да дава висок рейтинг на тази хуманна професия т.е. ограничители сред обществените нагласи, рефлекси, стереотипи. Ето виждате, колко много са практическите ограничители пред хуманната и благородна доминанта в СР различни ограничители от субективен, от материален и нормативен, в края на краищата и от институционален и структурен порядък.
     Разгледана от тази гл.т. ясно се вижда, че СР е пряко и болезнено зависима от структурната позиция, в която е поставен социалния работник. Тук под структурна позиция разбирам преди всичко:
  • от ресурсите които са му дадени или не;
  • от правата му или невъзможността да координира (дори да комуникира) с различни институции и други специалисти;
  • от публичния авторитет на професията и още толкова други важни неща.
     Личностният корелат на тази обективна структурна позиция на социалния работник е доколко самият той/самата тя осъзнава и е подготвен/а, че:
  • работата на социалния работник винаги е екипна;
  • че проблемът на нуждаещите се може да бъде решен само при координирано действие поне на няколко институции;
  • че освен от психология той следва за разбира и от администрация.
     Следователно, само моралната страна и хуманистична мотивация не са достатъчни: нито за да се характеризира професията цялостно и неедностранчиво; нито за да се подготвят ефективни социални работници; нито за да се упражнява натиск за по-бързо модернизиране на законодателството и институционалния статус на социалната работа, които се определят от държавата.
 

     Социалният работник място и роля в институционалната сткруктура
 
     СР и ролите на социалния работник следва да се разглеждат от гл.т . на позицията му в институционалната структура на обществото.
     СР и социалният работник са типичен социален посредник между:
  • от една страна, хората в криза, в изолация и в условията на рисков недостиг на жизнен ресурс
  • и от друга - регулиращите обществени институции, общественото мнение, функционалните граждански общности.
     СР винаги се осъществява от обществото и професионалните или благотворяващите субекти към нуждаещите се. А това е типично вертикално обществено отношение, субординационно отношение от можещите към неможещите, от имащите към нямащите, от овластените към изолираните, от разполагащите с ресурси към лишените, от знаещите към неграмотните, от силните към безпомощните.
     А щом е субординационно социално отношение, то значи, че СР винаги има измерение и на властово отношение. В този смисъл СР:
  • не само помага на нуждаещите се, но и отсъжда кой точно подлежи на помощ и обратно, на кого такава следва да се откаже ==> в този см. СР санкционира;
  • не само проявява емпатичност и толерантност, но и ясно предявява ценностни и поведенчески претенции към подпомаганите като условие за ползването от тях на обществен ресурс ==> в този см. СР изисква и контролира;
  • не само охранява индивидуални и групови граждански права, предпазва от дискриминация и отхвърляне, но и учи на манталитет и поведение, които не провокират у другите антинагласи и враждебност ==> в този см. СР принуждава към норми на публично поведение;
  • не само зачита специфична култура и нестандартно поведение, но социализира отхвърлените и изолираните за спазване от тях на обществени норми и ритуали ==> в този см. СР възпитава и социализира;
  • те само представя и защитава нуждаещите се пред институции и работодатели, но ги принуждава да усвояват поне елементарни съответни знания и умения, прави ги поне минимално функционално грамотни и вгражда в тях поне минимален респект и съобразяване с институциите ==> в този см. СР отново като възпитаване и принуждаване към спазване на обществени норми;
  • не само защитава пострадали от насилие и изолиране, но и ги предпазва от тяхно заучено поведение на насилници чрез отказ от помощ или директно санкционира при наличие на такова тяхно поведение;
  • не само съчувства и състрадава заедно с безпомощните, изолираните и станалите жертва, но и ги мобилизира и мотивира самите те ефективно да се съпротивляват на враждебност и несправедливост, да имат воля за конкурентност и така ги "овластява".

 
     Една посока, но два морални и социални полюса
 
     Единият полюс са нуждите на безпомощния, изолирания, станалия жертва. Това е човекът или групата, които както постановява Закона за социалното подпомагане без помощ от страна на другиго не е в състояние да осигурява нужните средства за удовлетворяване на своите основни жизнени потребности. Изрично е подчертано, че цел на самия закон и на съответната СР е укрепването и развитието на обществената солидарност в трудни житейски ситуации. (виж ЗСП, чл.1 /2/, т. 1 и 2).
     Тук посоката е от обществото към нуждаещите се - предоставя им се подпомагане и благотворителност, грижа и закрила. Но това е отговор и откликване на обществото и неговите властови институции към нуждаещите се - полюсът е нуждаещият се съгражданин, който притегля обществен ресурс.
     Конкретното подпомагане, благотворителност, грижа става чрез съответни фондове, чрез специализирани държавни и общински институции, чрез неправителствени организации, чрез дейността на обществените охранителни органи, институции за здравни и образователни услуги, чрез спонтанна индивидуална и общностна благотворителност.


 
     Другият полюс е самото общество с неговите норми, с мрежата от конкретни очаквания към всеки гражданин, със съответните ограничители и форми на принуда към всеки човек или група в това общество, със съответните възпитаващи и социализиращи дейности и усилия. Това отново е в посока от обществото към нуждаещите се от обществена грижа, подкрепа и закрила. Но това вече става по логиката на интегрирането на всеки в/към обществото чрез СР с нуждаещите се се реализират обществени ценности и норми-механизми за възпитаване, за ресоциализация, за приобщаване и включване.
     Не на последно място се въздейства на личността и групата с цел тяхното овластяване - а това е обществен натиск към задействане на личностния им потенциал, сами да се справят с проблемите си, да полагат усилия и проявяват воля. Така самите нуждаещи се отново да бъдат върнати към състояние на интегрирани и пълноценни граждани, които да имат градивни лични отношения в интимния си кръг, да бъдат мотивирани за обществено-полезен труд, да имат умение и да се придържат към обществено-приемливо поведение спрямо институциите и другите хора. Така се действа нуждаещите се да бъдат предпазени от тяхна "зависимост от помощ и обгрижване", както и да не се примиряват в пасивност и апатия, нито да се отпускат в състояние на безпомощност.


     От позициите на този полюс СР в процеса на подпомагане и грижа към нуждаещите се - налага социални норми, принуждава нуждаещия се да спазват конкретни правила и ред, да се съобразяват с обществени очаквания и изисквания. И тези норми-правила-ред са условие за ползването от тях на обществена грижа и благотворителност. Формулата е проста: "Ако ти ...., то тогава ние за теб ще ..."
     Така СР се опитва да реализира другия императив, които е постановен в Закона за социалното подпомагане: всеки гражданин (не само българските, но и чужденците, които временно пребивават на територията на България) е длъжен да полага грижи и лични усилия за удовлетворяване на своите жизнени потребности. (виж ЗСП, чл.2 /1/). Вкл. изпадналия в беда, болния и инвалида, изпадналия в изолация и депресия, крайно бедния и безпомощния в "борбата" с конкретни институции. Затова СР "овластява", мотивира за лична съпротива и инициатива, променя гледната точка, за да включи в действие жизнените сили на човека.
     Това става и чрез принуда да бъдат спазвани съответните официални законови процедури за получаване на конкретна помощ и защита, както и постановени норми за координация между обществени органи и институции при съвместната им работа по случаи. Това става чрез учене на нуждаещите се в поне елементарни норми на говорене, на държание, на поведение в социална среда, на отношения с хора във властова позиция, на комуникация в интимната им среда, на самоконтрол и емоционална въздържаност. Това става чрез внушаване на нуждаещите се, че при всеки житейски конфликт, най-често и двете страни имат вина и известно право, и следователно, трябва да има лично усилие и умение да се оцени и гл.т. на другата страна, да се уважат аргументите и преживяванията й. Така човек става по-компромисен, преодолява натрапчивото си раздразнение-обида-чувство за пренебрегнатост, а това е път към преодоляване на изолацията и възстановяване на интимното пространство.
 

     Недостиг на реализъм в СР или търсене на баланс и съвместимост
 
     Във тази връзка искам ясно да изразя гражданската и професионалната си позиция: Нека ние професионалистите в СР, преподавателите и специалистите в тази професия, не се поддаваме на модата и хуманистичните илюзии!
     Днес у нас социалните работници и преподавателите по СР и педагогика имат антирефлекс към това второ измерение на СР. Такава нагласа е обяснима и разбираема. Тя е формирана по линия на втренчването в така нар. "човешки права". За съжаление просто се забравя, че правата винаги са комбинирани с граждански отговорности. Всъщност наистина става дума за една днешна хуманистична илюзия. Тя е закономерна, става като оттласкване на махалото от досегашната свръхбюрократичност на институциите за социално подпомагане към обратната крайност - приема се, че "клиентът" в СР има само права, че щом той е изоставен-жертва-безпомощен значи на него единствено следва да се дава и да се проявява неограничена толерантност. В резултат има опасение и дори страх да се признае баналния факт, че заедно с разбирането-помощта-защитата следва и да се изисква от него, да се обучава в социални умения, да се (пре)възпитава, когато това е нужно. Тази хуманистична илюзия става дори болезнена в случаите, когато самият социален работник изпада в позиция и бива възприеман като "обслужващ персонал" на/за "клиента" все едно му е длъжен да бъде неограничено и единствено емпатичен, толерантен и разбиращо подкрепящ действа презумпцията, че социалният работник няма право да бъде и изискващ, да поставя условия, да бъде и проверяващ, санкциониращ, възпитаващ.
     Разбира се, че тази хуманистична илюзия е едностранчивост и крайност. Това, че е благородно мотивирана, не я прави нещо друго освен поредното залитане и изпускане на нужната комплексност и балансираност в подхода при СР.
     Днес в България СР е една по същество нова и масовизираща се професия. Ние все още сме в преходната фаза на благородното детство на тази професия при обучаването за нея и в нейното ефективно практикуване. Добре би било по-бързо да върнем махалото в центъра където има баланс, където различните характеристики и предназначения на професията не се изключват едно друго, а намират съвместимост.
     Тук с този анализ ми се иска да поставя проблема балансирано нужно е да отчитаме и обратната-обществената-властовата страна в реалния процес на СР. И на това да учим студентите. От рано да им създаваме реалистични очаквания и самозащити пред:
  • "прегарянето" поради прекален ентусиазъм;
  • умората пред бюрократичните процедури, които са неизбежни във повечето от формите на СР;
  • дори пред агресивността и дискриминиращите нагласи, които някои социални работници допускат и развиват у себе си като компенсаторна реакция срещу цинични "клиенти" на социални помощи, които злоупотребяват със съответните нормативни критерии и процедури.
     Ролята на СР като ПОСРЕДНИК има три основни форми:
 
     (1) При СР заедно с група различни специалисти, които работят - съвместно и/или последователно - с един и същ "клиент" (индивид, група или общност) за решаването на един и същ негов житейски проблем-криза-изолираност. СР винаги е екипна. И най-често в екипа не са само социални работници, а комбинация от различни специалисти всеки от тях със своята специална квалификация, с различен подход към проблема и начина на решаването му, всеки от тях по различен начин се чувства отговорен за общия резултат от работата.
     От една страна, социалният работник в "екипа" може и следва да играе ролята на посредник-координатор-настройващ общия подход и усилие. От друга страна, той е посредник между клиента и другите специалисти, негов представител.
     Центрира усилието на всеки един от специалистите и го прави съвместимо и еднопосочно с усилието на останалите полицая наред с психолога, адвоката наред с лекаря, чиновника наред с журналиста, прокурора наред с доброволеца и др.под.
     При нужда има задачата да преодолее някои специфични професионални рефлекси и стереотипи, които в случая на СР биха навредили и подвеждат съответния друг специалист, въпреки неговата принципна мотивация да помогне и да съдейства в общото усилие за решаване проблема на клиента. Знаем, че всяка професия има своите стереотипи и както казваме "професионални деформации". В "екипа" именно социалният работник има ролята, и задачата, и професионалната компетентност да неутрализира тези стереотипи и да отвори другите специалисти към "клиента" и специфичната му житейска ситуация и индивидуално състояние.


 
     (2) Социалният работник като експерт или като представител на професионална институция - осигурява координираната и еднопосочна дейност на няколко институции, когато те имат задачата - съвместно и/или последователно - да извършат услуга-защита-подпомагане на един и същ "клиент" (индивид, група или общност) за решаването на един и същ негов личностен, граждански, семеен или институционален проблем-криза-изолираност.
     Сред тези институции и техните оторизирани представители социалният работник играе ролята на посредник-координатор-настройващ общия подход и работа. Извършва контрол, когато е оторизиран, дали съответните отговорни представители и институции конкретно извършват мотивирано и ефективно възложените им задачи и функции спрямо конкретния клиент, в конкретната му ситуация.
     Той е посредник между клиента и другите институции, представлява го пред тях. Например, пред полицията, адвокатската кантора, прокуратурата, медицински органи, психоконсултативен кабинет или психиатрия, съответни неправителствени организации и благотворителни фондове, агенцията за закрила на детето и дирекцията за социално подпомагане, общинската администрация и др.под. Всичко това в случаите на конкретна защита и помощ към жертва на семейно насилие, при приютяване на безпризорен или изоставено дете, при нужда от отнемане на дете от родителите му, за да се съхранят правата му и се търси алтернативен вариант за благоприятна среда и т.н.
     Социалният работник е посредник-представител пред работодател, който приема "клиента" на работа - с договорен период за първоначално адаптиране и усвояване на нужните знания и умения за конкретното трудово занятие, за взаимните условия-отстъпки от страна на двете страни през този адаптационен и проверочен период.
     Той е представител на "клиента" пред институции и работодатели при нужда да се отстои негово право - да получи информация, да му се представи документ, да се задейства охранителен механизъм към "клиента" и т.н.
 

 
     (3) СР помага-подкрепя, емпатичен и състрадален е. Но в същото време той е представител на закона, на административните процедури, които следва да се спазват, както и на обществения морал и съответните форми на изисквано обществено поведение, представител е и на конкретното обществено мнение и граждански очаквания към всеки човек, вкл. към човека в криза-в изолация-социално слабия и занемарения-изоставения и дискриминирания. С една дума, социалният работник в тази си позиция и роля е представител на Силата и Властта в обществото, и в този смисъл на обществения интерес-морал-ред.
     Ако социалният работник не играе тази своя роля, това означава, че той се самозатваря в едностранчив и сълзливо-сантиментален подход. По тази линия бързо се натрупват лични разочарования, мотивацията "прегаря", подпомаганите проявяват неблагодарност и започват да злоупотребяват с предоставяните им грижа и помощ, лична ангажираност и състрадание.
     Както вече казахме, социалният работник е обективно, длъжностно и социално във властова позиция спрямо подпомаганите - доколкото той избира на кого да се даде конкретната помощ и на кого тя да бъде отказана; понякога избира формата и размера на конкретното подпомагане, грижа и защита; в хода на работата си той помага, но изисква преди това да бъдат спазени и документирани конкретни условия; спазва закона и други норми като принуждава и подпомаганите да ги спазват; изпълнява и чисто възпитателни и (ре)социализиращи функции; контролира и извършва социални оценки; и др.под. Т.е. СР в това си измерение освен като емпатичен човек, действа и обратно - като представител на закона, на официалните власти, на институциите, на обществения морал и нагласите в общественото мнение, в края на краищата на обществените изисквания към клиента, независимо колко е тежка неговата житейска ситуация. Всичко това съответства на втория императив в ЗСП (чл.2 /1/).
 

 
     И така, нека обобщим:
 
     Първо, СР е "помагаща" професия и дейност, която дава допълнителен жизнен ресурс на хора, групи и общности, които са: (1) в криза и социална изолация; (2) инвалидизирани и нетрудоспособни; (3) социално слаби и отхвърлени; (4) девиантни и под санкция на охранителни органи. Социалният работник е в ролята на "благодетел", подпомаганият най-често е в ролята на "жертва". Целта е осигуряване на минимален жизнен ресурс, за да се предотврати личностна и физическа деградация. Но наред с това и намаляване на риска за околните и за институциите. Тук се съчетават както хуманния мотив за помощ към крайно нуждаещите се, така и превантивна дейност за намаляване и локализиране на рисковия и девиантния потенциал в обществото, когато се налага за ре-социализация.
     Второ, СР е и консултираща професия и дейност. Това предполага партньорски взаимоотношения с "клиента". Осъществява се консултиране - психологическо, за групови норми, законово-нормативно, институционално. Осъществява се информиране и обучение, тренинг в комуникативни умения, за саморефлексия и самоконтрол, за работа в група и отношения с институции. Осъществява се посредничество и защита пред институции, координация на работата на различни институции по конкретен случай и казус. Целта е клиентът да бъде "овластен", да се отпуши и мобилизира личния му ресурс, да се формират допълнителни умения, самооценката му и ориентацията в средата да станат по-адекватни, да бъде ре-мотивиран - за да преодолее кризата и изолацията си, за да стане отново ефективен, за да стабилизира самочувствието си. Тук мотивът е градивното социално партньорство и съдействие.
     Трето, но СР е и нормативна професия и дейност. Чрез нея се осъществява социален контрол за спазване на законодателство и изпълняване на социални отговорности, упражнява се натиск и принуда към определено поведение, налагат се санкции - върху родителя, който не полага дължими грижи за детето си; върху съпруг, който малтретира децата или съпругата си; върху "социално слаб", който си служи с документна измама; върху за мениджър, който не спазва социалното законодателство; и др.под. Тук социалният работник е представител на обществото - на институциите му, на закона, на моралната ценностна система в обществото. Подпомаганият е "обект" на въздействие, на (ре)социализация, на дисциплиниране и вменяване на чувство и рефлекс за обществена отговорност, както и респект към институциите.
     Съвместяването на всичко това в по същество интегралната посредническа роля-функция на социалния работник предполага неговата интердисциплинарна подготовка. Предпоставка да се владее ролята на социален посредник е способността да се удържат без конфликт различните гледни точки, психологическата му компетентност да съвместява хуманната благотворителност и солидарност с усилието да вразумяваш, да възпитаваш и дори да санкционираш. Подготовката на ефективни социални работници - за цялата сегашна и предстояща палитра от институции, служби, граждански организации - е предизвикателство пред университетите и съответните специалности. Един от императивите е органично да бъдат съчетавани:
  • личностните добродетели;
  • интегралното знание;
  • специалните умения;
  • институционалната и гражданската културност;
  • длъжностен и нормативен статус, които му дават възможност да работи ефективно, съгласно по-горе маркираната двуполюсност в посредническата роля на социалната работа.
Декември 2003
 
Обратно към началото



СЪБИТИЯ
ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ
НОВИ КНИГИ